Ед Макбейн
Буря (1)

I

Краката на момичето бяха все студени.

Котън Хос не знаеше какво да прави; вече бе опитал всичко, което можа да намисли, но положението си оставаше същото. Трябваше да признае, че шофирането при температури под нулата, когато на петнайсет минути път зад тебе бушува буря, не е съвсем благоприятно за стопляне на долните крайници. Той бе пуснал радиатора на колата с пълна сила, бе дал на момичето одеяло, бе свалил балтона си, за да я загърне — ала краката й все още бяха студени.

Името на момичето беше Бланш Колби; много хубаво, благозвучно име, което тя бе приела, откакто работеше в шоубизнеса. Това бе станало отдавна. Истинското й име беше Берта Кули, но преди много години един рекламен агент й бе казал, че Берта Кули му напомня за обеззаразен спален вагон; не е име за танцьорка. Бланш Колби звучи шикозно, заяви той, и ако имаше нещо, за което Берта Кули да дава мило и драго, то се казваше шикозност. Преди двайсет и две години, едва петнайсетгодишна, тя прие новото име и постъпи в балетната трупа на един нашумял мюзикъл. Сега беше на трийсет и седем, но след всички тия дълги години на сцената тялото й бе останало младежко, гъвкаво, дългокрако. Малко „Клърол“ — и тя все още беше нежна, меденоруса блондинка. Зелените й очи бяха умни и проницателни. Нозете й, за щастие, ах-х-х-х, нозете й…

— Как си сега? — запита я той.

— Замръзвам — отговори тя.

— Почти пристигнахме — каза Хос. — Ще харесаш това място. Хал Уилис, един колега от отдела, идва тук почти всяка седмица, щом е свободен. Разправя, че карането на ски е истинско удоволствие.

— Познавам една танцьорка, която си счупи крака в Швейцария — рече Бланш.

— На ски ли?

— Разбира се.

— Никога ли не си карала ски?

— Никога.

— Хм… — Хос повдигна рамене. — Хм, не вярвам да си счупиш краката.

— Звучи успокоително — каза Бланш. Тя погледна през прозорчето на колата. — Мисля, че бурята ни настига.

— Ще ни поодуха малко и толкоз.

— Питам се колко ли е сериозно положението. Имам репетиция в понеделник сутрин.

— Казаха, че ще навали десет-петнайсет сантиметра сняг. Не е чак толкова много.

— Ще бъдат ли отворени пътищата?

— Разбира се. Не се безпокой.

— Познавам една танцьорка, която цели шест дена не могла да се измъкне от Върмонтските снегове — каза Бланш. — Нямало да бъде толкова лошо, ако не я придружавал един актьор, последовател на Станиславски.

— Е, аз пък съм полицай — рече Хос.

— Аха — отвърна Бланш неопределено.

Помълчаха няколко минути. Леки снежни вихрушки се носеха по пътя, превръщайки го във фантастичен бял поток. Фаровете на колата осветяваха раздухвания сняг върху чакълената настилка. Седнал зад кормилото, Хос имаше странното чувство, че пътят се топи пред очите му. Зарадва се, когато видя табелката на хижа „Роусън“. Като различи една реклама сред безброй други плакати, с които се съобщаваше какви удобства се предлагат в района, спря колата. Подкара пак, зави наляво по един стар дървен мост; дъските заскърцаха, когато колата минаваше по него. Нова реклама в крещящи червени и бели цветове разгласяваше местните забележителности — надморска височина шестстотин метра, два седалкови лифта, Т-образен влек, въжен влек и — явно ненужна по време на буря — машина за сняг.

Хижата бе сгушена в полите на планината. Дърветата наоколо бяха голи, извисяваха се като мършави силуети на фона на надвисналото снежно небе. Забулени от снежната завеса светлинки трепкаха примамливо. Хос помогна на Бланш да слезе от колата, облече си балтона и тръгна с нея по утъпканата пътека към входа. В преддверието почистиха снега от обувките си и влязоха в просторното помещение. В дъното гореше огън. Някой свиреше на пиано. Групичка уморени скиори с делничен вид се бе разположила около камината — всички носеха много модни високи обувки и пуловери, пиеха от бутилки, на които бяха написали имената си. Бланш отиде направо до огъня, намери си място на една от кушетките и протегна дългите си нозе към пламъците. Хос намери рецепцията, натисна един звънец и зачака. Никой не се появи. Натисна отново звънеца. Някакъв скиор, който минаваше покрай него, каза: „Той е в канцеларията. Ей там вляво.“

Хос кимна, намери вратата с надпис Домакин и почука на нея. Някой отвътре подвикна: „Да, влезте.“ Хос натисна бравата и влезе.

