Хю Пентекост
Машина за убийство

Гората бе странно притихнала. Сивият прах от кариерата за варовик бе покрил листата на дърветата й храстите, оцветявайки ги във фотографско черно, и бяло вместо сочното зелено, което природата е определила. Нямаше никакъв живот — нито птици, нито животни. Прахът и непрекъснатият шум от избухването на динамита, компресорите, скоростните багери, тракането на челюстната трошачка ги бяха прогонили.

Когато грохотът бе най-силен, отсъствието на живот в горите не се забелязваше, ала сега, малко след пладне в горещия юлски ден, работата бе спряла, тъй като хората бяха отишли да обядват, и в горите беше тихо. Единственият звук идваше от мотора на джипа, който бе поел по лъкатушния кадифен път към горния край на кариерата. Тъмнокосият мъж на кормилото на джипа чувствуваше, че местността е запустяла, по наоколо не витаеше смъртта.

Точно когато джипът стигна външния край на острия завой, водещ към върха, земята под колелата му затрепери. Стръмната бяла фасада на кариерата като че се разпадна от жегата подобно на восъчна кукла. След това със силен, почти непоносим трясък се пръсна. Хиляди кубически метри бял камък хвръкнаха във въздуха, докато земята тътнеше и се люлееше и изригваше черен облак прах.

Джипът, сякаш бе живо същество и притежаваше инстинкт за самосъхранение, отскубна се от контрола на тъмнокосия мъж и излезе от пътя. Спусна се шеметно по надолнището, преобърна се, после се изправи на колелата си. Тъмнокосият мъж бе изхвърлен надалеч. Той лежеше неподвижно, вслушвайки се в грохота на лавината от бял камък, която се свличащо към дъното на кариерата, сякаш за да се стопи там като восъчна кукла от експлозията; една-единствена мисъл се открояваше ясно в съзнанието му: някъде дълбоко под тези хиляди тонове падащи камъни се намираше нещо, което преди секунди беше друг човек, сега смазан на каша.

Тъмнокосият мъж извърна лице на една страна и изплю солената кръв от устата си. Още две-три минути и самият той щеше да лежи в този белокаменен гроб.

— Размърдай се, Паскал, мухльо такъв — каза си той пресипнало. Разтърси глава като замаян от удар боксьор и се опита безуспешно да седне. Знаеше, че е извършено убийство…

Чичо Бен Майкълс беше виновен за идването на Паскал с малкия град Стоун Ридж в щата Пенсилвания преди няколко дни. Чичо Бен беше последният жив роднина на Паскал и когато най-после се яви възможност да вземе отпуска, отлаган всяка година още отпреди войната, Паскал реши да го прекара в Стоун Ридж. Чичо Бен старееше. Не се знаеше кога ще им се случи пак да прекарат две седмици заедно.

На младини чичо Бен бе работил в кариерата, но през, последните десет години заемаше длъжността окръжен шериф — главно поради роднинските си връзки с Паскал. Гласоподавателите, изглежда, мислеха, че чичото на един нюйоркски лейтенант от отдел „Убийства“ сигурно също притежава особени дарби в областта на криминалистиката. Не че чичо Бен имаше да се справя с кой знае колко престъпления. За десет години той бе арестувал едва десетина души за нарушаване на обществения ред в дните, когато плащаха заплатите.

Паскал не бе какъв да е следовател от отдел „Убийства“. Много от успехите му бяха описани в едно държавно списание, което донякъде го смущаваше. Чичо Бен прекалено много се гордееше с него. Преди седмици бе разгласил идването му. Покани го да държи реч на банкета на местния клуб на бизнесмените. Паскал отбеляза студено, че сигурно само по случайно съвпадение е поканен тук в годината на изборите.

Съсухреното лице на чичо Бен се сбръчка в усмивка, която много приличаше на усмивката на племенника му.

— Аз бих направил това през която и да е година, Дейв — каза той, — но трябва да призная, че тази година посещението няма да ми навреди.

Ала именно банкетът на бизнесменския клуб стана причина Паскал да превърне почивката си в нещо като екскурзия и да се намери на дъното на това дере, контузен и облян в кръв, очевидец на убийство.

Речта на Паскал на банкета бе предварително написана и, общо взето, остроумна. Преждевременните бръчки по мургавото му лице бяха причинени там от доброто настроение, което винаги вземаше връх, въпреки суровата му професия. Но в края на речта направи една-две много сериозни забележки. Заяви, че е жалко, задето толкова голяма част от модерното обучение на полицията е насочена към разкриване на престъплението, след като вече е извършено.

— Изглежда, че това ни е национална черта — каза той. — Най-големите ни хирурзи оперират рака, след като се е развил, нашите държавници имат дарба да печелят войни, но не и голямата дарба да ги избягват; нашата полиция, подпомагана от съвременната наука, може да залавя престъпниците след престъплението, ала прави твърде малко за предотвратяване на самото престъпление. Ние като народ притежаваме такива големи възстановителни сили, че правим много малко за предотвратяване на бедствието. Винаги сме се съвземали и сме се издигали още повече. Но някой ден може да установим, че вече ни липсва някогашната издръжливост и тогава ще бъде много късно.

Вечерта беше гореща и влажна, във въздуха се долавяше приближаване на гръмотевична буря; след банкета Паскал и чичо Бен се прибраха в къщичката на стареца, седнаха на предната веранда — всеки с бутилка бира, извадена от хладилника. Тъкмо се бяха разположили, когато някаква кола влезе в двора и спря. Моторът бе изключен, светлината на фаровете — намалена, някакъв човек слезе и закрачи по пътеката към верандата.

— Май е новият ни млад доктор — рече чичо Бен. — Той беше на банкета, Дейвид. Не зная дали ти се запозна с него, или не.

Паскал помнеше доктор Франк Лейн. Той беше строен, жилест млад човек със спортно яке и спортни панталони. Кестенявата му коса бе подстригана ниско, по войнишки. Съвсем не приличаше на провинциален лекар в малък град.

— Здравей, чичо Бен — каза доктор Лейн. — Надявам се, че не нарушавам интимен разговор.

Всички наричаха стареца „чичо Бен“. Той основателно се гордееше с тази „титла“.

— Просто седнахме тук да подишаме въздух — каза чичо Бен. — Ела. Дейвид ще ти извади бутилка бира.

— Не, благодаря — рече доктор Лейн. Седна на най-горното стъпало. — Всъщност аз искам да поговоря с лейтенант Паскал. Вашата реч много ме заинтригува, лейтенанте… особено краят.

— Не съм сигурен дали помня какво точно съм казал — отвърна Паскал.

— За предотвратяването на престъпленията — рече доктор Лепи.

— Аха.

— Вие май не идвате често в Стоун Ридж, лейтенанте?

— За пръв път от детските години насам — отговори Паскал.

— Всеки малък град си има свои неприятности — каза доктор Лейн. — В град, зависим от един бизнес, както нашият е зависим от кариерата, обикновено неприятностите са съсредоточени точно там.

Паскал въздъхна. От детективите, както и от лекарите и адвокатите, винаги искат безплатен съвет. Е, това беше градът на чичо Бен. Най-малкото той можеше да изслуша човека.

— Аз самият съм още нов тук — каза доктор Лейн. — Дойдох да разработя специална тема и когато старият лекар умря, се съгласих да го заместя, докато някой заеме длъжността му за постоянно. Всъщност аз съм учен. В момента работя върху НГ-главоболията.

— НГ-главоболията ли? — запита Паскал.

— Нитроглицерина. Хора, които работят с взривни вещества, страдат от най-мъчителни главоболия — каза Лейн. — В сравнение с тях мигрената изглежда като училищна екскурзия. Причинява ги вдишването на изпарения от нитроглицерина или абсорбирането на течен нитроглицерин през порите. Ако хората не успеят да се приспособят, изпитват адски мъки.

— Интересно — рече Паскал. — Никога не бях чувал за това. Какво могат да направят?

— Старите работници мажеха челата си с нитроглицерин — отговори Лейн, — по-точно вътрешната страна на фуражките си. Но когато дойде седмичната им почивка или имат свободно време, главоболието се явява отново — страшно силно! Аз работя върху лекарство, което, вземано вътрешно, създава постоянна устойчивост.

— Според мен това е по-скоро ограничен професионален риск — каза Паскал.

Лейн поклати глава.

— Знаете ли, че всеки ден в нашата страна се употребяват близо един милион фунта динамит? Това изисква доста работа… Но аз не дойдох тук да ви говоря за НГ-главоболията, лейтенанте.

— Имате друг вид главоболия ли? — запита Паскал.

— Да — произнесе Лейн сериозно. — Мисля, че в кариерата сме изправени пред опасност от насилие, което ще струва нечий живот — или живота на мнозина. И то не е случайно, лейтенанте.

Паскал се намръщи.

— Това, струва ми се, е работа на чичо Бен.

— Никой не го е повикал — каза Лейн. — И няма да го повикат. Докато престъплението не бъде извършено. Затова когато чух речта ви тази вечер, си помислих дали вие…

— Аз нямам власт тук — отвърна Паскал. — Не бих могъл да направя нищо дори да поискам.

— Но бихте могли да наблюдавате — каза Лейн. — И не е нужно да имате власт, за да… поставите диагноза. Ако някой поразрови работата, може да предотврати убийство.

— Убийство ли! Боже господи! — възкликна чичо Бен. — Какви ги разправяш, докторе?

— Имаш ли нещо против да разкажа на лейтенанта малко истории? — попита Лейн.

— Да чуем! — рече чичо Бен.

Лейн пое дълбоко дъх.

— Тукашната кариера дълги години беше собственост на семейство Андерсън — заразправя той. — В такава кариера, лейтенанте, на два пъти правят големи взривявания — през пролетта и през есента. Така се откъртва достатъчно варовик, за да се работи цяла година. Разбира се, тук не бива да има грешки. Ако остане голяма издатина в основата на кариерата и се наложи допълнително разбиване с компресори и ново взривяване, печалбите ще отидат на вятъра. От тези взривявания зависи дали ще има печалба или загуба през годината. И тъй, Том Андерсън наследи мината. Предполагам, че работите на младия Том са вървели много зле. Той имаше няколко предложения да продаде кариерата на компанията „Маршъл Хюит“ — имат нещо като монопол над варовика. Но той отказа — предполагам, че у него е останало нещо от семейната гордост. Но миналата година изпадна в затруднение. Някой си Бенсън, експерт на една голяма барутна компания, дойде тук да подготви взривяването. Той убеди Том Андерсън, че когато сондата дълбае по друг начин и се използува друго качество динамит, може да получи повече камъни при същите разходи. Андерсън имаше нужда от тази допълнителна продукция и се остави Бенсън да го измами.

Лейн повдигна рамене.

— Това взривяване беше съвсем несполучливо. Налагаше се допълнително взривяване, което бе извънредно скъпо. Андерсън знаеше, че не може да си позволи това. Кредитът му в банките бе изчерпан. Затова продаде кариерата на компанията „Маршъл Хюит“.

— Това беше голям удар за Том Андерсън — обади се чичо Бен. — Знаеш ли, Дейв, този Маршъл Хюит започна тук, в Стоун Ридж. Около петдесет и пет годишен е. Работеше при бащата на Том. После откри собствено предприятие. Натрупа куп пари.

— Някой младеж от малко градче преуспява — рече Паскал, — а друг не може.

— Така е — съгласи се Лейн. — Разбира се, Хюит е много по-възрастен от Том Андерсън. Което е само част от бедата. Знаете ли, Хюит не само сложи ръка на кариерата на Том Андерсън, но и се ожени за приятелката на Том Андерсън.

— Точно така — вметна чичо Бен. — Всички смятаха, че Том и Нора непременно ще се съберат, а после, точно след като Том загуби варовиковата кариера, Нора взе, че се омъжи за човека, който му я бе отнел. А тоя човек би могъл да й бъде баща.

— Може би така е по-добре за Андерсън — каза Паскал. — Момичето, изглежда, има нюх към богатството.

— А може… може и да не е добре — рече чичо Бен.

— Работата е там, лейтенанте, че има причина за неприязън — каза доктор Лейн.

— Май така излиза.

— В кариерата започнаха да стават лоши неща — каза Лени. — Първо няколко парчета стомана попаднаха в трошачката и счупиха челюстите й. Така инсталацията излезе от строя за няколко седмици. После допълнителното взривяване — което Хюит извърши, за да разчисти бъркотията, оставена от Андерсън — се провали и струваше време и куп неприятности. Проводниците бяха прерязани, капсулите — влажни. Маркучите за сгъстен въздух на компресорните чукове бяха прекъснати. Коритото на кариерната помпа беше задръстено и кариерата се наводни. С една дума — системен саботаж.

— Всичко това според мен е вътрешна работа — рече Паскал. — Нали Том Андерсън не работи на кариерата?

— Не-е — каза Лейн, — но, разбира се, познава работата в подробности. Мястото не е оградено, разбирате ли? Дори с двама дежурни нощни пазачи…

— По-нататък — рече Паскал.

— Е, преди около три седмици напрежението се изостри — каза Лейн. — Първото взривяване на Хюит трябваше да стане след ден-два. Експертът пристигна да контролира сондирането и да изработи плановете. Местните хора бяха шокирани, защото експертът се оказа същият Джордж Бенсън, който бе провалил Том Андерсън с лъжливите си съвети предишната година. Андерсън се разбесня в местната кръчма. Обвини открито Бенсън, че умишлено го е разорил, че е човек на Хюит, тъй да се каже. Тогава трябваше да го възпрат, за да не направи някоя беля.

— Душевното му състояние е разбираемо — каза Паскал.

