С. Б. Гилфорд
Убий ме нежно

Когато Уинт Маршъл чу този звук, макар далечен и слаб, той знаеше, че е изстрел. Дали го бе очаквал? Или пък се бе надявал да го чуе?

— Уинт, какво беше това? — попита от другия край на дългата маса жена му Вивиан, спокойна, хладнокръвна.

— Не зная.

Излъга. Знаеше. Беше изстрел.

— Всъщност, мили, звучеше почти като пистолетен изстрел. — Сивите и очи блестяха от светлината на свещите. — Фил, Хариет, не ви ли се струва, че приличаше на изстрел? — Тя се бе обърнала към гостите им, семейство Дженингс.

Уинт знаеше, че звукът беше от изстрел. Позна по посоката, от която бе дошъл.

— Уинт, мили, трябва да е било у Листърови. — Устните й, само устните й, се усмихнаха. — Мислиш ли, че са се изпозастреляли?

Той затвори очи, усещайки в стомаха си твърдата буца на страха. Затвори очи и това бе всичко.

 

 

Даяна Листър бе живяла в тази просторна съседна фермерска къща почти една година, преди той да се забърка с нея. Листърови имаха басейн и през лятото Даяна прекарваше по-голямата част от времето си в него и край него. Устройваха си увеселения там, шумът от които долиташе през живия плет, й той и Вивиан бяха поканени два пъти. Уинт харесваше фигурата на Даяна и недвусмислените погледи, които му хвърляше тя. Хрумна му, че може би ще бъде интересно, ако се опита да разгадае тези погледи.

Но като че ли най-интересното в цялата тази работа беше забавното затруднение, породено от обстоятелството, че Даяна им беше съседка. Бе нещо като игра — да се измъква от наблюдението на Вивиан, да я мами, да се наслаждава на измамата.

Всъщност всичко започна с телефонно обаждане през една дъждовна събота. В слънчеви съботни дни обикновено Уинт играеше голф. Може би Даяна познаваше донякъде навиците му. Може би знаеше също, че колата на Вивиан току-що е потеглила по алеята. Но потърси Вивиан.

— Жена ми отиде на някакъв базар — отговори й той.

После настъпи пауза.

— Май днес и двамата сме изоставени — каза тя най-после. — Хауард трябваше да замине за Калифорния тази сутрин.

Той се усмихна, зарадван. Търпението му бе възнаградено. Тя бе поела инициативата. Сега той чакаше тя да направи поканата.

— Желаете ли чаша кафе? — запита тя.

— Няма да е зле — призна той небрежно.

— Тъкмо се вари. Защо не дойдете?

— Добре.

— Можете да минете през гаража. Оттам е по-пряко.

Уинт се измъкна от къщата си през вратичката на гаража.

Забеляза, че дърветата и храстите го закриваха почти напълно, ако не излезеше по алеята за коли на улицата, а минеше през една пролука в живия плет. Мокри листа навлажниха спортното му яке. Още няколко крачки — чудно колко гъста беше зелената завеса и в двора на Листърови — и стигна до вратичката на съседския гараж.

Там се поколеба, наслаждавайки се на примамката, изкушението, риска. После влезе.

Даяна беше в кухнята. Тя носеше три четвърти панталони и блуза с дълъг ръкав, спретната, изискана, привлекателна, нищо очебийно, не повече, отколкото бе необходимо за непредвидена среща на чашка кафе.

Седнали във всекидневната, в двата края на канапето, някак бързо станаха близки.

— Вивиан е все заета, нали? — подзе Даяна.

— Тя е активна членка на клуб.

— Значи не е добра домакиня.

— Нашата прислужница е на непълен работен ден и върши по-голямата част от домакинската работа.

— Би била идеална съпруга на Лауард.

— Какво искате да кажете?

— Той отсъствува толкова често. Все е извън града. Пък и не е много претенциозен.

Очите им се срещнаха — продължителен прям поглед. Беше само въпрос на време, на подготовка, на любезности. Нали и двамата бяха възпитани хора…

 

 

— Уинт, мили — каза Вивиан от другия край на масата за ядене — не те ли интересува поне мъничко какъв беше оня звук?

— Не!

Той избъбри отговора прекалено бързо. Веждите на Вивиан се повдигнаха почти незабележимо. Неспособен да срещне погледа й, той набоде с вилица филийката препечен хляб в чинията си и започна да я реже ожесточено с ножа. Но и двете му ръце трепереха и сигурно тя забелязваше това. Тя забелязваше всичко. Не биваше да се издаде сега, след като през всичките тия месеци я бе мамил толкова успешно.

 

 

— Вивиан нищо ли не знае за нас? — бе запитала Даяна. Въпросът не беше нов. Даяна изпитваше почти болезнено любопитство към всичко, което се отнасяше до жена му.

— Нали ти казах — отговори той, стараейки се да бъде търпелив, — че Вивиан е прекалено заета.

Вечеряха в „Леон“ — заведение, в което нито Вивиан, нито която и да било от приятелките и някога би влязла. Можеха да бъдат спокойни, Хауард беше в Чикаго. Всъщност положението бе много удобно, от нищо не можеха да се оплачат. Стига Даяна да се задоволеше с това. Той никога не й натякваше за Хауард.

