Ед Макбейн
Буря (13)

XIII

В неделя сутринта църковните камбани огласиха долината.

Камбаните забиха в град Роусън, звънът им отекна рязко и ясно в планинския въздух, понесе се над снеговете надолу към долината. Хос отиде до прозореца, вдигна щорите, заслуша се в звъна на камбаните и си спомни за своята младост, за баща си, преподобния Джеръмая Хос, и за неделните църковни камбани, и за екливия, звучен глас на баща си, когато четеше проповед. В проповедите на баща му винаги имаше логика. От детското си обкръжение Хос не беше наследил религиозен плам, но бе изпълнен с голямо уважение към логиката. „За да ти вярвам — бе казал баща му, — трябва да говориш разумно. А да си разумен, означава да си логичен. Не бива да забравяш това, Котън.“

В убийството на Хелга Нилсън и Мария Файърс като че ли нямаше много логика, освен ако в безсмислената жестокост има някаква логика. Той се опита да осмисли фактите, докато гледаше към мирната долина и слушаше отмереното биене на камбаните. Зад него Бланш спеше, свита на кълбо; дишаше спокойно, обгърнала с ръце възглавницата. Той не искаше да я буди, особено след това, което бе преживяла нощес. За него седмичната почивка бе свършила; не можеше вече да кара ски с удоволствие през тия почивни дни. Най-голямото му желание беше да се махне от планината Роусън; не, и това не беше съвсем вярно. Искаше да намери убиеца. Повече от всичко друго желаеше това. Не защото му плащаха за тази работа, не защото искаше да докаже на Теодор Уот, че детективите от големия град са способни да свършат нещичко — просто при мисълта за двете убийства го обземаше ярост. Той все още помнеше животинската сила на човека, който го бе нападнал в планината, и мисълта, че тази сила е била насочена срещу две безпомощни млади момичета, направо вбесяваше Хос.

Защо? — запита се той.

Къде е логиката?

Нямаше логика. Нямаше логика в избора на жертвите, нямаше логика, и в избора на местопрестъплението. Защо някой ще реши да убие Хелга посред бял ден, на столче, увиснало някъде между два и десет метра над земята, като използува за тази цел щека? Щека, наточена и превърната в смъртоносно оръжие, не забравяй това, спомни си Хос. Такова нещо просто не се случва, това не беше плод на необмислен порив, бе предумишлено, истинско убийство. Някой е бил в работилницата за ски през нощта преди първото убийство, послужил си е с пила, а после с точило, за да наостри оная проклета щека, та да е сигурен, че върхът й ще може да пробие един дебел скиорски анорак, и един скиорски пуловер, и едно сърце.

Тогава трябва да има логика в избора на местопрестъплението, разсъди Хос. Убиецът на Хелга е замислил убийството по-рано, щом е подготвил оръжието предишната нощ. И ако допуснем, че е предварително замислено, значи се предполага, че има логика, че убийството точно на седалковия лифт е било част от замисъла — навярно така се е налагало.

Да, ето ти и логиката, мислеше си той… само че пак е нелогично.

Зад него Бланш се размърда. Той се обърна да я погледне бегло, спомняйки си ужаса, изписан върху лицето й миналата нощ, който бе в контраст с успокоените й от съня черти. Тя бе разказала историята на Уот три пъти, разправяла му бе отново и отново как е намерила мъртвото момиче.

Мария Файърс, на двайсет и една години, брюнетка, родом от Монпелие, Върмонт. Започнала да се занимава със ски-спорт на шест години, първо място в слалома за жени четири пъти поред, преподавателка от седемнайсетгодишна възраст. Освен това караше кънки, бе участвувала в училищния плувен отбор, състезателка по многобой, хубаво, възпитано момиче, с приветлива усмивка — сега мъртво.

Защо?

Нейната стая бе до стаята на Хелга, познаваха се от близо една година. Не бе се приближавала до седалковия лифт в деня на убийството на Хелга. Всъщност тогава преподавала на начинаещи скиори близо до Т-образния влек — на значително разстояние от седалковия лифт. Не е могла да види убийството на Хелга, нито убиеца на Хелга.

Но все пак някой я бе убил.

Но ако това е предумишлено убийство, и ако се допусне, че има логика, и ако убийството на Хелга на едно столче на половината път по склона на планината е логично, тогава смъртта на Мария Файърс също е част от тази логика.

