Рекс Стаут
Улика — нула (4)

IV

Добре че Улф не трябваше да започва с трима от шестимата уплашени граждани. Те бяха твърдо решени да не казват защо са ходили да се срещнат с Лео Хелър и както научихме от записите на разпитите и показанията, подписани от тях, полицаите бяха видели голям зор, докато измъкнат сведенията.

Когато първият от тях бе доведен в кантората ни малко след осем часа, Улф някак се бе примирил с личното си нещастие и го посрещаше храбро. Той не само трябваше да излапа яденето си за една четвърт от обичайното време, но и бе принуден да наруши един от най-строгите си принципи — да чете документи, докато се храни, и то в присъствието на инспектор Крамър, който бе приел поканата да похапне. Разбира се, Крамър се върна с нас в кантората и от насъбралите се в приемната хора повика един полицейски стенограф, който се разположи на стол до бюрото ми. Сержант Пърли Стебинс, който веднъж в изблик на великодушие бе признал, че не може да докаже, че съм бандит, въведе гражданина, настани го срещу Улф и Крамър и зае един стол до стената.

Според документите гражданинът се казваше Джон Р. Уинслоу — мъжагата с тъмносиния балтон и меката шапка, който бе подал глава от асансьора да хвърли око на Арчи Гудуин. Сега той изглеждаше унил и много оклюмал, тъй като беше един от тримата, които отказваха да разкрият за какво са ходили при Хелър; а като имах предвид причината, не можех да го упрекна особено.

Той взе да се сплашва.

— Мисля… мисля, че това е нарушение на конституцията. Полицията ме накара насила да разправям за личните си работи и това може да е наложително, ама Нироу Улф е частен детектив и няма право да ме разпитва.

— Но нали аз съм тук — каза Крамър. — Аз мога да повтарям въпросите на Улф ако настоявате, но това ще ни отнеме повече време.

— Хайде да започнем — предложи Улф, — пък ще видим как ще върви. Прочетох показанията ви, мистър Уинслоу, тъй че аз…

— Нямате право да ги четете! Нямат право да ви ги дават! Обещаха ми, че ще останат в тайна, освен ако не се наложи да се използуват като улики!

— Моля ви, мистър Уинслоу, не подскачайте така. Истерична жена тъй и тъй не се търпи, ала истеричният мъж е направо непоносим. Уверявам ви, аз съм дискретен като всеки полицай. Според вашите показания днес е било третото ви посещение в кабинета на мистър Хелър. Искали сте да му дадете достатъчно сведения, за да състави формула, с която да определи още колко време ще живее, вашата леля. Вие очаквате да наследите от нея значителна сума и сте искали бъдещите ви планове да се основават на разумни и логични предположения. Така заявявате вие, но получените сведения показват, че сте задлъжнели и сте в доста затруднено положение. Отричате ли това?

— Не. — Челюстта на Уинслоу потръпна. — Не отричам.

— Свързани ли са дълговете ви или част от тях с някакво закононарушение? С някакво престъпно деяние?

— Не!

— Да допуснем, че мистър Хелър е могъл да направи точни изчисления за продължителността на живота на вашата леля. По какъв начин щеше да ви помогне това?

Уинслоу погледна Крамър, но срещна само леден поглед. Обърна се отново към Улф.

— Аз си уреждах да взема назаем много голяма сума срещу моите… очаквания. Имаше лихва за всеки месец до плащането и исках да разбера какви са шансовете ми. Ставаше въпрос за вероятност, затова отидох при този специалист.

— Какви сведения дадохте на Хелър като основа за изчисленията му?

— Боже мой, не можех… всякакви неща.

— Например? — настоя Улф.

Уинслоу погледна полицейския стенограф и мен, но ние не бяхме в състояние да му помогнем. Тогава се обърна отново към Улф.

— Стотици неща. Възрастта на леля ми, навиците й — как се храни, как спи, всичко, което можех да кажа… здравословното й състояние, доколкото знаех за него, на каква възраст са умрели родителите й и техните родители, теглото, телосложението й… дадох му снимки… заниманията и интересите й, темперамента й, отношението й към лекарите, политическите й убеждения…

— Политическите й убеждения ли?

— Да. Хелър каза, че задоволството или огорчението й от избирането на Айзенхауер било фактор на дълголетието.

Улф настоя:

— Празнословие на шарлатанин. Не смяташе ли Хелър, че има и друг фактор на дълголетието — възможността да се намесите, като пратите леля си на оня свят?