— Просто не мога да проумея — настояваше Даяна — как е възможно една жена да има неверен съпруг и да не усети нищо, да не се усъмни поне.

— А Хауард винаги ли ти е верен при тези дълги служебни пътувания?

— Напълно. — Тя каза това съвсем категорично.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна?

Тя сви почти голите си рамене.

— Той ме обича.

Даяна отпи от своето мартини. Тя бе очарователна. По-скоро физически, с меденорусата си коса, с прекрасната си гладка, безупречна кожа, цялата винаги толкова свежа, благоуханна.

Но същевременно бе повърхностна, понякога Уинт си мислеше — почти глупава. Той много скоро бе забелязал това. Но пък от колко ли жени можеше да се очаква да бъдат физически привлекателни и плюс това умни? Виж, Вивиан беше умна. Интелигентна.

Хауард Листър вероятно обичаше тази своя хубава жена. Хауард беше лековерен. Трудолюбив, амбициозен, много тъп, но способен да обича Даяна, да я обгръща с нежност и преданост, и толкова глупав, че не можеше да си представи изневяра.

— Кога ще кажеш на Вивиан? — запита внезапно Даяна.

— Какво да й кажа?

— За нас, за теб и мен — рече тя.

Обзе го мъчително смущение.

— Аз не мисля да й казвам — отговори той.

— Но трябва, мили. Точно за това искам да поговорим сега. Защото аз искам да кажа и на Хауард…

Той стисна силно ръката й, за да я накара да млъкне.

— Не разбирам защо — заяви откровено, — защо трябва да казваме на някого каквото и да било.

— Но ще трябва да кажем.

— Защо?

— Все някога трябва да се разведем.

— Развод ли!

— Не можем да караме вечно така.

Той я изгледа втренчено. Не, разбира се, не бе и помислял, че това положение ще продължи вечно. То беше просто приятно и толкова.

— Ако Вивиан още не е подразбрала, просто ще трябва да й кажеш.

— Даяна, моля те, изслушай ме. — Той се приближи до нея на кожената седалка така, че раменете и коленете им се докоснаха. Докато едната му ръка стискаше нейната нежно и успокоително, другата галеше леко голото й рамо. — Мила, не разбираш ли в какво затруднено положение съм поставен?

Тя поклати отрицателно глава; беше искрена.

— Работата ми… фирмата ми… Аз дължа всичко на семейните връзки на Вивиан.

— Какво значение има това?

— Какво значение ли! Ако се разведа с Вивиан, ще умра от глад. Ще умрем от глад.

Очите й бяха топли, любящи. Тя се наклони още по-близо до него и нежно докосна с устни неговите.

— Уинт, мили, това няма да има значение за мен. Ще бъде интересно да умрем от глад заедно.

Ако някога се бе съмнявал, че е повърхностна и глупава, сега тези съмнения мигом се разпръснаха.

— Не искаш ли да се ожениш за мен, Уинт?

— О, разбира се, че искам. Но не мислиш ли… — Той направи един последен, отчаян, безнадежден опит. — Не мислиш ли, че всичко е много хубаво така, както си е сега? В края на краищата ние имаме само преимуществата без неприятности.

Изражението на очите й не се промени — дълбоката любов беше примесена със също толкова дълбока увереност. В този момент той със съжаление заключи, че това е краят.

 

 

Вивиан от другата страна на масата за ядене го наблюдаваше внимателно.

— Уинт, няма ли да направиш нещо?

— Какво да направя?

— Например да отидеш у съседите и да разбереш какво става.

Той се опита да се ориентира в настоящето, да се откъсне от миналото. Колко ли време бе изтекло, откакто бяха чули изстрела? Една минута? Минута и половина?

— Каквото и да е станало, всичко е свършено вече — каза той.

 

 

— Свършено е — бе казал й на Даяна.

Известно време тя го гледа втренчено, оставяйки мартинито си недокоснато. Очите й бяха стъклени, без всякакво изражение, просто нещо като имитация на човешки очи. Душата на Даяна Листър се бе отдръпнала някъде дълбоко, в някаква скрита ниша, за да не я наранят.

Но Уинт продължаваше.

— Край — каза той.

Тя не искаше нито да възрази, нито да задава въпроси. Вярно, това беше като малка бомба и той не бе очаквал красноречие. Но нейното мълчание не му харесваше. В него имаше нещо злокобно.

— Разбираш ли, Даяна, всъщност нашите отношения не бяха сериозни. И двамата скучаехме много и установихме, че можем да се забавляваме заедно. После просто някак си се увлякохме. Ти се влюби в мен и, разбира се, аз също се влюбих в теб. — Той изрече тази лъжа без колебание. — Но ако се опитам да се разведа с Вивиан, това ще бъде край за мен. Аз съм на трийсет и шест години, Даяна. Знаеш, че не можем да продължаваме да се забавляваме, защото, както казах, ние сме влюбени един в друг. Затова има само един изход. Да скъсаме напълно. Отначало ще бъде трудно, но в крайна сметка така ще бъде най-добре.

Той млъкна, защото разбра, че няма полза. Тя седеше там, продължаваше да го гледа втренчено и да клати тъпо глава.

