Хенри Слесар
Уволнение с предизвестие

Имаше забележима разлика в широтата на усмивката и дължината на крачките на Харисън Фел, който слезе от асансьора във фоайето на агенцията „Блис и Бейкърфийлд. Реклама“. Портиерът чу едно приветливо „добро утро“; разсилният — едно необичайно „Здравей“; а Хилда, секретарката, получи карамфила, който Фел носеше на ревера си. За човек, вече смлян и изхвърлен от клюкарската мелница на агенцията, Харисън Фел се държеше необикновено спокойно.

— Свържи ме с големия шеф — ухили се той на Хилда. — Кажи му да се подготви. Кажи му, че ще хвърля водородна бомба право в скута му. Е, хайде, хайде. Предай на Блис, че искам да се видя с него!

Хилда преглътна и вдигна слушалката. Тя проговори малко със секретарката на Блис и уреди хвърлянето на бомбата. Когато осведоми шефа си, че Блис го чака, Фел изхвръкна от своя въртящ се стол като от катапулт.

На стълбището между двата етажа счетоводителят загуби отчасти приповдигнатото си настроение. Той беше едър човек с широки гърди и рамене от „Брукс Брадърс“, коса от „Брилкрийм“, кожа от „Мантан“ и душа от „Кадилак“. Само преди месец беше ярка звезда в небосвода на агенцията. Тогава Уилсън Старк, завеждащ рекламата на корпорацията за сейфове „Холдуел“, бе поискал уволнението му. За неуспеха на рекламите си Фел упрекваше всеки друг, само не и себе си: авторът на рекламните текстове беше пияница, началникът на художествения отдел — комунист, режисьорът на телевизионните реклами — наркоман. Ала Блис, хитра стара лисица в рекламната гора, спокойно стовари вината там, където трябваше.

Изпълнен със самоувереност, Фел влезе в кабинета. Но изражението на Блис си остана хладно. Дребният елегантен човек разроши мустаци като космат териер и изръмжа:

— Пет минути. Само пет минути ти давам, Харисън.

— Напълно достатъчно, шефе. Вече имам рецепта за болестта на „Холдуел“.

— Това вече го знаем, Харисън.

— Но не сме преровили онази копа сено. Аз идвам с иглата и ще я забия право в главата на тоя тъпак Старк. Това е най-великият проект за рекламиране на сейфове, за който си чувал досега. Само ми позволи да стартирам!

Блис въздъхна.

— Защо говориш така, Харисън? Половината не разбрах.

— Но това ще разбереш, шефе. Нали знаеш за оня нов сейф, който от „Холдуел“ се готвят да пуснат на пазара?

— 801 ли?

— Именно. Е, може досега да са смятали, че идеите ни не ги бива, но тази е страхотна, шефе. Само почакай да я чуеш…

— Чакам.

Фел замълча и с мелодраматичен жест извади от джоба си изрезка от вестник. Плясна я върху бюрото на Блис и се отдръпна със скръстени ръце. Блис погледна снимката — оплешивяващ мъж с големи невинни очи.

— Какво е това? — попита той.

— Моят кандидат за изпробване на 801. Осемстотин и едно — първият наистина недостъпен за крадци сейф! — обяви Фел.

— Сами Морисън Сръчния — прочете Блис. — Искаш да кажеш, че смяташ него да използуваш за реклама на „Холдуел“?

Фел се засмя.

— Можеш ли да измислиш по-добра препоръка? Точно там е недостатъкът на рекламната ни кампания, шефе. Каква полза от препоръката на Доволния потребител? Този човек действително знае дали един сейф е недостъпен за крадци. Най-изпеченият касоразбивач в бранша!

— Сериозно ли говориш, Харисън?

— Разбира се! Не можеш ли да проумееш? Ще наемем Сами лично да се опита да отвори 801. Публично, с репортери и всичко останало. Голяма работа ще бъде! Ще вдигнем страхотен шум, страхотна рекламна кампания!