Въпросът се стори смешен на Уинслоу. Той не се разсмя, ала захихика, което никак не подхождаше на телосложението му.

Улф настоя:

— Не смяташе ли?

— Наистина не зная, наистина. — Уинслоу пак захихика.

— От кого е наследила леля ви състоянието си?

— От мъжа си. Чичо ми Нортън.

— Кога умря той?

— Преди шест години. През хиляда деветстотин четиридесет в седма.

— Как? От какво?

— Бе застрелян случайно по време на лов. Лов на елени.

— Вие присъствувахте ли?

— Не, не присъствувах. Тогава бях на повече от една миля разстояние.

— Получихте ли наследство от него?

— Не. — От вълнение лицето на Уинслоу пламна. — Той се подигра с мен. В завещанието си ми остави шест цента. Не ме обичаше.

Улф се обърна да поговори с Крамър, но инспекторът го изпревари.

— Двама души вече се занимават с това. Злополуката е станала в Мейн.

— Искам да кажа какво мисля за това — заяви Уинслоу. — Имам предвид въпросите, които ми бяха зададени за смъртта на чичо ми. Аз ги смятам за комплимент. Допускат, че съм могъл да застрелям чичо си, а за мен това е много голям комплимент. Двама души се занимавали със случая, значи го разследват, и това също е комплимент. Леля ми би се изсмяла при мисълта, че аз съм убил чичо Нортън, би се изсмяла и при мисълта, че мога да се опитам да убий и нея. Нямам нищо против тя да научи за това, но ако узнае за какво съм ходил при Лео Хелър… бог да ми е на помощ. — Той протегна умолително ръце. — А ми бе обещано, изрично ми бе обещано.

— Ние разкриваме личните работи на хората — избоботи Крамър — само когато това е неизбежно.

Улф наливаше бира. Щом пяната стигна до ръба на чашата, остави бутилката и обобщи:

— Аз не съм обещавал нищо, мистър Уинслоу, но нямам време за празни приказки. Ето какво предлагам. Вие сте забъркан в тази каша само заради връзката ви с мистър Хелър. Въпросът е имало ли е между вас нещо, което да е причина за подобно безпокойство? Хайде, разкажете ни. Започнете от началото и си спомнете, доколкото можете, всяка дума, разменена помежду ви. Разправете всичко от игла до конец. Аз ще ви прекъсвам колкото се може по-малко.

— Нали вече ги видя — възрази Крамър. — Записите, показанията… дявол да го вземе, имаш ли някакъв ключ към загадката или нямаш?

Улф кимна.

— Разполагаме с цяла нощ за това — каза той невесело. — Мистър Уинслоу не знае какъв е ключът към загадката, а и за теб е пълна мъгла. — Той се обърна пак към Уинслоу. — Хайде, говорете, сър. Всичко, което сте казали на мистър Хелър, и всичко, което ви е казал той.

Това отне повече от един час, като прибавим и прекъсванията. А прекъсванията се дължаха на различни общински служители, пръснати из къщата — в чакалнята, в трапезарията, в трите спални на горния етаж, — които работеха с други уплашени граждани и с телефона. Два пъти се обадиха по телефона детективи от отдел „Убийства“, които се мъчеха да открият една изчезнала гражданка — някоя си Хенриета Тилотсън, мисис Албърт Тилотсън, угоената матрона, която бях видял в чакалнята на Хелър заедно с другите. Обадиха се също: полицейският комисар, някой от прокуратурата и други заинтересовани страни.

Когато Пърли Стебинс стана да изведе Уинслоу от стаята, ключът на Улф явно все още беше тайна и за Крамър, и за мен. Щом вратата се затвори подире им, Крамър заприказва разпалено:

— Това ми прилича на дяволски фарс. Според мен съобщението значи NW, тоест това са твоите инициали, а ти шикалкавиш, въртиш някаква игра.

— И какво? — рече Улф раздразнено. — Защо ме търпиш тогава? Защото ако това наистина са моите инициали, в мен е ключът на загадката и не остава нищо друго, освен да ме отведеш в полицейското управление, а така ще ме накараш само да онемея и това ти е известно. — Той отпи бира и сложи чашата на масата. — Но бихме могли да ускорим работата без прекалено голям риск. Нареди на подчинените си, които разпитват сега тия хора, да следят дали има нещо, свързано с цифрата шест. Не бива да се издават, нито да споменават за това, но ако в някой момент от разпита се яви цифрата шест, да съсредоточат вниманието си върху този въпрос, докато го изчерпат. Предполагам, всички знаят за подозрението на Хелър, че някой от клиентите му е извършил сериозно престъпление?

