Ед Макбейн
Буря (10)

X

Канцеларията, от която управляваше Теодор Уот, шерифът на град Роусън, беше на главната улица, до един италиански ресторант, чиято неонова реклама оповестяваше: „ЛАЗАНЯ-СПАГЕТИ-РАВИОЛИ“. Вече не валеше, снегорините бяха успели да си пробият път и да натрупат сняг от двете страни на улицата, така че вратата на канцеларията беше отчасти закрита от една естествена бяла крепост. Вътре в канцеларията Теодор Уот пък беше отчасти скрит зад своето бюро — истинска крепост, отрупана с обяви за търсене на престъпници, листовки на Федералното бюро за разследване, копия на полицейски доклади, чифт белезници, една картонена кутия с кафе, половин дузина изгризани къси моливчета и една снимка в рамка — на жена му и трите му деца. Теодор Уот не беше в особено дружелюбно настроение. Той седеше зад своето бюро-крепост с навъсено лице. Котън Хос пък стоеше прав пред бюрото, все още с белезниците, сложени на китките му в планината. Помощник-шерифът, който му бе надянал този „хомот“, същият този Фред, който по-рано бе издърпал щеката, забита в гърдите на Хелга Нилсон, стоеше до Хос, навъсен като шерифа, и на всичко отгоре със синина под лявото си око, където Хос го бе ударил.

— Можех да ви арестувам, знаете — каза навъсено Уот. — Вие сте ударили един от помощниците ми.

— Би трябвало да затворите него — тросна се Хос. — Ако не беше се намесил, аз можех да пипна нашия човек.

— Така ли?

— Да.

— Вие нямате право да се мотаете из тая проклета планина — каза Уот. — Какво правехте там?

— Търсех.

— Какво?

— Каквото и да е. Той ви е дал розетката, която намерих. Явно е била достатъчно важна, за да я търси и убиецът. Той се бореше здравата за нея. Погледнете ми бузата.

— Е, да, това е много жалко — каза Уот хладно.

— По тази розетка може да има отпечатъци от пръсти — рече Хос. — Предлагам…

— Съмнявам се. Отпечатъци нямаше нито по щеката, нито по столчето. Ние разговаряхме с двамата техници и те ни казаха, че човекът, който се изкачвал нагоре с Хелга Нилсон, носел ръкавици. Съмнявам се дали има изобщо някакви отпечатъци на тази розетка.

— Е… — измънка Хос и повдигна рамене.

— Значи, хммм — каза Уот, — сте си въобразили, че ние не работим така, както на вас ви се харесва, нали? Затова сте решили да окажете на нас, местните полицаи, малко помощ свише, хммм? Не е ли така?

— Мислех си, че бих могъл да помогна в някои…

— Тогава трябваше да дойдете при мен — каза Уот — и да запитате може ли да помогнете. Така вие само объркахте нашата работа.

— Не разбирам.

— Аз пратих шестима души в планината — заяви Уот — да чакат убиеца на момичето да се върне, за да прикрие грешките си. Ето тази розетка е една от грешките му. Но намери ли я убиецът? Не. Намери я нашият услужлив детектив от големия град. Голям помощник се извъдихте, мистър, не ще и дума. След всичката тая дандания в планината проклетият му убиец цял месец няма да припари там.

— За малко да го хвана — каза Хос. — Вървях по дирите му, когато вашият човек ми попречи.

— Вятър! Ти си му попречил да свърши работата си. Май трябваше да те арестувам. Има едно нещо, известно като възпрепятствуване на разследването. Но, разбира се, ти знаеш това, нали? Щото си детектив от големия град. Хммм?

— Съжалявам, ако аз…

— И, разбира се, ние сме просто тайфа местни селяндури, дето хич не разбират от полицейска работа. Та дори не знаем как трябва да се направи аутопсия на онова момиченце, нали така? Нито как се правят анализи на кръвта, останала по онова столче, нали така? И нямаме криминална лаборатория в най-близкия, най-големия град след Роусън, нали така?

— Начинът, по който водите разследването… — подзе Хос.