Но как така?

По дяволите логиката, мислеше си Хос. Вече не мога да разсъждавам правилно. Толкова много искам да разнищя случая, че не мога да разсъждавам правилно, а това ме прави повече от безполезен. Значи трябва да се махна оттук, да събудя Бланш, да й кажа да се облече, да си стегна багажа, а после да си платя сметката и да напусна, да се върна в града, в 87-и район, където по-често стават убийства, и то не по-малко жестоки — но там смъртта не идва като изненада. Ще оставя тая работа на шерифа Теодор Уот, който държи на собствените си грешки. Ще я оставя на него и на сръчните му помощници; може би те ще я разнищят, а може и да не успеят, но тя не е по силите ми, аз не съм в състояние вече да разсъждавам правилно.

Той се приближи до леглото и събуди Бланш, а после отиде в главната сграда, искаше час по-скоро да плати сметката и да си тръгне. Някой се упражняваше да свири на пианото. Хос мина покрай него и камината и зави към кабинета на Уландър. Почука на вратата и зачака. Зад вратата някой се поколеба, после каза: „Да, влезте“ и Хос натисна бравата.

Всичко изглеждаше точно така, както и в петък вечерта, когато Хос пристигна, преди цяла вечност. Уландър седеше зад бюрото си, мъж на трийсетина години, с тъмна коса и тъмни вежди, надвиснали ниско над тъмнокестеняви очи. Носеше бяла риза с отворена яка, а върху нея — ярък пуловер, с щампосан елен. На десния му крак, изпънат неподвижно напред, все още имаше гипс, стъпалото бе опряно на нисък диван. Всичко изглеждаше съвсем същото.

— Искам да си платя сметката — каза Хос. — Заминавам.

Той стоеше точно до вратата, на петнайсетина крачки от бюрото. Патериците на Уландър бяха подпрени близо до вратата, Уландър изрече с усмивка „Разбира се“, а после отвори най-долното чекмедже на бюрото, извади регистъра си и внимателно написа квитанция. Хос се приближи до бюрото, провери сметката, а после попълни чек. Докато го размахваше във въздуха, за да изсъхне мастилото, запита:

— Какво правехте в стаята ми вчера, мистър Уландър?

— Проверявах отоплението — отговори Уландър.

Хос кимна.

— Ето ви чека. Ще отбележите ли на тази квитанция, че е платено, моля?

— С удоволствие — каза Уландър. Той сложи печат и върна квитанцията на Хос. За момент Хос изпита странното чувство, че има нещо нередно. Една абсурдна мисъл се вряза в съзнанието му: КАКВО НЕРЕДНО ИМА ТУК? Той погледна Уландър, косата, очите, бялата риза, пуловера с елена, изпънатия крак, гипса на него, дивана. Имаше някаква промяна. Това не беше същата стая, нито същата гледка, която бе видял в петък вечерта. КАКВО НЕРЕДНО ИМА ТУК? — мислеше си той и не знаеше.

Взе квитанцията и каза:

— Благодаря. Някакви новини за пътищата?

— Те са отворени чак до щатската магистрала. Няма да имате никакви затруднения.

— Благодаря — каза Хос. Поколеба се, вторачи поглед в Уландър. — Знаете ли, стаята ми е точно над работилницата за ски.

— Да, известно ми е.

— Имате ли ключ от работилницата, мистър Уландър?

Онзи поклати глава.

— Не. Работилницата е частна собственост. Тя не е част от хотела. Предполагам, че собственикът позволява на учителите по ски да…

— Но вие сте и ключар, нали?

— Какво?

— Нали сам ми казахте това, когато пристигнах? Заявихте, че като мине сезонът, сте ключар, така ли беше?

— О! О, да. Да, така казах. — Уландър се размърда неловко на стола, като се опитваше да намести по-удобно крака си. Хос погледна пак крака и в този момент си помисли: Дявол да го вземе, какво не е наред?

— Може би сте влезли в стаята ми да подслушвате, мистър Уландър? Не е ли така?

— Какво да подслушвам?

— Шумовете, които идват от скиорската работилница долу — каза Хос.

— Толкова ли са интересни тези шумове?

— Посред нощ са интересни. Посред нощ човек може да чуе какво ли не. Тъкмо започвам да си спомням всичко, което чух.

— Така ли? А какво чухте?