— Аз няма да те пусна, Уинт. — Думите дойдоха внезапно, гласът й прозвуча тихо, уплашено. — Не бих могла да живея без теб. Аз те обичам, Уинт.

— Знам това, мила. Аз също те обичам и любовта ще ни помогне да преживеем този труден период, докато свикнем.

— Добре, няма да настоявам да се разведеш веднага с Вивиан. Все ще измислим нещо, докато сме заедно, докато…

— Не! Трябва да скъсаме веднъж завинаги, Даяна. Напълно и окончателно.

Най-после сълзите потекоха.

— Ще се самоубия!

* * *

И тъй сега, докато той и Вивиан гощаваха семейство Дженингс със скромна вечеря, отсреща, у Листърови, бе прозвучал изстрел.

Имаше опасност да го обземе паника. Вивиан бе подхвърлила язвително, че Листърови може би са се изпозастреляли, но той бе почти уверен, че Хауард е тръгнал на някое от честите си пътувания. От четири седмици не бе виждал Даяна, ала следеше внимателно къщата. Тя не се опитваше да му се обади по телефона, нито да му пише писма. Дори бе започнал да се надява, че се е отървал от нея, че се е измъкнал невредим.

Но дали сега в глупостта си, в неблагоразумието си не е стигнала дотам, че да се застреля? Не че това имаше голямо значение за него. Ако беше мъртва, щеше завинаги да се отърве от нея, докато съвсем не се е забъркал. Страшният въпрос беше: дали се е забъркал?

Съзнанието му, допреди малко помътено от спомените за това как се бе забъркал в тази каша, най-после започна да се съсредоточава върху мрачното настояще. Ако Даяна се е застреляла, ако е мъртва, какво го свързва със самоубийството й? Извън подозрение ли е?

Снимката! С ужасно, тягостно чувство си спомни, че бе отстъпил пред малко романтичната й молба да й даде своя снимка. „Да я държа до сърцето си, когато ти не си с мен“ — бе казала тя и Уинт се бе съгласил. Това бе погъделичкало самочувствието му — колко много го обожава тя. Уинт й даде една малка моментална снимка, от ония, които правят за паспорт, и тя беше толкова щастлива, че я целуна, преди да я прибере в портмонето си. Къде ли беше сега тази снимка?

Щом започна да търси опасности, те се умножиха. Дали Даяна не е написала някакво писъмце? Самоубийците често постъпват така. Дали в това писъмце не е назовала името му, не е посочила кой е виновен? И как ще погледнат на това колегите му, а Вивиан?

Ами ако… ами ако опитът за самоубийство не е успял? Той виждаше страниците на вестниците, чуваше клюките — привлекателна блондинка прави опит за самоубийство; упреква прелъстителя-съсед — и Даяна, с малка драскотина на ръката, демонстративно превързана, ще бръщолеви истерично за разбитата си любов с Уинт Маршъл.

— Уинт!

— Да? — Той спря, разбра, че се е размърдал, че машинално е станал от масата, че излиза от стаята.

— Къде отиваш?

— Отивам да видя какво става у Листърови.

Изхвръкна навън и пое по най-краткия път, през гаража.

Дъждът продължаваше да вали. В този момент си спомни смътно, че когато Дженингсови дойдоха, тъкмо бе започнало да ръми. Но вече бе закъснял, може би много бе закъснял, та за всеки случай пое напряко. Не обръщаше внимание на калта, а едва не се подхлъзна.

Няколко прозореца на съседната къща светеха. Но не се виждаше нищо, защото пердетата в осветените стаи бяха спуснати. Къщата беше тиха, сякаш опустяла.

Направи две крачки към предната врата, готов да почука или да позвъни, но разсъди, че някой там вътре може да е жив и да държи пистолет — Хауард, който ще го насочи към него или към Даяна, която може да поиска да отведе любовника, със себе си, като го застреля. Ключът на малката врата към гаража беше все още у него. Порови в портфейла си, намери го, пъхна го в ключалката и отвори вратата.

Гаражът беше тъмен, но той познаваше пътя достатъчно добре, за да върви пипнешком покрай стената, докато стигна до кухненската врата. Кухнята също беше тъмна, но той пак беше на позната територия. Успя да намери пътя, без да вдига шум.

Най-близката светлина идваше от всекидневната. Запромъква се към нея. Видя, че една лампа е запалена. Светлината бе мъждива. После, зад ъгъла, видя Даяна.

Беше сама, облечена в черна официална рокля, седеше точно в средата на канапето. Пистолетът лежеше в скута й, но го стискаше с дясната си ръка, с пръст на спусъка. В стаята се долавяше остра миризма на кордит. С пистолета бе стреляно. На лявата ръка на Даяна, близо до рамото, имаше дълбока червена рана, от която кръвта се бе стекла надолу към лакътя, по полата и по седалката на канапето.

Уинт се вторачи смаяно в нея. Тя бе отслабнала. Сега чертите й бяха изострени, бузите й — хлътнали. Под очите й имаше тъмни, подпухнали кръгове, подчертавани от смъртната бледност на лицето, ала самите очи бяха зачервени, помътени. Тези очи не гледаха в нищото и Уинт Маршъл се запита: дали тя не си представя, че се е самоубила, че е вече мъртва?