— Хюит обяснява напълно убедително наемането на Бенсън — рече Лейн. — Тъкмо защото Бенсън е направил грешка миналата година, познава специално тази кариера по-добре от всеки друг. Знае какво не бива да се прави. Разбира се, Хюит отрича да е имал някакви връзки с Бенсън по-рано.

— Смята ли, че Андерсън е виновен за саботажа? — попита Паскал.

— Хюит, не е човек, който изразява гласно мненията си — отговори Лейн. — Аз съм доста близък с него — той се интересува много от моите опити, но не ми казва какво мисли. Ала зная едно: смята това за нещо като лично предизвикателство. Тази кариера е само малка част от неговите владения. Би могъл да я изостави, да отметне цената на покупката като загуба и да я забрави. Но тъй като това е родният му град и тъй като някой се опитва да го спре, той се интересува само от този случай. От три месеца е тук и възнамерява да контролира лично големия взрив.

— Така ли? — рече Паскал.

— Не ви ли се струва — запита Лейн, — че може би именно това иска саботьорът? Че работи за постигането на тази цел?

— Защо?

— Когато взривяванията не стават както трябва, загиват хора, лейтенанте — каза доктор Лейн.

Бурята, разразила се през ранните утринни часове, бе прочистила въздуха. Беше светло и свежо, когато Паскал и чичо Бен седнаха в кухнята на стареца да изпият втората си чаша кафе на закуска.

— Аз се чувствувам — каза Паскал — като мъдър стар плъх, който вижда капан със сирене за примамка, знае, че е капан и че сиренето е примамка и все пак влиза в него. Нали затова казах на Лейн, че ще разследвам тази работа?

— Не може другояче — рече чичо Бен, пълнейки внимателно една лула. — Сърбят те ръцете.

— Пфу! — изпъшка Паскал. Подхвърли кутия кибрит през масата на стареца. — Лейн е външен човек, има може би опасно развинтена фантазия. Какво е твоето мнение, чичо Бен?

Старецът задържа една клечка кибрит над лулата си, докато се разпали равномерно. После духна клечката.

— Някой ще пострада — каза той.

— Кой?

— Може би Хюит. Може би Бенсън. А може би човекът, който подготвя всичко това. Колко хора са попадали в собствените си клопки!

— Франкенщайн — подхвърли Паскал.

— Кой?

— Няма значение — каза Паскал с усмивка.

— Аз говорех за Том Андерсън — каза старецът.

— Я ми разкажи за него — рече Паскал.

— За Том ли? Симпатичен младеж — каза чичо Бен. — Израсна в кариерата. Познава бизнеса от игла до конец.

— Но миналата година тоя Бенсън го провалил.

— Виждал ли си някога добър боксьор да се обърка на ринга? — запита чичо Бен. — Нещата вървят отлично. Той прилага знанията си, води с лявата си ръка, работи добре с краката. Но противникът нещо не е по силите му и той започва да се изтощава. Накрая нашето момче се оказва притиснато, яде голям пердах. Мисли си: „Ех, да мога да го нокаутирам!“ Затова забравя какво е научил, става непредпазлив и понечва да нанесе удар. Прас! Противникът го цапардосва право в брадата и нашето момче пада.

— Но като е добро момче, не се ли развика: „Измама!“ — запита Паскал.

— Може да се развика — отвърна чичо Бен, — стига да се убеди, че другият има подкова в ръкавицата си. — Старецът натъпка тютюна в лулата си. — Аз познавам Том Андерсън от раждането му. Работил съм за баща му и за дядо му. Може да съм малко пристрастен, Дейв. По-добре сам да го оцениш. Ти ще си по-близко до истината, защото не си пристрастен.

— Значи мислиш, че Андерсън не е виновен за бедите ви?

— Не съм казвал такова нещо, Дейв. Но ако е виновен, донякъде ще му съчувствувам.

— Като местен представител на закона ти нямаш право на съчувствие — каза Паскал.

Старецът вдигна бледите си очи.

— Нима си се научил да спираш съчувствието като водопроводен кран, Дейв?

— Не — отговори Паскал и се надигна от стола. Той бе обещал да се срещне с доктор Лейн на кариерата в девет часа, време беше да тръгва…

Паскал подкара джипа на чичо Бен към кариерата. Когато беше все още на една миля разстояние, съзря грозните сиви очертания на трошачката, извисяващи се високо на фона на утринното небе. Свърна с джипа от главния път и влезе в двора на кариерата.

Освен трошачката, там имаше мрачна сива едноетажна канцеларска постройка, паркинг, където бездействаха две дузини самосвали и един прашен фургон за разнасяне на храна с тенекиен комин, от който излизаше тънка струйка дим. Зад всичко това, в сянката на горите, се издигаха мрачните белезникавосиви стръмни скални стени на самата кариера. Докато паркираше джипа, Паскал забеляза един голям екскаватор да изпълзява от кариерата, клатейки се на гъсеничните си вериги.

Близо до фургона за хранене стоеше група от десетина души, а в средата се виждаше младият доктор Лейн. Паскал се поспря да запали цигара, а после тръгна към хората. Доктор Лейн го видя, че се приближава, и махна с ръка.

— Ще дойда при вас след секунда — каза той. Раздаваше на работниците малки книжни пликове. Всеки получаваше своя плик и се качваше на чакащия камион. Най-после, когато всички се бяха настанили, камионът пое по кадифения път, водещ към върха на кариерата.

— Днес започваме да зареждаме с взрив — каза доктор Лейн. — Тези хора ще боравят с динамита и аз раздадох част от вълшебните си таблетки против главоболие. Някои си служат с тях, други — с едновремешното средство. Радвам се, че дойдохте навреме, защото трябва сам да се кача горе и да проверя резултатите.

— Откровено казано, не зная какво правя тук — рече Паскал.

— Ще имате възможност да наблюдавате някои от най-важните герои на нашата малка драма. Ето шефът иде вече.

Паскал се обърна и видя един виненочервен автомобил със свален гюрук, който влизаше в двора. Шофираше някаква девойка. Тъмната й къдрава коса беше подстригана късо, носеше спортна риза и памучни три четвърти панталони, а около шията й бе вързано светлозелено шалче. Имаше тъмни очила, които му пречеха да различи чертите на лицето й. Устата й, помисли си Паскал, е почти предизвикателно начервена, което подсказва, че е нещастна личност, но не бе сигурен, тъй като очите й бяха скрити зад черните стъкла.

Мъжът, който седеше до нея, се наведе за секунда да докосне леко бузата й с прощална целувка, преди да слезе от колата. Той беше висок и костелив. Носеше протъркани панталони от рипсено кадифе и кожено яке. Изпод периферията на смачкана сива мека шапка се подаваше кичур металносива коса.

— Аз казах на мистър Хюит, че ще дойдете тук тази сутрин — рече Лейн. — Налагаше се, иначе нямаше да можете да видите нищо. Той не би допуснал външни лица да се въртят наоколо точно сега.

Когато Маршъл Хюит се приближи, Паскал видя, че той има хлътнали сини очи със суров блясък. Обърна се да махне на момичето, което се отдалечаваше с колата.

— Мисис Хюит ли е това? — попита Паскал доктор Лейн. — Бившата приятелка на Том Андерсън?

— Именно — отговори Лейн.

Хюит се приближи до тях. Паскал почти имаше чувството, че му правят рентгенова снимка.

— Предполагам, че вие сте лейтенант Паскал — произнесе Хюит тихо.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Паскал, протягайки ръка.

Хюит дори не я погледна.

— Изненадан съм, че обръщате внимание на клюки, лейтенанте — рече той.

Паскал се усмихна.

— Самият аз също съм малко изненадан — каза той.

— Вижте какво ще ви кажа — подхвана Хюит. — Никой не си играе със силни експлозиви. Те не подбират кого ще гръмнат. Що се отнася до това, че може да стане грешка при взривяването — изключено е. Аз лично проверявам два пъти всяка крачка.

— Не е зле лейтенант Паскал да провери подготовката — каза доктор Лейн.

— Разбирате ли нещо от взривни вещества за индустриални цели или от тоя вид кариери, лейтенанте? — запита Хюит.

— Абсолютно нищо — отговори Паскал вежливо.

— Не проумявам как ще забележите нещо, щом не разбирате какво гледате — каза Хюит. — Но елате. Така доктор Лейн и жена ми ще се почувствуват по-добре.

— Жена, ви ли?

Хюит се усмихна мрачно.

— Тя също слуша страшните приказки на Лейн — каза той. — Елате. Да започваме.

С един малък пикап поеха към горния скат на кариерата. Хюит шофираше и изглеждаше погълнат от собствените си проблеми. Лейн, който държеше на коленете си малка черна лекарска чанта, разправи на Паскал това-онова, за „процедурата“ на взривяването, докато пълзяха нагоре по лъкатушния неравен път.

— Кариерата е широка около сто и трийсет метра и висока двеста — каза той. — Новите дупки са дълбоки около седем метра и са откъм лицевата страна. За тази работа се използува обикновена сонда за кладенци, а дупките стигат чак до най-долния пласт. Те са двайсет на брой. Ще ги натъпчат с динамит, ще им сложат капсули и ще ги трамбоват. Тази работа ще отнеме днешния ден и част от утрешния. След това ще взривят всичко едновременно и ако няма злополуки и раздробяването е добро, ще има достатъчно варовик, който ще осигури на хората работа за месеци.

— А какво лошо би могло да се случи? — попита Паскал.

— Нищо! — отговори Хюит, макар да не си даваше вид, че слуша. Разговорът, изглежда, го дразнеше.

Стигнаха горе и Хюит паркира колата. Паскал виждаше как работниците започваха да изнасят сандъци динамит от една барака с надпис „ВЗРИВНИ ВЕЩЕСТВА“.

— Докато стоите настрана, лейтенанте, вие сте добре дошъл — каза Хюит. — Лейн, искам хората да се проверяват на всеки петнайсет минути. Така ще изпитаме и вашите таблетки. Довиждане, лейтенанте.

— До скоро виждане — каза Паскал. После, когато Хюит беше на такова разстояние, че не можеше да го чуе, той погледна доктора с лека усмивка. — Да повторя въпроса си, Лейн: какво лошо би могло да се случи?

— Много трудно е да се каже — отвърна Лейн. — Позволете ми да ви обясня как става. Дупките са готови, разбирате ли? Ще заредят всяка с динамит. Към най-горните пръчки динамит са прикрепени капсули. Те приличат на малки фишеци. От тях излизат проводници. След това дупките се натъпкват с мокър пясък, с парчета варовик и какво ли не, за да трамбоваме здраво динамита, тъй че да експлодира навътре, а не нагоре. Когато всички дупки са заредени и трамбовани, всяка капсула се изпробва с галванометър. После…

— Какво е това галванометър? — запита Паскал.

— Малък уред, приблизително колкото малка фотокамера — отговори Лейн. — С този уред се проверяват електрическите вериги. Скачвате проводниците на капсулата с галванометъра и той ви показва дали веригата е затворена и готова за взрив, или пък е отворена поради лоши връзки, скъсани жици или къси съединения. Трябва да се уверите, че всичките ви връзки са в изправност, защото ако в някоя от дупките динамитът не експлодира, ще ви предстои деликатна й опасна работа.

— Мисля, че е опасно, галванометърът може да предизвика взрив, щом той произвежда електрически ток — каза Паскал.

Лейн поклати глава.

— В него се използува клетка от сребърен хлорид — каза той. — Тя дава само около една десета от тока, който е нужен, за да се взриви една капсула.

— Значи дупките са проверени — рече Паскал.

— След това прокарват кабел, който свързва всички капсул-детонатори — каза Лейн, — за да се взриви динамитът едновременно, разбирате ли. Този съединителен кабел се проверява с галванометъра. Ако веригата е добре затворена, тогава прокарват един дълъг кабел обратно до взривната машинка, отстраняват хората от мястото и я задействуват.

— Хюит сам ли ще извърши проверката? — попита Паскал.

— Проверката ще извършат и Бенсън, и Тилър, надзирателят на кариерата, и Хюит.

— Тогава той е прав — каза Паскал. — Нищо лошо не може да се случи.

Лейн извади от джоба си молив и черно тефтерче.

— Ще се чувствувам по-добре, когато свърши — заяви той. — Извинете ме за момент. Трябва да проверя моите опитни свинчета. — Той тръгна към работниците, които се занимаваха с динамита.

Паскал седна на един камък. Хюит е прав, рече си той. Глупаво беше да виси тук, като знаеше толкова малко. Обяснението на Лейн беше достатъчно ясно и на пръв поглед, след тройна проверка от страна на трима специалисти, изглежда, нямаше възможност за саботаж.

Точно в този момент Паскал видя, че един от работниците се приближава с пръчка динамит към най-близката дупка. Много небрежно човекът я задържа над дупката и я пусна. Стомахът на Паскал се сгърчи, а рефлексите му го изправиха на крака.

Някой зад Паскал се изсмя.

— Спокойно, лейтенанте. Нужно е много повече, за да взривиш динамит.

Паскал се обърна и видя един червендалест широкоплещест човек с протъркано сако от туид и памучни панталони. Имаше невинна, дружелюбна усмивка.

— Името ми е Бенсън — каза той. — Аз съм експертът на барутната компания. Доктор Лейн ви е разказал за мен.

— Благодаря за обяснението — рече Паскал. — Сега навярно ще мога да се съвзема.

— Пускат пръчките така, за да са по-плътно една до друга — каза Бенсън. — След като спуснат последната с прикрепената към нея капсула, вече е друго. Деликатна работа.

Паскал го изучаваше замислено. Значи този човек със своите съвети бе станал причина Том Андерсън да провали кариерата си.

