Хелън Нилсън
Изчезналата жена

Тялото на Ейнар Питърсън бе уморено от живота. Ейнар заспа веднага щом посребрената му глава се допря до възглавницата, ала когато жена му Амелия го улови за раменете и го раздруса със силните си ръце на домакиня, той се събуди, мъчейки се да си спомни къде се намира и защо вече не е младежът, когото сънуваше да се носи с малката лодка в слънчева неделя по езерото Ватърн. Тъй като Ейнар беше без очила, лицето на Амелия се рееше над него като светъл балон.

— Ейнар… Ейнар. Нещо лошо става отзад!

— Какво? Къде? — измънка Ейнар.

— В къщата на наемателя отзад. Май че мисис Трейси пак е болна.

Ейнар Питърсън се привдигна на леглото и заопипва нощната масичка, докато малко изкривените му от артрита пръсти намериха очилата. Когато си ги сложи, светлият балон вече имаше посивяла коса и уплашени очи.

— Мисис Трейси? — повтори той. — Какво има, майчице? Какво се е случило?

— Не зная. Събудиха ме светлините на фарове по алеята и бръмчене на мотор.

— Може да е господинът.

— На алеята за коли? Знаеш, че той винаги се прибира вкъщи по малката уличка. Пък и е едва десет и половина. Погледнах часовника, когато светлините ме събудиха. Стани, Ейнар. Върви да видиш. Тази клета, слаба мисис Трейси…

Амелия обичаше да се безпокои за хората, а нощният въздух беше влажен и студен за Ейнар. Не му се ставаше, но видя, че светлината, която обливаше лицето на жена му, не идеше от лампата на тавана, а ослепителен лъч проникваше през прозореца на спалнята, и шумът, който чуваше, не беше от стария хладилник в кухнята, а от бръмчене на автомобилен мотор. Неохотно се раздели с уютния покой и се помъкна към прозореца, където Амелия вече го бе изпреварила.

— Някой заобиколи зад къщата на наемателя — прошепна тя. — Беше мъж.

— Ти видя ли го? — попита Ейнар.

— Ш-шт, недей толкова високо. Не, не го видях, но чух стъпките. Сигурно е лекар.

— Лекар ли! Че защо ще остави лекар мотора си да работи?

— Мисля, че е линейка. Отгоре има особена светлина.

Прозорецът беше открехнат. Ейнар повдигна безшумно рамката и подаде глава навън. Амелия беше права. Автомобилът, който видя, наистина имаше някаква светлина на покрива.

— Такси е — каза той.

— Такси? Тук?

— Тихо! — Ейнар се дръпна обратно вътре. — Някой иде.

Ейнар Питърсън следеше светлото пространство пред фаровете; но тежките мъжки стъпки заобиколиха светлината и покрай прозореца се озоваха в сянката. Спряха се до таксито. Отвори се вратичка; после — тишина зад бездействуващия мотор и мрак зад фаровете, ако не се смяташе малката кръгла светлинка на цигара.

— Гледай — прошепна Амелия. — Тя иде.

Линда Трейси беше много млада, бе трудно да се повярва, че е жена на мистър Трейси и можеше да бъде майка на негово дете, ако бог не бе решил друго. Тя приличаше повече на малолетните внучки на Ейнар Питърсън, с изключение на едно нещо… В съзнанието на Ейнар Питърсън винаги се промъкваше това особено усещане, когато мислеше за мисис Трейси. Имаше нещо. Тя навлезе бързо в светлината на фаровете, крачейки с наведена глава, като само за миг се обърна и се загледа в тъмния прозорец, зад който бяха скрити двамата невидими наблюдатели. Носеше светла връхна дреха и токчетата й шумно тракаха — щяха да запомнят това, за да го кажат на полицията, — лицето й имаше много уплашено изражение. Светлинката на горяща цигара полетя и изчезна в мрака. Вратата на таксито се затръшна. Само след няколко секунди колата замина.

— Е? — каза Амелия. — Какво беше това?

Ейнар Питърсън свали очилата си и се помъкна обратно към леглото.

— Ейнар, безпокоя се. Мисис Трейси никога не излиза нощем. Лампите й угасват винаги точно след десет часа. Ейнар…

Ейнар отговори с хъркане. Тя притвори прозореца и се върна в леглото, но не заспа. Имаше нещо странно около Линда Трейси. Амелия никога не бе споменавала за чувствата си пред някого, дори пред Ейнар, ала имаше нещо…

 

 

Честър Трейси беше слаб сивокос мъж с втренчен поглед. С това именно направи впечатление на сержант Майк Шели. Вероятно е започнал да се взира още когато е бил дете, залепило нос на витрините, пълни с коледни играчки, които никога нямаше да получи. Децата, които са правили това, винаги гледат така; остаряват с този поглед. На лицето му беше изписан също страх, страх, притъпен от шока. Шели трябваше да измъква думите от устата му.

— Кога се прибрахте вкъщи, мистър Трейси? — запита той. — В колко часа точно.

Трейси беше може би четиридесетгодишен. Носеше жълтеникаво-кафяви летни панталони и кафяво кожено яке с цип и забодена на горния джоб значка на авиатор. Снимката, отпечатана на тази значка би объркала паспортната служба.

— В обичайното време — отговори той. — Аз съм на смяна от 5,45 следобед до 2,45 сутринта.

— В колко часа? — настояваше Шели.

— С кола стигам до дома за осемнайсет минути. Проверявал съм го стотици пъти — просто за да не заспя. Може да станат осемнайсет и половина, ако пропусна зеления светофар при Слосън.

— Значи сте си били вкъщи няколко минути след три.

— В три часа и три минути точно. Погледнах кухненския часовник, когато влязох.

— Запалена ли беше лампата? — попита Шели.

— Тя винаги е запалена, когато се прибирам. Линда я оставя за мен, преди да си легне.

— И значи всичко изглеждаше нормално.

— До момента, когато тръгнах по коридора към банята — каза Трейси. — Забелязах, че вратата на спалнята е отворена. Обикновено тя е затворена заради лампата в кухнята. Надникнах да проверя дали Линда е добре и тогава открих… — Сега очите на Трейси не бяха така безжизнени. Прозираше вълнение. — Защо задавате всички тези глупави въпроси? — попита той. — Жена ми е изчезнала… не разбирате ли? Аз ви повиках, защото Линда е изчезнала!

Изчезнала съпруга може да значи много неща — Майк Шели бе носил в джоба си полицейската значка достатъчно дълго, за да знае това. Бе разговарял със старите хора в къщата отпред, но трябваше да разпита Трейси насаме. Навън колегата на Шели, сержант Кьониг, претърсваше двора. А Шели стоеше във всекидневна, която побираше само една малка кушетка и два стола с калъфи, разпитваше Честър Трейси и се чудеше на фотографиите, които бе намерил в двойна рамка на масичката до кушетката. От едната страна се виждаше Линда Трейси, снимана отблизо: руса, усмихната, очарователна; от другата страна Линда беше в цял ръст, пременена в тесен бански костюм: руса, усмихната, очарователна. Беше на деветнайсет години. Четиридесетгодишният мъж с втренчен поглед му бе казал това.

— Зная, че жена ви е изчезнала — отвърна спокойно Шели. — Аз я търся. Търся я непрекъснато, откакто съм тук. Една фотография не е достатъчна, мистър Трейси. Трябва да зная какво представлява съпругата ви.