Но през главата му пробягаха и още по-лоши мисли, мисли за собствената му съдба. Вестта за това неизбежно ще се разчуе, както и обяснението за случилото се. Гласността, обвиненията, изневярата. Вивиан — обект на съжаление и насмешки, тя няма да търпи нито миг. Уинт ще бъде уволнен, разорен, няма да има връщане назад.

Ами ако накара тази глупава жена да млъкне!

Оттук нататък Уинт действуваше, подтикван от най-дълбокия инстинкт за самосъхранение. Не спря, за да се подготви или да размисли. Приближи се предпазливо до Даяна изотзад; застана от дясната й страна. Тя не помръдна и отначало дори като че ли не усещаше присъствието му. Той седна до нея, но не много наблизо, като гледаше цевта на пистолета да не е обърната към него.

— Уинт, ти ми липсваше толкова много.

— И ти на мен.

— Значи се върна? — В безжизнените й очи трепна светлинка.

— Аз съм тук…

— Май не съм насочила пистолета както трябва, отскочи. Уинт, ако ме напуснеш, ще намеря друг начин да направя това…

Разбира се, че ще намери. Тя беше упорита. Тъй че той нямаше избор.

— Мила, дай ми пистолета. Не искам да се нараниш.

Той провря ръка под нейната, обви с пръсти нейните, леко натисна с показалеца си пръста й върху спусъка. Направи го нежно, внимателно. Тя беше покорна, не се съпротивляваше. Дори като че ли не забелязваше какво прави той или поне не разбираше.

Той повдигна ръката й, която все още държеше пистолета. При това трябваше да извие малко китката й, но успя да намести цевта на малкия пистолет между гърдите й. Даяна бе доверчива, не се съпротивляваше. Все така нежно той натисна спусъка.

Гърмежът беше неочаквано силен. Главата на Даяна трепна; за миг, за секунда тя го погледна — знаеше, разбираше. После главата й клюмна на другата страна и тялото й се наклони навред. Той пусна бързо ръката й и пистолета. Тя се свлече от канапето на килима — сгърчена купчинка, безмълвна и неподвижна.

Уинт се изправи и моментално се отдръпна. Видя локвата кръв, която се разливаше под трупа. А после забеляза и собствените си кални стъпки по килима. За момент едва не изпадна в паника, но разбра, че няма да се опитва да скрие, че бил тук.

Но трябваше да действува бързо. Гостите му сигурно са чули втория изстрел. Вивиан може да се обезпокои за него. Може да прати Фил Дженингс да провери какво става или пък да дойде самата тя. Във всеки случай само след няколко минути някой щеше да бъде тук.

Той не можеше да претърси наоколо с тези кални обувки щеше да остави очебийни следи навсякъде, където стъпеше, затова се събу и се насочи незабавно към спалнята на Даяна. Изведнъж спря и изруга силно. Защо не бе запитал Даяна къде е снимката, дали е оставила писмо? Щеше да бъде толкова просто!

Бореше се с почти обзелата го паника. Лампата в спалнята светеше. Навред цареше безредие. Върши си работата, рече си той.

Всеки самоубиец оставя писъмце на такова видно място, че да бъде намерено. Един бърз оглед показа, че няма писмо, поне в тази спалня. Снимката — когато й я даде, тя пъхна в портмонето си. Защо и сега да не е там?

Уинт се движеше бързо, извади носна кърпа, с която забърсваше отпечатъците от пръстите си върху всичко, до което се докоснеше. В шкафа имаше десетина портмонета. Но никаква снимка. Портмонето с парите на Даяна беше на тоалетната й масичка. Кредитни карти, членски карти, всякакви боклуци, но не и снимка. В чекмеджетата на Даяна нямаше нищо. Кутия за скъпоценности…

Защо не я бе запитал къде е! Губеше самообладание, губеше сили, пилееше време. Трябваше да размисли.

Но изведнъж стана много късно. На вратата се позвъни. Когато отвори, насреща му стоеше Фил Дженингс. Като видя Уинт, изглежда, се успокои.

— Жената се е застреляла — каза Уинт. — Върни се да повикаш полиция и лекар.

Фил се мъчеше да надникне над рамото на Уинт. Уинт се отдръпна малко настрана, така че му позволи да погледне, но не и да влезе.

— А ти какво ще правиш? — попита Фил.

— Ще стоя тук.

Фил беше блед и толкова объркан, че не възрази срещу разпределението на задачите. Той изчезна в мрака на двора и Уинт затвори вратата подире му.

Сега разполагаше с няколко извънредни минути. Може би не повече от пет, зависи колко бързо ще се оправи Фил с телефонните разговори. Затова вече беше смел и само по чорапи. Палеше лампите безразборно, претърсваше всяка стая, за да намери писмото. След две минути се убеди, че го няма, което беше обяснимо. Даяна не е мислила за мъжа си, а не би оставила писмо на любовника си тук, в тази къща. Това беше почти сигурно.

Но проблемът със снимката оставаше. Дали полицията ще претърси къщата? Защо да я претърсва? Не, Хауард ще намери снимката по-късно. Трябва да накара Хауард да мълчи. Може би…

Но вече нямаше къде да рови, освен ако обърнеше къщата с главата надолу. Изведнъж му хрумна, че Даяна може да е загубила снимката. Да, тя би могла да направи с нея какво ли не.