— Щом като знаете защо съм дошъл, Бенсън, може би вие ми кажете мнението си за саботажа, извършен тук, на кариерата.

Бенсън сви рамене.

— Не е чак толкова неясно кой е виновникът — рече той.

— Том Андерсън ли?

— Че кой друг? — каза Бенсън. — Той си въобразява, че е онеправдан.

— Въобразява ли си? — повтори Паскал.

Бузите на Бенсън пламнаха.

— Аз зная какво се говори, лейтенанте — каза той. — Че нарочно съм дал на Том лош съвет, че всъщност съм работил за Хюит, че заради мен Том е фалирал.

— А вярно ли е? — Гласът на Паскал прозвуча нехайно.

— Разбира се, че не е вярно. Винаги има непредвидени рискове — отговори Бенсън. — В този случай в самия каменен пласт, дълбоко под повърхността, имаше нещо, което попречи на динамита да разбие камъка както трябва. Това не можеше да се предвиди. Лош късмет за Андерсън, лош късмет и за мен, ако Хюит не беше ме наел да върша тази работа. Проявеното от него доверие към мен сигурно спаси кариерата ми.

— Но вие не прилагате същия метод, който сте препоръчали на Андерсън?

— Разбира се, че не — каза Бенсън. Той пламна още повече. — Защо? Та онзи опит се оказа безуспешен.

— Не се обиждайте — рече Паскал. — Аз просто се опитвам да разбера някои неща. И не ме интересуват техническите грешки. Доктор Лейн намекна, че нещо лошо може да стане пак, нещо предварително замислено. Нещо, което може да причини смърт. Именно това ме интересува.

— Андерсън може да поиска да види всички ни на оня свят — каза Бенсън. — Но как? Всичко се подлага на тройна проверка. С галванометър изпробваме по няколко пъти веригите. Какво би могъл да направи някой си?

— Като експерт — рече Паскал — вие би трябвало да дадете отговор… ако има такъв.

— Няма — заяви Бенсън. — Това нещо е стопроцентово сигурно. Обещавам ви.

Паскал наблюдаваше около един час зареждането на дупките, а после слезе обратно в подножието на кариерата и отиде при паркирания си джип. Хюит беше прав. Не можеш да видиш много, ако не разбираш това, което гледаш. Той реши, че е най-добре да потърси чичо Бен и да си уреди среща с младия Том Андерсън. Ако Андерсън саботира работата в кариерата, все пак може да го държат под око, докато премине всякаква опасност да се попречи на взривяването. Ако Андерсън не е виновникът, тогава наистина ще има работа за детектив.

Той подкара джипа обратно към града. Бе изминал по-малко от една миля, когато видя, че пътят пред него е блокиран. Някаква стара и разнебитена черна лимузина бе спряла напряко на шосето. Паскал закова джипа на място и се изправи на седалката. Тогава видя виненочервения автомобил с гюрук, спрял зад лимузината. Автомобилът е пътувал към кариерата. Момичето с тъмните очила беше на кормилото, а до колата стоеше млад мъж, висок и рус, който се бе наклонил към момичето и говореше оживено.

Паскал скочи от джипа и закрачи бавно към тях. Никой от двамата не го забеляза, докато не заговори.

— Някаква повреда ли? — попита той весело.

Мъжът се извърна към него.

— Какво искате? — запита той с дрезгав глас.

— Моят джип е много маневрен — каза Паскал, — но едва ли ще може да мине през вашата пътна бариера или да я прескочи.

Младият мъж се поколеба. После рече:

— Ще преместя колата си. — Той се обърна отново към момичето, което стискаше кормилото с наведена глава. — Нора, ще почакаш ли? Ще трябва да махнем това!

Нора Хюит измърмори нещо, което Паскал не можа да чуе, но, изглежда, то задоволи младия мъж. Той влезе в лимузината и я изтегли на заден ход встрани от пътя. Точно когато слизаше, момичето подкара колата си.

— Недей! — извика младият мъж. — Нора!

Паскал чакаше. Младият мъж понечи да се качи отново в колата си, но после, изглежда, се отказа. Той стоеше и гледаше как автомобилът с момичето изчезва, в сините му очи имаше болка.

— Вие сте Том Андерсън, нали? — запита Паскал.

Сините очи се вдигнаха.

— Струва ми се, че не ви познавам?

— Не. Името ми е Паскал. Аз съм племенник на Бен Майкълс.

— Полицая! — произнесе Андерсън.

— Това лошо ли е? — каза Паскал с усмивка.

Очите на Андерсън се присвиха.

— Какво правите на кариерата? — попита той.

— Търся евентуалния убиец.

— Какво?

— Изглежда, тук се носи слух — каза Паскал, — че утре вие възнамерявате да очистите Маршъл Хюит или Джордж Бенсън, или пък и двамата. Има ли нещо вярно в това?

Андерсън изпусна продължителна въздишка.

— Кажете ми само как и аз с удоволствие ще направя така, че мечтата ви да се сбъдне, Паскал. Е, то се знае, не бих искал да ме хванат!

— Това именно спира повечето хора — рече Паскал.

Том Андерсън извади от джоба си лула и започна да я пълни с тютюн от една пластмасова кутийка.

— Значи Хюит е надушил нещо — каза той.

— Не — отвърна Паскал.

— Тогава защо ви е повикал?

— Той не ме е викал.

Андерсън се взря през дима на лулата си.

— Стари професионалисти като вас не се залавят с разследване само за развлечение.

— Доктор Лейн ме покани да дойда — каза Паскал. — Хюит го смята за луд.

— А вие не го ли смятате?

— Чичо Бен не го смята за луд — отговори Паскал. — Чичо Бен познава града и хората в него.

— Значи и чичо Бен се е опълчил против мен — изрече Андерсън горчиво.

— Чичо Бен ви обича — заяви Паскал. — Той смята, че ако вие сте виновен за всичко случило се в кариерата, то е, защото сте преживели огромно нещастие.

Зъбите на Андерсън изскърцаха, така стисна мундщука на лулата.

— Нещастие, да — призна той. — Боже мой, как ме измъчва!

Паскал повдигна рамене.

— Аз бих могъл да помогна.

— Никой не може да ми помогне — каза Андерсън. Той посегна към вратата на колата си. — Предайте на чичо Бен, че съм дълбоко трогнат от вярата му в мен, която го кара да мисли, че може да имам причина да бъда престъпник.

Паскал не отговори, защото в този момент виненочервената кола профуча край тях и се понесе към града.

Когато Паскал подкара по главната улица на Стоун Ридж към къщичката на чичо Бен, видя, че виненочервената кола е паркирана пред нея. Нора Хюит очевидно го очакваше да се появи. Тя слезе от колата, когато той закрачи по тротоара към нея.

— Навярно знаете коя съм, лейтенант Паскал — заговори тя. Той за пръв път чуваше гласа й. Беше тих и ясен и Паскал имаше впечатлението, че тя се старае да говори спокойно и деловито.

— Да, мисис Хюит — отговори той.

— Чаках ви — рече тя.

— Ще дойдете ли на верандата?

Тя не отговори, но закрачи до него по стъпалата и седна на един плетен стол.

— Франк ми каза, че ви е въвлякъл в тази история — рече Нора.

— Франк ли?

— Доктор Лейн. Видях ви с него днес на кариерата.

— Доктор Лейн се безпокои за утрешния взрив — каза Паскал. — Той смята, че може да стане беля. Вашият съпруг и Джордж Бенсън почти ме убедиха, че това е невъзможно.

— Ако наистина се случи нещо лошо, утре ще бъде много късно. Някой трябва да направи нещо веднага, лейтенанте.

— Например?

Пръстите й се вкопчиха в страничните облегалки на плетения стол.

— Не му позволявайте да се приближава до кариерата, докато всичко свърши — каза тя.

— Не разбирам как ще стане това — рече Паскал. — То си е негова работа и той възнамерява сам да контролира всичко.

Нора вдигна глава и устните й учудено се разтвориха.

— Аз не говоря за съпруга си! — каза тя. — Става дума за Том Андерсън! Ако се случи нещо лошо, него ще обвинят. Но ако го държат настрана или ако някой разумен човек като вас го придружава през цялото време, тогава той ще остане извън всякакво подозрение.

Такъв ход Паскал не бе очаквал, особено след случая с пътната бариера и след това, което знаеше за миналото.

— Безпокоите ли се за Том?

— Да. — Тя се наклони напред и гласът й изведнъж стана напрегнат: — Не виждате ли? Цялата работа е нагласена, та да изглежда, че Том е виновен за всичко случило се досега. Ако отново стане нещо, хората ще решат, че пак Том е виновен.

— А вие смятате ли, че не е виновен за нищо?

— Зная, че не е виновен — каза тя разпалено.

— Отрече ли вината си пред вас?

— Не. Не е нужно да отрича. Том е озлобен, лейтенанте. Има право да бъде озлобен. Но не е престъпник.

— Значи вашето мнение се основава на доверието ви към него?

— Аз познавам Том от дете — заяви тя.

— И го пренебрегнахте.

Пръстите й бяха побелели като на мъртвец; така стискаше страничните облегалки на стола.

— Да. Пренебрегнах го — каза тя. — Но го познавам по-добре от всеки друг на света.

Паскал запали цигара, потърси с очи къде да хвърли кибритената клечка, но после я задържа в ръката си.

— Признавам, че съм малко объркан, мисис Хюит. Вие идвате тук от името на Том Андерсън, мъжа, когото грубо сте отхвърлили. А вероятно вашият съпруг е в опасност.

— Маршъл може сам да се пази — каза Нора. — Той е нащрек. А Том го заплашва ужасна опасност, ако се случи нещо. Ще има косвени улики против него, които няма да може да опровергае. Моля само да го накарате да си осигури алиби.

— Значи мислите, че нещо ще се случи? — попита Паскал.

Нора поклати глава.

— Не зная какво да мисля — отговори тя. — Маршъл казва, че нищо няма да се случи. Франк смята, че има опасност, но Маршъл не иска и да чуе. Понякога си мисля… — Тя млъкна внезапно.

— Какво си мислите, мисис Хюит?

— Не зная — произнесе тя някак отчаяно. — Маршъл ме ревнува от Том. Той знае как аз… как Том и аз…!

— Че сте се обичали? — запита Паскал, когато тя се поколеба.

— Да.

— И все пак сте се омъжили за Хюит. Това не го ли успокоява?

Тя не отговори. Просто седеше там на стола — неподвижна, вкопчила ръце в страничните облегалки.

— Искате да кажете, че вашият съпруг може да се опита да натопи Том?

— Той мрази Том. — Тя не отговори направо на въпроса. — В края на краищата саботажът ни създаде неприятности, но не беше нещо сериозно. Искам да кажа, че никой не пострада. А Маршъл само се смее, щом му кажем, че е в опасност, сякаш знае, че не е. Как би могъл да знае, щом като…?

Предположението беше интересно. Паскал пушеше цигарата си и размишляваше. Чичо Бен и доктор Лейн бяха дали да се разбере, че ако кариерата донесе финансова загуба, тя би засегнала дори Хюит. Дали това не бе хитър начин да се отърве от един по-млад съперник? Но какво ще стане след това? Този човек няма да вземе да се самоубие, за да си отмъсти.

— Не мога да оценя правилно това предположение, мисис Хюит, докато не науча нещо повече за отношенията ви с вашия съпруг. Вие сте го избрали, предпочели сте го пред Том. Защо?

— Слушайте, лейтенанте. Важно е само едно: да не оставим Том да попадне в клопка.

— Заради парите му ли постъпихте така? — попита Паскал.

— Не! — Тя се изправи рязко. — Виждам, че няма да помогнете, лейтенанте. Ще трябва да отида някъде другаде, макар че и сам господ не знае къде!

— Докато не ви разбера, не мога да помогна — каза Паскал.

— Трябва да е ясно, че аз се омъжих за Маршъл, защото го обичах — произнесе тя с вял, неубедителен тон. — Искам да го предпазя. Но аз…

— … искате да предпазите и Том Андерсън, защото сте го обичали и защото му вярвате достатъчно, за да пренебрегнете уликите, макар че отказвахте да разговаряте с него, та той трябваше да прегради пътя, за да ви спре. Струва ми се, че не ми казвате всичко, мисис Хюит.

Тя се поколеба, сякаш всеки миг щеше да изтърве още нещо. После, без да продума, се обърна и побягна надолу по стъпалата.

Отърсвайки разсеяно цигарената пепел, паднала върху ризата му, Паскал гледаше как Нора се отдалечава…

Времето течеше, и то доста по-бързо, отколкото му се харесваше.

— Трябваше да си остана в леглото — каза той на чичо Бен. — Ако бях решил да си гледам моята работа, нямаше да се занимавам с това. Но след като си напъхах носа в тая история, добре ще е да имам поне един солиден факт, на който да се опра.

— Нищо ли не откри? — запита чичо Бен. Вечеряха. Чичо Бен бе опекъл на скара два бифтека, на които би завидял дори професионален готвач.

— Открих мисис Хюит тази сутрин — отговори Паскал.

— Нора ли?

— Объркана каша — рече Паскал. — Какво ще кажеш за нея, чичо Бен?

— Аз винаги съм обичал Нора — отговори старецът. Той посегна към кафеника и напълни отново чашата си. — Познавах баща й. Беше машинист на стария парен локомотив в кариерата, който използуваха за извозване на вагонетките за трошачния цех. Симпатяга беше Хърб Мейсън. Вдовец. Отгледа чудесно двете си деца. Винаги бяха спретнати, чисти и възпитани.

— Две деца ли?