Човешките реакции могат да бъдат неочаквани, особено в предутринните часове след мъчителна нощ. Лицето на Честър Трейси се наля с кръв.

— Какво представлява ли? — повтори той като ехо. — Така ли се говори на човек в моето положение?

— Мистър Трейси…

— Тя е моя съпруга. Ето това е! Моя съпруга!

Ако някой бе купил най-хубавата играчка в магазина за онова дете, залепило лице на витрината, а после му я бе отнел, емоционалната реакция би била същата като тази, изписана върху лицето на Честър Трейси.

— Аз имах предвид по-скоро нейните навици — обясни Шели. — Къде ходи. С кого се вижда…

— Но тя не се вижда с никого! Не ходи никъде… без мен! Жена ми загуби дете преди четири месеца. Оттогава не е добре. Не излиза никога, ако не я изведа с колата.

— А къде ходите?

— На пазар. От време на време отиваме в открито кино за автомобилисти.

— И никога у приятели на гости?

— При моето работно време? След като Линда забременя, аз минах втора смяна от четири часа следобед до полунощ — за повече пари. Оттогава нямаме приятели. Запитайте Питърсънови отпред. Линда ходи всяка сутрин да взема пощата — кутията е в къщата на Питърсънови. По-далеч не отива без мен. Всяка вечер се обаждам по телефона вкъщи по време на почивката в десет часа…

— Десет часа — повтори Шели. — Говорихте ли с жена си в десет часа снощи?

— Говорих.

— Изглеждаше ли нервна или разстроена?

— Не повече от обикновено. Линда е нервна и разстроена непрекъснато, откакто загуби детето. Затова й се обаждам всяка вечер. Свързвам се с нея точно преди да вземе приспивателно.

Гласът на Трейси секна, когато входната врата се отвори. Беше Кьониг. Той погледна Трейси, после се обърна към сержант Шели.

— Не намерих никакви отпечатъци от стъпки — докладва той. — Тази къща е построена върху циментова плоча, която продължава от дясната страна на около три метра ширина чак до уличката. На това продължение е паркиран един стар фургон.

— Той е мой — призна Трейси.

— Отпред — добави Кьониг — има пътека, която води към алеята за коли на Питърсънови — оттам дойдохме. Надявах се, че нашият човек, може да се е отклонил от пътеката и да е оставил отпечатък в меката цветна леха под прозорците на Питърсънови, но намерих само това…

Кьониг държеше в шепата си угарка от цигара — обикновена, с филтър.

— Питърсън каза, че човекът, който дошъл за мисис Трейси, е хвърлил цигарата в цветната леха — забеляза Шели. — Запази я.

— Само това можах да намеря — повтори Кьониг.

— Провери в банята — каза Шели. — А може би жена ви държи тия приспивателни таблетки в спалнята си, мистър Трейси? — Шели сложи фотографията с двойна рамка обратно на масичката и се обърна към коридора. — Ти се занимай с банята — каза той на Кьониг, — а аз ще видя спалнята. Елате с мен, Трейси. Ще ми трябвате.

В една квадратна стаичка с един-единствен прозорец с пердета и спуснати щори леглото беше приготвено за спане и на него бе сложена меката розова нощница на липсващата обитателка. Шели разгледа всичко това, докато Честър Трейси по негова молба провери шкафа на жена си.

— Мисля, че една синя рокля липсва — съобщи той.

— Синя рокля — повтори Шели.

— Нещо като костюм. Нали разбирате, рокля с жакетче.

— Нещо друго? — подкани го Шели. — Обувки?

При бърз оглед на шкафчето за обувки вътре се оказаха цели дванайсет чифта пантофки и дамски обувки.

— Мисля, че обикновено със синята рокля носеше черни обувки — каза Честър. — Само че не ги виждам тук.

— Черни обувки — повтори Шели. — А какво палто?

— Питърсънови казаха светло палто. Сигурно онова, което тя наричаше кашмирено. Беше ново. Купих й го от последното си възнаграждение за извънредна работа.

Шели вдигна от поставката една от обувките и я огледа. Размер 5А. С остро токче от светла пластмаса. Заобръща я в ръцете си. Подметките бяха силно протрити, особено отпред. Токчетата бяха здрави.

— И тези ли са нови? — попита той.

— Купих й ги за Коледа — отговори Честър.

— Липсва ли нещо друго?

Този въпрос отвори работа на Честър, докато Шели изучаваше останалото съдържание на шкафчето. Повечето от обувките бяха официални, имаше и сандали, но един чифт обувки за разходка с ниски токчета биеше на очи. Когато Кьонинг дойде от банята с приспивателните таблетки, Шели още държеше в ръката си една от ниските обувки. Побутна с нокът и от подметката се отлепи коричка засъхнала кал и падна на пода.

— Трябваше доста да ровя, но ги намерих в аптечката — каза Кьониг. — Сега може би ще ми кажете защо.

— Защото мисис Трейси е вземала приспивателно всяка вечер след обаждането на мъжа й по телефона в десет часа.

— Но не и тази вечер — забеляза Кьониг.

— Очевидно. Тъкмо това е интересно, нали? Дай да видя това шишенце. — То бе пълно почти до половина. Шели прочете етикета и се намръщи. — Доктор Йънгстън — изрече той гласно. — По две таблетки преди лягане. 7.X.1959 г. Кьониг, коя дата сме днес?

— От полунощ насам е дванайсети януари — отговори Кьониг.

— Доктор Йънгстън — произнесе Шели замислено. — Жена ви се е срещала с някого извън тази къща, Трейси. С кого?

Човекът все още бе шокиран. Той се мъчеше да намери думи.

— Нали ви казах… с никого.

— По някое време… преди женитбата ви.

— Аз се запознах с Линда много скоро преди женитбата ни. Лео ме убеди да ида на гости…

— Лео ли? Кой Лео?

— Лео Манфред. Работехме заедно в Изследователския институт на авиационната школа. Слушайте, защо не престанете да ми задавате въпроси? Защо не потърсите онова такси?

— Къде мога да намеря Лео Манфред? — настоя Шели.

— Не зная! У тях, предполагам. Загубих му следите, когато преминах на нощна смяна. Не зная дори дали е още в Авиационната школа.

— Но той се е познавал с жена ви?

— Това беше преди месеци… преди седем-осем месеца.

— Лео Манфред и доктор Йънгстън. — Шели пъхна шишенцето с таблетките в джоба си. — Кой друг, Трейси? Кой друг е знаел, че жена ви ще бъде тук сама в десет и половина? С кого би могла да тръгне без страх?

— Но тя е била уплашена възрази Кьониг. — Питърсънови казаха…

— Кой Друг, Трейси?

Честър Трейси се свлече на края на леглото. Детето със залепено на витрината лице беше готово да се разплаче; но сега то беше четиридесетгодишен мъж, тъй че вместо това извади от джоба си пакет цигари, обикновени, без филтър, издърпа една и я задържа между палеца и показалеца си, докато палецът побеля и цигарата се пречупи на две. Той вдигна глава.

— Не мога да мисля! Вие сте полиция. Намерете жена ми! Моля ви, намерете жена ми!