— Но ако е още в затвора…

— Преди една година го пуснаха; обеща да кротува. Оттогава няма престъпления. Бих го нарекъл принудително оттегляне от работа. Но все още е сръчен, шефе, и ако той не може да отвори 801, кой ще може?

Блис се замисли над снимката, подръпвайки мустаците си. Когато вдигна глава, в очите му се четеше неволно възхищение.

— Е, всъщност идеята не е лоша…

— Кажи истината, шефе. Това е бомба!

Блис посегна към телефона.

— Нека да не избързваме. Да видим какво мисли Старк за това.

Фел отвори кутията върху бюрото на Блис и си взе една хаванска пура. Шефът не му попречи.

 

 

Костюмът, шапката с тясна периферия, карамфилът и самата личност на Фел явно бяха не на място в къщата с мебелирани стаи под наем, където живееше Сами Морисън. Фел паркира ягуара си между хладилен камион за месо и великолепен шевролет, озъби се на рошавите дечурлига, които гледаха ококорено тасовете на колата, и пое по протритите стъпала така безгрижно, като че беше стълбата на университетския клуб. Дъхащата на джин хазайка го посрещна и го поведе към горния етаж, където Сами Морисън живееше честно, в нищета.

Сами го разочарова. Той беше дребен, мършав, нямаше нищо страшно в него, липсваше му хитрост и дори характер. Очите му по-скоро гледаха втренчено, отколкото да избягват погледа ти, и бяха кръгли, с цвета на избелял док — очи на застарял командир на скаутски отряд, а не на изпечен престъпник. Фел въздъхна скришом и се опита да си представи триковете, които би използувал един фотограф, за да направи Сами Сръчния да изглежда по-опасен, отколкото бе в действителност.

— Седнете — предложи любезно Сами. — Получих писмото ви, мистър Фел, само че не…

— Всъщност тук няма нищо сложно — каза Фел учтиво, настанявайки се на стола с най-малко тапицерия. — Моят клиент, корпорацията „Холдуел“, има нов сейф, който според тях е абсолютно недостъпен за крадци. Трябва ни само вашата помощ, за да докажем, че това е вярно.

— Ъ-хъ, това разбирам — рече Сами. — Само че, мистър Фел, не искайте от мен да се занимавам със сейфове. Аз съм зарязал завинаги тоя занаят.

— Е, тук няма нищо незаконно — усмихна се Фел. — Що се отнася до полицията, напълно законно е. Разбирате ли, ние смятаме, че човек с вашата голяма слава…

— Аз се старая да живея така, че да я забравя, мистър Фел.

Фел се намръщи. Нямаше да бъде лесно.

— Сами… нали мога да те наричам Сами?… Сами, знаещ какво е реклама, нали?

— Ъ-хъ, разбира се, нали все реклами гледам.

— Е, Сами, тъкмо за това става въпрос. Искаме да се явиш в нашия рекламен отдел, да дадеш показания…

— Показания ли? — произнесе Сами плахо.

— Не като в съда — обясни Фел. — Просто ще препоръчаш нашия сейф и това е всичко. Ще разкажеш на хората как си се опитал да отвориш 801, но си се убедил, че е абсолютно недосегаем за крадци.

— Ех, мистър Фел, няма такъв сейф.

— Как така?

— Искам да кажа, че такова нещо не съществува. Извинете ме за думите. Ама ако имате достатъчно време и инструменти, можете да отворите какъвто и да е сейф. Във всеки случай аз не се интересувам от такива неща, мистър Фел, сега работя в друг бранш…

Фел стисна зъби.

— Сами, помъчи се да разбереш. Ние ти предлагаме хиляда долара само за да се опиташ да отвориш този сейф, като използуваш всички трикове, които знаеш. Ще ти дадем три часа да направиш това, и то пред много свидетели. Репортери, полицаи…

— Полицаи ли? — пребледня Сами.