— Нора и брат й — обясни чичо Бен. — Лари е братът, известно време и той работеше в кариерата. Амбициозен младеж. Постъпи във вечерно училище в Уорънтаун. Влезе в управата на предприятието. Мисля, че е началник на пласмента при един от най-големите търговци на варовик за земеделски цели в страната.

— Не живее ли тук, в Стоун Ридж?

— Не. От години го няма. Отбиваше се от време на време, но от две-три години не съм го виждал.

— Дори на сватбата ли не дойде? — попита Паскал.

— Нора и Хюит сключиха брак в Питсбърг — каза чичо Бен. — Лари беше там. Той я предаде в ръцете на младоженеца.

— А какво работеше Нора преди брака си? — запита Паскал.

— Учителка беше — отговори чичо Бен. Той захихика. — Казват, че по-големите ученици гледали да останат в седми клас по две-три години! Тя винаги си е била хубавица. — После старецът се намръщи. — Но винаги е била момичето на Том Андерсън. С никой друг не излизаше.

— А после Хюит я е измъкнал изпод носа на Том?

Чичо Бен отблъсна чинията си.

— Хюит е добър човек — рече той. — Преуспява. Упорит в работата. Ако се беше оженил за някоя от онези половин дузина подходящи за съпруги вдовици в околността, и то на неговата възраст, всеки щеше да си помисли, че дамата се е подредила добре. Разликата в годините те кара да изпитваш тревога за него и Нора.

— Много ли беше привързана Нора към баща си?

Чичо Бен изсумтя.

— Ако вземеш да се тровиш в тая модерна психологическа каша или както се нарича там, ще прощаваш, ама ще измия чиниите!

Паскал въздъхна.

— Къде, прекарва вечерите си Том Андерсън? — запита той.

— Стоун Ридж не е Бродуей и 42-а улица — каза чичо Бен. — Има един кинотеатър, един бар и две закусвални. Остава домът ти или да идеш на гости.

В единствения кинотеатър, бара и двете закусвални нямаше никаква следа от Том Андерсън. Като поразпита тук-там, стана ясно, че никой не го е виждал из града от сутринта насам. Къщата на самия Андерсън в покрайнините на града беше тъмна и никой не се отзова на почукването на Паскал, само едно куче яростно залая вътре.

Малко след полунощ Паскал си легна, чувствувайки се неспокоен поради несполуката си. Значи има усложнени лични отношения, рече си той. Но няма опасност. Взривяването е стопроцентово гарантирано. Така казваха Хюит и Бенсън.

Чичо Бен беше ранобуден и Паскал се присъедини към него на закуска към пет и половина.

— Страх ме е — рече той на стария човек. — Ще взривяват днес следобед. И да се мъти нещо лошо, не мога да го надуша.

— Навярно е, само страх — рече чичо Бен.

— Възможно е — каза Паскал. — Но аз ще открия Том Андерсън и ще се лепна за него. Ако не успея да направя нещо друго, поне ще се погрижа да не си навлече беля.

Малко преди седем Паскал се намираше отново пред къщата на Том Андерсън, чукаше на вратата. Кучето все още бе вътре и залая. И нищо повече. Паскал заобиколи отзад в надзърна през кухненския прозорец. На масата имаше кафена чаша, а в един пепелник тлееше цигара, от която бяха останали само 2–3 милиметра. Паскал почука пак. Никой не отговори. Изглежда, бе закъснял само с една-две минути. Черната лимузина не се виждаше никъде.

Паскал се върна в града и провери в закусвалните. Никой не бе виждал Том. Подкара колата си към кариерата. Бомбаджиите вече работеха — зареждаха последните дупки. Паскал се изкачи с джипа си горе. Доктор Лейн беше там, проверяваше действието на таблетките си.

Той забеляза Паскал и се приближи да поговори с него.

— Мъти ли се нещо, лейтенанте?

— Тъкмо това исках да ви запитам — каза Паскал. — Има ли нещо нередно на кариерата тази сутрин?

— Не. Очаквахте ли да има?

Паскал сви рамене.

— Том Андерсън е човек, който трудно се намира — каза той. — Възможно ли е някой да е пипал заредените вчера дупки?

— Няма такъв признак — отговори доктор Лейн. — Но ето го Бенсън. Можете да попитате него.

Бенсън дойде при тях. Той носеше нещо в кожена чантичка, окачена на рамото му с каишка.

— Още ли очаквате да стане беля, лейтенанте?

— Този въпрос взе да ме дразни — каза Паскал рязко. — Знаете, че това не е мое хрумване.

— Зная — каза Бенсън. — Докторът го измисли.

— И тъй, възможно ли е да е станало нещо нередно през нощта?

— Тъкмо се каня да проверя заредените дупки — отговори Бенсън. Той потупа кожената чантичка. — Галванометър. Искате ли да видите сам?

— Защо не?

Приближиха се до първата дупка. На земята лежаха два проводника — жълт и червен. Бенсън откопча коженото капаче на чантичката с галванометъра и приборът се показа. Отгоре имаше две метални клеми и скала, покрита със стъкло. Бенсън свърза двата проводника с клемите. Стрелката моментално трепна.

— Всичко тук е тип-топ — каза той.

Повториха тази процедура навсякъде с изключение на трите места, където хората още работеха. Накрая Маршъл Хюит се присъедини към тях.

— Добро утро, лейтенанте — поздрави той. Беше по-весел от вчера. — Извинете, че бях малко груб с вас. Имам куп главоболия. Но ценя усилията ви и вашата загриженост. Все пак сигурно виждате, че цялата тази работа може да се контролира.

— Започвам да виждам — отвърна Паскал.

— Имаме още работа до обед. Тогава ще свържем всичко със съединителния кабел. А като се наобядваме, ще направим последна проверка, ще свържем детонатора и всичко ще бъде готово.

Хората бяха заети и отидоха да си довършат работата. Паскал седна на камъка, на който се бе настанил и предишния ден. Усещаше странни бодежи в основата на врата. „Трябваше да стана писател — помисли си той. — Големият детектив предусеща опасността!“

Надигна се нетърпеливо от камъка и се върна при джипа си. Подкара по неравния лъкатушен път към двора на кариерата. Да можеше поне да намери Том Андерсън, щеше да му бъде по-леко.

В този момент виненочервеният автомобил влезе в двора. Момичето с черните очила някак колебливо, умолително махна на Паскал. Той се приближи и застана до колата.

— Виждали ли сте Том? — попита Нора.

— Не.

— Един от съседите каза, че забелязали някакъв непознат човек, който дошъл с джип и спрял пред къщата рано тази сутрин. Помислих, че може би…

— Това бях аз — каза Паскал. — В къщата нямаше никого освен кучето… и горяща угарка от цигара, която показваше, че съвсем малко съм закъснял.

— Помислих, че вчера ми отказахте — рече Нора. — Благодаря, че сте се опитали да го намерите.

— Тази сутрин аз съм настроен сантиментално — призна Паскал рязко. — Андерсън пуши лула и обича кучета. Той положително е невинен!

— Бяхте ли на мястото на взривяването? — попита Нора.

— Тъкмо слязох оттам.

— Всичко в изправност ли е? Нищо ли не се е случило през нощта?

— Всичко е безупречно, тъй казват.

Нора облиза яркочервените си устни.

— Може би напразно се тревожим. Дано да е така, дано…

— Слушайте — каза Паскал. — В града ли отивате?

— Бих могла — отговори тя.

— Ще бъде полезно, ако между другото проверите дали някой не е виждал Андерсън — каза Паскал.

— Ще отида веднага — заяви тя.

Той проследи отдалечаващата се кола, а после погледна ръчния си часовник. Единайсет и тридесет. След половин час работниците ще слязат долу, за да обядват. И тогава ще последва взривяването. А после, при условие че то мине успешно, той ще се върне, за да учи чичо Бен да играе канаста.

Скоро след като прозвуча свирката за обед отгоре се спусна големият камион, който возеше работниците. След него с пикапа слязоха Хюит, Бенсън и доктор Лейн. Паскал седеше в джипа си с ниско нахлупена над очите шапка. Не му се ядеше. Искаше всичко това да свърши, за да може да си отдъхне. Всички бяха влезли във фургона-столова. На Паскал му се доспа. Той чу приближаването на доктор Лейн чак когато младият човек застана почти до лакътя му.

— Търсят ви на телефона в канцеларията, лейтенанте — каза той.

Паскал изскочи от джипа.

— Всичко наред ли е горе? — попита той лекаря.

— Изглежда безупречно — отговори Лейн. — Дупките са заредени, изпробвани и свързани със съединителния кабел. Ако някой е гласял нещо лошо, изглежда, че се е отказал.

— Дано! — каза Паскал.

— Чичо Бен е на телефона — каза доктор Лейн. — Изглежда, има нещо спешно.

Паскал забърза към бараката, която служеше за канцелария. Там нямаше никого. Телефонната слушалка лежеше отгоре на бюрото. Паскал я вдигна.

— Нора ме помоли да ти се обадя — заговори чичо Бен. — Не искаше никой да узнае какво прави.

— Е? — попита Паскал.

— Няма никаква следа от младежа — каза чичо Бен. — И аз проверих. Съседите казват, че излязъл от къщи с колата си само две минути преди да пристигнеш там. Не сте ли се разминали по пътя?

— С никого не съм се разминавал — отговори Паскал.

— После се запътил към кариерата — каза чичо Бен с особен глас. — Разбира се, това не значи, че се е отбил там…

— Разбира се — съгласи се Паскал.

— Ти караш по тоя път, когато отиваш в Уорънтаун — рече чичо Бен.

— А също и когато отивам във Вашингтон, окръг Колумбия, или в Бангор, щата Мейн — отвърна Паскал. — Ще си отварям очите.

Той се върна при джипа. Някои от работниците бяха излезли от фургона-столова и насядали на земята, пушеха и се смееха. В един без двайсет Хюит и Бенсън също излязоха от фургона. Те бяха достатъчно наблизо, за да може Паскал да дочуе разговора им. Не се и опитваха да го крият. Хюит погледна часовника си.

— Дано да можем да започнем — каза той. — Работниците разполагат с още двайсет минути. Искам всичко да свърши.

— Скачването на главния кабел няма да отнеме много време — каза Бенсън.

Хюит подръпна периферията на шапката си.

— Мисля вече да отивам горе — каза той.

— Да дойда ли с теб? — попита Бенсън.

— Не. Изпуши си цигарата. Ела с бомбаджиите. Просто не искам да вися тук.

— Тогава ще се видим след няколко минути — рече Бенсън.

Хюит се качи на пикапа и пое нагоре по пътя. Паскал го следеше с поглед. След около една минута поклати глава. „Трябва да е одъртял“ — каза си той. Запали мотора на джипа и се приближи до мястото, където стоеше Бенсън.

— Има ли някой друг горе? — попита той експерта.

— Не — отговори Бенсън. — Защо?

— Просто се чудех — каза Паскал. — Ако някой иска да причини зло на Хюит, по-добре е да не го оставяте сам точно сега.

— Сега нищо лошо не може да се случи — заяви Бенсън. — Можете да разчитате на това, лейтенанте.

— Все пак — каза Паскал — мисля да отида дотам с колата.

Той зави с джипа и подкара към кадифения път. Паскал изпита чувството, че околността е някак пуста, но нямаше никакъв признак, че наблизо витае смъртта.

После внезапно почвата се затресе под колелата на джипа и стената на кариерата се пръсна с оглушителен гръм и трясък.

Паскал чу гласове. Някой се спускаше пълзешком в дерето, където бе залегнал. Позна най-силния глас — беше на доктор Лейн:

— Паскал! Паскал! Добре ли сте?

— Що за глупав въпрос! — промърмори Паскал.

— Слава богу! — каза Лейн. — Не знаехме дали вече не сте стигнали горе. Я дайте да ви прегледам.

Доктор Лейн коленичи до него. Пръстите му опипваха костите на Паскал. Има нещо непристойно в това, помисли си Паскал.

— Добре съм — каза той. — Само ме раздруса здравата. Опитвах се да раздвижа крайниците си. Какво стана с Хюит? Забелязах го до най-близката дупка малко преди да се случи това.

— Той беше точно над нея в момента на експлозията — каза Лейн. — Няма никакъв шанс. Ако не е загинал при взрива, сега е заровен под хиляди тонове камък. Елате, позволете ми да ви изправя на крака. Не мога да превържа тези рани тук.

Паскал с мъка се надигна. Някои друг помагаше на доктора и Паскал се обърна да го погледне. Беше Бенсън, лицето му имаше цвят на вехт парцал за бърсане на прах. Паскал сви устни.

— Стопроцентова гаранция! — изрече той.

След това сигурно загуби съзнание, защото следващото нещо, което усети, беше, че лежи на походно легло в канцеларията и над него се е надвесило загриженото лице на чичо Бен.

— Здравей! — каза Паскал.

— Боже господи, цяла вечност се свестяваш — рече чичо Бен. Огромното облекчение в очите му никак не подхождаше на строгия му глас.

Паскал се протегна и докосна ръката му.

— Благодаря за загрижеността — каза той. — Трябва да е било от шока и леко сътресение от експлозията. Изглежда, че съм цял-целеничък. От колко време съм тук?

— Ти си загубил съзнание, след като те намерили — отговори чичо Бен. — Има горе-долу двайсет минути, откакто те докараха тук. Доктор Лейн каза, че си добре. Той пак се качи горе, да не би случайно да намерят Хюит. Може да е бил изхвърлен от експлозията и да не са го затрупали камъните. Много малък шанс. Всъщност никой не вярва.

Паскал седна и опря крака на пода. За момент канцеларията се завъртя пред очите му.

— Май ще се оправя — каза той, усмихвайки се на чичо Бен. — Само съжалявам за джипа.