Линда Трейси, от бялата раса, жена. Възраст: 19. Ръст: 163. Тегло: 50. Коса руса. Кестеняви очи. Вероятно носи синя рокля с жакет, черни обувки и светлокафяво кашмирено палто. Видяна за последен път да се качва на такси на Северна улица 1412…

Описание на изчезналата жена се предаваше по радиото, преди Шели и Кьониг да напуснат дома на Питърсънови. Шели обиколи помещенията, докато Кьониг използуваше телефона. Имаше още цял час до зори и лека мъгла обгръщаше света с плътно влажно покривало. От едната страна на къщата Шели намери фургона, предното му стъкло и прозорците бяха запотени. Зад него павираната площадка завършваше с непавирана тясна уличка. Шели направи няколко крачки по уличката и се загледа в уличната лампа на най-близкия ъгъл. Тя беше най-малко през четири къщи — мракът и мъглата не му позволяваха да я разгледа по-добре — и в задния двор не се виждаха никакви пристройки като на Питърсънови. Това беше пътят, по който Честър Трейси се бе прибрал вкъщи — единственият достъп до къщата освен входната алея за коли. Върху глинестата почва под краката му имаше чакълена настилка и бледата светлина на лампата на ъгъл се отразяваше в малките локви, останали след дъжд. Шели остърга обувките си в бордюра до паркинга и се върна при колата и Кьониг.

— Няма нищо трудно… в тази работа с таксито — рече Кьониг. — Такси лесно се издирва.

— Знам — произнесе замислено Шели. — Именно това ме озадачава.

Такси лесно се издирва, но това изисква време. Време да се направи справка във всяка кантора на всяка таксиметрова компания; да се прегледа всеки списък на поръчките; да се измъкне от леглото шофьор, който е работил почти цяла нощ. А в това време слънцето изгрява, градът се събужда, въздухът започва да се изпълва с мирис на кафе, пържен бекон и най-вече на въглероден двуокис. Шели не можеше да чака. В телефонния указател за южния район бе отбелязан някой си доктор Карл Йънгстън, живеещ на Манчестър Булевард; приемни часове от девет до пет.

В девет без десет Майк Шели чакаше във фоайето на красива нова сграда и гледаше как един строен рус млад мъж със сив балтон отключва дървената врата, водеща към кабинета на доктор Йънгстън. Той се наведе да извади една рекламна диплянка, пъхната в процепа на пощенската кутия, и като се изправи, измъкна от вътрешен джоб очила с рогови рамки. Сложи си ги навреме, за да изгледа Майк Шели отгоре додолу.

Лекарят явно не се обърка от изненада.

— Имате ли определен час? — попита той.

Определеният час на Шели беше значката, която му даваше право да изпревари всички други. Вътре в кабинета доктор Йънгстън свали балтона си, оправи вратовръзката, която отразяваше синевата на очите му зад роговите рамки на очилата, а после се загледа внимателно в шишенцето с приспивателни таблетки, което Шели държеше в ръката си.

— Линда Трейси — прочете той гласно. — По две всяка вечер преди лягане. Да, помня мисис Трейси. Много млада жена. Много… — Той се подвоуми и добави: — … привлекателна.

— Помните мисис Трейси — повтори Шели. — Тя не е ли вече ваша пациентка?

— Сигурно е моя пациентка. Картотекирана е при мен. Само че от известно време не съм я виждал.

— Откакто загуби детето си ли?

— Е, да. Разбира се. Преди това и след това.

— Значи тежко го преживя?

— Всяка жена преживява тежко такова нещо. Някои може да изглеждат безразлични, но само външно.

— Помятането не се ли отразява различно на различните жени?

Доктор Йънгстън нямаше повече от трийсет и пет години. Русата му коса бе подстригана късо; по гладко избръснатото му лице бе изписана някаква войнишка суровост.

— За какво става дума, сержанте? — попита той. — Да не би мисис Трейси да си има неприятности?

— Защо ми задавате такъв въпрос?

— А защо тази сутрин на вратата ми стои полицейски служител?

— Мистър Трейси може да си има неприятности.

— Мистър Трейси никога не е бил мой пациент. Виж, мисис Трейси беше.

— Вие пак говорите в минало време, докторе.

— Добре, Сержанте, ще приема предизвикателството ви. Убита ли е мисис Трейси?

Беше ранно утро, ала мъглата се бе вдигнала и слънцето грееше през прозорците. Светът бе светъл и доктор Йънгстън никак не приличаше на мизантроп.

— Това е интересно хрумване — произнесе замислено Шели, — но доколкото е известно на полицията, мисис Трейси е само жертва на отвличане.

— Отвличане ли? Какво искате да кажете?

— Не съм сигурен. Затова дойдох при вас. Лекарят не се занимава само с лекуване на тялото, нали? Трябва да разбирате и нещо от психологическата нагласа на пациента.

— Аз съм само акушер-гинеколог — възрази Йънгстън.

— Само? Един акушер-гинеколог не би ли трябвало да разбира нещичко от женска психология — да не говорим за семейни отношения? И тъй, обмислете това, докторе. Тъй като познавате мисис Трейси и следователно сте по-добре осведомен от мен, какво ще си помислите, ако ви кажа, че някакъв мъж с неустановена самоличност е дошъл за нея с такси снощи в десет и половина, докато съпругът й е бил на работа нощна смяна. Хазаинът и жена му, събудени от бръмченето на мотора под прозореца, станали и погледнали навън. Видели чакащото такси. След няколко минути чули стъпките на мъжа — той явно внимавал да не го осветят фаровете, — идвал от къщата на семейство Трейси, която е в задната част на двора.

— Аз познавам къщата на Трейси в задната част на двора — каза доктор Йънгстън. — Повикаха ме там, когато мисис Трейси загуби детето си.

— Добре. Значи картината ви е ясна. Скоро след като човекът стигнал до таксито, мисис Трейси излязла от къщи. Тя не избягвала светлината на фаровете. И Хазаинът, и жена му твърдят, че изглеждала уплашена. Приближила се до таксито, качила се и заминали.

Йънгстън бе следил разказа внимателно.

— И оттогава няма никаква вест от нея, предполагам.

— Именно — каза Шели. — Впрочем мога ли да ви помоля за една цигара, докторе?

— Съжалявам — отвърна Йънгстън. — Аз никога не съм имал навика да пуша. — Той, изглежда, се замисли за малко, после запита: — Какво казва шофьорът на таксито?

— Сега го издирваме — отговори Шели. — Интересува ме вашето мнение. Какво се е случило нощес според вас?

Въпросът беше труден за човек, станал толкова рано сутринта.

Йънгстън се замисли навъсено.

— Искате да кажете, докато мистър Трейси е бил на работа?

— Нощна смяна — от 5 часа и 45 минути до 2 часа и 45 минути. Обажда се по телефона на жена си всяка вечер по време на почивката в десет часа, за да провери дали е добре.

Доктор Йънгстън взе шишенцето с таблетките от ръката на Шели и пак разгледа етикета.

— Като лекар — произнесе той бавно — може би мисля шаблонно; но дали човекът, който е дошъл с таксито не е съобщил на мисис Трейси, че мъжът й е претърпял трудова злополука?

— Много е възможно — съгласи се Шели. — Но защо ще й казва такова нещо?

— Тя беше много привлекателна жена — подхвърли лекарят.

— Това ли пише на етикета, докторе?

