Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Zero Clue, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция
- ckitnik(2011)
Издание:
„Н“ като нож
Американска, I издание
Съставител: Жечка Георгиева
Редактор: Иванка Савова
Художник: Димо Кенов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактори: Ирина Йовчева, Бонка Лукова
Коректори: Стоянка Кръстева, Донка Симеонова, Боряна Драгнева
ЕКП 07/9536672611/5637-352-88
Издателски №2700
Формат 60/90/16
Печатни коли 36,00
Издателски коли 36,00
Условно издателски коли 39,04
Дадена за набор на 15.VIII.1988 г.
Излязла от печат на 30.XI.1988 г.
Цена 6,15 лв.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- —Добавяне
V
Макар че престоят ми в чакалнята на Хелър онази сутрин беше кратък, аз отдавна се бях научил да вярвам на очите си и да запомням това, което виждам, тъй че едва ли щях да позная мисис Албърт Тилотсън. Бе загубила два-три килограма и бе прибавила двойно повече бръчки, а при този контраст между червилото и съсухрената й кожа за женомразеца тя бе по-скоро хубаво момиче, отколкото угоена матрона.
— Бих желала да говоря с вас насаме — заяви тя на инспектор Крамър.
Беше от „ония“. Съпругът й — директор на нещо си, следователно би било глупаво да се очаква, че не се смята за привилегирована. Крамър загуби цели пет минути, за да й втълпи в главата, че е като всички жени. А това така я потресе, че и беше нужно известно време, за да реши как да реагира.
Реши да си послужи с явна лъжа. Попита дали човекът, който я е довел тук, е полицейски служител, и Крамър отговори утвърдително.
— А не би трябвало да е така — отсъди тя. — Сигурно ви е известно, че днес късно следобед един полицейски служител дойде в жилището ми да говори с мен. Каза ми, че Лео Хелър бил убит, ликвидиран, и искаше да знае с каква цел съм ходила в кабинета му тази сутрин. Естествено аз не желаех да се забърквам в такова ужасно нещо, затуй му отговорих, че не съм ходила да говоря с Лео Хелър. Но той ми даде да разбера, че това няма да мине, затуй признах, че съм ходила да говоря с Хелър по съвсем личен въпрос, който няма да разкрия… Записва ли оня човек какво казвам?
— Да. Такава му е работата.
— Тя не ми харесва. Нито пък вашата. Полицейският служител настоя да кажа защо съм ходила при Хелър, но аз отказах, отново настоя и отново отказах. Когато заяви, че трябва да ме заведе в районната прокуратура и да ме арестува, ако трябва, разбрах, че не говори празни приказки и му казах всичко. Признах му, че двамата със съпруга ми имаме известни затруднения с нашия син, особено с образованието му, та съм ходила при Хелър да го попитам кой колеж ще бъде най-подходящ за него. Отговорих на въпросите на полицая, доколкото можех, и най-после той си тръгна. Навярно всичко това ви е известно.
Крамър кимна.
— Да.
— Е, след като той си тръгна, започнах да се притеснявам, та отидох да се видя с една приятелка и да я помоля за съвет. Бедата е там, че бях разказала разни подробности за моя син, някои от тях доста интимни и поверителни, и щом Хелър е убит, полицията сигурно ще прегледа всичките му книжа, а пък тези подробности са лични и исках да ги запазя в тайна. Знаех, че неговите стенографски записки никой друг не може да разчете — поне така ми каза той, но не бях сигурна, а това беше много важно. След като обсъдихме надълго и нашироко въпроса с приятелката ми, реших да отида в жилището на Хелър и да помоля дежурния полицай там да ми върне всички документи, отнасящи се до семейните ми работи, тъй като те нямат нищо общо с убийството.
— Разбирам — увери я Крамър.
— Така и сторих. А полицаят се преструваше, че ме слуша, преструваше се, че се съгласява с мен, а после изведнъж ме арестува, защото съм се опитала да подкупя служебно лице, и когато най-възмутено отрекох това — разбира се, съвсем основателно — и понечих да си тръгна, той ме задържа насила и, представете си, искаше да ми сложи белезници! Затова дойдох с него и ето ме тук, и се надявам да разберете, че искам да се оплача и се оплаквам.
Крамър я гледаше втренчено.
— Опитахте ли се да го подкупите?
— Не, не съм се опитвала!
— Не му ли предложихте пари?
— Не!