— Само като свидетели, само за да се убедят, че работата е законна. Сейф 801 не е много голям, около метър и двайсет на метър и двайсет, но има нов часовников механизъм, който хората от „Холдуел“ смятат за съвършен. Всъщност те са толкова сигурни, че няма да успееш, Сами, това ще бъде истинско предизвикателство. Ще сложат в сейфа плик с петдесет банкноти по хиляда долара. Ако отвориш сейфа за по-малко от три часа, парите са твои.

Невинните очи на Сами замигаха.

— Шегувате ли се, мистър Фел? Петдесет хилядарки?

— Петдесет хиляди, Сами, и всички ще бъдат твои, ако успееш. Това ще бъде най-голямата плячка в живота ти и после няма да има вече полицаи по петите ти. Е, не се ли изкушаваш?

— Вярно — призна Сами. — Само че…

— Знам — каза Фел кисело. — Ти работиш в друг бранш. Но доходен ли е, Сами? Колкото този ли е доходен?

— Не — призна Сами. — Не е като този.

— Ще бъде много изгодно за теб. И за нас ще бъде много изгодно, що се отнася до продажбите. Какво ще кажеш?

Сами потърка оплешивяващото си чело. После кимна.

— Добре, мистър Фел, ще го направя.

— Чудесно! Приятно е да се работи с теб, Сами.

— И на мен ми е приятно — каза Сами стеснително.

 

 

Напливът за рекламната демонстрация на 801, организирана от Харисън Фел, надмина предвижданията му, изказани пред клиента. Репортери от пет градски ежедневника, от девет провинциални вестника и две големи осведомителни агенции дойдоха в лонгайландския завод на „Холдуел“ за операцията „Разбиване на сейф“. „Ню Йоркър“ изпрати своя човек — Станли, свои представители изпратиха и четири детективски списания, служещи на различни интереси. Най-доброто официално присъствие, което Фел можа да осигури, беше помощник-полицейският комисар, който доведе със себе си почетна стража — четирима яки полицаи. Като видя сините униформи, Сами Мориси Сръчния преглътна нервно и взе да мърмори, че ще се откаже. Наближи времето за старт — девет часът — и тълпата стана още по-голяма. Трийсетина служители на „Холдуел“ и петнайсетина завистливи конкуренти влязоха в празния тухлен склад, подготвен за случая. Тук беше Блис, директорът на агенцията, а също и Уилтън Старк, завеждащ рекламния отдел на „Холдуел“, който сияеше, ръкуваше се с всички и се държеше така, като че ли цялата тази рекламна демонстрация бе негова идея. Щедро сервираха напитки и атмосферата стана празнична, димна, шумна, напомняше за новогодишна вечер. Докато напиращата тълпа се натискаше, блъскаше, разливаше спиртни напитки, разказваше вицове и страшно се веселеше, Сами и 801 чакаха спокойно началото на двубоя.

Най-после Харисън Фел, самозваният церемониалмайстор, се качи на един стол, за да привлече внимание.

— Господа! Господа, моля за тишина!

Мина известно време, докато настъпи тишина.

— Господа, искам да благодаря на всички ви за присъствието; знам, че ще бъдете доволни тази вечер. Затова без повече церемонии, позволете ми да ви представя почетните гости. В този ъгъл, господа… — той направи жест като спортен коментатор на боксов мач и това накара тълпата да се разсмее — е 1066-килограмовият „Холдуел 801“, световен шампион — неразбиваем сейф. А в този ъгъл — петдесеткилограмовият Сами Мориси Сръчния!

Аплодисментите за дребния Сами бяха още по-бурни; дори помощник-комисарят се присъедини.