— Ехе, джипът е по-як от теб — рече чичо Бен. — Току-що го докараха.

Паскал смукна от цигарата си.

— Значи въпреки всичко, пак се случи — каза той.

— Да — рече чичо Бен. Усмивката му беше кисела. — Казват, че взривяването било безупречно. Най-доброто раздробяване на камък от години. Казват, че почти няма да има нужда от вторично взривяване, освен на мястото, откъдето ще трябва да изровят Хюит. Всичко е безупречно с изключение на синхронизацията.

— Как стана? — попита Паскал.

— От научна гледна точка нищо не е станало — каза чичо Бен мрачно. — Аз говорих с Бенсън. Детонаторът не е бил свързан, така че е било невъзможно да се случи. Електрическа верига не е имало. Съответният уред не е бил свързан, затова нищо не би трябвало да се случи.

— Някой може да е направил свързването по време на обеда.

Чичо Бен поклати глава.

— Не, сър. Главният кабел и детонаторът са били там долу, грижливо опаковани в камиона, готови за пренасяне от бомбаджиите. Горе не е имало нито кабел, нито детонатор. И дори да е имало други, никой не е могъл да ги прибере, без да остави следа.

— Значи все пак се случи. — Значи има отговор на загадката — каза Паскал. — Засега е необяснима злополука.

— Не — рече чичо Бен. — Няма място за злополука. Това може да се докаже научно. Някой трябва да е предизвикал взрива нарочно… само че и това е невъзможно.

— Е, не са били зли духове — рече Паскал.

— Кой?

— Няма значение — каза Паскал. Той стана и се опита да ходи. Краката му трепереха малко, но се държеше на тях. — Да се размърдаме.

Тръгна към вратата. Преди да стигне до нея, тя се отвори. На прага застана Нора Хюит.

— Намерили са го! — прошепна тя.

Чичо Бен се приближи и сложи ръка на рамото й.

— Значи не са го затрупали камъните. Това се казва късмет, Нора.

Тя се отдръпна, сякаш ръката му я бе опарила.

— Но не е Маршъл! — каза тя. — Намерили Том. Бил там горе… в безсъзнание. Парче от отхвръкнал камък го ударило по главата и паднал в безсъзнание.

Чичо Бен тежко въздъхна.

— Значи в края на краищата е бил той.

— Не! Не! Не! — закрещя Нора. — Вие трябва да му помогнете, вие двамата, чичо Бен! Трябва да му помогнете.

— Чудесата не са по нашата специалност, мисис Хюит — каза Паскал…

В бараката до канцеларията имаше добре обзаведен пункт за бърза помощ. Там именно бяха докарали Том Андерсън. Той лежеше на една малка операционна маса и Лейн се бе навел над него, когато влязоха Паскал и чичо Бен. Бенсън и Тилър, надзирателят на кариерата, също бяха там. Нора стоеше в рамката на вратата.

Най-после Лейн се изправи. Забеляза Паскал.

— Изглеждате бодър — каза той.

— Добре съм. А Андерсън?

Лейн тръгна към мивката в ъгъла да измие ръцете си.

— Един камък го е цапнал здравата — каза той. — Смятам, че е само леко сътресение, но докато не се направи рентгенова снимка, не мога да кажа със сигурност.

— Не се ли посвести, та да ни каже защо е бил там?

— Ще трябва много да обяснява — тросна се Тилър.

— Как е успял? — запита Паскал, обръщайки се към Тилър и Бенсън.

— Взривът е избухнал точно когато шефът е стоял над дупката — каза Тилър.

— Как?

— Трябва да е прокарана жица до гората и да е имало детонатор там.

— Намерихте ли жица или детонатор?

— Не — отговори Тилър. — Но работниците продължават да търсят.

Паскал се обърна към Лейн:

— Докъде е могъл да дотича, след като е бил ударен по главата, докторе?

— Шегувате ли се? — каза доктор Лейн. Той закрачи към тях, бършейки ръцете си с хавлиена кърпа. — Та той е загубил съзнание.

— Камъкът е бил от експлозията — рече Паскал. — Трябва да го е ударил само секунди след взрива. Ако си е послужил с детонатор, трябвало да натисне нещо като бутало, за да го задействува, нали? Така му остават секунди до експлозията. Прав ли съм, Бенсън?

— Част от секунда — каза Бенсън.

— Значи не е могъл да се дръпне на десет крачки от детонатора, преди да го удари камъкът. Следователно кабелът и детонаторът трябва да са близо до мястото, където сте го намерили, ако изобщо ги има.

— Вижте какво, лейтенанте; на вас не ви е съвсем ясно — каза Бенсън. Той обърса потното си лице с ръкава на ризата си. — Ние го намерихме на около десет крачки от мястото на взрива. Той е загубил съзнание от самото сътресение. Не е можел да се придвижи на една крачка, камо ли да направи десет. Повярвайте ми, там горе няма нито кабел, нито детонатор. Това не е извършено по такъв начин.

— Как тогава? — Гласът на Паскал беше суров.

— Изглежда невероятно — каза Бенсън, — но няма начин.

— Значи не е станало нищо — каза чичо Бен кисело. — Все пак ще трябва да повикам щатската полиция. И поставям Том Андерсън под арест, заподозрян е в убийство. — Той се обърна към вратата и се озова пред Нора Хюит. Тя приличаше на ярко цвете, увехнало от горещината. — Няма как, Нора, това е мой дълг — рече чичо Бен.

Паскал остана с доктора, Бенсън и Тилър. Доктор Лейн се бе върнал на операционната маса и опипваше пулса на Том Андерсън.

— Вече е отчетлив — каза той. — Свестява се.

— Аз не умея да гадая — каза Паскал. — Вие, специалистите, ми казвате, че не може да е злополука. Тогава е било убийство или самоубийство.

— Самоубийство ли! — избухна Тилър. — Луд ли сте?

— Вероятно — отвърна Паскал, — ала тази вероятност трябва да се има предвид. Работата е там, че се налага да разберем как е станало. Бенсън казва, че нямало начин, но ми се струва, че греши. Помислете, Бенсън. Помислете добре: щом се е случило, значи е имало начин.

— Работата е ясна като бял ден — обади се Тилър с дрезгавия си глас. — От една година Андерсън мъти водата тук. Не можахме да докажем това, но знаем. Той е бил там, когато е станал взривът, значи той е виновникът. Повече доказателства не ми трябват.

— Но на съдебните заседатели ще им трябват — рече Паскал…

Мина един час, докато Том Андерсън се свести, безплоден час, през който всички съобщения бяха отрицателни.

Бомбаджиите не откриха на мястото нищо, с което да се обясни причината за експлозията. Пристигна сержант Гейтс, загорял щатски полицай с прошарена коса, и веднага започна да разпитва работниците. Не изглеждаше недоволен, че завари Паскал там.

— Чувал съм за вас, лейтенанте. Радвам се, че сте тук — каза той, като се ръкува сърдечно. — За малко сте отървали кожата си.

— Съвсем за малко — рече Паскал. — Ако има начин да помогна…

— Просто действувайте така, като че вие сте натоварен със случаи — каза Гейтс. — Такова заплетено убийство не се среща всеки ден.

Паскал изслуша разпита. Той не донесе нищо ново. Андерсън е бил на мястото. Следователно той трябва да е виновникът.

Към три часа доктор Лейн съобщи от пункта за бърза помощ, че Андерсън се е свестил и е в състояние да говори. Паскал, Гейтс и чичо Бен веднага отидоха там.

Русата глава на Андерсън беше бинтована, а лицето му — болезнено бледо. Той огледа враждебно наобиколилите го хора, но не проговори.

— Здравей, Том — каза Паскал. — Какво се случи там горе?

Андерсън извърна глава и болезнен спазъм изкриви устата му.

— Зная само какво става тук — каза той. — Някой се опитва да ме натопи… от цяла година. Аз мразех Хюит… мразех го от дън душа. Но не съм виновен за случилото се на кариерата. Това е първото нещо, на което няма да повярвате.

— Да чуем второто — рече Паскал.

— Аз нямам нищо общо със случилото се горе днес следобед.

— Просто сте чакали трамвай там — подхвърли Паскал.

— Бях там, за да следя! — отвърна Андерсън. — Мислех, че може да се случи нещо нередно при взривяването. Исках да видя какво и кой е виновен, защото именно този човек се опитва да ме натопи. Качих се горе тази сутрин, точно преди бомбаджиите да дойдат на работа. Покатерих се на едно дърво на около десет крачки от дупките. Седях там цяла сутрин и гледах.

— На дърво ли?

— Да — каза Андерсън. — И нищо не се случи. Работата беше много майсторски изпипана. Видях Бенсън да проверява с галванометъра си всяка дупка и накрая съединителния кабел. Хюит и Тилър бяха с него, контролираха. Когато всички отидоха да обядват, аз слязох от дървото и се поразтъпках. Тогава чух да се приближава пикапът на Хюит и отново се качих на дървото.

Андерсън млъкна и доктор Лейн му подаде чаша вода. Той отпи малко и продължи:

— Хюит паркира пикала и отиде до бараката с взривните вещества. Бенсън бе оставил галванометъра закачен на една кука точно от вътрешната страна на вратата. Хюит го взе и се приближи до първата дупка, откъдето се подаваха краищата на проводниците. Скачи единия с галванометъра, а после понечи да скачи и другия… и светът експлодира в лицето ми!

Паскал помълча малко.

— Значи галванометърът е предизвикал експлозията?

— Точно тогава стана тя — отговори Андерсън, — само че галванометърът не може да я предизвика. В него няма достатъчно силен електрически ток.

— Какво би могло да стане със сребърнохлоридната клетка, за да се увеличи силата на тока в галванометъра?

— Би могла да се изтощи — каза Андерсън студено — и тогава ще дава по-слаб ток.

— Значи причината не е в галванометъра, а вие сте стояли на дървото — каза Паскал.

— Нали ви казах, че няма да ми повярвате — рече Андерсън горчиво.

Изведнъж в далечината Паскал чу картечния пукот на компресорите. Бяха започнали да дълбаят тази монументална бяла каменна могила, за да търсят тялото на Маршъл Хюит.

— Въпреки безбройните измислици — рече Паскал, — детективите рядко решават случаите си с помощта на черна магия, мисис Хюит. — Той се бе разположил с Нора на предната седалка на виненочервения автомобил. Колата бе паркирана в двора на кариерата. Компресорите продължаваха да бумтят. Почти всички се намираха на огромната каменна купчина; работеха или чакаха реда си да работят. — Резултатите се постигат главно чрез грижливо, методично разследване.

Нора потръпна, сякаш изведнъж й стана студено.

— Не знам какво ви занимава най-много, мисис Хюит — продължи спокойно Паскал. — Не знам кое повече ви интересува: да заловим убиеца на вашия съпруг — ако е убит, или да докажем невинността на Том Андерсън.

— Ако е бил убит ли? — Нора обърна бледото си лице към него. — Има ли някакво съмнение в това, лейтенанте?

— Разследването сигурно ще го докаже — рече Паскал. — Но има някои неясни подробности. Например как би могъл някой да знае, че Хюит ще отиде на мястото на взрива сам? Ако никой не е знаел за това, тогава са искали да убият друг човек, или просто пък става дума за саботаж.

Нора помълча малко, после произнесе равно:

— Аз знаех.

— Знаели сте, че той отива да навърши тази проверка само, докато работниците още обядват?

— Да.

— Ще имате ли нещо против да ми обясните?

— Това стана миналата нощ — заразправя тя. — Само ние с Франк Лейн бяхме много разтревожени за днешния ден. Франк беше за малко вкъщи, съобщи за опитите си с онези хапчета против главоболие. И двамата увещавахме Маршъл да вземе днес извънредни предпазни мерки. Маршъл ни се изсмя. Но… по-късно, когато се приготвяхме да си лягаме, дойде в стаята ми. „Ако наистина се безпокоиш толкова — ми каза той, — обещавам да положа специални грижи. Ще проверя лично цялата система, докато хората обядват.“

Паскал си спомни разговора, който бе дочул между Хюит и Бенсън точно преди Хюит да се качи на мястото. Тогава Бенсън, изглежда, не знаеше, че това е замислено предварително. От думите на Хюит не бе станало ясно, че възнамерява да извърши всичко сам.

— Знаете ли дали е казал на някой друг? — запита Паскал.

— Не — отвърна Нора. — Излезе сутринта, преди да стана. Аз… не съм го виждала, откакто си легна снощи.

— Но разбира се, че може да е казал някому. Може да е казал дори на няколко души — рече Паскал.

— Да.

— Само че никой не е споменавал за това — рече Паскал. — Ако е казал на Тилър или на Бенсън, или на Лейн, те сигурно щяха да го споменат.

Тя се обърна бързо към него.

— Но несъмнено не би казал на Том, нали? И няма начин Том да узнае, че Маршъл ще отиде сам на мястото на взривяването, нали?

— Изтече ли информация, тя може да стигне до най-невероятни места — рече Паскал. — Навярно на кариерата работят хора, които обичат Том и смятат, че той е онеправдан. А може и да е чул. Не е изключено.

— Вие не вярвате на думите му, нали? — каза Нора.

Паскал въздъхна.

— Ако не е истина, значи това е най-глупавата измислица, която съм чувал досега. Ако имах едно-единствено желание, за което да помоля орисницата си, то ще е да ме пази от любители детективи. Те винаги се забъркват в някоя каша. Вашият мистър Андерсън се качва на едно дърво точно на местопрестъплението, за да открие, както сам твърди кой всъщност е престъпникът. Изглежда, не се е сетил, че ако се случи някаква беда, единственият сигурен начин да се оправдае е да стои настрана!