— Знаят, че Гудуин казва така. Какво е това шест?

Улф поклати глава.

— Нищо повече не мога да кажа. Дори това е опасно, защото те са твои хора, не мои.

— Чичото на Уинслоу умрял преди шест години и му оставил шест цента.

— Това ми е добре известно. Казваш, че разследвате случая. Искаш ли мистър Гудуин да го спомене?

Крамър отговори „не, благодаря“, лично щял да го стори — и излезе от стаята.

Когато се върна, Стебинс въведе втората гражданка, която бе представена на Улф и настанена на мястото, заемано по-рано от Уинслоу. Тя беше Сюзан Матуро. Изглеждаше смутена като сутринта, но бих казал, немного повече. Сега, разбира се, въпросът имаше нова страна: смутена ли изглеждаше или гузна? Безспорно беше привлекателна, но такава е била и Мод Вейл, а тя отровила един след друг двамата си съпрузи. Можеше да се предположи, че ако Хелър е бил убит от свой клиент, когото е подозирал в извършването на престъпление, най-малко веднъж преди това се е срещал с този клиент, иначе не би имало защо да го подозира; а според Сюзан Матуро тя никога по-рано не бе посещавала Хелър и не бе го виждала. Но всъщност това не оневиняваше нито нея, нито Агата Аби, която също твърдеше, че сутринта е дошла за първото си посещение при него. Знаеше се, че понякога Хелър си е уговарял и по телефона срещи с евентуални клиенти на друго място, тъй че мис Матуро и мис Аби може наистина да са били сред тях.

В началото Улф не беше прекалено нападателен, навярно защото тя прие предложената й бира и след като отпи малко, облиза устни. Харесваше му, когато хората споделяха неговите наслади.

— Известно ви е, мис Матуро — каза й той, — че вие сте изпаднали в особено положение. Уликите сочат, че мистър Хелър е бил убит от един от шестимата души, които са влезли сутринта в тази сграда, за да се срещнат с него, а вие единствена от тези шестима сте си тръгнали преди единайсет часа — приемния час на мистър Хелър. Обяснението за вашето излизане, така както е изложено в показанията ви звучи твърде несвързано. Можете ли да го допълните?

Тя ме погледна. Нито й пратих въздушна целувка, нито я стрелнах с намръщен поглед.

— Съобщих каквото ми казахте — уверих я аз, — точно както го казахте.

Тя ми кимна неопределено и се обърна към Улф.

— Нужно ли е да повтарям?

— Вероятно ще се наложи да го повторите дори десетина пътя — уведоми я Улф. — Защо си тръгнахте?

Тя преглътна, понечи да заговори, видя, че не може да издаде звук, и се принуди да започне отначало.

— Знаете ли за експлозията и пожара в болницата „Монтроуз“?

— Разбира се. Нали чета вестници.

— Известно ви е, че триста и двама души загинаха там през оная нощ. Аз също бях там, работех в отделение „Г“ на шестия етаж. Освен загиналите, имаше и много ранени, но аз преживях всичко и не получих нито драскотина, нито обгаряне. Най-близката ми приятелка умря, изгоря, докато се опитваше да спасява болните, друга моя близка приятелка бе осакатена за цял живот, а един млад лекар, за когото бях сгодена… загина при експлозията, както и други мои познати. Не знам как се отървах дори без драскотина, защото съм сигурна, че се стараех да помагам. Напълно съм сигурна, но се спасих и там е бедата според мен, защото това не ме радва. Как бих могла да се радвам?

Сюзан Матуро, изглежда, очакваше отговор, затова Улф промърмори:

— Не. Не може и да се очаква такова нещо.

— Аз не съм от онези, които мразят хората — заяви тя.

Млъкна, когато Улф вметна:

— Наистина?

