Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
ckitnik(2011)

Издание:

„Н“ като нож

Американска, I издание

 

Съставител: Жечка Георгиева

Редактор: Иванка Савова

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактори: Ирина Йовчева, Бонка Лукова

Коректори: Стоянка Кръстева, Донка Симеонова, Боряна Драгнева

 

ЕКП 07/9536672611/5637-352-88

Издателски №2700

Формат 60/90/16

Печатни коли 36,00

Издателски коли 36,00

Условно издателски коли 39,04

Дадена за набор на 15.VIII.1988 г.

Излязла от печат на 30.XI.1988 г.

Цена 6,15 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. —Добавяне

VII

Смъртта — тази изхабена стара бичкия — е банална.

Той беше полицай от дълги години. Започна като новак; виждаше смъртта само отстрани, тя беше част от всекидневното му разписание, докато детективите, фотографите, помощникът на съдебния лекар и лаборантите се рояха около жертвата като мухи около апетитно парче мърша. Гледаше смъртта като на кино. Стоеше настрана от нея, беше нещо като секретар в униформа, който отбелязваше имената на свидетелите, записваше в един чер тефтер кога идват и си отиват онези, които действително бяха свързани с разследването, и наблюдаваше работата равнодушно. Човекът, който лежеше безжизнен на тротоара, човекът, проснат върху просмуканите с кръв чаршафи, човекът, увиснал от шнура на лампата; човекът, изтърбушен от връхлетелия върху него автомобил — всички бяха някак нереални за Хос, различни образи на смъртта, но не в самата смърт, не оная зловеща кучка.

Стана детектив и тогава наистина го запознаха със смъртта.

Запознаването беше неофициално, почти случайно. Навремето той работеше в 30-и участък, много приятен, приличен участък в приятен, приличен район, където рядко имаше случаи на насилствена смърт. Запознаването стана в една къща с мебелирани стаи под наем. Когато пристигнаха детективите, полицаят, който се бе отзовал на първия вик за помощ, вече го чакаше. Детективът, с когото дойде Хос, запита: „Къде е мършата“, — полицаят отговори: „Там вътре“, а другият детектив се обърна към Хос: „Хайде да погледнем.“

Така се запозна със смъртта.

Влязоха в спалнята, където човекът лежеше на пода до тоалетната масичка. Беше петдесет и три годишен. Лежеше по долни гащета в лепкавата локва от собствената си съсирена кръв. Дребен човечец с мършави гърди. Косата му беше черна и доста оредяла, а кожата на плешивото теме се лющеше. Навярно никога не е бил красив, дори на младини. Някои хора не стават по-хубави с възрастта, а времето и алкохолът бяха изсмукали всичко от този и го биха изсушили дотам, че от него бе останала само провисналата плът и, разбира се, животът. Плътта все още я имаше. Животът му беше отнет. Той лежеше до тоалетната масичка по долни гащета — комично свита купчина безжизнена плът — толкова спокоен, невероятно спокоен. Някой го бе „обработил“ с брадва. Брадвата още беше в стаята, с кървави петна и полепнали валма тънки черни косми. Убиецът го бе удрял яростно по главата, гърлото и гърдите. Когато пристигнаха, кръв вече не течеше, но раните се виждаха — зейнали, пресни рани.

Хос повърна.

Влезе в тоалетната и повърна. Така се запозна със смъртта.

Оттогава често бе виждал смъртта, случвало се бе сам той да е на косъм от смъртта. Погледна я в очите, когато го намушкаха с нож при разследването на един обир. Когато Хос пристигна, ограбената жена беше все още в истерия. Той зададе въпросите си и се опита да я успокои, а после заслиза по стълбата да извика полицай. Ужасената жена отново се разпищя. Чуваше писъците й, докато слизаше по стълбите. Домоуправителят го настигна на площадката на втория етаж. Държеше нож за хляб, помисли, че това е завърналият се крадец, на няколко пъти замахна към главата му и раздра лявото слепоочие, преди Хос най-сетне да успее да го обуздае. Пуснаха домоуправителя да си върви, горкият човек наистина бе помислил, че Хос е крадецът. А след това обръснаха рижата коса на Хос около раната, която, разбира се, с течение на времето зарасна, както става с всички рани, обаче му остави спомен за смъртта, за съприкосновението със смъртта. Рижата му коса порасна бяла. Белегът на слепоочието все още си личеше. Понякога, особено когато валеше дъжд, смъртта пращаше слабите сигнали на болката — спътници на новата коса.