Пърли Стебинс неволно издаде тих звук — нещо средно между ръмжене и сумтене. Без да обръща внимание на непристойното държане на своя подчинен, Крамър си пое дълбоко дъх и го изпусна.
— Да се заема ли аз? — попита Улф.
— Не, благодаря — отвърна Крамър кисело. Той не изпускаше от очи мисис Тилотсън. — Заблуждавате се, госпожо — каза и той. — Всички тези лъжи няма да ви донесат никаква полза. Само утежняват положението ви. Постарайте се този път да говорите истината.
Тя се изправи, но позата й не беше особено внушителна, защото беше много изморена след тежкия ден.
— Значи ме наричате лъжкиня — рече с укор, — и то пред свидетели. — Посочи с пръст полицейския стенограф. — Запишете това точно както го каза!
— Ще го запише — увери я Крамър. — Вижте какво, мисис Тилотсън. Вие признахте, че сте били при Хелър едва когато стана ясно, че лъжата ви няма да мине и портиерът е готов да се закълне, че сте били там не само тази сутрин, но и преди това. А сега за опита ви да подкупите служебно лице. Това е углавно престъпление. Ако ви пратим в съда, не мога да кажа на кого ще повярват съдебните заседатели — на вас, или на полицейския служител, но аз знам на кого да вярвам. Вярвам на него, а вие лъжете.
— Доведете го тук — рече предизвикателно тя. — Искам очна ставка с него.
— Той също иска очна ставка с вас, но това няма да ви помогне. Убеден съм, че вие лъжете, лъжете и за това какво сте искали да измъкнете от картотеката на Хелър. Той си е правил бележки със собствен шифър, за дешифрирането на който ще ни трябва цял взвод експерти, а вие сте знаели това и не вярвам да сте рискували да отидете там само за да се опитате да подкупите служебно лице и да вземете сведенията за вас и вашите близки. Предполагам, че в картотеката му има нещо, което лесно може да се познае, че се отнася за вас или вашите близки, и тъкмо това сте търсили. Утре сутринта наши хора ще проверят съдържанието на картотеката картон по картон и ако има нещо от тоя род, непременно ще го забележат. Междувременно ви задържам за допълнителен разпит относно опита ви да подкупите служебно лице. Ако искате да се свържете по телефона с адвокат, разрешавам едно-единствено телефонно обаждане в присъствието на наш служител.
Крамър обърна глава.
— Стебинс, заведи я при лейтенант Роуклиф и му обясни за какво става дума.
Пърли се изправи. Мисис Тилотсън се смаляваше пред очите ни, с всяка измината секунда направо се топеше.
— Ще почакате ли една минута? — помоли тя.
— Две минути, госпожо. Но не се опитвайте да скалъпявате нови лъжи. Не ви бива за такова нещо.
— Този човек ме е разбрал погрешно. Аз не исках да го подкупя.
— Казах, че можете да се обадите по телефона на адвокат…
— Не ми трябва адвокат. — Тя беше уверена в това. — Ако преровят оная картотека, бездруго ще намерят каквото търсех, тъй че по-добре ще бъде аз да ви кажа. Касае се за няколко писма, адресирани до мен. Те не са подписани, анонимни са и исках Хелър да установи кой ги е пратил.
— За вашия син ли се отнасят?
— Не. За мен. Заплашват ме с нещо и бях сигурна, че някой ще се опитва да ме изнудва.
— Колко писма?
— Шест.
— С какво ви заплашват?
— Те… не може да се каже, че ме заплашват. Цитати от разни места. Един от тях гласи „Като не можеш да платиш, моли се.“ В друг се казва. „Който умре, плаща всички дългове.“ Трети: „След пиршеството иде разплатата.“ Останалите са по-дълги, но все в тоя дух.
— Какво ви накара да помислите, че някой се готви да ви изнудва?
— А вие не мислите ли така? „Като не можеш да платиш, моли се.“
— И сте искали от Хелър да установи самоличността на подателя. Колко пъти се срещнахте с Хелър?
— Два пъти.
— И, разбира се, дали сте му всички възможни сведения. Писмата ще имаме утре сутринта, но бихте могли още сега да ни кажете какво ви отговори Хелър, По възможност всичко, което сте си казали двамата.
Аз си позволих да се усмихна съвсем недискретно и погледнах Улф, за да видя как оценява подхода на Крамър, но той продължаваше да седи с търпеливо изражение на лицето.