На вратата пак се позвъни. Сега беше вече много късно за каквото и да било; оставаше му най-безочливо да се прави на невинен. Прикрит зад спуснатите пердета, той нахлузи отново изкаляните си обувки. Когато отвори вратата, видя двама униформени полицаи и една кола на пътя.

— Тъкмо вечеряхме, когато чухме първия изстрел — подхвана той. — Аз живея в съседната къща…

Но двамата полицаи не се интересуваха от неговите обяснения. Те бяха дошли, за да вземат положението в ръцете си и да пазят, та хора като него да не пипат нищо. Той ги следеше, докато оглеждаха и си вземаха бележки.

Бележките бяха за лейтенант Бенджамин от отдел „Убийства“. Той беше дребен мургав мъж, който се движеше и говореше спокойно и никога не се усмихваше. Лейтенантът проучи положението, прегледа бележките и даде разпореждания. После се обърна към Уинт Маршъл.

— Чухме този изстрел от съседната къща — каза Уинт. — Имахме гости за вечеря и още седяхме около масата. Първо не направихме нищо, но жена ми все повтаряше, че приличало на изстрел и че трябвало да дойда тук да проверя. Е, дойдох и натиснах звънеца, но никой не ми отвори. Няколко лампи обаче светеха и помислих, че може би тук има някой, който е пострадал. И тъй, успях да се вмъкна през гаража и видях Даяна — мисис Листър, — бе седнала на канапето, цялата й ръка беше окървавена и пистолетът беше още в ръката й. Тръгнах към нея и рекох: „Дай ми пистолета.“ Тя размаха пистолета и ми рече да не се приближавам, затова се отдръпнах. Опитах се да й кажа нещо, но тя не ми отговаряше…

— Нищо ли не каза?

— Само ме предупреди да не се приближавам до нея.

— Добре, а после?

— Е, нямаше никаква полза от приказките ми. Тя се застреля.

— Видяхте ли я наистина да стреля втори път?

— Да.

— Опитахте ли се да я спрете тогава?

Уинт се поколеба. Той знаеше, че могат да се направят тестове и да се установи дали нечия ръка е стреляла с пистолет.

— Ами аз съм малко объркан, не знам какво точно се случи. Когато я видях да насочва пистолета към себе си, скочих към нея, за да се опитам да я спра.

— Борихте ли се за пистолета?

Уинт усети как дланите му се изпотяват.

— Ами не. Мисля, че стигнах до нея точно когато стреля, или миг след това, но борба за пистолета нямаше.

— Да, тя просто е паднала от канапето и се е строполила там, на килима.

Обяснението беше правдоподобно, малко мъгляво, както можеше да се очаква. Като свидетел на самоубийство Уинт би трябвало да изпадне почти в шоково състояние. Лейтенант Бенджамин не проявяваше нито съчувствие, нито подозрение. Той каза на Уинт, че може да се прибере у дома си и че по-късно пак ще го разпитат.

Вивиан и Дженингсови го чакаха. Вивиан беше толкова потресена, че у съседите е станало самоубийство, та и през ум не й минаваше каквото и да било подозрение.

— Според теб защо го е направила? — чудеше се тя. — Даяна беше млада, хубава, състоятелна. Да не би да е имала неприятности с Хауард?

— Хауард ще трябва да ни осведоми по този въпрос.

Уинт ги остави набързо, отиде в банята и изми старателно ръцете си. Сега започваше да му се повдига, закъсняла реакция, и то не поради смъртта на Даяна или защото той беше виновен за това, а поради огромния риск, който бе поел.

Зад живия плет къщата на Листърови бе обляна в светлина; хората на Бенджамин претърсваха. Ами ако намереха оная снимка? Едно досега очевидно самоубийство щеше да придобие други измерения.

Първия изстрел бяха чули около осем и половина. В десет без четвърт на вратата на Маршълови се позвъни, беше Бенджамин. Уинт излезе от банята, блед и с болнав вид.

Бенджамин задаваше спокойно въпроси и получи потвърждение поне на част от показанията на Уинт. Ясно беше, че първият изстрел е прозвучал, докато двете семейства са вечеряли. Ясно беше също, че Уинт Маршъл е отишъл да види какво става заради настояването на жена си. Докато слушаше, Уинт се почувствува по-самоуверен. Той имаше алиби.

Тогава лейтенантът им сервира малка изненада.

— Това е убийство — подзе той, — значи работата е сериозна. Искаме точни факти. Мистър Дженингс, мистър Маршъл, надяваме се, че няма да възразите, ако вземем отпечатъци от пръстите ви.

— Отпечатъци от пръстите ли! — възкликна Фил.

Бенджамин кимна.

— Ние вече имаме отпечатъците, оставени върху копчето на звънеца. Сигурно са ваши, мистър Дженингс. А отпечатъците върху ключа на вратата за гаража сигурно са ваши, мистър Маршъл.

Ключът! Ключът, който Даяна му бе дала, за да може да влиза по всяко време, когато пожелае! Дали наистина го бе оставил в ключалката?

