Рекс Стаут
Улика — нула (1)

I

Всичко това започна по някакво стечение на обстоятелствата, но кое ли не започва така? Ще спомена само едно: ако не беше се наложило оная сутрин да депозирам два чека, можех изобщо да не попадна в този квартал.

Но попаднах там и наслаждавайки се на яркото слънце и на мразовития и чист въздух, свърнах източно от Лексингтън Авеню по Трийсет и седма улица, повървях четиридесетина крачки до номера, който търсех, и видях пететажна жълта тухлена ограда, чиста и спретната, с декоративни растения в сандъчета от двете страни на входа. Влязох. В преддверието, не по-голямо от спалнята ми, имаше луксозен килим, камина без огън, още зеленина и един цербер в униформа, който ме предизвика с подозрителния си поглед.

Отворих уста да отговоря на предизвикателството и тогава възникна онова стечение на обстоятелствата. Един мъжага с тъмносин балтон и мека шапка влезе в преддверието, профуча край мен и се насочи към асансьора, а в това време вратата на асансьора се отвори и оттам излезе някакво момиче. Четиримата задръстихме маломерното преддверие и трябваше да се разминем някак. Междувременно аз вече говорех на цербера:

— Казвам се Гудуин и търся Лео Хелър.

Вторачи се в мен, изражението му се промени и той изломоти:

— Да не сте Арчи Гудуин, дето работи при Нироу Улф?

Тръгналото към изхода момиче се спря на една крачка от вратата и се обърна, а влезлият в асансьора мъжага подаде глава и ни загледа, докато церберът продължаваше:

— Виждал съм снимката ви във вестника и, вижте кво, искам автограф от Нироу Улф.

По-уместно беше да поиска моя автограф, но аз не съм егоист. Човекът в асансьора пусна вратата да се затвори, ала момичето стоеше като заковано на място; не исках да я разочаровам, като се отрека от името си, както, разбира се, щях да сторя, ако бях тук по някаква секретна работа.

Наложи се да я оставя да постои така, докато обясня, че всъщност не съм дошъл служебно. Преди всичко задоволявах любопитството си. В пет следобед предишния ден ми се бяха обадили по телефона, докато бях в кабинета на Нироу Улф. След разговора отидох в кухнята, където Фриц изрязваше месото от една свинска главичка, за да приготви нещо, което нарича fromage de cochon^[1], изпих чаша вода и казах на Фриц, че се качвам на горния етаж да се подърлим с Улф.

— Той е толкова щастлив там горе — рече Фриц, но в очите му проблясна искрица. Дяволски добре знаеше, че ако престана да се дърля с Улф, ще дойде ден, когато в банката няма да има пари за заплатите ни, включително и за неговата.

Изкачих се три етажа по-нагоре, минах покрай спалните и стигнах до покрива, където зад три хиляди квадратни метра стъкло в алуминиеви рамки се бяха приютили десет хиляди орхидеи. Богатството от цветове в трите помещения вече не ме кара да затаявам дъх, но безспорно гледката е великолепна и докато минавах покрай нея, погледът ми бе насочен право напред, за да запазя настроението си за дърлене ненакърнено. Но усилията ми се оказаха напразни. В междинното помещение Улф се бе изправил величествено с младо стръкче Odontoglossum в ръка и се взираше свирепо в него — същинска планина от ледена ярост, а наблизо стоеше Теодор Хорстман, градинарят, и стиснатите му устни бяха като тънка черта.

Когато се приближих, Улф насочи свирепия си поглед към мен и кресна ядно:

— Трипси^[2]!

Бързо се пренастроих. Има си време за дърлене. Но това не ме спря.

— Какво искаш? — тросна се той.

— Разбирам — казах учтиво, но твърдо, — че моментът е неподходящ, но обещах на мистър Хелър да поговоря с вас. Той се обади по телефона…

— По-късно ще поговориш с мен! Ако изобщо това стане!

— Трябва да му дам отговор. Става дума за Лео Хелър, пророка на вероятностите. Казва, че според изчисленията му е много вероятно един негов клиент да е извършил сериозно престъпление, но това са само подозрения и не иска да съобщава на полицията, докато ние не разследваме случая. Помолих за подробности, но не пожела да ми ги даде по телефона. Реших веднага да изтичам дотам — той живее на Трийсет и седма източна улица — и да разбера дали тази работа е за нас. Той не би…

— Не!

— Тъпанчетата ми не са застраховани. Какво „не“?

— Махай се! — Улф размаха нападнатото от трипси стръкче. — Не искам! Този човек не може да ме наема за никаква работа при никакви условия! Махай се!

Обърнах се бързо, но с достойнство, и излязох. Ако бе запратил стръкчето по мен, аз, разбира се, щях да се наведа, за да не ме улучи; тогава и доста тежката саксия щеше да профучи покрай ухото ми и да бухне право в избуялото Calanthes. И само господ знае какво щеше да направи Улф после.