Йънгстън не отговори с думи. Вместо това отиде до картотеката си, след няколко минути се върна със сведението, че Линда Трейси е идвала при него на седми октомври и се оплакала от силно нервно напрежение и безсъние. Дал й рецепта за шейсет таблетки, като я предупредил да не взема повече от две наведнъж.

— Колко таблетки има в това шишенце според вас, докторе? — попита Шели.

Йънгстън намести очилата си.

— Няма да гадая — рече той. — Само ще запитам. Колко са, сержанте?

— Двайсет и осем — каза Шели. — Това значи, че са взети само трийсет и две таблетки, или седемнайсет нощи…

— Няма нищо необикновено в това един пациент да не спазва предписанията — каза Йънгстън.

— … за повече от три месеца — довърши Шели. — Идвала ли е мисис Трейси отново, след като сте й дали тази рецепта?

— Не — отговори Йънгстън. — Ако беше идвала, щеше да е отбелязано в картотеката.

— Когато дойде, сама ли беше?

Доктор Йънгстън се поколеба.

— Не — изрече той замислено. — Придружаваше я мистър Трейси. Всъщност той я накарал да дойде. Винаги се безпокоеше много за нея.

— Как преживя той загубването на детето?

— Тежко, Не, всъщност не чак толкова тежко. Безпокоеше се повече за здравето на мисис Трейси. Имаше почти бащинско… — Йънгстън помълча, докато мълчанието стана непоносимо — … чувство за собственост — добави той.

— Споделяше ли, мисис Трейси това чувство?

Йънгстън се усмихна иронично.

— Бащиното чувство за собственост ли?

— Разбирате ли какво имам предвид? Обичаше ли го тя?

— Въпросът е особен, сержанте.

— Но необходим, докторе. В течение на няколко месеца вие сте били близко до тази жена… по-близко от всеки друг. В много отношения дори по-близко от мъжа й. Изглеждаше ли тя щастлива?

— Сержанте, една бременна жена може да бъде всякаква. Щастлива, нещастна, уплашена, отчаяна…

— Доктор Йънгстън, напомням ви, че само седемнайсет пъти вечер Линда Трейси е вземала приспивателното, което вие сте й предписали, и вероятно е заспивала. А нейният съпруг ми каза, че се обаждал по телефона на жена си всяка вечер в десет часа, точно преди тя да вземе приспивателните си таблетки и да си легне. Някой е лъгал, докторе. Или Честър Трейси е лъгал мен, или Линда Трейси е лъгала мъжа си. Затова ви запитах дали изчезналата снощи жена е обичала съпруга си.

Доктор Йънгстън не беше наивен. Хората се женят по много причини; понякога и по любов. Той дълго се колеба, преди да отвърне.

— Не мога да отговоря на това — каза той.

— Не можете или не искате, докторе?

— Не мога, сержанте. На вас ви трябват факти, нали? Запитайте ме нещо, на което да съм в състояние да ви отговоря с факти, и ще ви съдействувам.

Той беше непреклонен. Бе време да сложи диагноза, да анализира положението, да направи догадки или просто да сподели банални клюки; ала доктор Йънгстън не избра никоя от тези възможности и устните му бяха твърдо стиснати. А Шели признаваше поражението си, щом го сполетеше.

— Само още един въпрос — каза той. — Какво точно беше състоянието на мисис Трейси, когато я видяхте за последен път?

— Физически тя бе отлично — заяви Йънгстън.

— Благодаря ви, докторе. Ако се сетите за нещо друго, за някакъв факт, разбира се, който би могъл да ни помогне, името ми е Шели. Майк Шели. Можете да ме намерите в полицейското управление.

Двайсет и осем таблетки в едно шишенце и засъхнала кал по обувките й за разходка. Думите образуваха нещо като джунгла в главата на Шели. Той продължаваше да търси Линда Трейси — не, разбира се, в онази малка стаичка в полицейското управление, където Честър Трейси ги умоляваше да действуват.

— Не сте ли намерили още таксиметровия шофьор? Боже мой, жена ми я няма от близо дванайсет часа!

— Открихме таксиметровата компания, мистър Трейси. Тя е от големите и беше нужно доста време, докато намерим списъка на поръчките. Шофьорът се казва Берендо… Дон Берендо.

— Какво казва той?

— В момента не е на работа. Изпратихме двама души да го доведат.

— Добре, добре! Но кога ще намерите Линда? Боже мой!

Не, Шели не можа да измъкне много от Честър Трейси. По-лесно е да разговаряш с човек, който се владее добре. Човек с половин глава по-висок от Шели, жилест, но силен. Черна къдрава коса, бели зъби, непринудена усмивка.

Казваше се Лео Манфред. Към трийсетгодишен. Живееше в малък апартамент над гараж, в който имаше — както се виждаше през разтворените врати — бракувани мебели под наем, каруца и автомобил с гюрук и прицеп за ремарке. Вътрешността на апартамента, мебелиран с две големи кушетки и стереоуредба, от която се лееше джазова музика, беше богато украсена със снимки на коне, както и с малка колекция бокали. Самият Манфред беше пременен в панталони от габардин, дебело плетено поло и каубойски ботуши. Между белите му зъби стърчеше груба лула от корен на изтравниче, която той извади от устата си, щом видя значката на Шели. Беше още рано сутринта и Лео Манфред не очакваше посетител.

— Идвам от конюшнята — обясни той. — Показвах един кон на евентуален купувач. Паломино, добра порода. Обичам да го извеждам рано, докато е бодър.

— Аз пък мислех, че сте на дневна смяна — рече Шели.

— Какво? Къде?

— В Авиационната школа.

Ето че посещението се оказа служебно, при което Лео Манфред толкова се обърка, че даде възможност на Шели да се сдобие с известни сведения. Вече нямаше и следа от непринудената усмивка на Манфред.

— От една седмица не съм там — каза той.

— А какво се случи преди една седмица?

— Напуснах. Животът е твърде къс, за да го пропиляваш в работа, която не ти харесва.

Манфред отиде до стереоуредбата и намали силата на звука. Джазът звучеше едновременно с разговора като глухо пулсиране на сърце.

— Заплатата ли е малка? — попита Шели.

— Заплатата е добра — каза Манфред. — Просто имах нужда от промяна. Слушайте, какво става? Да не би някой да е офейкал със заплатите.

— Някой — отговори Шели — е офейкал с жената на Честър Трейси.

Майк Шели ценеше добрия джаз, а това, което се носеше от стереоуредбата, беше много добър джаз. Гладко, спокойно и добре изпълнено, също като държанието на Лео Манфред, който реагира на това съобщение с леко потрепване на лицевите мускули, което само специалист би забелязал. А после зачака, защото ако почакаше, Майк Шели щеше да престане да слуша джаз и да му разкаже същото, което бе разказал вече на единствения друг човек, за когото беше известно, че се е познавал с Линда Трейси.

— Защо ми разказвате това? — запита той най-сетне.

— Честър Трейси спомена вашето име.

— Да не би да мисли, че съм офейкал с Линда?

Манфред владееше изражението на лицето си, но не и гласа си. В тона му се прокрадна явно насмешлива нотка.

— Какво й има на Линда Трейси? — попита Шели.

— Без коментар — отвърна Манфред.

— В такъв случай ще бъда принуден да ви запитам къде бяхте сноши в десет и половина?