— Както е известно на всички ви — каза Фел, доволен, че е център на вниманието, — като касоразбивач Сами Мориси държи световния рекорд във всички категории. Главно по разбиване на сейфове и тавани. — Почака публиката да се засмее. — Но корпорацията „Холдуел“ смята, че 801 ще устои на най-енергичните усилия на Сами. И е толкова сигурна, че отправя това невероятно предизвикателство. — Извади от джоба си един бял служебен плик. — В този плик, господа, има петдесет банкноти по хиляда долара. Петдесет хиляди долара! Мистър Грейди, ще бъдете ли така добър да отворите сейфа?

Грейди, пазач на „Холдуел“, изпълни нареждането.

— Мистър Грейди, ще бъдете ли така добър да поставите плика вътре?

Грейди взе обемистия плик от ръката му и го сложи в сейфа.

— А сега, мистър Грейди, ще бъдете ли така добър да заключите вратата на сейфа и да нагласите часовниковия механизъм? За девет часа утре сутринта?

С енергично, отмерено движение Грейди затръшна стоманената врата и завъртя циферблатите.

— Всичко е готово, сър — каза той и сръчно отдаде чест.

— Господа — обърна се Харисън Фел към притихналото множество, — ръкавицата е хвърлена. С това корпорацията „Холдуел“ предизвиква най-големия касоразбивач на Америка, почитаемия Сами Мориси Сръчния в оставка, да отвори преди полунощ. И ако мистър Мориси успее, съдържанието на този сейф става негова собственост. Готов ли си, Сами?

Адамовата ябълка на Сами подскочи.

— Готов съм — прошепна той.

— Мистър Грейди, моля подайте инструментите, които мистър Мориси поиска.

Грейди пристъпи напред, бутайки пред себе си дълга метална количка, върху която бяха струпани всевъзможни инструменти.

— Моля мистър Мориси да провери оборудването, за да се увери, че всичко е в ред.

— Вече проверих — заяви Сами.

— Всичко ли е налице? Резачки, свредели, лостове, длета, маркуч, цилиндри с ацетилен, горелки, експлозиви?

— Всичко е тук, мистър Фел.

— Тогава започваме, господа. Ония от вас, на които им омръзне да гледат усилията на мистър Мориси, ще бъдат добре дошли в столовата в главната сграда на „Холдуел“. Там ще сервираме ядене и пиене. Хайде, започвай, Сами! И нека победи по-добрият!

Той скочи от стола сред бурни аплодисменти. Сами почака множеството отново да притихне и се приближи внимателно до сейфа.

Необикновена, почти зловеща тишина се възцари в помещението, докато Сами обикаляше 801. Той се движеше безшумно с гуменките си, като котка, която изучава странно безразлична мишка. Имаше нещо дръзко във външността на сивата стоманена кутия, курдисана на четири слонски крака; тежка, войнствена, предизвикателна. Сами се движеше бавно, без да я докосва, дребното му лице на скаутски командир се набръчка от усилие да се съсредоточи.

После допря пръст до металната повърхност и драсна леко. Един репортер в задната част на помещението се изкиска.

Сами не се смути. Той като че ли вече не усещаше присъствието на публиката си. Подраскваше, гладеше, милваше и галеше сейфа. Докосваше нежно сложните му циферблати. Навеждаше се и изучаваше вратите, невидимите им панти, болтовете, редицата малки цифри. От четирите му страни имаше настолни лампи; той отмести мъничко една от тях. После огледа отново вратата на сейфа, неподвижен, клекнал, съзерцаващ като Буда.

Свидетелите се размърдаха неспокойно, очакваха действия.

Сами се приближи бавно до количката с инструменти и избра една електрическа бормашина и един сгъваем лост.

Когато включи бормашината в контакта, помощник-комисарят захихика и зашепна на един от полицаите. Касоразбивачът остана невъзмутим. Той допря върха на бормашината до горния ляв ъгъл на вратата на сейфа и натисна копчето. Шумът на свредела, който стържеше метала, дразнеше всички. После свределът се счупи и Сами погледна печално уреда. Един-двама се засмяха.