— Том смята, че целият свят е против него! — каза Нора.

— Но не би могъл да си въобразява, че целият свят е сляп — рече Паскал. — Ако си беше седял във фоайето на местния хотел, по време на експлозията, щеше да има една дузина свидетели, които да докажат невинността му дори да бяха против него! Ама не, той се качва на някакво дърво и го намират на единственото място, където не е трябвало да бъде. Да не би случайно да сте го пренебрегнали, защото сте подозирали, че му е помътен разсъдъкът?

Нора се вторачи право пред себе си. Не отговори.

— Защо се омъжихте за Хюит? — попита Паскал внимателно. — Аз трябва да получа отговор на този въпрос, Нора.

— Нали ви казах — произнесе тя с глух глас. — Обичах го.

Паскал сви рамене.

— Нека бъде така, Нора. Вие бихте могли да ми спестите много труд, но щом отказвате, сам ще намеря отговора…

Малко след пет часа чичо Бен и сержант Гейтс отведоха Том Андерсън в местния затвор.

— Щом признава, че е бил там, когато е станало, ще го задържим като важен свидетел — каза чичо Бен на Паскал. — Може да се окаже, че е невинен, тъй че нека не говорим за „подозрение в убийство“.

— Имаш ли някакви други подходящи кандидати? — попита Паскал.

— Не. Но все пак може да е било злополука — каза чичо Бен с известна надежда.

— А луната може да е направена от зелено сирене — рече Паскал. — Все пак…

— Дейв, мислиш ли, че ще успееш да докажеш, че е било убийство?

Двамата бяха отново в къщичката на чичо Бен, седнали на предната веранда. Чичо Бен вареше на печката говеждо задушено.

— Трябват ми отговори на някои въпроси, чичо Бен — каза Паскал. — Когато ги имам, може да не докажа нищо. Но докато не ги получа, няма да мога да спя.

— Отговори на какво например? — попита чичо Бен, като чоплеше лулата си.

Паскал ги отметна на пръсти:

— Първо: Как е избухнал взривът? Второ: Знаел ли е някой освен Нора, че Хюит смята да отиде там самичък? Трето: Защо Нора е пренебрегнала Том Андерсън и се е омъжила за Хюит? — Паскал погледна под око стареца. — Ти можеш ли да отговориш на някой от тях?

— Не — каза чичо Бен. Пъхна лулата между зъбите си и затърси кибрит. Паскал му подхвърли една кутийка. — На първия въпрос — рече старецът, когато лулата му се запали — могат да отговорят специалистите. Третият е за рубриката „Самотни сърца“. А вторият… е, той е за нас, Дейв.

— Кой освен Том Андерсън мразеше Хюит?

— Никой не е разгласявал това — рече чичо Бен.

— А Нора?

— Тя му е съпруга.

— Този факт изключва ли я? — попита Паскал.

— Тя е била тук, в града, когато е станало нещастието, търсела е Том — каза чичо Бен. — Има алиби.

— Може би — рече Паскал. — Никой няма алиби, докато не разберем как е било извършено престъплението. Може да е използвано някакво дистанционно устройство.

— Трябва да вярвам на това, което знам — каза чичо Бен. — Нора не би убила и муха.

— С какво ще помогне това на Том Андерсън? — попита Паскал рязко. — Тя почти го е съсипала.

Старецът извади лулата от устата си и за миг се вторачи в племенника си. После бавно поклати глава.

— Виж какво ще ти кажа, Дейв. Аз ще играя за известно време ролята на детектив. Познавам всички, които работят на кариерата. Познавам ги добре. Те ми имат доверие. Може да разбера кой е знаел, че Хюит отива горе.

— Отлично — каза Паскал.

— Ти пък може да се занимаеш със специалистите по експлозиви и с рубриката „Самотни сърца“. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — отговори Паскал. — Ще трябва да водя два междуградски разговора по твоя телефон. Влиза ли това в служебните ти разходи?

— Ти разплети тая работа, Дейв, пък аз ще платя от джоба си. Няма да бъде приятно да се живее в този град, докато не се избистри мътилката. — Чичо Бен вдигна глава и подуши. — Яденето е готово — обяви той.

Паскал даде първата си телефонна поръчка, преди да седне пред паница апетитно говеждо със зеленчуци. Искаше да се свърже със своя приятел в Ню Йорк. Телефонистката обеща да го повика.

Изяде две хапки задушено и се обърна към чичо Бен.

— Как да намеря Лари Мейсън, брата на Нора?

— Не знам — отговори чичо Бен. — Най-добре е да попиташ нея.

Паскал поклати глава.

— Може да се уплаши — каза той.

Чичо Бен помисли.

— Ед Стивънс е местен кореспондент на „Уорънтаун Експрес“. Навярно има всички сведения за тукашните преуспели момчета. Но не проумявам…

— Преди да почнеш да си играеш на детектив — рече Пасдал, — узнай къде живее Лари и названието на фирмата, за която работи.

— Няма ли да оставиш човек първо да се навечеря? — каза чичо Бен. Но след една-две минути мълчание изпъшка, остави вилицата си и отиде на телефона. Когато се върна, имаше сведенията, записани на едно листче. Лари живееше в Питсбърг и работеше извън него. Паскал незабавно насочи междуградска и телефонистка по дирята на Лари Мейсън.

— Развали вечерята — оплака се чичо Бен след няколко минути. — Май по-добре да започна вече да играя на детектив. Щом ще чакаш телефонни разговори, джипът няма да ти трябва.

— Вземи го — каза Паскал. — И похитрувай малко, старче. От никого няма да получиш прям отговор…

Около половин час след като чичо Бен тръгна Паскал получи първия резултат. Телефонистката му съобщи, че го свързва с Лари Мейсън в Питсбърг.

Гласът на Мейсън звучеше тревожно.

— Кои се обажда? — попита той.

— Името ми е Паскал, племенник съм на Бен Майкълс, шерифа на Стоун Ридж.

— И какво?

— Чухте ли за вашия шурей, мистър Мейсън?

— Маршъл ли? Какво става с него?

— Бе убит днес следобед, мистър Мейсън — каза Паскал.

— Какво!

— Аз помагам в следствието — рече Паскал. — Трябвате ми тук, мистър Мейсън.

— Но какво се е случило? Кой го е направил? — попита Мейсън.

— Злополука на кариерата — отговори Паскал. — Не научихте ли от сестра си?

— Не — каза Мейсън.

— Кога ще можете да пристигнете тук, мистър Мейсън?

— Ами… ами мога да тръгна много рано сутринта. Първо ще трябва да се отбия в службата. После…

— Не е достатъчно бързо — каза Паскал. — От Питсбърг дотук има около три часа път с кола. Искам ви тук след три часа и половина.

— Но това е невъзможно — каза Мейсън.

— Ще бъде неприятно, ако ме принудите да накарам питсбъргската полиция да ви докара тук, Мейсън.

— Какво общо има с това питсбъргската полиция?

Паскал се стараеше гласът му да звучи много небрежно:

— Сигурно разбирате какво имам предвид, Мейсън.

Настъпи продължително мълчание. После Паскал чу нещо, което приличаше на тежка въздишка.

— Ще тръгна най-много след един час — каза Мейсън. — Къде ще ви намеря?

— Аз съм в къщата на чичо Бен в селото — каза Паскал. — Ще ме търсите там или пък ще оставя съобщение за вас.

Остави слушалката. Интересен разговор, рече си той. Заплахата с питсбъргската полиция беше изстрел наслуки, в тъмното. Поусмихна се. „И аз самият не знаех какво имам предвид“ — промърмори той.

Върна се в кухнята и затопли отново кафето. После седна там да пуши и да чака разговора с Ню Йорк. След близо един час го повикаха.

— Дъг, ти ли си? Обажда се Дейвид Паскал — заговори той, когато го свързаха.

— Здравей, стари негоднико!

— Ти работеше в една химическа компания, нали, Дъг?

— И все още работя, момче. Искаш да ни продадеш евтино някое изобретение, а?

— Трябват ми сведения — каза Паскал. — Знаеш ли какво е галванометър?

— Най-добрият приятел на взрива — изрече гласът весело.

— Какво би могло да му стане на един галванометър, за да предизвика експлозия, Дъг?

— Нищо. Абсолютно нищо, Дейв.

— Да, но нещо я предизвика — рече Паскал. — И уби един човек.

— Не може да бъде — бе отговорът.

— И все пак това се случи — каза Паскал. — Трябва да изясня тая работа. Този галванометър работеше отлично една минута, а после, половин час по-късно, взриви двайсет-трийсет тона динамит.

— Утре сутринта мога да поговоря с някои от момчетата, които разбират повече.

— Най-късно до полунощ тази вечер — каза Паскал.

— Слушай, чудак такъв! Аз тъкмо излизам с една красива блондинка.

— Най-късно до полунощ — повтори Паскал. — Обади ми се на Стоун Ридж 64.

— Блондинката никога няма да ти прости, но съгласен. До полунощ.

Паскал излезе на верандата и седна. Виещите се орлови нокти закриваха светлината, хвърлена от една улична лампа. Беше тъмно и хладно. Паскал се излегна на един плетен стол и смукна от цигарата си. Трябваше да има някакъв отговор на въпроса „как“. Дъг щеше да му го намери. Имаше някакво обяснение за брака на Нора и Мейсън можеше да го открие.

В този момент чу джипа, който се движеше по тихата селска улица. Чичо Бен се прибираше вкъщи, може и да носеше отговорите. Паскал погледна ръчния си часовник. Старецът бе отсъствувал малко повече от два часа.

Паскал стана и стигна до най-горното стъпало на верандата. Виждаше как джипът се приближава и чичо Бен е на кормилото.

После, точно когато джипът се намираше под ярката светлина на уличната лампа, експлодира. Като че се пропука по всички шевове, а след това се слегна на пътя, превърна се в разкривена купчина димящи останки.

Паскал се закова на най-горното стъпало на верандата. За момент не можа да повярва на очите си. После двигателните му рефлекси се задействаха и той хукна надолу по стъпалата и през улицата към димящата развалина. Проби си път през насъбралата се навалица. Най-после застана до джипа и се загледа в тлеещата купчина метал.

Насилието бе част от занаята на Паскал. Той бе срещал смъртта, бе я наблюдавал спокойно и безстрастно. Повечето умрели, които бе виждал, бяха непознати или хора, с които бе имал само най-случайна връзка. Този човек обаче бе обичал.

Паскал се извърна и се заклатушка към бордюра. Страхуваше се, че ще припадне.

От тълпата завикаха настойчиво някой да потърси лекар. Това беше истерична реакция на нещо немислимо.

Паскал се облегна на електрическия стълб. После организмът му започна да отделя адреналин, който бавно се превърна в кипящ гняв. Когато се обърна отново към тълпата, чу сирената на колата на сержант Гейтс да вие жално, като постепенно заглъхваше; полицаят натисна спирачките, слезе и се промъкна през тълпата. Хората започнаха да обясняват, всички едновременно: „Просто експлодира!“ „Гръмна… изведнъж!“

Паскал сграбчи Гейтс за ръката.

— Искам да поставите бариери, никой да не може да се измъкне от този град! — каза той; не можеше да познае собствения си дрезгав глас. — Искам всеки, свързан с кариерата, да бъде доведен тук. Трябват ми мисис Хюит, Лейн, Бенсън, Тилър — всички до един. Трябват ми бързо!

Гейт само го гледаше втренчено, сякаш беше непознат. За последен ден на Паскал му премаля от слабост. Облегна тежкото си тяло на рамото на сержанта. Гласът му бе дрезгав.

— Извинете — каза той. — Аз нямам право да давам нареждания. Аз…

— Нали ви казах да действувате, все едно че вие сте натоварен със случая — рече Гейтс. — Какво стана?

— Не знам — отговори Паскал. — Първо ми трябва Бенсън. Той е специалист по експлозивите. Може да ни каже.

Доктор Лейн пристигна след малко. Надникна в джипа и се извърна, потресен почти колкото Паскал. Извади от джоба си носна кърпичка и избърса лицето си. Чак тогава забеляза Паскал.

— Чичо Бен ли беше? — запита той.

— Че кой друг? — отвърна Паскал мрачно.

— Просто… просто се надявах — рече доктор Лейн.

Паскал си тръгна, след като Гейтс възложи на двама души да пазят джипа. Отиде направо в канцеларията на шерифа, пристройка към затвора, на една пресечка разстояние. Завари там Гейтс да дава по телефона нареждания за пътните бариери.

— Бенсън е тръгнал — каза той, когато остави слушалката. — Първо него повиках.

Паскал седна на един стол до бюрото — бюрото на чичо Бен. Усети в гърлото си корава буца, щом видя лулата и кутийката с тютюн, бележките, надраскани с небрежния почерк на стареца. Какво бе казал чичо Бен? Че той, Паскал, най-добре ще се справи, понеже не влага чувства!

Пое дълбоко дъх и се залови да разправя на Гейтс какво се бе случило по-рано вечерта.

— Търсех възможните причини за експлозията в кариерата и се мъчех да науча някои факти за брака на Нора Хюит. Чичо Бен познаваше хората и се мъчеше пък да установи кой освен Нора може да знае, че Хюит е възнамерявал да отиде сам на мястото на взривяването. — Паскал се поколеба за момент. После добави: — Той трябва да е узнал! Аз го пратих на смърт.

— Отърсете се от тази мисъл. Такава му беше работата — каза Гейтс. — Той никога в живота си не е бягал от отговорност.

— Благодаря ви, че говорите разумно — каза Паскал. — Вижте какво, Гейтс. Можете да освободите Том Андерсън. Той не е виновен за случилото се, а за мен това значи, че сигурно не е виновен и за другото. Той ще може да ни помогне.