— Впрочем, мистър Маршъл, как намерихте този ключ, за да влезете през вратата на гаража? — Вежлив, спокоен, Бенджамин палеше цигара, докато задаваше този въпрос.

Отговорът на Уинт също бе вежлив.

— Сега си спомням, стоеше си в ключалката. Това ме зарадва, защото не се налагаше да разбия някой прозорец или нещо друго.

Бенджамин изглеждаше доволен. Той телефонира у Листърови, повика един от хората си и след пет минути имаше и двата вида отпечатъци.

— Всъщност моята цел е — обясни лейтенантът — да се уверя, че няма чужди отпечатъци в къщата на Листърови.

— Чужди отпечатъци ли? — учуди се Уинт.

— Вие не сте видели никого в къщата, мистър Маршъл, затова предполагам, че не е имало друг човек, поне докато сте били там, но по-рано може да е имало. Разбирате ли, ние още не сме установили подбудата. Защо една красива млада жена като мисис Листър ще се самоубие?

— За това може да разпитате съпруга й — предложи Вивиан.

— Ще го разпитам, когато пристигне — обеща Бенджамин. — Той е уведомен. Още една дреболия, мистър Маршъл. Аз казах, че ни трябват точни подробности за случая. Вие ни казахте, че сте посегнали към мисис Листър, когато тя натиснала спусъка. Бихме искали да знаем на какво разстояние сте се приближили до нея. Ще можете ли да дойдете в полицейското управление, за да направим парафинов тест? Той може да ни покаже дали действително ръката ви е била върху пистолета, когато е гръмнал.

Този развой на нещата не се харесваше на Уинт. Защо Бенджамин не се бе задоволил с очевидните факти? Той едва ли можеше да се откаже от теста, затова тръгна с колата на лейтенанта към центъра на града. Пътьом се водеха откъслечни разговори. Бенджамин искаше да научи нещо за Даяна Листър. Уинт твърдеше, че много слабо я познава.

В полицейското управление вече ги чакаше специалист. Той изля на два пъти парафин върху ръцете на Уинт, като сложи памук между двата слоя, тъй като Уинт бе заявил, че не помни точно как е посегнал към пистолета. Когато отливките бяха свалени, върху тях изляха някаква течност. Почакаха двайсетина минути. И тогава в отливката от лявата ръка се появиха няколко, много малко на брой тъмносини точици.

— Положителен резултат — каза лейтенантът. — Мистър Маршъл, вашата ръка е била много близко до пистолета или може би дори го е докоснала.

— Аз вече ви казах това — отвърна Уинт.

— Но сега вече сме малко по-сигурни.

Лейтенант Бенджамин щеше да му създаде проблеми. Изглежда, знаеше нещо, което все още не разкриваше, но изчакваше да сглоби детайлите. Дали полицията не бе намерила снимката?

Един униформен полицай заведе Уинт у дома му. Дженингсови го бяха чакали да се върне. Той трябваше да разкаже на Вивиан и на тях всичко. Когато си отидоха, Вивиан стана замислена.

— Защо ти трябваше да се замесваш? — рече тя предизвикателно.

— Нали ти настояваше да отида и да разбера какво става.

— Едно е да разбереш какво става, а съвсем друго е да се опиташ да попречиш на Даяна Листър да се застреля.

— Искаш да кажеш, че трябваше да стоя в да гледам?

Тя сви невъзмутимо рамене.

— Всъщност влизаше ли ти това в работата, мили?

Лейтенант Бенджамин се отби в кантората му на другия ден. Секретарката на Уинт съобщи за посетителя с равнодушен глас: сутрешните вестници бяха поместили вълнуващо съобщение.

— Помислих, че ще искате да научите всичко от първа ръка — каза лейтенантът. — Аз прекарах цялата сутрин с Хауард Листър.

— Помогна ли ви?

— Човекът е съкрушен. Според него през последните няколко месеца жена му била малко разстроена. „Замислена“ — това беше думата, с която си послужи. После, преди около четири седмици, симптомите се влошили. Станала много потисната. Разбира се, той нито за миг не можел да предположи, че ще посегне на живота си. Но интересното е, че мистър Листър, съпругът й, човекът, който живеел с нея и би трябвало да я разбира, не е в състояние да даде никакво обяснение за причините на тази замисленост, потиснатост, нито на самоубийството. Той разпитвал жена си много пъти и тя не му казвала нищо. А твърди, че не й е давал никакъв повод да бъде нещастна. Доставял й всичко необходимо и бил верен съпруг.

Уинт не каза нищо.

— Намерихме на звънеца на главния вход хубав отпечатък от пръста на приятеля ви Дженингс. Но нито един ваш, мистър Маршъл. Вие казахте, че сте натиснали звънеца, нали, Мисис Листър е била предупредена, че някой идва.

— Отпечатъкът на Дженингс трябва да е заличил моя — изтъкна Уинт. — Да, аз наистина се опитах да вляза първо през главния вход.

— Ние намерихме хубав отпечатък от десния ви палец върху ключа на вратата за гаража благодарение на това, че сте я оставили отворена и не я е навалял дъждът. Но досега не открихме никакви чужди отпечатъци.

Уинт се почувствува малко по-спокоен. Като търсеше следите на неизвестен човек, полицията явно не е открила никакви следи, че той е търсил снимката.