След това Сами направи много прост избор: метална бургия и тежък ковашки чук. Занесе и двете до 801, огледа внимателно плоските циферблати, после сви тесните си рамене. Каквото и да си беше наумил, нямаше да успее; с добродушна усмивка на професионалист върна инструментите на мястото им.

Наблизо Харисън Фел побутна Уилтън Старк с лакът. Преди един месец Старк би пламнал от тази фамилиарност; сега той отвърна с усмивка и изглеждаше доволен. Един фоторепортер от тълпата засне Сами в действие.

В този момент обаче нямаше кой знае какво за снимане. Сами изучаваше 801 със смутено изражение. Очевидно беше, че се е натъкнал на нещо ново и озадачаващо. Сложи ръце от едната страна на сейфа и натисна; сейфът устоя на хилавите му мускули. С почти умолително изражение той улови погледа на Фел. После му каза шепнешком молбата си и Фел я изпълни. Махна на тримата полицаи, които се приближиха и помогнаха на Сами Сръчния да обърне 801 на едната му страна. Гледката как полицаите помагат на един касоразбивач поотслаби напрежението. Разнесе се хихикане.

После Сами коленичи и взе да оглежда дъното на сейфа; Фел знаеше, че това няма да помогне. Има някои сейфове с меки дъна, ала 801 не беше от тях. Сами сложи на електрическата си бормашина нов свредел и се залови за работа. Свределът се счупи и Сами загледа отчаяно отчупения връх. С морен жест даде знак на полицаите да изправят сейфа.

В девет часа и четиридесет и пет минути сейфът беше невредим и Сами посягаше към ацетиленовата горелка. Половин час горещият бял пламък лиза стоманената врата на 801.

Когато Сами се отказа, получи се петно, голямо колкото чиния, но сейфът си оставаше здрав както преди.

Ризата на Сами беше мокра, а очите му — още по-бледи и по-печални.

— Не може да го направи — прошепна Уилтън Старк на Фел. — Никога няма да разбие нашата рожба!

Харисън Фел се усмихна самоуверено, но погледна напрегнато, когато Сами посегна към шишенцето с нитроглицерин. Истинската проверка едва сега предстоеше и това налагаше да се опразни цялото помещение. Специалистите от лабораторията на „Холдуел“ се бяха опитали да разбият сейфа с малкото количество нитроглицерин, необходимо за взривяването му, но не и с по-голямо, достатъчно да разбие цялата сграда. Все пак това беше момент на изпитание.

— Всички да се отдръпнат — завика Фел властно. — Всички към изхода, моля!

801 нямаше ключалки или други отвори, в които Сами да постави експлозива, ала той реши проблема, като залепи шишенцето с лейкопласт до една от пантите. После избра един чук, отдръпна се десет крачки назад и го запокити по шишенцето. Улучи — металната глава на чука удари шишенцето и то избухна. Сами залегна на пода и прикри главата си с ръце. От взрива издрънчаха стъклата на всички прозорци в сградата, ала когато димът се разнесе, 801 изглеждаше почти нагъл при своята непробиваемост.

Сега Сами беше наистина поставен натясно. Наближаваше единайсет часът, а той явно не бе стигнал доникъде. Почти две трети от публиката се пръсна, за да се възползува от гостоприемството на корпорацията „Холдуел“. В единайсет и половина Сами клечеше и човъркаше безполезно ключалките със стоманена игла, бяха останали само пет-шест свидетели.

Сами започна да си служи с дефектоскоп, вслушвайки се в звъна на реверсивния механизъм. Джими Валънтайн беше мит, прословутата „сръчност“ на Сами също беше мит. Сами бе сякъл, горил, удрял и разрязвал сума сейфове; никога не бе успявал да отвори някой сейф с чувствителните връхчета на пръстите си. И доколкото му беше известно, никой друг не бе вършил това. Но сега Сами се опитваше, потта струеше по челото му и зад щръкналите му уши, очите му бяха втренчени в изцъклени, устните му — сухи, дишането му — запъхтяно, ръцете трепереха. Отчаяние, последна надежда.