— Как?

— Ако ни е казал истината, а сега смятам, че е така, може да ни даде още подробности за това какво е ставало около мястото на взрива.

— Ще го доведа — каза Гейтс. Той взе от бюрото връзка ключове и изчезна.

Паскал се свърза с телефонистката и нареди: когато се обадят от Ню Йорк, да прехвърли разговора в кабинета на шерифа…

Андерсън изглеждаше съвсем умърлушен, когато го въведоха в кабинета. В гласа му прозвуча съчувствие.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам за случилото се, лейтенанте — каза той. — Чичо Бен беше чудесен човек.

— Още отначало той ви вярваше — рече Паскал. И се наклони напред. — Слушайте, Том, можете да се отплатите отчасти за доверието на чичо Бен, като помогнете да заловим убиеца му.

— Ще направя всичко, каквото мога — каза Андерсън.

— Тогава ми отговорете на един въпрос, Том. Може да ви се стори, че той няма особена връзка със случая, но повярвайте ми, има. Какво се случи между вас и Нора? Защо тя се омъжи за Хюит?

— Не зная — отговори Андерсън бавно. — Това е истината, лейтенанте. Един ден тя ми остави бележка, в която пишеше, че всичко е свършено между нас и че ще се омъжи за Хюит. Притичах да се видя с нея, но бе заминала. Беше нагласила така работата, че да закъснея.

— Когато дойдоха да живеят тук, опитахте ли се да разберете какво е станало?

— Видяхте какво трябваше да направя, за да я накарам да разговаря с мен — каза Андерсън. — Тя никога не ми е давала обяснения.

— Значи така — рече Паскал. — А сега за това, че сте се качили на дървото.

— Глупаво беше — каза Андерсън.

— Но вие можете да спасите положението — каза Паскал. — Сигурен ли сте, че не видяхте никого наблизо, преди да дойде Хюит?

— Сигурен съм, че нямаше никого.

— Добре — каза Паскал. — Да се върнем на момента, когато работниците слязоха да обядват. Бенсън сам е проверил всичко с галванометъра. Така ли е!

Андерсън кимна.

— Нямате ли някаква догадка?

— Нямам. Хюит и Тилър бяха с него през цялото време. Всички бяха доволни.

— После работниците слязоха да обядват?

— Точно така. Един самосвал ги докара. Хюит, Бенсън я доктор Лейн слязоха с пикапа.

— Вие казахте преди, че когато Хюит се качил сам, отишъл в бараката с експлозивите и свалил галванометъра от една кука; бил закачен от вътрешната страна на вратата. Обикновено там ли го оставяха?

— Разбира се. Бараката е и склад за инструменти.

— Кои влизаха в бараката, преди да си тръгнат?

— Само неколцина — отговори Андерсън. — Работниците бяха окачили там якетата си. Искаха да оставят някои инструменти.

— Но никой не остана там?

— Не. Сигурен съм, лейтенанте. Знаете ли, аз следях за нещо необикновено.

Един от хората на Гейтс подаде глава от вратата.

— Тук е Бенсън, готов да даде показания, сержанте.

— Само минута — каза Паскал. Той се обърна пак към Андерсън: — Свободен сте, Том. Аз помолих Нора да дойде тук. Не от празно любопитство… въпросът ми е защо ви е зарязала. Може би ще успеете да й развържете езика. Ако успеете, кажете й, че брат й скоро ще пристигне и че ако тя не иска да говори, ще бъда принуден да измъкна това от него.

— Какво общо има Лари със случая?

— Много общо… ако не греша — каза Паскал. — А сега си вървете, Том. — Той се обърна към помощник-шерифа: — Пратете тук Бенсън.

Бенсън бе много разстроен. Той стоеше, гледаше Паскал и облизваше засъхналите си устни.

— Каква е причината? — попита Паскал.

— Хвърлих бегъл поглед — отговори Бенсън — и имам само догадка. Но се обзалагам, че съм прав. Някой е налял течен нитроглицерин в бензиновия резервоар.

— Но аз видях джипа да идва по улицата — каза Паскал. — Никой не е имал такава възможност.

— Вижте какво — рече Бенсън, — това може да е направено, докато джипът е бил паркиран някъде. Не се знае точно колко време е нужно, за да експлодира. Нитроглицеринът трябва да проникне до мотора и няма да експлодира, докато не го докосне искра. Чичо Бен може да е изминал два метра или една миля. Не мисля, че някой е в състояние да каже точно какво е разстоянието. Никой не може да провери това, разбирате ли? Но не се е случило в момента, когато моторът е заработил. Нитроглицеринът първо трябва да проникне.

— Откъде би се сдобил човек с течен нитроглицерин?

Бенсън вдигна ръка към гърлото си.

— Не можеш просто да го купиш от магазина. Аз… вих могъл да се сдобия чрез моята фирма. Не…

— Сдобихте ли се?

— Не!

— Добре, Бенсън. Вдигнаха ли… отнесоха ли чичо Бен? — запита Паскал.

— Да.

— Тогава искам да се върнете при джипа и да проверите основно останките. Чичо Бен може да е открил нещо. Може да е имал нещо у себе си. Залавяйте се за работа.

— Дадено — каза Бенсън.

Телефонът иззвъня. Паскал вдигна слушалката, като същевременно махна на Бенсън да излезе. Свързаха го с Ню Йорк.

— Имам правдоподобен отговор за теб — каза приятелят на Паскал.

— Много ми е нужен, Дъг.

— Ако някой е бърникал тоя галванометър, може да предизвика експлозия. Но трябва да е било умишлено, Дейв.

— Така е — каза Паскал. — Продължавай.

— Работата е много проста, Дейвид. Изваждаш сребърнохлоридната клетка и я заменяш с обикновена десетцентова батерийка за фенерче. Батерийката вероятно ще даде достатъчно ток, за да взриви вашите капсул-детонатори. Само че никой не е толкова глупав, че да направи това, Дейв. Когато един галванометър се повреди, винаги го пращат във фабриката за поправка или замяна. Никой не би си играл с него, освен ако…

— Точно така — каза Паскал. — Освен ако не е искал да предизвика взрив. Милион благодарности, Дъг. — Той закачи слушалката. — Унищожение за десет цента! — промърмори той. — Колко просто може да бъде, ако знаеш как!

В този момент влезе доктор Лейн. Той се приближи до бюрото.

— Като съдебен лекар в случая трябва да докладвам — рече той. — Ужасно просто е, лейтенанте. Чичо Бен е разкъсан на парчета от експлозия, която е унищожила колата му… вероятно нитроглицерин. Съгласен съм с Бенсън за начина, по който е станало.

— Ще трябва да попълните формуляри, докторе — обади се сержант Гейтс. — И ще има разследване за причините на смъртта.

— Зная — каза Лейн. Той поклати глава, очите му изразяваха изумление. — Трудно може да се повярва. Аз видях чичо Бен преди по-малко от час. Разговарях с него.

Паскал смачка цигарата си в пепелника на бюрото.

— Какво искаше той от вас, докторе?

— Просто проверяваше какво се е случило днес следобед — отговори Лейн. — Искаше да научи до най-малки подробности какво е ставало на кариерата през деня. Не можах да му кажа нищо, което да не ви е вече известно.

— Къде го видяхте?

— Отби се у дома — каза Лейн. — Разбрах, че събира подробни сведения от всеки, който му е подръка.

Паскал се облегна на стола си.

— Струва ми се, че зная какво е предизвикало взрива, докторе. Мисля, че някой е заменил сребърнохлоридната клетка в галванометъра с батерийка за фенерче.

Лейн се облещи.

— Господи! Това ще направи всичко на пух и прах. Но как е станало? Разбира се, Андерсън е бил горе сам, Андерсън!

— Андерсън не е взривил джипа на чичо Бей — каза Паскал. — Той беше затворен тук в ареста.

Помощник-шерифът подаде глава на вратата.

— Мистър Мейсън и мисис Хюит — обяви той.

Паскал сви устни.

— Ще поговорим по-късно, докторе — каза той. — Доведете ги, помощник-шерифе.

Лари Мейсън беше висок слаб младеж с тъмна коса и много малки черни очички. Нора се бе вкопчила в ръката му, сякаш го пазеше.

— Току-що пристигнах, лейтенанте — каза Мейсън. — Срещнах сестра си пред сградата. Все още не съм имал възможност да разбера какво се е случило. Чувам, че чичо Бен…

— По-късно ще можете да научите всичко едно по едно — каза Паскал със суров глас. — Изслушайте ме, Мейсън. Аз нямам време за увъртания. Какво е знаел Маршъл Хюит за вас?

— Да е знаел нещо за мен ли? Не разбирам какво имате предвид — каза Мейсън.

— Вашата сестра предпочете да ме залъгва — рече Паскал. — Тя казва, че се е омъжила за Хюит, понеже го обичала, но само идиот би й повярвал. Безкрайно ясно е, че тя е влюбена в Том Андерсън и винаги е била влюбена в него. Така е разбила живота си. Защо? Вие сте единственият й роднина. Не е необходимо да бъда гений, за да се сетя, че по една или друга причина е пожертвувала себе си и щастието си заради вас. Прав ли съм?

Мейсън преглътна с усилие. Той погледна безпомощно Нора, а после отново Паскал. Гласът му беше почти шепот, когато каза:

— Той… той можеше да ме прати в затвора за двайсет години. Ставаше въпрос за служебни пари. Аз…

— Това е всичко, което исках да зная — прекъсна го Паскал. Обърна се към Гейтс: — Отведете някъде този човек и съберете подробни сведения за всяка минутка от времето му през последните двайсет и четири часа… Не, вие, мисис Хюит, почакайте. Аз още не съм свършил с вас.

Гейтс отведе Мейсън в съседната стая. Нора седна на стола до бюрото и закри лицето си с ръце. Гласът на Паскал бе все така суров.

— Знаете, че няма смисъл — рече той. — По каква причина един мъж би принудил жена, която не го обича, да сключи брак с него? Какво удоволствие има в това?

Нора отпусна ръце.

— Вие не познавахте Маршъл — каза тя уморено. — Той започна да ме обгражда с голямо внимание преди две години. Накрая ми предложи да се омъжа за него. Аз му отказах категорично. Бях влюбена в Том.

— Продължавайте.

— Маршъл беше човек, който винаги получава това, което поиска. Започнал е от нищо и сам си е пробил път до богатство и власт. Той не търпеше откази, лейтенанте. Намрази ме за това. Но когато видя, че има начин да ме принуди да се омъжа за него, използува го. Това беше стопроцентово отмъщение. Нищо друго. Моето нещастие му доставяше наслада. Аз… не можах да дам на Том искрено обяснение. Той наистина бе способен да убие Маршъл, ако узнаеше!

Настъпи мълчание, после Паскал продължи. Ако и да изпитваше съчувствие към нея, то не пролича нито по лицето, нито по гласа му.

— Мисис Хюит, идва ли чичо Бей да се види с вас тази вечер?

Тя кимна.

— По кое време?

— Малко след осем.

— Какво искаше?

— Зададе ми същите въпроси, които и вие ми зададохте преди това, лейтенанте. Той… мислеше, че може да съм казала на някого, че Маршъл възнамерява да отиде на мястото на взрива сам. Както ви заявих, не съм казвала на никого.

— Запита ли ви нещо друго?

— Не. Изглежда, само това го интересуваше. Той… той ме помоли да бъда откровена с вас. Лейтенанте, Лари е слабохарактерен, но ми е брат. Аз…

— Той е имал причина да иска съпругът ви да умре — каза Паскал. — Но не може да е убил чичо Бен. Нямал е време да стигне дотук. Но вие, Нора? Вие сигурно сте мразели Маршъл Хюит.

Тя седеше, вторачила поглед в пода. Не отговори.

— Мразели сте го — повтори Паскал. — Положението ви е било нетърпимо. Знаели сте, че отива на мястото на взрива сам. Познавате кариерата много добре, а също и как се правят някои неща. Отраснали сте тук. Баща ви е работил в кариерата. Имали сте достъп до галванометъра, докато хората са работели.

— Не — отсече тя. — Аз бях тук, в града, лейтенанте. Имам алиби. Вие знаехте това. Чичо Бен също го знаеше! Пък и Том е бил горе, на мястото на взрива. Той може да ви заяви, че не съм стъпвала там.

— Мислите ли, че ще ми каже нещо друго? — рече Паскал. — Не е изключено вие с Том да сте нагласили цялата тази работа. Той не е могъл да убие чичо Бен, но вие сте могли. Може да сте го проследили, след като е напуснал къщата ви. Навярно сте знаели, че той ще ви изобличи. Може да сте изпуснали нещо пред него. Отбил се е да поговори с някой друг и в това време сте имали възможност да налеете нитроглицерин в резервоара.

— Не, лейтенанте! Не! — извика тя.

Паскал седеше като закован, изучавайки я внимателно.

— Подбуда, вероятни възможности има — рече той. — Влюбени, заклели се да извършат убийство, преструват се пред външния свят, че не си говорят.

Точно в този момент Гейтс се върна. Изглеждаше развълнуван.

— Мисля, че попаднахме на нещо много интересно, лейтенанте — каза той. Погледна подозрително Нора.

— Това е всичко засега, мисис Хюит — каза Паскал. — Не е зле вие с Том да се съберете и да уточните показанията си. Не си отивайте. Пак ще ми потрябвате.

Без да пророни дума, тя излезе. Щом вратата се затвори подире й, Гейтс заговори възбудено.

— Момчетата… двама от помощниците… помагаха на Бенсън да претърси джипа — каза той. — Откриха нещо, но по-добре да видите сам.