— Самоубийците обикновено предпочитат да останат сами — замисли се лейтенантът, — а мисис Листър се е застреляла точно пред вас.

— Някои хора скачат от прозореца пред цели тълпи.

— Разбира се, знам. Впрочем, мистър Маршъл, тази сутрин поискахме от жена ви вашите кални обувки. Всички следи вътре и вън от къщата на Листърови, изглежда, са ваши. Хипотезата ми не се потвърди.

— А каква беше хипотезата ви, лейтенанте?

Бенджамин седеше свит на стола си, очите му бяха вторачени някъде покрай Уинт, може би в прозореца, а може би в нищото. Изражението му беше загадъчно. Обаче у него имаше нещо, някаква разпаленост, решителност, която го правеше явно опасен.

— Аз търсех някакъв тайнствен човек. Този човек всъщност не е натиснал спусъка; но той е накарал Даяна Листър да се самоубие. Бил е неин любовник.

Уинт остана спокоен.

— Какво ви кара да мислите, че е имала любовник?

— Почувствувах го. А и показанията на Хауард Листър потвърдиха това мое предположение. Какво друго би довело една жена до депресия? Любовно разочарование.

Уинт не се поддаваше на паниката. Ако Бенджамин бе намерил снимката, щеше да каже. И дори да я беше намерил, смъртта на Даяна пак си беше самоубийство, а не убийство.

— Тази нещастна жена се е застреляла, това може да се допусне — продължи Бенджамин. — И на нея направихме парафинов тест. Нейната ръка е стреляла с пистолета. Но човекът, който я е накарал да направи това, е истинският виновник.

— Дори и да го откриете, какво бихте могли да му направите? — попита Уинт с подходящ за случая интерес и нищо повече.

— Зависи — каза Бенджамин — колко тясно ще го свържа с престъплението.

— Листър е съкрушен. Казва, че не иска да живее повече в тази къща. Вече се е преместил в хотел. Хората ми може да са влизали и излизали няколко пъти. Тъй че ако забележите да се въртят наоколо някакви подозрителни субекти, не си правете труда да съобщавате в полицията. Те ще бъдат полицаи.

 

 

Даяна Листър бе положена в земята. Уинт и Вивиан присъствуваха на погребалната служба. Вивиан отбеляза бездушието на вдовеца, застанал до гроба.

— Можеше поне да се държи малко по-прилично за пред хората — рече тя. — Можеше да прояви поне малко разкаяние. В края на краищата той я е подтикнал към това.

Уинт не пожела да спори. Нека Вивиан си мисли така. Нека всеки си мисли така. Това беше удобно за него.

Единствената беда беше, че лейтенант Бенджамин не мислеше същото. Бенджамин не беше вчерашен и нямаше да остави работата недовършена. Той си имаше хипотеза — логична, точна хипотеза, и не се бе отказал от опитите си да я докаже. Имаше само едно нещо, с помощта на което можеше да я докаже — снимката.

Колко ли старателно е претърсвана къщата? Нямаше начин да се узнае. Но от време на време полицаи продължаваха да ходят там; имаха нещо наум. А и всеки момент Хауард можеше да промени решението си, да се върне в къщата, да започне да събира нещата на Даяна или просто да порови в тях.

Тогава Уинт Маршъл щеше да бъде въвлечен в скандал, скандал, свързан не само с любовна история, но и със самоубийство. И независимо дали Бенджамин можеше, или не можеше да докаже, че Уинт е извършил убийство, светското му и служебно положение щеше да рухне. Той щеше да бъде все едно мъртъв.

Така че въпросът се свеждаше до това кой пръв ще намери снимката. Веднага след погребението на Уинт му се удаде възможност да се спаси.

Хауард се приближи до мястото, където стояха Уинт и Вивиан. Едрото му невзрачно лице беше почти безизразно, но мускулите бяха изопнати, а гласът му — дрезгав.

— Уинт, нямах възможност да ти благодаря.

— Аз не съм направил нищо.

— Но си се опитал. Искам да ти благодаря.

— Няма защо, Хауард.

— Можеш ли да ми направиш една услуга? Аз не искам да се връщам в онази къща. Искам да ти оставя ключа, в случай че някой трябва да влезе вътре.

— Разбира се, Хауард.

Той почти грабна ключа от ръката на Хауард. Това беше невероятен късмет. Надяваше се поне, че е прикрил радостта си.

Но мина цяла седмица, докато му се предостави възможност да влезе. Той искаше да отиде в къщата денем, за да не става нужда да пали лампите. Симулира сериозно стомашно разстройство, за да остане вкъщи, и започна да наблюдава от прозореца си. Хората от отдел „Убийства“ не се бяха мярвали от няколко дена. Сега се отбиваше само лейтенантът, лейтенантът с един цивилен, който караше колата. Той идваше всяка сутрин, стоеше около половин час, навярно се мъчеше да открие някаква следа за оня липсващ „любовник“. Но после си отиваше и никой от полицията не се мяркаше до края на деня.

Вивиан се грижеше за Уинт, но накрая се наложи да прескочи до козметичния салон, а и да направи някои покупки. Тя излезе от къщи в девет часа. Лейтенантът си тръгна след няколко минути.

