Ед Макбейн
Буря (8)

VIII

Той намери двамата техници в едно сепаре на кафе-ресторанта. Лифтовете бяха затворени от четири и половина, тъй като местната управа бе стигнала до заключението, че повечето злополуки със скиори стават през късните следобедни часове, когато поради лошата видимост и физическото изтощение се създава известна суматоха. И двамата бяха едри мъже с прошарени коси, облечени в дебели вълнени якета, обхванали с дебелите си пръсти кафените чаши. Помагаха на скиорите да се качват на столчетата, откакто бе открит този район, и работеха добре заедно като екип. Дори диалогът им сякаш бе плод на един ум, макар че говореха две усти.

— Името ми е Джейк — каза първият. — Тоя тук е Оби, за по-късо от Обадая.

— Само че аз не съм толкова късичък — вметна Обадая.

— Къс му е умът — каза Джейк и се ухили. Обадая също се ухили. — Та ти си ченге, а?

— Да — отвърна Хос. Той им показа значката си веднага щом се приближи до тях. Освен това направо ги излъга, заявявайки, че помага в разследването на случая, че бил пратен от големия град, понеже някакъв си известен и търсен престъпник може да е извършил престъплението; изобщо замазваше истината, като се впусна в един невероятен монолог, а Джейк и Обадая, изглежда, му повярваха.

— И искаш да знаеш кои хора сме качили на тия столчета, а? Същото искаше да знае и Теди.

— Теди ли?

— Теди Уот. Шерифът.

— Аха. Да — рече Хос. — Точно така.

— Защо не запиташ него? — каза Обадая.

— Е, запитах го — излъга Хос. — Но понякога изниква някой нов факт, като разпиташ лично, свидетелите, нали разбирате?

— Е, ние не сме баш свидетели — заяви Джейк. — Нали знаеш, че не сме видели как е убита.

— Да, но сте я качили на столчето, нали?

— Вярно. Точно тъй беше.

— И някой седна на столчето с нея, така ли?

— Така е — отговори Джейк.

— Кой? — запита Хос.

— Май всички искат да знаят кой — каза Джейк.

— Не е ли това най-неприятното? — рече Обадая.

— Помните ли? — попита Хос.

— Помним, че валеше сняг, поне това е сигурно.

— Едва се виждаха столчетата, толкова силно валеше.

— Много трудно е да различиш един скиор от друг — при тоя вятър и сняг, нали, Оби?

— Кажи-речи, невъзможно е — отвърна Оби.

— Но разпознахте Хелга — подхвърли Хос.

— О, не ще и дума. Но тя ни каза „здравейте“, разбирате ли. Каза: „Здравей, Джейк. Здравей, Оби.“ И се настани на столчето, което е най-близо до платформата, вътрешното столче. А онзи зае другото столче.

— Онзи ли? — запита Хос. — Значи е бил мъж? Лицето, което се е настанило на съседното столче, е било мъж?

— Хм, не мога да кажа със сигурност — заяви Джейк. — Едно време мъжките скиорски костюми се различаваха от дамските, но вече не е така.

— Съвсем не е така — потвърди Обадая.

— Днес виждаш, че след като си вървял подир някое хубаво момиче с червени панталони, то се оказва мъж. Вече не е тъй лесно да ги различаваш.

— Значи не знаете дали лицето, което е седнало до нея, е било мъж или жена, така ли? — запита Хос.

— Точно така.

— Можеше да е и мъж, и жена.

— Каза ли това лице нещо?

— Нито думица.

— Как беше облечен той?

— Е, още не сме установили дали е бил той — напомни му Джейк.

— Да зная. Исках да кажа… лицето, което зае столчето. По-лесно ще бъде, ако има род.

— Да има какво?

— Род… да предположим за момент, че лицето е било мъж.

— Аха. — Джейк се замисли върху думите му. — Добре, щом казвате така. Ама това умозаключение ми се види твърде плитко.

— Е, аз всъщност не правя заключение. Просто се опитвам да улесня…

— Не ще и дума, разбирам — каза Джейк. — Ама безспорно си е плитко.

Хос въздъхна.

— Е… как беше облечен?

— В черно — отговори Джейк.

— Чер клин, чер анорак — вметна Обадая.

— Шапка имаше ли? — попита Хос.

— Не. Качулката на анорака беше прихлупена ниско над челото. Тъмни очила на очите.

— Ръкавици с пръсти или само с един пръст? — запита Хос.

— Ръкавици с пръсти. Черни ръкавици.

— Забелязахте ли дали на анорака на мъжа имаше някаква емблема, или не?

— Каква емблема?

— Преплетени букви П и Р — обясни Хос.

— Каквато носят учителите по ски ли? — попита Джейк.

— Точно такава.

— Носят се на десния ръкав — каза Обадая. — Казахме ви, че това лице зае външното столче. Нямаше как да видим десния ръкав, дори и да е имало нещо на него.

На Хос внезапно му хрумна една нелепа мисъл. Той се поколеба, преди да запита, но после си помисли; „Дявол да го вземе, опитай.“

— Това лице — рече той — беше ли… носеше ли патерици?

— Какво да е носил? — запита Джейк учудено.

— Патерици. Беше ли кракът му в гипс?

— Как така, по дяволите… не, разбира се — каза Джейк. — Имаше ски и държеше щеки. Патерици и гипс! Боже мой! И без туй е толкова трудно да се качи човек на тоя проклет лифт. Я си представи само…

— Няма значение — каза Хос. — Оставете тази подробност. Каза ли това лице нещо на Хелга?

— Нито дума.

— А тя каза ли му нещо?

— Нищо, доколкото можехме да чуем. Вятърът виеше като бесен.

— Но сте чули, когато ви казала „здравейте“.

— Точно така.

— Значи ако е казала нещо на това лице, можели сте да чуете и него.

— Точно така. Не чухме нищо.

— Твърдите, че държал щеки. Не забелязахте ли нещо необикновено на щеките.

— Изглеждаха ми като обикновени щеки — каза Джейк.

— Имаха ли щеките розетки?

Джейк повдигна рамене.

— Не забелязах. А ти, Оби?

— Като че ли и двете имаха розетки — каза Обадая. — Кой ще ти забележи такова нещо?

— Е, можеше и да забележите — рече Хос. — Ако имаше нещо необикновено, щяхте да забележите.

— Аз не забелязах нищо необикновено — заяви Обадая. — Само си помислих, че на тоя приятел трябва да му е много студено.

— Защо!

— Ами качулката беше ниско нахлупена над челото му, а с шалчето си беше увил почти цялото лице.

— Какво шалче? Вие не споменахте досега за такова нещо.

— Вярно. Той носеше червено шалче. То закриваше устата и носа му, беше вдигнато чак до тъмните очила.

— Хммм — измънка Хос и онези на масата утихнаха.

— Вие изпуснахте щеките си, като се изкачвахте нагоре нали? — попита Джейк.

— Да.

— Май ви запомних.

— Щом помните мен, как така не сте запомнили и човека, който се е качил на столчето до Хелга?

— Искате да кажете, мистър, че трябва да го помня?

— Аз само питам.

— Е, ако видя човек с чер клин, черна качулка, тъмни очила и шалче, увито около цялото му лице, тогава може би ще те позная. Ама както ми се струва, сега той едва ли носи същите дрехи, нали така?

— Предполагам, че не ги носи — каза Хос с въздишка.

— Да, и аз тъй предполагам — отвърна Джейк. — Макар да не съм ченге.