Трудно беше да се каже, поне за мен, колко признаваше мисис Тилотсън и колко скриваше. Ако в миналото й е имало нещо, за което някой е сметнал, че трябва да плати или да даде сметка, то тя или не знаеше какво е то, или го бе скрила от Хелър, или му го бе казала, но положително не възнамеряваше да го сподели с нас. И караше все така, като се мъчеше да си спомни своя разговор с Хелър и всички сведения, които му бе предоставила за неговите формули, а Крамър я разпитваше и така, и иначе, докато тя толкова се оплете в противоречия, че бяха нужни една дузина магьосници-математици, за да се разбере нещо.
Най-после Улф се намеси. Той погледна стенния часовник, размърда се на креслото, промени положението на туловището си и обяви:
— Минава полунощ. Слава богу, че разполагаш с цяла армия, която ще се заеме да проверява това. Ако твоят лейтенант Роуклиф е още тук, нека се заеме с нея, а ние ще похапнем сиренце. Гладен съм.
Крамър, който винаги беше готов за отдих, нямаше възражение. Пърли Стебинс изведе мисис Тилотсън. Стенографът излезе по лична работа. Аз отидох в кухнята да помогна на Фриц, тъй като знаех, че той се е претрепал да разнася табли със сандвичи на пълчищата служители от отдел „Убийства“ плъпнали из цялата сграда. Когато се върнах в кабинета с хранителните припаси в ръце, Крамър вадеше душата на Улф, като го обливаше със словесен порой, а Улф се бе облегнал в креслото си със затворени очи. Раздадох чинии с il pesto и бисквити, приготвени от Фриц, бира за Улф и стенографа, кафе за Крамър и Стебинс и мляко за мен.
След четири минути Крамър попита:
— Какво е това нещо?
— Il pesto — каза Улф.
— Какво има в него?
— Сирене „Канестрато“, аншоа, свински дроб, американски орех, лук, босилек, чесън и зехтин.
— Велики боже!
След още четири минути Крамър се обърна към мен с такъв тон, като че ми правеше велика услуга.
— Ще си взема още малко от това, Гудуин.
Ала докато събирах празните чинии, той отново емна Улф. Улф, не си правеше труда да му отвърне. Той почака Крамър да млъкне, за да си поеме дъх, и тогава изръмжа:
— Наближава един часът, а имаме още трима.
Крамър прати Пърли за друг уплашен гражданин. Този път беше кльощавият висок, костелив екземпляр, който, влизайки в преддверието на Трийсет и седма улица оная сутрин, се бе спрял, за да изгледа кръвнишки Сюзан Матуро и мен, докато седяхме на пейката до камината. Тъй като бях прочел показанията му, вече знаех, че се казва Джек Енис, че е специаист-десенатор, понастоящем безработен, неженен, живее в Куийнс и е роден изобретател, който още не е спечелил пари от изобретенията си. Кафявият му костюм не беше гладен.
Когато Крамър му каза, че въпросите на Улф са част от официалното следствие, свързано със смъртта на Лео Хелър, Енис наклони глава и измери Улф с преценяващ поглед, сякаш решаваше дали подобна процедура заслужава одобрение, или не.
— Вие сте човек, който се е издигнал сам — каза той на Улф. — Чел съм за вас. На каква възраст сте?
Улф също го изгледа.
— Друг път, мистър Енис. Тази вечер мишената сте вие, не аз. Вече сте на трийсет и осем, нали?
Енис се усмихна. Той имаше голяма уста с тънки безцветни устни и усмивката му не беше особено привлекателна.
— Извинете ме, че така неделикатно ви питам за възрастта, но всъщност това никак не ме интересува. Знам, че сте на върха на кариерата си, та се чудех колко време ви е било нужно, за да стигнете дотук. Аз също вървя към върха, но началото ми отнема страшно много време, та се чудех как е било при вас. На каква възраст бяхте, когато името ви се появи за пръв път в печата?
— На два дена. В съобщение за раждането ми. Доколкото разбирам, посещението ви при Лео Хелър е било свързано с желанието ви да ви признаят за изобретател?
— Точно така. — Енис пак се усмихна. — Вижте какво! Всичко това е вятър работа. Полицаите ме тормозят от седем часа, а докъде са стигнали? Има ли смисъл да продължаваме така? Защо, за бога, ще искам да убия тоя човек?
— Тъкмо това се мъча да разбера.