Уинт не се поколеба. Той се облече, пое по познатия път през живия плет и с ключа на Хауард смело влезе в къщата на Листърови. Всекидневната беше в същото състояние, в което я бе видял предишния път, имаше само една промяна. Трупът на Даяна липсваше. Бе останало само едно огромно ръждиво петно на бежовия килим. Там видя и своите кални стъпки, размесени със старата кръв, цялата драма на престъплението му тук беше запазена — като вкаменена, ясна за всички.

Той се облегна на стената — потресен, отвратен. Снимката, натрапчивият ужас — каква беля можеше да му се стовари на главата заради това картонче, ако го намереха други хора. Намери я! Намери я, дори ако това ти отнеме цял ден, цяла нощ; дори ако трябва да разглобиш къщата.

Той се втурна в спалнята на Даяна и претърси всичко отново, както през нощта на убийството. Кутия за скъпоценности, портмонета, чекмеджета — само че този път не беше толкова внимателен. Не се стараеше да оставя нещата точно така, както са си били. Сега имаше много по-важна работа — да я намери!

Но никъде я нямаше. Той счупи кутията за скъпоценности, разкъса подплатата на портмонетата на Даяна, разрови дрехите, козметичните принадлежности в чекмеджетата, остави съдържанието им разпиляно наоколо. Същото направи с рафтовете в шкафа, с кутиите за шапки, торбите с дрехи, леглото, калъфките за възглавници, всичко…

Точно когато надничаше зад картините на стената, забеляза един човек на входа, непознат, в цивилен тъмен костюм, с морна усмивка на лицето. Този човек го погледна, после отиде до телефона върху масичката до леглото на Даяна и набра един номер.

— Лейтенанте — произнесе той в слушалката, — тук е.

 

 

— Трябваше да има някой, заплетен с мисис Листър — каза Бенджамин. Той стоеше в средата на всекидневната, с ръце в джобовете на панталоните си, спокоен, отпуснат, дори не тържествуваше. — Вие бяхте най-вероятният кандидат.

Уинт Маршъл се мъчеше да мисли, мъчеше се да събере сили.

— Е, признаваме, че мисис Листър е направила опит за самоубийство. Тя е стреляла първия път. Но всички знаем, че изстрелът е бил несполучлив. Тогава вие сте дошли да „разберете какво става“. Наличието на ключ във вратата за гаража не беше убедително доказателство, но изглеждаше странно. После направихме парафинов тест. И той не беше убедително доказателство, тъй като вие твърдяхте, че сте се опитали да й попречите. Повече ни допаднаха, мистър Маршъл, следите от калните ви обувки.

Уинт се изправи рязко.

— Какво?

— По килима имаше голямо количество кал, смесена с кръв. Малко се поизмъчихме, докато я отлепим. Вие казахте, че сте се хвърлили към мисис Листър, когато понечила стреля втори път с пистолета. Само че следите по килима не потвърждаваха думите ви. Пред канапето имаше отпечатъци от вашите обувки, от които личеше, че вие сте седели там, до мисис Листър, преди втория изстрел. Откъде знаем, че е било преди, а не след това ли? Защото кръвта беше върху отпечатъците от стъпките ви. Вие сте седели до нея, докато тя е била още жива. Просто, нали?

Уинт се вторачи в килима. Струваше му се, че разбира накъде бие лейтенантът, но не беше сигурен. Щеше да почака за обяснение.

— Ето защо, мистър Маршъл, заключихме, че вие някак сте помогнали на мисис Листър да стреля втори път.

Той поклати слабо глава.

— Мислех да ви арестувам незабавно, но липсваше един фактор — подбудата. Защо съседът ще се завтече тук и ще помогне на тази нещастна жена да довърши опита си за самоубийство? Защо, освен ако не е имал любовна връзка с нея? Защо тя ще иска да умре, освен ако не е изоставена? Защо той ще я изостави, освен ако тя не е смятала да го разобличи? Ако е имал връзка с нея, нямало ли да поиска да унищожи всички следи от тази връзка? Затова нагласихме един малък капан. Накарахме мистър Листър да ви даде ключ. После всеки ден влизах и излизах от тази къща с придружител, и то така, че да ме виждате от прозорците си. Само влизах с един човек, а излизах с друг. Тук винаги имаше човек, който ви чакаше. И вие дойдохте. Но не намерихте снимката, нали?

Уинт Маршъл скочи като обезумял, но двама полицаи го задържаха.

— Вие сте я намерили! — изстена той. — Къде беше?

Лейтенантът кимна.

— Да, намерихме я, формат за паспорт. Сигурно сте си поръчали и други. Ще вземем и тях и ще ги сравним, просто за да сме сигурни.

Уинт успя само да простене:

— Искате да кажете, че не сте ме познали на снимката?

— Как да ви познаем?

Лейтенантът извади малко пакетче от един вътрешен джоб. Разгъна картона, а после — тънката хартия. Вътре имаше измачкано квадратче от гланцова хартия с кървави петна и кръгла дупка в средата. Снимка без лице.

— Беше в един медальон на шията на Даяна Листър — каза лейтенант Бенджамин. — Куршумът е минал право през него.