Честър Трейси бе назовал двама мъже, които познаваха жена му. Единият беше лекар, който не пушеше; другият — човек с кон за продан, стигнал здраво с пръсти мундщука на лулата си.

— Сега разбирам — рече Манфред. — Аз запознах Линда с Честър… той трябва да ви е казал това.

— Каза ми — отвърна Шели.

— И сега искате да разберете какво зная за нея. Е, нищо не зная. Линда беше едното от двете момичета, с които веднъж имах среща. Мисля, че не знаех дори фамилното й име, преди да върже Честър.

— Да го върже ли? — повтори Шели.

— Тя беше от ония… затова я отстъпих на Честър. Търсеше си мъж, а Честър изглеждаше като в кърпа вързан.

Лицето на дете, залепило нос на витрината, помисли си Шели.

— Имаше вид на потенциален съпруг — обясни Манфред. — Аз нямам такъв вид. Повечето жени веднага усещат това; на някои им идва изневиделица — като удар по главата.

— А как го прие Линда? — попита Шели.

Джазът взе да му омръзва. Снимките на коне, накачени по стените, бяха по-интересни. На някои от тях Лео Манфред бе възседнал коня, на други стоеше до коня; на една Манфред показваше коня на хубава блондинка. И Манфред, и блондинката носеха тъмни очила, но бе ясно кои са. Блондинката беше Линда Трейси.

— Коя беше другата дама на онази среща? — попита настоятелно Шели. — Паломино ли?

Няколко секунди Манфред не каза нищо. Той все още владееше лицето си, ала жлезите му вече реагираха. Бръчките на челото му се овлажниха от пот.

— Вижте какво — рече той внезапно, — снощи дори не бях в града. Вчера ходих с колата си в Сан Диего да проверя на едно място, където искам да работя. Върнах се към полунощ.

— Сам ли пътувахте?

— Сам ли? Разбира се. Сержанте, аз познавах това момиче само две седмици, преди да го представя на Честър. Ходехме на танци и тъй нататък. Чифтосах я с Честър ей така, на шега. Той се страхуваше от жените. Не предполагах, че ще лапне по нея. Според мен Линда не беше жена за Честър. Мисля, че тя е нагласила оная работа снощи, за да се отърве от него.

— Защо? — попита Шели.

— Разцъфнала любов. Линда винаги е била романтична жена с въображение.

— Тя не е единствената — каза Шели студено. — Ако мисис Трейси е искала да избяга с друг мъж, можеше да предизвика една голяма кавга с Честър и тогава да изчезне. Щяхме да класифицираме това като още една семейна кавга и да изчакаме три дена, преди да съобщим за изчезването й.

Джазът беше добър, но свърши. Лео Манфред отиде до стереоуредбата и я изключи. Беше гърбом към Шели и в този момент като че ли настръхна.

Обърна се и каза:

— Просто се постарах да ви бъда полезен, сержанте.

— Благодаря — отвърна Шели. — Ще ми бъдете много по-полезен, ако намерите някого в Сан Диего или по пътя насам, който ще подкрепи твърдението ви, че в десет и половина снощи сте пътували сам в колата си.

 

 

Дон Берендо. Той още изглеждаше сънлив. Копа гъста, непокорна черна коса, която се бореше за място на темето му, бе избуяла и върху челото. Той не бе имал време да се обръсне, преди да го доведат на разпит, и брадата му бе набола. Носеше кафяво кожено яке и мачкаше в ръце шофьорската си фуражка.

— Взех тоя човек от летището — каза той. — Излезе от чакалнята на „Интерконтинентал“ и ме спря точно като се готвех да тръгна; бях свалил един джентълмен и една дама, които щяха да летят за Париж. И двамата трябва да бяха към седемдесетте, ама милички като тръгнала на меден месец млада двойка. Париж! — Лицето на Берендо разцъфна в сънлива усмивка. — Бас държа, че прекарват дяволски весело във „Фоли Бержер“.

— А човекът, който излезе от чакалнята — настоя Кьониг. — Как изглеждаше той?

— Той ли? Чакайте да помисля. Беше с шлифер… такива носят частните детективи, кафява мека шапка с прихлупена периферия, тъмни очила.

— Тъмни очила и шлифер? — повтори Шели.

— Какви ли ги няма на международното летище, сержанте.

— Какъв беше на ръст? — запита Кьониг. — На тегло? Пълен или слаб.

Берендо се намръщи. Втренчи се в Кьониг; втренчи се в Шели. После се втренчи и в Честър Трейси, който, седнал на ръба на стола, направо се бе превърнал в слух. Изведнъж Берендо се развесели.

— Беше горе-долу колкото мен на ръст — каза той. — Среден ръст. Не разгледах добре лицето му… периферията на шапката и очилата ми пречеха.

— Имаше ли багаж? — попита Шели.

— Не, нямаше. Заинтересувах се за това. Провериха го — десет и половина свалих онзи човек на адреса, който ми даде. Тогава ми даде този адрес — къщата, за която говорите, била на Питърсънови. Там живее този човек, Трейси де. Непрекъснато ме подканяше да бързам.

— В колко часа го взехте от летището?

— В десет и десет. Отбелязах това в пътния си лист. Преди десет и половина свалих онзи човек на адреса, който ми даде. Каза ми да почакам на пътя със запален мотор, докато отиде в къщата отзад. Нямаше го около две минути. Когато се върна, помислих, че пак ще тръгваме; но той само отвори задната вратичка, застана там и запуши цигара. След около една минута дойде жената.

— Видяхте ли жена ми? — попита Честър. — Как изглеждаше тя?

— Уплашена — отговори Берендо. — Не, има по-точна дума… потресена беше.

— Като че е научила лоша новина ли? — подхвърли Шели.

— Нещо такова. Качи се в таксито, а мъжът — след нея. Измъкнах се от алеята за коли и поех обратно към летището, като си мислех, че трябва да гоним самолет, и се чудех как един човек може да тръгне така и да забрави жена си вкъщи.

— Разговаряха ли? — запита Кьониг. — Чухте ли някакъв разговор?

Берендо се поколеба.

— Аз бях зает с шофирането — каза най-после. — Чаакайте… имаше нещо. Цигарата. Мъжът й даде цигара. Тя сигурно беше нервна, защото изхаби три клечки, докато я запали.

— Тя ли изхаби клечките? — повтори Шели. — Мъжът не и ли завали цигарата?

— Не. Дори не седна до нея. Настани се в единия край на седалката, а тя — в другия, и двамата бяха напрегнати. Помислих, че може да са се карали и затова той е трябвало да се върне да я вземе. Тогава се случи нещо странно. Знаете къде Еърпорт Булевард се пресича със Сенчъри… онова кръстовище точно преди летището? Докато карах, все си мислех, че трябва да гоня самолет и започнах да увеличавам скоростта, за да мина на зелено. Ама онзи се наведе напред и рече: „Тук завий наляво!“ Натиснах спирачките, мислейки, че се шегува. „Слушайте, мистър“ — понечих да възразя; ама той ме сряза: „Казах, тук завий наляво“! Е, добре, нали е клиент. Завих наляво.

— Къде отидохте след това? — попита Шели.

— Минахме само около половин пряка — до оня, Изследователския институт на авиацията. „Спри тука!“ — заповяда той и спрях. Жената слезе, мъжът също слезе и ми плати. „Да чакам ли?“ — попитах го аз. „Няма нужда“ — отговори той. Не можех да проумея какво става, но както казах, всякакви съм ги виждал.