Откакто постъпи в 87-и участък, често виждаше смъртта, както и много издъхващи хора. Вече не повръщаше. Повръщал бе един много млад Котън Хос, много млад и наивен полицай, който изведнъж бе разбрал, че върши мръсна работа, че насилието е част от истината за живота, в който се занимаваш всеки ден с гадното и уродливото. Вече не повръщаше. Но все още се гневеше.

Обзе го гняв тогава в планината, когато младото момиче се изхлузи от седалката на лифта и потъна в снега, а едната щека се изкриви при падането — нелепо смешна поза на мъртвец, напълно отпусната, безкрайно ужасяваща поза на труп. Обзе го гняв при мисълта за сравнението — изпънатата като струна и кипяща от живот спортна фигура на момичето и много реалния образ на същото момиче, което вече се бе превърнало в негодна за нищо купчина плът и кости, мъртво тяло, труп. „Къде е мършата?“

Обзе го гняв, когато Теодор Уот и тъпите му помощници объркаха следите от внезапната смърт, давайки на убиеца ценно време и възможност да избяга — от закона, от човешката ярост. Обзе го гняв сега, когато крачеше обратно към сградата, в която се намираше работилницата за ски със стаите над нея.

Гневът му се струваше неуместен сред смълчаната планина. Снегът продължаваше да вали безшумно и кротко. Вятърът бе утихнал и снежинките се сипеха безцелно, големи, мокри и бели; а в планината Роусън и околността й цареше тишина и спокойствие, стелеше се ленив бял покой, който отричаше смъртта.

Хос отърси снега от обувките си и се заизкачва по стъпалата.

Тъкмо зави по коридора към стаята си и забеляза, че вратата е леко открехната. Поколеба се. Може би Бланш се бе прибрала, може би…

Но в коридора цареше тишина, оглушителна тишина. Той се наведе и развърза връзките на обувките си. Внимателно ги изу от краката си. Пристъпяйки колкото може по-тихо — беше едър мъж и дъските в коридора на старата сграда скърцаха под тежестта му. — Хос се приближи до стаята. Не обичаше да ходи по чорапи. Често му се беше налагало да си служи с ритници и знаеше колко е важно да си обут. Точно пред вратата се поколеба. В стаята бе тихо. Вратата беше леко открехната. Докосна я с ръка. Някъде в сутерена газовата горелка щракна, а после изсъска и заработи. Хос бутна вратата.

Елмър Уландър с патерици под мишница се обърна рязко към него. Бе свел глава, сякаш… се молеше? Не. Не се молеше. Той се ослушваше, да, слушаше нещо или се ослушваше за нещо.

— Охо, здравейте, мистър Хос — каза той. Върху бялата си риза носеше червен скиорски анорак. Облегна се на патериците си и се усмихна с момчешка, обезоръжаваща усмивка.

— Здравейте, мистър Уландър — отвърна Хос. — Ще бъдете ли тъй добър, мистър Уландър, да ми кажете точно какво, по дяволите, правите в стаята ми?

Онзи изглаждаше изненадан. Повдигна вежди. Наклони глава на една страна, сякаш бе едва ли не възхитен, сякаш и той би се държал почти по същия начин, ако се бе върнал в своята стая и бе заварил външен човек. Но възхищението беше примесено и с изненада. Явно имаше някаква грешка. Наклонил глава, повдигнал вежди, с момчешка усмивка на уста, Уландър се облегна на патериците си и се приготви да обясни. Хос чакаше.

— Вие казахте, че отоплението не работи, нали? — заговори Уландър. — Тъкмо го проверявах.

— Отоплението в тази стая работи отлично — заяви Хос. — Става дума за съседната стая.

— Аха. — Уландър кимна. — А, така ли?

— Да, така.

— Не се учудвам. Пипнах ей там да проверя дали работи парното и ми се стори, че всичко е наред.