— Не, не съм. И никога не съм била. Но намразих мъжа — пък и да е било жена, все ми е едно, — който е поставил там бомбата и е извършил това злодеяние. Не мога да кажа, че полудях; мисля, че не съм луда, но така се чувствувах. След две седмици се опитах да постъпя на работа в друга болница, но не можах. Четях всичко, което пишеха вестниците, надявах се да го заловят, не можех да мисля за нищо друго, сънувах го всяка нощ, отидох в полицията и пожелах да помогна, но, разбира се, вече ме бяха разпитали и бях казала всичко, което знаех. Дните минаваха и изглеждаше като че никога няма да го хванат, а исках да направя нещо, тогава прочетох за Лео Хелър и реших да отида при него и да го накарам да направи каквото може.

Улф изсумтя и тя вдигна рязко глава.

— Казах, че го мразя!

Улф кимна.

— Добре, казахте го. Продължавайте.

— Е, отидох и това е всичко. Имах малко спестени пари, успях да взема и назаем, за да му платя. Но докато седях там, в чакалнята, с оня мъж и оная жена, наведнъж ме осени мисълта, че навярно съм луда, сигурно съм толкова озлобена и обзета от жажда за мъст, че не съзнавам какво върша. Исках да размисля, затова станах и си тръгнах. Докато слизах с асансьора, имах чувството, че съм преживяла тежка криза — медицинските сестри често си мислят такива неща за други хора. А после, когато излязох от асансьора, чух имената на Арчи Гудуин и Нироу Улф и ми хрумна да ги накарам да го издирят. Затова заговорих на мистър Гудуин и като стигнах до моя въпрос, не можех да се реша да му разправя всичко, казах му само, че искам да се срещна с Нироу Улф, за да го помоля за съвет. Той отговори, че ще се опита да ми уреди среща и ще ми съобщи по телефона или пък може аз да му се обадя.

Тя махна с ръка.

— Ето това беше всичко.

Улф я гледаше.

— Не ми звучи несвързано, но не е и смислено. Смятате ли се за интелигентна жена?

— Ами… да. Достатъчно съм интелигентна, за да се оправям в живота. Аз съм добра медицинска сестра, а добрата медицинска сестра трябва да бъде интелигентна.

— И все пак смятате, че един гадател може чрез фокусите си да открие човека, който е поставил бомбата в болницата?

— Смятах, че го върши с научни методи. Знаех, че има добра репутация, също като вас.

— Боже мой. — Улф се облещи. — На това се вика „сапунен мехур“, както се изразяваше Жак. Какъв съвет щяхте да ми поискате?

— Смятате ли, че има някакъв шанс… вярвате ли, че полицията ще го издири.

Очите на Улф станаха нормални — притвориха се.

— Тази работа, с която се занимавам, мис Матуро, това издирване на лице, замесено случайно в убийство, е като лутане в джунгла, поне в този начален етап. Аз опипвам слепешком и напредвам по интуиция. Твърдите, че никога не сте виждали мистър Хелър, но не можете да го докажете. Имам право да предположа, че сте го виждали, макар и не в кабинета му, и сте разговаряли с него; били сте сигурна, независимо по каква причина, че той е поставил бомбата в болницата и е предизвикал пожара; и подтиквана от натраплива отмъстителност, сте отишли в дома му и сте го убили. Може да се доп…

Тя гледаше тъпо.

— Защо, за бога, ще смятам, че той е поставил бомбата?

— Нямам представа. Както казах, аз опипвам. Едно от предимствата на моето предположение е, че вие вече признахте, че изпитвате страшна омраза, която положително би ви подтикнала към убийство, ако откриете убиеца. Не аз, а мистър Крамър хвърля силите на правосъдието в тази битка, но несъмнено двама-трима души вече обикалят ваши приятели и познати, за да узнаят дали сте намеквали някога, че според вас Лео Хелър има някаква връзка с бедствието в болницата. Освен това вероятно разпитват дали не сте таили някакви лоши чувства към хората от болницата, което ви е накарало сама да поставите бомбата.

— Боже мой! — Един мускул отстрани на шията й конвулсивно потръпваше. — Аз? Такава ли била работата?

— Именно. Не е невъзможно. Вие заявихте, че се ужасявате от мисълта виновникът да е просто гласът на вашата съвест.

— Само че не е. — Тя скочи внезапно от стола си, с един скок се озова срещу Улф, наведе се напред и дланите и забарабаниха по бюрото. — Как смеете да говорите така! Шестимата души, които най-много обичах на тоя свят… всички те загинаха през оная нощ! Как бихте се чувствували вие на мое място? — Отново забарабани по бюрото. — Какво би изпитвал всеки друг?