— Влязоха ли вътре? — запита Кьониг.

— Това е интересното — отвърна Берендо. — Понечих да тръгна, но усетих, че нещо гори. Спрях и погледнах отзад. Жената беше изпуснала цигарата си в колата и килимчето димеше. Спрях, отворих задната вратичка и естествено погледнах натам, където бях оставил ония двамата, защото ми дойдоха наум няколко хубави приказки, дето ми се щеше да им кажа, ама те бяха изчезнали.

— Какво искате да кажете с това — изчезнали?

— Каквото казах — изчезнали! Все едно че имах работа с призраци.

— Искате да кажете, че са влезли в сградата? — запита Шели.

— Невъзможно е да са влезли там. Тя е доста навътре в улицата — една от ония много модерни сгради: без прозорци, само един голям остъклен, вход, фоайе с портиерска будка и редица врати по-нататък. Преди два месеца озелениха наоколо и прекараха дълга лъкатушна пътека, настлана с някакви каменни или по-точно аспидни плочи. Засадиха трева, която няма нужда от косене, а също дървета и храсти, та да не прилича на завод. Нощем край пътеката светят матови глобуси, а във фоайето блестят лампи. На пътеката нямаше никого, във фоайето също нямаше никого.

— Възможно е да са минали през някои от страничните врати — предположи Кьониг.

В този момент Дон Берендо се усмихна сънливо, но някак лукаво.

— Тази пътека се вие цели петдесет-шейсет метра — каза той, — а аз още не се бях отделил от бордюра. С какво са стигнали до входа? С ракета ли?

 

 

Имаше само един начин да се провери разказът на Берендо — разходка до Авиационната школа. Минаваше единайсет, когато Шели и Кьониг пристигнаха. Берендо се оказа прав. Пътеката, настлана с аспидни плочи, с бял чакъл помежду им, образуваше огромно S, което завиваше към входната врата от огледално стъкло. Цялото фоайе се виждаше от улицата. — Било е тъмно — напомни Кьониг. — Храстите може да са хвърляли сенки.

— Храстите може да са послужили за скривалище — каза Шели.

На половината път до входа, на първата извивка на пътеката, някаква полутропическа растителност образуваше подобна на ветрило преграда, която стигаше до зданието. Шели излезе от пътеката и се приближи до живия плет. Растителността беше плътна и мека като възглавница, като гъсто изтъкан килим. Краката потъваха в нея и тя отново се изправяше. Ала установи, че зеленината не е само за украса. Тя закриваше не толкова живописната гъста телена мрежа, с която бяха оградени местата за товарене и паркиране отстрани и зад сградата. Отначало изглеждаше като че няма никаква пролука в оградата; после Шели забеляза една вратичка, вероятно използувана от градинаря. Тръгна към нея, после спря. В тревата — кръгла дупчица, голяма почти колкото един цент, малко сплескан от едната страна. Наблизо едва течеше фонтанче, което оросяваше почвата. Очите на Шели зашариха по това пространство. Други дупки нямаше. Той продължи към вратичката, следван по петите от Кьониг; беше заключена. Над един звънец на стената на сградата имаше табелка: „Звънете, за да ви пуснат.“ Шели позвъни. След няколко минути се появи пазач с униформа, поиска документи за самоличност и вместо тях, му бяха показани полицейски значки. Вратичката се отвори. Вътре Шели се обърна и огледа ключалката.

— Може ли това да се нагласи така, че да остане незаключено? — попита той.

— Отвътре — отговори пазачът.

— Много удобно — каза Шели.

Подминаха пазача и товарната платформа и продължиха към паркинга, който се разстилаше пред тях с две редици на шест коли. В това време един служител по риза, повикан от пазача, дойде да се осведоми по каква работа са дошли. На значката му пишеше, че е С. Х. Досън, инспектор, отдел Е.

— Колко служители имате тук? — попита Шели.

— Четиристотин и петдесет — приблизително — отговори Досън. — Триста на дневна смяна и сто и петдесет втора и трета.

— Екипи с намален състав — подхвърли Кьониг.

— Донякъде. Знаете ли, ние произвеждаме много прецизно оборудване за военновъздушните сили. Дневната смяна е предимно производствена, но голяма част от експерименталната ни работа изисква денонощни смени. Нощем поддържаме работилница с малко хора и транспортен екип, но техническият персонал е почти в пълен състав.

Шели продължаваше да оглежда паркинга.

— Прецизно оборудване — каза той. — Това предполага пропуски и проверки на входа за всички служители.

— Именно.

— И никой не може да влезе или да излезе оттук, пеша или с автомобил, ако пазачът или дежурният не го познават.

— Не може без съответните документи — отговори Досън. — Какво интересува господата полицаи? Вътре имаме служител от военновъздушното разузнаване.

— Не става дума за такова нещо — каза Шели. А после помълча, размишлявайки. — През цялото денонощие — произнесе той замислено. — Мистър Досън, имате ли в момента в завода човек, който да е бил тук през миналата нощ?

Досън се усмихна уморено.

— Няколко души — призна той, — между които и аз. Ние правим опити…

— Да познавате служител на име Честър Трейси?

За момент изглеждаше, като че се е натъкнал на стена, но изведнъж Досън се оживи. Честър. Разбира се, че познава Честър. Той отговаря за инструменталния цех през нощната смяна.

— Видяхте ли го миналата нощ?

Досън бе озадачен, но все още отзивчив. Честър прекарал по-голямата част от нощта в лабораторията, но излязъл да пие кафе…

— По кое време? — попита Шели.

— Време ли? Ние губим всякаква представа за време, когато правим опити. О, да, помня. Беше единайсет часът. Точно единайсет. Погледнах часовника над машината за кафе, като все си мислех, че ще се прибера вкъщи до полунощ. Само че още съм тук.

— Къде беше Честър?

— До машината. Ръчката за захарта заяждаше и той ми я поправи. „Скучна нощ — каза. — Имам нужда от нещо ободряващо.“ Струва ми се, че търсеше оправдание за присъствието си, тъй като не беше време за редовната почивка. Някои работници винаги предпочитат чистичката работа дори когато си има недостатъци. — След това Досън млъкна и, изглежда, се замисли върху целия разговор.

— Надявам се, че Честър не си е навлякъл някакви неприятности — рече той, — нито пък жена му.

— Защо споменавате жена му? — попита Кьониг.

— Защото е болнава. Зная с положителност, че Честър й телефонира всяка вечер по време на почивката в десет часа. Една нощ — е, преди около шест седмици — го заварих до телефоните, беше като обезумял. Тази нощ духаше силен вятър и телефонните жици бяха скъсани. Той обясни колко нервна била, откакто загубила детето си. Беше толкова разстроен, та му казах да изкръшка от работа и да си иде вкъщи да види как бурята се отразява на жена му.

— Да изкръшка ли? — каза Шели.

— За Честър това беше лесно. Той има работа главно в началото и в края на смяната. Може да се измъкне неусетно през товарния изход.

— Така ли направи?

— Да, точно така. Около четиридесет и пет минути по-късно забелязах, че пак е в цеха. Подкачих го, че като си е отишъл, дори не е спрял мотора на колата, и той ми каза, че жена му спяла и не искал да я безпокои. Честър е добросъвестен работник, господин полицай. Не бих казал същото за никой друг.