Канцеларията се оказа по-голяма, отколкото бе очаквал, цели пет метра деляха входната врата от бюрото в дъното на стаята. Зад бюрото седеше около трийсетгодишен мъж. Той имаше тъмна коса и тъмни вежди, свъсени ниско над тъмнокестеняви очи. Носеше бяла риза с отворена яка, а върху нея — ярък пуловер с щампосан елен. Носеше и гипс на десния си крак. Кракът беше изопнат сковано напред, а стъпалото се опираше на нисък диван. Чифт патерици бяха подпрени на бюрото така, че лесно да ги достигне с ръце. Хос изведнъж се зарадва, че бе оставил Бланш край огъня.

— Надявам се, че не сте новак — каза мъжът.

— Не, не съм.

— Чудесно. Някои скиори се плашат от превръзката и патериците.

— Скиорска злополука ли беше? — попита Хос.

Човекът кимна.

— Счупване на пищяла. Някой беше забравил да сложи знак на пистата. Карах много бързо и когато паднах в дупката… — Той повдигна рамене. — Най-малко един месец не ще мога да ходя без патерици.

— Много лошо — каза Хос. Помълча малко, а после реши, че е време да пристъпи към въпроса. — Имам резервация — рече той. — Съседни стаи с баня.

— Да, сър. На чие име беше?

— Котън Хос и Бланш Колби.

Онзи отвори едно чекмедже на бюрото си и провери в написания на машина списък.

— Да, сър — каза той. — Две стаи в пристройката.

— В пристройката ли? — учуди се Хос. — Къде е тя?

— О, само на стотина метра от главната сграда, сър.

— Аха. Е, предполагам, че ще бъде…

— И имайте предвид, че е с една баня.

— Какво искате да кажете?

— Стаите са съседни, но банята е в номер 104. 105 няма баня.

— Аха. Хм, бих искал две стаи, всяка с баня — рече Хос с усмивка.

— Съжалявам, сър. 104 и 105 са единствените свободни стаи при нас.

— Човекът, с когото говорих по телефона…

— Да, сър, с мен говорихте. Елмър Уландър.

— Много ми е приятно — рече Хос. — Вие ми казахте, че и двете стаи имат бани.

— Не, сър. Вие казахте, че искате съседни стаи с баня, а аз отговорих, че мога да ви дам съседни стаи с баня. И именно това ви давам. Баня. Отделна.

— Адвокат ли сте, мистър Уландър? — попита Хос, като престана да се усмихва.

— Не, сър. Като мине сезонът, съм ключар.

— А през сезона какъв сте?

— Ами нещо като хотелиер, сър — заяви Уландър.

— Не разваляйте мнението ми за хотелиерите — отвърна Хос. — Върнете ми депозита, мистър Уландър. Ще се настаним другаде.

— Ех, сър, преди всичко ние не можем да връщаме обратно пари, но с удоволствие ще задържим депозита ви за по-късно, когато пожелаете…

— Слушайте, мистър Уландър — изрече Хос заплашително, — не знам що за…

— Е, разбира се, сър, тук, в града, има много места за настаняване, но в никое от тях, сър, в никое от тях не ще намерите самостоятелна баня. Тъй че ако нямате нищо против да си тръгнете по коридора…

— Аз зная само…

— … и да ползувате обща тоалетна в хотел със сто души скиори, е, тогава…

— Вие ми казахте по телефона…

— Вярвам, че ще успеете да си намерите друго място. Дамата обаче сигурно ще се радва на малко уединение. — Уландър чакаше, докато Хос размишляваше.

— Ако й дам номер 104… — Хос тръгна, но после се спря. — Това ли е стаята с баня?

— Да, сър, 104.

— Ако й дам тази стая, къде е банята за 105-а стая?

— В дъното на коридора, сър. А сме точно в полите на планината, сър, отлично място за каране на ски, и очакваме още най-малко двайсет сантиметра сняг.

— По радиото казаха от десет до петнайсет.

— Това е за града, сър. Обикновено тук пада много повече сняг.

— Както ме уверихте по телефона ли? — попита Хос. — Къде да се разпиша?