Аз станах и се озовах до нея, но не беше нужна физическа намеса. Тя се изправи и за момент постоя така, цялата разтреперана, после се овладя, върна се на стола си и седна.

— Съжалявам — каза с глух, слаб глас.

— Би трябвало — произнесе Улф навъсено. Тази разбесняла се жена му дойде много. — И да удряте по бюрото ми, нищо няма да се оправи. Как се казваха шестимата души, които най-много сте обичали на тоя свят, но са загинали?

Тя му каза имената, а той поиска да узнае нещо повече за тях. Започвах да подозирам, че всъщност и той няма ключ към загадката, както и аз, че баламосва Крамър, за да отвлече вниманието му от инициалите NW, за които се бе хванал, че след като неволно бе конфискувал петстотинте долара, е решил тази нощ да ги заслужи. Подходът му към Сюзан Матуро потвърждаваше подозрението ми. Това бе просто старата игра на вадене на късметчета от торбата — карай човека да говори непрекъснато, за каквото и да било и за когото и да било, с надеждата, че все ще изплюе нещо като сламка, за която да се уловиш. Знаех, че когато „реколтата“ е много слаба, Улф протака с часове тази игра.

И все още протакаше със Сюзан Матуро, когато влезе непознат индивид, който шепнешком предаде на Крамър някакво съобщение. Крамър стана и тръгна към вратата, после размисли и се обърна.

— Не е зле и ти да присъствуваш — каза той на Улф. — Издирили са мисис Тилотсън, тя е тук.

За Сюзан Матуро това беше отдих, защото Улф можеше да я задържи още цял час, макар че според мен единствената полза за нея беше, че я заведоха в друга стая, където някакъв лейтенант или сержант започна всичко отначало. На тръгване тя ме удостои с бегъл поглед. Изглежда, искаше да изобрази усмивка, за да покаже, че не се сърди, но в такъв случай това излезе най-жалката имитация на усмивка, която съм виждал. Ако не бях на служба, щях да отида при нея и да я потупам по рамото.

Новодошлият, когото въведоха в стаята, не беше мисис Тилотсън, а цивилен пазител на закона. Той беше от новите придобивки на отдел „Убийства“ и никога по-рано не бях го виждал, но се възхитих на храбрата му походка, когато се приближи, и на юначната му стойка, когато се спря, изправи се пред Крамър и зачака.

— Кой остана оттатък? — запита Крамър.

— Мърфи, сър. Тимъти Мърфи.

— Добре. Разказвай. Почакай. — Крамър се обърна към Улф. — Този човек се казва Рока. Беше на пост в къщата на Хелър. Именно него ти попита за моливите и гумичката. Хайде, Рока.

— Слушам, сър. Портиерът телефонира от преддверието, че там имало някаква жена, която искала да дойде горе, и аз му наредих да я доведе. Сметнах това за уместно.

— Правилно.

— Да, сър.

— Тогава разправяй.

— Тя се качи с асансьора. Не пожела да си каже името. Заразпитва ме колко време ще бъда там, очаквам ли да дойде някой друг и тъй нататък. Подхвърлихме си няколко шеги, целта ми беше да разбера коя е, и тогава тя изведнъж си разкри картите. Извади от чантата си пачка банкноти. Предложа ми триста долара, след това четиристотин, а накрая и петстотин, ако отключа шкафовете в кабинета на Хелър и да я оставя там сама за един час. Така че изпаднах в голямо затруднение.

— Несъмнено.

— Да, сър.

— Как се отърва?

— Ако имах ключове за шкафовете, щях да приема предложението й. Щях да ги отключа и да я оставя там. Щом решеше да си тръгне, щях да я арестувам, да я заведа да я обискират и тогава щяхме да разберем какво е взела. Така случаят щеше да приключи. Но аз нямах ключове за шкафовете.

— Ъ-хъ. Ако имаше ключове, щеше да отключиш шкафовете и да я оставиш там. Тогава тя щеше да вземе нещо от някой шкаф и да го изгори, а ти щеше да събереш пепелта и ще пратиш в лабораторията за изследване чрез най-съвременни, научни методи.

Рока конвулсивно преглътна.

— Да си призная, не се сетих за това. Но ако имах ключовете, щях да размисля.

— Не се и съмнявам. Иззе ли парите й като улика?

— Не, сър. Сметнах, че може да ме провокира. Задържах я. Обадих се по телефона. Когато ми дойде заместник, доведох я тук, при вас. Ще постоя тук, искам да я видя.