— Все пак е трябвало да мине с колата си покрай портиера — забеляза Шели.

— Да, минал е.

— Има ли начин да се установи дали някой е напуснал паркинга ви с колата си снощи между смените.

Начин имаше. Той отне малко време, но нищо не се промени. Двама офицери напуснали паркинга, а също и жената на един от работещите до късно техници, която му донесла диетична храна за вечеря. Никой друг. Така че оставаше да се зададе на отзивчивия мистър Досън само още един въпрос.

— Познавате ли бивш служител на име Лео Манфред? — попита Шели.

Този път Досън се усмихна.

— Донжуанът на чертожната дъска — каза той. — Лео беше добър човек, но много разхайтен. Напусна ни. Ще се върне, когато се позабрави работата.

— Каква работа, мистър Досън?

— Това, което го е накарало да реши, че е време да се махне — вероятно някоя жена. Лео обича жените, но ги зарязва. — Изведнъж Досън млъкна и се втренчи в безизразните лица пред себе си. — Май няма да има никаква полза, ако запитам защо е целият този разпит — добави той.

Шели му даде единствения възможен отговор.

— Ще има толкова полза — каза той, — колкото ако ви запитаме какви опити сте правили снощи.

Когато се озоваха отново на тротоара, Майк Шели постоя на тротоара, за да наблюдава автомобилното движение на кръстовището пред входа на летището. Повечето коли, отиващи към летището, бяха таксита. Той преброи шест, преди Кьониг да го повика обратно в радиофицираната кола. Търсеха ги от полицейското управление. Доктор Йънгстън бе дошъл да даде показания.

 

 

Факти. Това бе последната дума, която Шели и доктор Йънгстън си казаха на раздяла. Докторът чакаше сам в една малка стаичка. Предупреди, че показанията му са, поверителни.

— Това е сержант Кьониг — обясни Шели. — Той работи с мен върху случая.

— Много добре — рече Йънгстън. — Мисля, че трябваше да ви кажа това, когато дойдохте в кабинета ми тази сутрин, но нямах време, да осъзная сериозността на положението. Пък и между лекаря и пациента има неща, които са свети като онези, които свещеникът чува в изповедалнята. Казах ви, че мисис Питърсън ме повика. Тогава всичко беше свършено, но мисис Трейси не знаеше какво се е случило. Когато й казах, тя спомена нещо, което може би има връзка с изчезването й.

— Какво каза тя? — попита Шели.

— Обадила се на някого.

— На съпруга си ли?

— Съпругът и се казва Честър. Името, което назова, беше Лео.

Йънгстън можеше да каже и повече, но не му дадоха възможност. Откъм вратата се чу шум; Йънгстън, Шели, Кьониг, всички се обърнаха едновременно. Честър Трейси стоеше там и ги гледаше с тъжни очи.

— Лео… — повтори той като ехо.

— Мислех, че сме сами — заяви Йънгстън.

— Той е отвлякъл Линда. Лео. Ще го убия!

Честър Трейси беше все още на вратата, но в следващия миг вече бе изчезнал. След като се съвзе от изненадата, Шели поведе всички навън. Коридорът бе вече пуст; лампичката на асансьора показваше, че той слиза надолу.

— Кой е Лео? — попита Кьониг. — Къде се намира?

Лео беше мишена в другия край на града. Лео се намираше в апартамент с гараж, където Шели бе ходил веднъж, а Честър Трейси — навярно десет пъти. Сега асансьорът бе слязъл долу и Трейси сигурно вече тичаше към своя автомобил. С мрачно лице Шели гледаше как светлинката пълзи отново нагоре.

— Лео — каза той — се намира там, където отиваме веднага!

 

 

В задната част на апартамента с гараж, която не се виждаше от улицата, една плъзгаща се стъклена врата се отваряше към слънчева тераса. Малко след пладне слънцето надникна над покрива и обля терасата с топлите си зимни лъчи. Лео Манфред се бе изтегнал на ниския шезлонг. Той беше все още с ботуши и каубойски панталони, но бе свалил пуловера. Захвърли тъмните си очила на една масичка наблизо и затвори очи. Можеше да заспи, ако не беше дразнещият шум, идещ от шосето долу. Най-после шумът престана и Лео се отпусна. До момента, когато една сянка падна върху голите му гърди. Тъй като слънцето не грееше ярко, въздухът бе студен. Лео отвори очи и погледна. Над него се бе надвесил Честър Трейси, метнал шлифер на дясната си ръка, с кафява мека шапка в лявата. Той наблюдаваше как Лео отваря очи, а после с презрителен жест хвърли шапката върху гърдите му.

За опора Лео смъкна единия си крак на пода.

— Честър… — проговори той.

Шлиферът се плъзна от ръката на Честър. В нея стискаше пистолет. Нямаше време за разговор, само миг за действие. Лео хвърли шапката в лицето на Честър и се хвърли напред. Честър успя да стреля само веднъж, наслуки, после ръцете на Лео обгърнаха тялото му и го блъснаха назад в стаята със стъклени врати. Честър падна, а Лео се освободи и хукна към стълбището. Бе стигнал до гаража, когато пред него се изпречи мощното тяло на Майк Шели с пистолет в ръка.

— Хвърли пистолета! — заповяда Шели.

Лео се завъртя кръгом. Честър се бе надвесил над него от горната площадка на стълбището. Той бе взел отново пистолета си и се целеше в главата на Лео.

— Аз намерих шлифера — крясна той — и кафявата шапка…

— Хвърли пистолета! — повтори Шели.

— Намерих ги… в шкафа на Лео!

— Хвърли го или ще стрелям в ръката ти!

Сега срещу Честър не стоеше само Майк Шели; Кьониг бе дошъл зад него. Ръката с пистолета бавно се отпусна… пистолетът падна.

— Слезте! — заповяда Шели.

Честър се подчини. Слезе и застана на няколко крачки от Лео, а Кьониг се завтече горе да намери и донесе шапката и палтото. Като ги видя, Честър възвърна способността си да говори.

— Накарайте го да каже какво е направил с моята Линда — настоя той. — Накарайте го да каже!

— Аз не съм направил нищо на Линда — възрази Лео. — Бях в Сан Диего…

— Отвлякъл си я с такси! Ти винаги си бил луд по Линда!

Шели пое шапката и шлифера от ръцете на Кьониг; изглеждаха доста стари.

— Аз да съм бил луд по Линда? — кресна Лео. — Да бъдем наясно. Линда беше луда по мен! Защо мислиш, че се омъжи за теб; ще ти кажа защо. Защото беше луда по мен, а аз не я исках. Омъжи се за теб, за да ме вбеси…

Честър вече нямаше пистолет. Но преди някой да успее да го спре, той се хвърли към Лео и го блъсна назад към вратата на хладилника, сложен сред мебелите на хазаина. Лео изпъшка и политна. В този момент вратата на хладилника бавно се отвори, с което издирванията на Майк Шели приключиха. Всичко бе извадено, за да се освободи място за трупа на Линда Трейси.

— Боже мой! — ахна Лео. — О, боже мой!

Доктор Йънгстън пръв се овладя от шока на откритието. Той се приближи до трупа и направи бърз оглед. Линда Трейси беше ударена по главата.

— С обичайния тъп инструмент — каза той. — Мъртва е. Мъртва е най-малко от дванайсет часа.