— Така е, разбира се — каза Хос, — защото винаги си е било наред. Тази сутрин в канцеларията ви казах, че отоплението в стая 104 не работи. Това е номер 105. Нов ли сте тук, мистър Уландър?

— Май не съм ви разбрал.

— Да, и аз мисля така. Неразумно е да правите такива грешки, мистър Уландър, особено като се има предвид, че цялата планина гъмжи от местни полицаи.

— За какво говорите?

— За момичето. Когато тези тъй наречени полицаи започнат да разпитват, предполагам…

— Кое момиче?

Хос дълго гледа Уландър. Удивлението, изписано върху лицето и в очите му, изглеждаше достатъчно искрено, но възможно ли беше да има в планината някой, който още да не е чул за убийството? Възможно ли беше Уландър, собственикът на хижата, където гъмжеше от хора и клюки, да не знае, че Хелга Нилсон е мъртва?

— Момичето — каза Хос. — Хелга Нилсон.

— Какво й има?

Хос познаваше достатъчно добре правилата на бейзбола, за да разбере, че не бива да бързаш да хвърляш топката, докато не позалъжеш противника.

— Познавате ли я? — попита той.

— Разбира се, че я познавам. Познавам всички учители по ски. Стаята й е тук, в този коридор.

— Кой друг се е настанил тук?

— Защо?

— Искам да зная.

— Само тя и Мария — каза Уландър. — Мария Файърс. Също учителка. И… о, да, новият. Лари Дейвидсън.

— Той учител ли е? — запита Хос. — Един такъв висок!

— Да.

— Със закривен нос? С немски акцент.

— Не, не. Вие говорите за Хелмут Курц. А той говори с австрийски акцент. — Уландър помълча. — Защо? Защо искате да…?

— Има ли нещо между него и Хелга?

— О, не. Не зная. Те преподават заедно, ала…

— А Дейвидсън?

— Лари Дейвидсън ли?

— Да не искате да кажете, че се среща с Хелга, или пък че…

— Да, точно това искам да кажа.

— Лари е женен — каза Уландър, — тъй че едва ли би си помислил…

— А вие?

— Не разбирам.

— Между вас и Хелга. Има ли нещо?

— Хелга ми е добра приятелка — заяви Уландър.

— Била е — поправи го Хос.

— А?

— Тя е мъртва. Загина в планината днес следобед.

Ето че Хос хвърли топката и улучи.

— Бож… — започна Уландър, челюстта му увисна, опули се. Направи крачка назад, олюлявайки се, блъсна се в бялата тоалетна масичка. Патериците паднаха от ръцете му. Помъча се да запази равновесие на гипсирания си вдървен крак; едва не падна. Хос го улови за лакътя и го изправи. Наведе се за патериците и му ги подаде. Уландър бе все още зашеметен. Той протегна ръце слепешком, опипа патериците, изпусна ги пак. Хос ги вдигна повторно и ги напъха насила под мишниците на Уландър, който облегна гръб на тоалетната масичка. Гледаше втренчено отсрещната стена, където бе окачен рекламен афиш за развлеченията в Кинбюел.

— Тя… тя все се излагаше на опасности — проговори той. — Караше прекалено бързо. Казвах й…

— Това не е злополука — рече Хос. — Тя е била убита.

— Не може да бъде. — Уландър поклати глава. — Не може да бъде.

— Може.

— Не може. Всички обичаха Хелга. Никой не би… — Той продължаваше да клати глава. Очите му оставаха прикована в афиша, посветен на Кинбюел.

— Тук ще дойдат полицаи, мистър Уландър — каза Хос. — Вие приличате на наивен хлапак. Когато започнат да задават въпроси, по-добре съчинете нещо по-правдоподобно от тези измислици. Полицаите няма да се церемонят. Те търсят убиец.

— Защо… защо според вас дойдох тук? — запита Уландър.

— Не знам. Може би сте търсили джобни пари. Скиорите често оставят портфейли и скъпоцен…

— Аз не съм крадец, мистър Хос — заяви Уландър с достойнство. — Тук съм само за да ви осигуря отопление.

— Ето че сме квит — отвърна Хос. — И на вас ще ви стане горещичко, като дойдат полицаите.