— Чух как газовата горелка щракна и как някой пусна водата в тоалетната, и как машините за затъпкване на пистите се изкачваха по склона, и как някой спореше в коридора, и как някой пилеше и точеше нещо в работилницата за ски. — Той говореше на Уландър, но всъщност не се обръщаше към него. Припомняше си ония среднощни гласове, извисяващи се гневно, спомняше си, че едва по-късно чу шумовете в работилницата, отиде до прозореца и видя лампата, която светеше долу. И тогава се случи нещо странно. Вместо да го нарече „мистър Уландър“, изведнъж го нарече „Елмър“.

— Елмър — каза Хос, — току-що ми хрумна нещо.

Елмър. И с тази дума нещо ново се появи в стаята. С тази дума той изведнъж се пренесе обратно в стаята за разпити на 87-и участък, където наричаха обикновените крадци и престъпници с малките им имена — Чарли, Хари, Мартин, Джо, и където тази фамилиарност някак си ги поставяше в отбранителна позиция, някак си ги стряскаше и им даваше да разберат, че разпитът не е дребна работа.

— Елмър — каза той, — току-що ми хрумна, че щом Мария не е могла да види нищо в планината, сигурно е била убита, понеже е чула нещо. Сигурно е чула същия спор, който и аз чух. Само че нейната стая е точно до стаята на Хелга. И навярно е разбрала кой спори. — Той се поколеба. — Това е много логично, не мислиш ли и ти така, Елмър?

— Предполагам, че е така — отвърна Уландър учтиво. — Но щом знаете кой е убил Мария, защо не отидете…

— Не зная, Елмър. А ти знаеш ли?

— Съжалявам. Не зная.

— Е, и аз не зная, Елмър. Имам само едно особено чувство.

— А какво е то? — попита Уландър.

— Че ти си влизал в стаята ми, за да подслушваш, Елмър. Да разбереш какво съм чул аз през нощта, преди Хелга да бъде убита. И навярно си стигнал до заключението, че съм чул прекалено много и може би затова някой ме нападна в планината вчера.

— Моля ви, мистър Хос — каза Уландър и лека надменна усмивка докосна устните му, а ръката му се вдигна вяло, за да посочи гипсирания крак.

— Разбира се, разбира се — рече Хос. — Как може да ме нападне човек с гипсиран крак, човек, който не е в състояние да се движи без патерици? Разбира се, Елмър. Не мисли, че това не е подслуш… — Хос внезапно млъкна. — Патериците ти — каза той.

— Какво?

— Патериците ти! Къде са, дявол да ги вземе?

Само за миг кръвта се отцеди от лицето на Уландър. После той съвсем спокойно изрече:

— Ей там. Зад вас.

Хос се обърна и погледна патериците, подпрени близо до вратата.

— На петнайсет крачки от бюрото ти — каза той. — Аз пък мислех, че не можеш да ходиш без тях.

— Аз… аз се подпирах на мебелите, за да… да стигна до бюрото. Аз…

— Лъжеш, Елмър — каза Хос, пресегна се над бюрото и издърпа Уландър от стола.

— Кракът ми! — извика онзи.

— Вятър! От колко време стъпваш на крака си, Елмър? Затова ли я уби в планината? За да…

— Аз не съм убивал никого!

— … за да имаш алиби, а? Човек с гипсиран крак не би могъл да се вози на лифт или да скочи от него, нали? Освен ако не е слагал и свалял този гипс господ знае колко пъти!

— Кракът ми е счупен! Аз не мога да вървя!

— А да убиваш можеш ли, Елмър?

— Аз не съм я убил!

— Чу ли ви Мария да се карате, Елмър?

— Не. Не…

— Тогава защо я нападна?

— Не съм я нападал! — Той се опита да се отскубне. — Вие сте луд. Причинявате ми болка! Пуснете ме…

— Аз ли съм луд? Мошеник такъв, аз ли съм луд? Ти си пробол с щека едно момиче и си усукал хавлиена кърпа около…

— Не съм, не съм!

— Ние намерихме розетката от твоята щека! — крясна Хос.

— Каква розетка? Не разбирам какво…

— По нея има отпечатъци от пръстите ти! — излъга Хос.

— Вие сте луд — каза Уландър. — Как съм се качил на лифта? Та аз не мога да вървя. Счупих крака си на две места. Една кост проби през кожата. Не мога да се кача на лифт дори и да искам…

— Кожата — каза Хос.