— … не ви влиза в работата, дявол го взел! — заключи Уот. — Може пък да ни е приятно да правим грешки, Хос! Ама естествено вие, полицаите от големия град, никога не грешите. Затова няма никакви престъпления там, отдето идвате.

— Вижте какво — заговори Хос, — вие боравите неправилно с уликите. Аз не давам пет пари какво…

— Оказва се, че така или иначе това няма значение, щом липсват отпечатъци от пръсти върху оная щека. И трябваше да закараме хората си горе в планината, затова се наложи да използуваме лифта. Днес там имаше адска бъркотия, мистър. Но предполагам, че полицаите от големия град никога не се объркват, хммм? — Уот го гледаше свъсено. — Свали му белезниците, Фред! — заповяда той.

Фред изглеждаше учуден, но отключи белезниците.

— Той ме удари право в окото — каза на Уот.

— Е, нали другото око ти е здраво — отвърна хладно Уот. — Вървете да си легнете, Хос. Наситихме ви се за една нощ.

— Какво пише в протокола от аутопсията? — попита Хос.

Уот го изгледа почти смаяно.

— Пак ли си пъхате носа в тая работа?

— Все още съм готов да помогна, да.

— Може пък да не се нуждаем от вашата помощ.

— Тя може да се окаже полезна. Никой тук не знае…

— Ето ти го пак детектива от големия град с противните му обнос…

— Исках да кажа — заговори Хос, като се опита да надвика Уот, — никой в този район не знае, че аз съм полицай. Това би могло да ви бъде полезно.

Уот помълча.

— Може би — каза той най-после.

— Може ли да чуя какво пише в протокола от аутопсията?

Уот пак помълча. После кимна. Вдигна от бюрото си един лист и занарежда:

— Смъртта е причинена от смъртоносна рана в сърцето, пробив на предсърдието и белодробната артерия. Оттам е всичката кръв, Хос. Когато са наранени сърдечните камери, обикновено не тече толкова много кръв. Следователят смята, че момичето е умряло може би за две-три минути, толкова много кръв е загубило.

— А нещо друго?

— Счупила глезена си при падането от онова столче. Спирална фрактура на латералния малеол. Съдебният лекар е намерил и следи от човешка кожа под ноктите на момичето. Изглежда, че е драскала с нокти тоя, който я е пробол, и е отнесла със себе си значителна част от кожата му.

— А кожата му?

— Нищо особено. Нашият убиец е светлокож и възрастен.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко. Поне що се отнася до кожата му, но по-късно вероятно ще можем да я използуваме за сравнителни тестове… ако намерим кой да направи сравнението. Открихме също следи от кръв по пръстите и ноктите й, чужда кръв.

— Отде знаете?

— Кръвта по столчето, тоест кръвта на момичето, беше от група АБ. Кръвта, която намерихме по ръцете й, беше от нулева група, по всяка вероятност е на убиеца.

— Значи тя така го е издраскала, че е причинила кръвоизлив.

— Откъснала му е голямо парче кожа, Хос.

— От лицето ли?

— Че отде да знам, дявол да го вземе?

— Аз пък помислих, че може би…

— От парченцето кожа не личи дали е от шията, от лицето или от друго място. Може да го е изподраскала навсякъде.

— Още нещо?

— В снега под лифта открихме кървава следа — от момичето. Много, повярвайте ми, кръвта е текла като от заклана свиня. Следата започваше на около четири минути път от върха. Умряла е за две-три минути. Значи ако се предположи, че убиецът е скочил от столчето веднага след като я е ранил, то момичето…

— … все още е било живо, когато е скачал.

— Точно така.

— Намерихте ли някакви следи по снега?

— Никакви. Пълно е с преспи. Не знаем дали е скочил със ските си, или без тях. Според нас трябва да е бил много добър скиор, за да се реши на това.

— Е, така или иначе, той има драскотина някъде — каза Хос. — Ето какво трябва да се търси.

— Още тази вечер ли ще започнете да търсите? — попита Уот язвително.