На връщане не можах да сдържа усмивката си. Дори и да не бяха трипсите, Улф щеше да реагира на съобщението ми горе-долу по същия начин, затова се бях подготвил да се дърля. Насекомите само бяха предизвикали реакцията. Лео Хелър беше увенчан със слава; в списания и неделни вестници имаше статии за него. Макар и да си изкарвал прехраната като професор по математика в колежа „Ъндърхил“, за развлечение започнал да използува теорията на вероятностите, за да анализира събития на деня — от спортни игри с топка и конни състезания до земеделската реколта и изборите. Две години по-късно, като преглеждал записките си, с изумление и задоволство установил, че 86,3 процента от прогнозите, които съставил с помощта на сложни математически формули, били верни, и написал статия за това в едно списание. Естествено започнали да идват молби от всякакви хора за всевъзможни изчисления и Хелър услужливо изпълнил някои от тях. Но когато се опитал да обясни на една жена от Йонкърс къде да търси трийсетте хиляди долара, които била загубила, а тя се вслушала в съвета му, намерила ги и настояла да му даде две хилядарки, Хелър се насочил към друго направление на теорията на вероятностите, приложимо към човешките проблеми, и подал оставка като преподавател.

Това станало преди три години, сега той преуспяваше. Говореше се, че годишните му приходи можели да се изразят с шестцифрено число, че връщал цялата си кореспонденция без отговор, че приемал само по предварителна уговорка и че нямало нищо на земята, за което не би се опитал да състави формула, стига да го снабдят с достатъчно данни за това. Някои предлагаха да бъде даден под съд за врачуване, но полицията и прокуратурата не го закачаха, както можеше да се очаква, тъй като имаше университетска титла, а в Ню Йорк работеха най-малко хиляда гадатели без средно образование.

Никой не знаеше дали Хелър се придържа към онези 86,3 процента, но случайно научих, че не е за пренебрегване. Преди няколко месеца директорът на голяма корпорация възложи на Улф да открие кой негов служител издава търговски тайни на един конкурент. Тогава бях зает с друг случай и Улф натовари Ори Картър със събирането на сведения. Ори проточи много работата и скоро директорът на корпорацията ни съобщи, че загубил търпение и отишъл при Лео Хелър, че Хелър е съставил някаква формула и намерил отговора — името на един от младите помощник-директори, който си признал! Нашият клиент чистосърдечно се съгласи, че повечето от фактите, които бе дал на Хелър, за да състави формулата, са му предоставени от нас, събрани са от Ори Картър, и че няма нищо против да ни плати. Но Улф толкова се ядоса, че ми каза да не пращам никаква сметка — нареждане, което не изпълних, тъй като знаех колко ще съжалява, като му мине. Както подразбрах обаче — понякога Улф обичаше да си мърмори под нос, — все още го беше яд на Лео Хелър и беше изключено да приеме каквато и да било работа за него през тоя ден или който и да е друг, дори и да нямаше никакви трипси на цяла миля от Трийсет и пета улица.

Когато слязох отново в кантората на долния етаж, аз се свързах по телефона с Хелър и му съобщих, че няма да бъде тая работа.

— Крайно чувствителен е — обясних, — а това е обида. Както знаете, той е най-великият детектив, живял досега, и… известно ли ви е това?

— Готов съм да го докажа теоретически — призна Хелър с тънък, почти писукащ глас. — Но защо да е обида?

— Защото искате да възложите на Нироу Улф — тоест на мен — събирането на факти, с които да докажете дали подозренията ви към вашия клиент са оправдани. Все едно да пратите Стан Мюзиъл^[3] да прибира излезлите от игрището топки. Мистър Улф не продава суров материал; той продава готовите отговори.

— В този случай на драго сърце ще му платя за отговора каквато и да е сума, стига да не е прекалено висока, и то в брой. Този клиент и създалото се положение сериозно ме безпокоят, а данните, с които разполагам, са недостатъчни. Ще се радвам, ако с наличните данни получа отговор от мистър Улф и…

— И — вметнах аз — ако открием, че вашият клиент е извършил тежко престъпление, както подозирате, мистър Улф ще реши дали да повика полицаи и кога, а не вие. Приемате ли?

— Разбира се — Хелър бързаше да се съгласи. — Аз нямам нито намерение, нито желание да укривам престъпник. Тъкмо напротив.

— Чудесно. Тогава ето какво. Няма полза да закачам повторно мистър Улф днес, обиден е. Ала утре сутринта трябва да отида в нашата банка на Лексингтън Авеню, недалеч от жилището ви, да депозирам два чека, и бих могъл да се отбия да поговоря с вас, за да добия представа за случая. Предполагам, че правя това предложение главно защото съм любопитен да видя как изглеждате и как говорите, но нямам достатъчно данни, за да приложа в случая теорията на вероятностите. Откровено казано, съмнявам се дали мистър Улф ще се залови с тази работа, но пари винаги могат да ни потрябват я ще се опитам да го убедя. Да дойда ли?

— По кое време?

— Да речем, в десет и четвърт.

— Добре, елате. Моят работен ден започва в единайсет. Вземете асансьора до петия етаж. Една стрелка сочи надясно към чакалнята, но вие тръгнете наляво към вратата в дъното на коридора, натиснете копчето и ще ви пусна. Ако дойдете навреме, ще разполагаме с повече от половин час.

— Аз идвам винаги навреме.

Тази сутрин малко подраних. Беше десет часът и девет минути, когато влязох в преддверието на блока на Трийсет и седма улица и казах на цербера името си.