— Какво?

— Кожата! — Сега очите му гледаха гневно. Той дръпна Уландър към себе си и крясна: — Къде те одраска тя?

— Какво?

Сграбчи го с две ръце за ризата, дръпна силно и я разкъса.

— Къде е драскотината, Елмър? На гърдите ти ли? На шията?

Уландър се мъчеше да се отскубне, ала Хос улови главата му с две ръце. Натисна я силно надолу и дръпна яката на ризата отзад.

— Пуснете ме! — изкрещя Уландър.

— Какво е това, Елмър? — Пръстите му стиснаха крайчеца на лейкопласта на врата на Уландър. Гневно го отлепиха. От едно място точно под линията на косата на Уландър диагонално се спущаше зарастваща драскотина, дълга пет сантиметра, намазана с йод.

— Сам се одрасках — обясни Уландър. — Блъснах се в…

— Хелга те е одраскала — каза Хос. — Когато си я пробол с щеката! Кожичката е у шерифа, Елмър. Тя се намираше под ноктите й.

— Не — каза Уландър. Той заклати глава.

В стаята изведнъж стана много тихо. И двамата бяха изтощени. Хос продължаваше да стиска ризата на Уландър, дишаше тежко, чакаше. А Уландър продължаваше да клати глава.

— Искаш да ми разкажеш ли?

Уландър поклати глава.

— Откога можеш да ходиш?

Уландър пак поклати глава.

— Защо държиш крака си в гипса?

Уландър отново поклати глава.

— Ти си убил две млади момичета! — изрева Хос. С изненада усети, че трепери. Ръката му стисна още по-силно предницата на ризата, така че кокалчетата побеляха. Може би Уландър усети внезапното напрежение, може би Уландър знаеше, че в следния миг Хос ще го сграбчи за гърлото.

— Добре — каза той. Гласът му беше много тих. — Добре.

— Защо продължаваш да носиш гипса?

— За да… за да… за да не разбере тя. За да си помисли, че аз… аз съм… съм неспособен да вървя. И по този начин можех… можех да я следя. Без тя да знае.

— Коя тя?

— Хелга. Тя… Тя ми беше приятелка, разбирате ли. Аз… аз я обичах, разбирате ли.

— Аха, толкова си я обичал, че си я убил — каза Хос.

— Не затова… — Уландър поклати глава. — Заради Курц. Тя все отричаше, но аз знаех за тях. И я предупредих. Повярвайте ми, предупредих я. И аз… държах гипса на крака си, за да… за да я заблудя.

— Кога ти махнаха гипса? — попита Хос.

— Миналата седмица. Ъ-ъ… докторът го свали точно в тази стая. Разряза го на две точно отстрани, с електрическо трионче. И… и когато си отиде, аз… реших да съединя пак двете половинки и… и… да ги залепя с… лейкопласт. Така можех да я следя. Тя не знаеше, че мога да ходя.

— И какво видя?

— Вие знаете какво видях!

— Разкажи ми.

— В петък вечерта тя… аз… видях Курц да излиза от пристройката. Разбрах, че е бил с нея.

— Той е бил там, за да вземе кънките на Мария — каза Хос. — Да ги наточи.

— Не! — извика Уландър и за момент гласът му прозвуча силно, като взрив, яростно и мощно, и Хос си спомни отново с каква зверска сила го бе нападнал този човек в планината. Гласът на Уландър пак замря. — Не — каза той тихо, — грешите. Той е бил с Хелга. Да зная. Мислите ли, че щях да я убия, ако… — Гласът му секна: Очите му внезапно се замъглиха. Той извърна глава, но не гледаше Хос, вторачи се в пространството, очите му се наляха със сълзи. — Когато се качих в стаята й, аз я предупредих — заговори той тихо. — Казах й, че съм я видял, видял съм я с очите си, а тя… тя каза, че си въобразявам. И се разсмя. — Лицето му изведнъж се изопна. — Разсмя се, разбирате ли. Тя… не трябваше да се смее. — Очите му се напълниха със сълзи, погледът му беше някак странно изцъклен. — Не трябваше да се смее — повтори той. — Не беше смешно. Аз я обичах. Не беше смешно.

— Да — съгласи се Хос уморено. — Никак не е било смешно.