В дванайсет без петнайсет тълпата се върна, за да проследи последния рунд.

Пет минути по-късно, когато всички бяха затаили дъх и никои не смееше да се покашля, Сами все още бърникаше часовниковия механизъм.

Но ето че останаха само няколко минути.

Сами се изправи. Той се олюляваше на крака като пиян. Издаде животински звук, домъкна се до количката и затърси инструмент, съществуващ само във въображението му. Разхвърляше инструментите надясно и наляво, избра един и го захвърли, грабна друг, загледа го ядно и го запокити. После вдигна тежкия ковашки чук и го пренесе до сейфа. С всичката сила, все още останала в мършавите му ръце, удари вратата — чу се кънтящо „дум!“. Трептенията преминаха по дръжката в тялото му и ръцете му отмаляха. Чукът падна на пода, а Сами, дишайки като запъхтян кон, застана пред 801 с клюмнала глава, увиснали рамене и поражение в очите.

Беше полунощ и 801 бе победил.

Овациите, които гръмнаха, не бяха за бездушната метална кутия, а за Сами. Дори полицаите викаха „ура“ при тези специални аплодисменти, предназначени за храбрия победен. Фел се завтече да стисне ръката му, прегърна дребния касоразбивач с мускулестите си ръце. Защракаха светкавиците на фотоапаратите. Под влиянието на вълнуващия миг някои от репортерите се втурнаха към телефоните, сякаш щяха да предават репортаж за изстрелване на ракета. Уилтън Старк с тържествуваща усмивка се стараеше да раздава материали на репортерите от списанията. От задната част на помещението подадоха една бутилка за касоразбивача и Сами пое дълга, освежителна глътка хубаво уиски.

Тогава Фел се качи на стола си и произнесе заключителната реч. Поблагодари им за присъствието, поблагодари на Сами за доблестното усилие, възхвали американската изобретателност и упорство, а после връчи на Сами Мориси Сръчния дела на победения — хиляда долара в брой.

— Благодаря — каза Сами, вземайки парите. — Според мен вие имате тук наистина чудесен сейф.

Тълпата бурно се вълнуваше.

Веселието още продължаваше, когато Сами, унизен и незабелязан, се измъкна през вратата.

 

 

Секретарката на Фел не отговори на веселия му поздрав на другата сутрин.

— Има съобщение за вас — каза тя хладно. — Уилтън Старк иска да му се обадите незабавно. Фел се усмихна и изтупа праха от ревера си.

— Пак ще се сипят похвали — въздъхна той. — Свържи ме с него, миличка.

Хилда го свърза. Старк ревна като ранен бик от другия край на телефона и Фел вторачи удивен поглед в апарата.

— Но какво лошо има, Уилтън? — запита той.

— Лошо ли? Ей сега ще ти кажа какво е лошото! — кресна Старк. — Когато тази сутрин ключалката с часовниковия механизъм се отвори, погледнахме вътре. И знаеш ли какво намерихме? Плик с петдесет хубави ленти зелена хартия. Хартия, Фел, чуваш ли ме?

— Хартия ли? — преглътна Фел. — Ами пари?

— Няма пари! — изкрещя Старк. — Само хартия! Това са петдесет хиляди долара, Фел, и ще ги смъкнем от гърба ти!

— Но това е невъзможно! Аз лично сложих парите. Някой… — Той седна бързо. — Някой трябва да е сменил пликовете…

Гласът на Старк продължаваше да бълва несекващ поток от ругатни, обиди и заплахи, но Харисън Фел не чуваше нито дума.

— Сами — едва промълви той.

— Какво?

— Сами — изпъшка Фел. — Той ми каза, че работел в друг бранш. Трябваше да го послушам! Защо ли не го послушах? Та той не е вече касоразбивач… а джебчия!