— От малко повече — каза Шели тихо. — От около 10 часа и 55 минути миналата вечер.

Думите му прозвучаха странно сред мълчанието, което все още цареше в гаража.

— Отде знаете това? — попита Кьониг.

— Защото — отговори Шели — ако са нужни осемнайсет минути, за да се стигне с кола от Изследователския институт на Авиационната школа до къщата на Трейси, трябва да е нужно същото време, за да пристигнеш от къщата на Трейси до Изследователския институт. Разсъдете, Кьониг. Шофьорът на таксито ни каза, че взел човек с шлифер, кафява мека шапка и тъмни очила в десет часа и десет минути пред чакалнята на летището. Тръгнал към адреса на Трейси, пристигнал там малко преди 10,30, взел Линда Трейси и поел към Изследователския институт, където свалил пътниците си.

— Където те веднага изчезнали — добави Кьониг. — Безследно.

— Но не са изчезнали. Заобиколили зад храстите и тръгнали към вратата в широката ограда, а после… — Шели подаде шлифера и шапката на Кьониг и се приближи до трупа. Той беше напълно облечен — леко светлокафяво палто, син костюм, черни обувки. Измъкна дясната обувка и огледа токчето. То беше много висока и тясно, с връх почти колкото едноцентова монета и сплескано от едната страна. — Доктор Йънгстън, ако на жена, носеща такава обувка, нанесат силен смъртоносен удар изотзад, отляво, тежестта на тялото й няма ли да падне върху десния крак?

— Предполагам, че така ще стане! — каза Йънгстън.

Палецът на Шели разчопли остатъка от засъхнала кал върху токчето.

— По тревата в двора на Изследователския институт не остават следи — изрече той замислено, — ала близо до фонтанчето имаше малка кръгла дупка, която съвпада точно с това токче. Женските обувки са много интересни, особено тия на мисис Трейси. Тя има в шкафа си чифт пантофки от изкуствена кожа, купени преди по-малко от един месец; но подметките са протрити, сякаш много е танцувала. И в същия шкаф има чифт изкаляни ниски обувки за разходка. По пътя до пощенската кутия не е кално, обаче сигурно има кал по непавираната уличка, която води към голямата улица.

Продължавайки да държи обувката, Шели закрачи покрай зашеметения Лео и потресения Честър към багажника на колата на Лео. Отвори го и надникна вътре. Крик, щанга за монтиране на автомобилни гуми, резервна гума и сгъната, покривка за конско седло. Извади покривката с една ръка и после я захвърли обратно в багажника.

— И освен това — продължи той — остава въпросът за приспивателните таблетки, които Линда Трейси не е вземала… но е казвала на мъжа си, че взема. Какво й пречело след всяко обаждане в десет часа да се измъкне през задния вход, да повърви по уличката и да се срещне с някой Очарователен принц, който да я заведе на бала? Но и тя като Пепеляшка е имала определен от вълшебницата час — три часа сутринта. В три, когато верният съпруг се върне, тя трябва да си бъде отново в леглото и да спи.

— Пепеляшка направила грешка — забеляза Кьониг.

— И Линда Трейси също. И нейният убиец.

— Аз бях в Сан Диего! — запротестира Лео. — В 10 часа и 55 минути пътувах с колата си към къщи.

— Ами през нощта, когато вятърът скъсал телефонните жици? — попита Шели. — Къде бяхте тогава?

Лео не отговори. Все още не можеше да се съвземе от шока.

— Не чакахте ли с колата си в края на уличката.

— Аз не съм я убил — запротестира Лео.

— … с шлифера и кафявата шапка…

— Аз излязох с нея няколко пъти и нищо повече. Само… само няколко пъти…

— … под уличната лампа, където можел да ви забележи всеки, който е имал причина да бъде подозрителен?

— Аз не исках да излизам с нея! — извика Лео. — Беше ми омръзнала. Затова си търсех работа в Сан Диего.

— Той лъже… — подзе Честър.

— Не — каза Шели твърдо. — Мисля, че не лъже. Но слуховете се разпространяват бързо в един малък завод, нали? Какво си помислихте, мистър Трейси, когато чухте, че Лео Манфред е напуснал и се мести на юг? Страхувахте ли се да не би да вземе и жена ви?

Въпросът завари Честър Трейси неподготвен. Той замига глупаво, като човек, заслепен от внезапна светлина.

— Палтото е на Лео — запелтечи той. — Шапката е на Лео…

— Да, и жена ви ги е виждала толкова често, че ще познае Лео моментално, ако той е бил мъжът, който е дошъл да я вземе с таксито. Но не би могла да познае един нов шлифер и една нова шапка — особено ако някой й се е обадил по телефона в десет часа и е казал, че мъжът й е претърпял трудова злополука и компанията праща човек да я вземе с такси. Човекът, който дошъл да я вземе, гледал да не говори повече, отколкото е необходимо. Седнал в срещуположния край на седалката. Когато и дал цигара — не от онези, които пушел, а от купените от чакалнята на летището, където сигурно е държал шлифера и шапката на гардероб, — той я оставил сама да си я запали. Може да има една-единствена причина за такава предпазливост.

Шели стоеше с черните обувки в ръце, а пред него бяха напрегнатите лица на четирима мъже. Но едно лице беше по-напрегнато от другите.

— Ако Линда Трейси не е била разстроена — добави той, — тя е щяла да познае човека, който дошъл да я вземе, въпреки че е бил дегизиран. Тя го е познавала достатъчно добре. Това е бил нейният съпруг.

— Не — възрази Трейси. — Лео е бил…

— Всичко е било нагласено така, че съвпада с описанието на Лео, когато шофьорът на таксито дава показания. Това такси ме озадачи още отначало. Много лесно го издирихме. Не следяхте ли жена си от оная вечер, когато Досън ви е изпратил вкъщи и случайно сте открили, че тя не взема таблетките си в десет часа?

— Аз работя — каза Трейси. — Работя нощем.

— Но Досън ви е показал как да влизате и да излизате от завода по всяко време, без да се забележи отсъствието ви. Вие сте знаели, че тя излиза с Манфред, знаели сте също, че Манфред се мести в друг град. Вие сте убили жена си, мистър Трейси.

— Не…

— И направихте жалък опит да прехвърлите вината върху Лео Манфред. Начинът, по който го блъснахте преди малко в оня хладилник, беше красноречив. Ако Манфред беше сложил трупа на жена ви там, той нямаше да стои на пет-шест метра от него!

Автомобилът на Честър Трейси беше паркиран точно пред отворения гараж. Шели отиде до него и отвори задната врата. Рано сутринта прозорчетата бяха запотени; нищо не можеше да се види вътре. Но сега той откри парче брезент, вехт и мръсен, но изцапан с петна, които в полицейската лаборатория биха сметнали за интересни.

— Време на смъртта: приблизително 10 часът и 55 минути, докторе — каза той, — а после тялото било пренесено до паркинга. След това Честър Трейси влязъл да изпие чаша кафе, преди да свърши смяната му. Но нощта не беше скучна, нали, Трейси?

Шели се обърна и зачака Трейси да му възрази, но това не стана. Честър Трейси бе свел глава и тихо плачеше.

— Линда — произнесе той. — Моята Линда… Лицето му бе като на дете, което е получило най-хубавата играчка от витрината на магазина и я е счупило.