— Е, и аз нищо не проумявам. Имам патенти за шест изобретения и нито едно досега не е откупено. Едно от тях е недоизпипано — много добре знам това, — но му липсва само една тънкост и ще се превърне в истинска сензация. Ала не мога да открия тая тънкост. Четох за тоя Хелър и си помислих, че ако му дам всички сведения, всички материали, нужни за неговите формули, има шанс да намери отговора. Затова отидох при него. Изкарахме три предълги сеанса. Най-после той реши, че разполага с достатъчно данни, за да се опита да състави формула, вече се бе заловил с нея и тази сутрин имахме среща, за да видя как върви.
Енис млъкна, за да придаде повече тежест на думите си.
— Затова и се надявах. След като се потих толкова и похарчих сума ти пари, можеше най-после да ми потръгне. Затова и отидох. Качих се в кабинета му и го застрелях, а после влязох в чакалнята и седнах да чакам. — Той се усмихна. — Слушайте. Ако искате да докажете, че има по-умни от мен, няма да споря. Вие самият може да сте по-умен. Но аз да не би да съм луд, а?
Улф сви устни.
— Няма да ви отговоря категорично на този въпрос, мистър Енис. Но вие съвсем не доказахте колко е абсурдно предположението, че сте могли да убиете Хелър. Ами ако е съставил някаква формула с помощта на данните, които сте му дали, ако е открил онази тънкост, която ще превърне вашето дефектно творение в сензация, както се изразихте, и се е съгласил да ви разкрие всичко това при неприемливи за вас условия? Ето една чудесна подбуда за убийство.
— Безспорно — съгласи се с готовност Енис. — С удоволствие щях да го убия. — Той се наклони напред и изведнъж стана напрегнат и много сериозен. — Вижте какво. Аз съм се устремил към върха. Имам каквото ми трябва тук — почука челото си — и нищо и никой не ще ме спре. Ако Хелър бе постъпил така, както казахте, можех да го убия, не отричам. Но той не постъпи така. — Енис се обърна рязко към Крамър. — И се радвам, че имам възможност да ви кажа същото, което казах и на ония келеши, дето ме разпитваха. Искам да прегледам книжата на Хелър, за да видя дали ще мога да намеря формулата, която е съставил за мен. Възможно е да не успея да я разпозная; и дори да я разпозная, съмнявам се дали ще мога да я разбера, ала все пак искам да я потърся, и то нека да не е чак догодина.
— С търсенето ще се занимаем ние — заяви Крамър студено. — Ако открием нещо и се установи, че то се отнася до вас, ще го видите и накрая може да си го получите.
— Не го искам накрая, искам го още сега. Знаете ли колко време работих върху това? Четири години! То е мое, разберете, мое е!
Той бе разстроен.
— Успокойте се, драги — посъветва го Крамър. — Съгласни сме; ще се постараем да си получите онова, което си е ваше.
— Междувременно — обади се Улф — има един-два въпроса. Когато влязохте в оная сграда сутринта, защо се спряхте да зяпате мистър Гудуин и мис Матуро?
Енис вдигна брадичка.
— Кой каза, че съм зяпал?
— Аз, имам такива сведения. От Арчи. Така ли е?
— Да — заявих аз. — Горе-долу.
— Е — отговори Енис на Улф, — той е по-едър от мен. Тъй че може и да съм се загледал.
— Защо? Имате ли някаква особена причина?
— Зависи какво, наричате „особена“. Стори ми се, че съм познавал някога момичето, но после видях, че греша. Тази е много по-млада.
— Много добре. Ще ми се да преразгледам предположението си, което вие отхвърляте: че Хелър се е опитвал да ви отнеме изобретението, вече усъвършенствувано благодарение на неговите изчисления. Искам да ми опишете това изобретение, така както сте го описали на него, особено онази тънкост, която сте се мъчили толкова упорито да откриете.
Няма да ви разказвам какво стана по-нататък, а и бездруго не бих могъл, тъй като не разбрах и една десета от всичкото. Подразбрах обаче, че изобретението представлява уред, предназначен да замести всички съществуващи рентгенови апарати, ала след това се залутах в джунглата от катоди, валентности и кулони и ако ме питате — нито Улф, нито Крамър разбраха повече от мен. Ако плямпането като герой от научнофантастичен роман доказва, че си изобретател, този чешит сигурно беше такъв. Той се изправи и взе да жестикулира за по-нагледно, после грабна бележник и молив от бюрото на Улф, за да разясни чертежите си, а след известно време като че ли беше вече невъзможно да го спрем. Най-сетне успяха да го укротят с помощта на сержант Стебинс, който се приближи и го улови за лакътя. На излизане Енис се обърна от вратата и подвикна:
— Искам си формулата, не забравяйте!