— Къде са? — попита Паскал.

Гейтс отиде до страничната врата и я отвори. В стаята влязоха двамата помощници заедно с Бенсън, който вървеше между тях като арестант. Лицето на Бенсън приличаше на посивял пергамент. Единият от помощниците държеше в ръка нещо, което сложи на бюрото пред Паскал. То беше кожена чантичка, изподраскана и поразкъсана, но все още цяла. Вътре имаше галванометър. Отгоре с химическо мастило бяха написани думите: „Джордж Бенсън“.

— Намерихме го под седалката — каза помощник-шерифът. — Чичо Бен трябва да го е пъхнал там. Когато го открихме, Бенсън се опита да избяга.

Паскал вдигна бавно очи към лицето на Бенсън.

— Е, Бенсън? — каза той.

Бенсън се предаде. Зъбите му затракаха и по лицето му рукнаха сълзи.

— Това е абсурдно — каза той. — Невероятно. Това нещо трябваше да е затрупано под купчината камъни заедно с тялото на Хюит, ако Андерсън говори истината.

— Намериха ли вече трупа на Хюит? — запита Паскал сержанта.

Гейтс поклати глава.

— Слушайте, Бенсън, ние знаем какво се е случило — каза Паскал. — Някой е сложил в галванометъра батерийна за фенерче. Тя именно е предизвикала взрива. Отворете този уред.

Бенсън държеше галванометъра така, като че пареше. Имаше нужда от малка отвертка, за да се отвори задното капаче и Паскал я намери в чекмеджето на бюрото. Петимата се взряха в отворения галванометър. Вътре нямаше никаква батерийка за фенерче. Сребърнохлоридната клетка беше смачкана от експлозията, но останките й бяха налице.

— Това е галванометърът, с който си послужих тази сутрин там, на мястото — заяви Бенсън. — Той е мой. Не отричам. Зная фабричния номер, отбелязан е на него. Оставих го в бараката с взривните вещества, когато отидох да обядвам. Ако Андерсън казва истината, значи именно него Хюит е държал в ръцете си в момента на взрива. Трябвало е да бъде затрупан заедно с него.

— Защо се опитахте да избягате, когато го намериха? — попита Паскал.

— Загубих самообладание — отговори Бенсън. — Като го видях там, загубих самообладание.

Паскал въртеше един молив между пръстите ся.

— Идва ли чичо Бен при вас снощи, Бенсън?

— Да.

— Защо не споменахте това по-рано?

— Че защо да го споменавам, лейтенанте? Нали тъкмо идвах след огледа… на джипа. Вие не ме попитахте. Не мислех за нищо друго освен за това, което току-що бях видял.

— Какво искаше чичо Бен от вас?

Бенсън затвори очи, сякаш правеше усилие да си спомни.

— Той… той, изглежда, смяташе, че убиецът трябва да е знаел предварително за намерението на Хюит да отиде сам горе през обедната почивка. Запита ме дали аз съм знаел. Казах — не.

— Какво друго ви запита?

— Нищо. Повтаряше все едно и също. — Бенсън се ококори. — Вие бяхте наблизо, лейтенанте, когато Хюит ми сервира това. Трябва да сте чули, че му предложих да го придружа.

Паскал не отговори. Дълбока бръчка пресичаше челото му.

— По кое време дойде чичо Бен, за да говори с вас?

— Беше малко след девет. Знам, понеже току-що бях пуснал радиопрограмата, която обикновено слушам в четвъртък вечер.

— Всичко съвпада — произнесе Паскал със странно напрегнат глас.

— Какво съвпада? — извика Бенсън. — Заклевам се, лейтенанте…

— Млъкнете и ме изслушайте — каза Паскал. — С този галванометър нещата донякъде стават по-ясни. Чудех се как някой е имал възможност да замени сребърнохлоридната клетка с батерията, без да го забележат. Никой не е бил достатъчно дълго време в бараката, за да направи това. А вие сте използували този уред до последната минута. Но сега вече е напълно ясно. Някой е подменил вашия галванометър с друг. Някой, който е знаел за намерението на Хюит. Мисля, че сте били вие, Бенсън. Мисля, че сте отнесли този уред със себе си. Сигурно сте го скрили някъде в къщата си.

— Не!

— Предполагам, че чичо Бен го е намерил, когато се е отбил при вас, и го е измъкнал тайно на излизане. Предполагам, че сте забелязали това едва след като си е отишъл.

— Не, кълна се, че не е така, лейтенанте! — запротестира Бенсън. — Преди да отидем на обед, аз оставих този галванометър в бараката и вече не го видях до момента, когато го намерихме в джипа.

— Една малка проверка ще докаже, че сте купили втори галванометър. Знаели сте, че ще ви пипнем, щом чичо Бен ви предаде галванометъра. Трябвало е да действувате бързо. Вие сте, кажи-речи, единственият човек в града, който може да притежава течен нитроглицерин. Такъв ви е занаятът. Предполагам, че сте проследили чичо Бен. Когато се е отбил в къщата на доктор Лейн, вие сте се възползували от тази възможност, за да налеете нитроглицерин в резервоара. Очаквали сте експлозията не само да затвори устата на чичо Бен, но и да унищожи този галванометър.

Краката на Бенсън като че се огъваха. Той се смъква на стола, заеман неотдавна от Нора Хюит.

— Грешите, лейтенанте — каза той. — Нищо подобно не се е случвало. Аз не съм имал втори галванометър. Не съм имал течен нитроглицерин. Не знаех дори, че чичо Бен отива при доктор Лейн.

Паскал се обърна към сержант Гейтс.

— Една малка проверка ще изясни това, сержанте — каза той.

— Аз съм вече убеден — заяви Гейтс.

Бенсън вдигна лице.

— Трябва да ми дадете възможност, лейтенанте. Вие не можете да докажете това, за което говорите.

Паскал не му обърна внимание.

— Имаме късмет, че приключихме всичко толкова бързо, сержанте — каза той. — Заслугата всъщност се пада на чичо Бен. Имал е набито око, за да открие галванометъра където и да е бил скрит той.

И Паскал излезе от кабинета.

Навън се бе събрала тълпа. Всички млъкнаха, когато се появи Паскал.

— Всичко е свършено — каза Паскал. — Хванахме го. Бенсън.

Гневен ропот се надигна от тълпата. В този момент доктор Лейн престъпи напред:

— Бенсън ли! — възкликна той. — Струва ми се, че не е за вярване. Как го открихте?

Паскал захвърли цигарата си.

— Трябва да пийна нещо — каза той. — И има някои подробности, които може би ще ми помогнете да изясня, докторе.

Елате с мен вкъщи.

Тръгнаха заедно по улицата. Когато се отдалечиха от тълпата, Паскал изложи в общи черти доказателствата срещу Бенсън.

— Но каква е била подбудата му? — запита Лейн.

— Мисля, че е имал големи планове, докторе — каза Паскал. — Успял е да измъкне кариерата от ръцете на Андерсън. Предполагам, че Хюит му е платил добре за това. Следващият му проблем бил как да стигне до върха. Може дори да е хвърлил око на очарователната Нора и парите на Хюит. Щял да успее, ако Хюит умре, а Андерсън бъде осъден за убийство.

— Нора дори не го е поглеждала! — каза Лейн.

— Не може да убиеш човек само заради надеждите си — рече Паскал.

Изкачиха се на верандата на чичо Бен и влязоха в къщата. Паскал заключи входната врата. „Не искам да ме безпокоят с въпроси тази вечер“ — каза той. Мина в кухнята. Останките от вечерята бяха още там. Недояденото задушено на чичо Бен, кафените им чаши. Паскал извади от бюфета бутилка уиски.

Напълни две чаши и ги сложи на масата. И двамата пресушиха чашите си. Паскал тресна своята на масата. Впери поглед в Лейн.

— Ах ти, кръвожадна въшко! — каза той тихо. — Ще разнищим всичко до дъно дори ако трябва да те убия!

Лейн облещи очи. Той се канеше да сложи чашата си на масата, но я задържа във въздуха.

— Боже мой, лейтенанте, какво ви прихваща? — каза той.

Паскал замахна с ръка и изби чашата от ръката на Лейн така, че тя профуча през стаята, удари се в старомодната печка и се счупи.

— Ей сега ще ти кажа какво ме е прихванало, момчето ми — изрече Паскал със същия тих глас. — Аз обичах чичо Бен. По професия съм полицай, но тук съм частен гражданин без задължения към никого. Аз оставих Гейтс да арестува Бенсън, защото исках да поговоря спокойно с теб, докато измъкна истината.

— Хей, почакайте за минута! — каза Лейн с уплашен глас.

— Аз имам особена репутация — заяви Паскал. — Аз съм човекът, който винаги решава случая си след обстойна проверка. Но сега ще променя метода си, приятелю. Няма да си правя труда да проверявам. Ти сам ще ми кажеш истината… стига да доживееш.

Лейн изглеждаше като хипнотизиран от пламтящия поглед на Паскал.

— Но доказателството ви срещу Бенсън… — подхвана той.

— Те са крехки като швейцарско сирене — каза Паскал. — Ако Гейтс не бързаше толкова да го арестува, щеше да забележи това. Аз те исках за себе си, Лейн, затова му помогнах да повярва. Сега ние двамата ще изясним всичко.

— Вие сте побъркан, лейтенанте — каза Лейн. — Душевно сътресение след смъртта на чичо Бен…

Все едно че прозвуча пистолетен изстрел — разперената длан на Паскал плясна Лейн по бузата.

— Няма да губим време с приказки, докторе.

Олюлявайки се, Лейн се облегна на стената и изведнъж в очите му се появи страх.

— Ти ме мамеше още отначало — каза Паскал. — О, колко хитро беше. Дойде при мен за помощ, като през цялото време ловко обвиняваше Том Андерсън. Ти си смятал, че бъдещето ти е осигурено, когато жената на Хюит овдовее, след като и двамата мъже в живота й умрат.

— Но Бенсън…

— Бенсън е бил в града само две седмици — каза Паскал. — Могъл ли е да бъде виновен за саботажите на кариерата в течение на една година? Не! Ти си бил виновен — джентълменът, който е имал достъп до кариерата за експериментите си с хапчетата против главоболие, джентълменът, който така великодушно е заместил местния лекар, когато той умрял.

— Това са догадки! — каза Лейн.

— Подкрепени с факти, момчето ми. Ти лъжеше снощи. Лъжеше, без да ти мигне окото, когато ми разказваше за посещение на чичо Бен.

— Но той наистина ме посети!

— Вярно, посетил те е, само че ти не си бил там. Тогава открил оня галванометър й се втурнал презглава с него към дома си.

— И това са догадки.

— Така ли? — рече Паскал. — Аз те запитах какво е искал чичо Бен. Ти заяви, че просто проверявал какво се е случило днес следобед. Каза, че искал да проучи подробно какво е ставало на кариерата. За мен това е доказателство, Лейн, че изобщо не е говорил с теб. Защото чичо Бен търсеше съвсем друго сведение. Той искаше да научи кой може да е знаел, че Хюит възнамерява да отиде сам на мястото на взрива. Ти не си се срещнал с чичо Бен, затова ми даде погрешен отговор. Защото той изобщо не те е разпитвал.

Лейн отвори уста да заговори, но после я затвори.

— Трябвало е да кажеш, че чичо Бен те е посетил, защото джипът му е бил видян пред къщата ти. Хората познават този джип и собственика му. Ако беше отрекъл за посещението му, щеше да влезеш в капана. Защото трябва да са видели и твоята кола!

— Тогава някой я е видял…? — каза Лейн.

— Не, докторе, но трябва да е станало така. Ти си излязъл… върнал си се и си видял джипа на чичо Бен пред дома си. Тъй като си виновен, постъпил си като виновен човек. Промъкнал си се до един от прозорците и си надникнал вътре. Чичо Бен вече бил намерил оня галванометър. Разбрал си, че работата ти е спукана, ако се върне при мен с него. И той заплатил с живота си, защото не напуснал къщата ти веднага. Сигурно се е задържал, понеже е мислел, че може да намери и друга улика. Предполагам, че колата ти е била паркирана зад джипа. Ти, докторе — ти си имал течен нитроглицерин в оная твоя черна чанта. Използувал си го за експериментите с хапчетата против главоболие. Някои от работниците вземали твоите хапчета; други намазвали каскетите си с течен нитроглицерин, както е било едно време. Ти си правил сравнителни тестове. Така си извадил нитроглицерина от чантата си и си го излял в бензиновия резервоар на чичо Бен. Не е било много рисковано. Било е тъмно. Ако някой минел случайно, можел си да се престориш, че поправяш нещо на колата си. После си влязъл и си видял чичо Бен!

Лейн пак отвори уста и пак никакъв звук не издаде.

— Това било добре дошло за теб, можел си да го оставиш да си отиде. И естествено той искал да си отиде, защото галванометърът бил в джоба му. Затуй си тръгнал… и загинал!

— Вие… вие продължавате да излагате догадки!

— Така ли? Е, ако искам, все още бих могъл да проверя, докторе. Бих могъл да докажа, че ти си купил галванометъра; вероятно бих могъл да докажа, че си купил и батерийки за фенерче; положително мога да докажа, че си притежавал течен нитроглицерин. Но няма да си направя този труд, докторе. Няма да си направя труд да извърша и необходимата проверка, за да докажа, че ти си убил Хюит. Знаел си, разбира се, че той възнамерява да се качи горе сам. Ти беше грижливият приятел, който непрекъснато се безпокоеше за него! Вероятно си му внушил да отиде сам. Когато тази сутрин си отишъл на мястото за последно зареждане и проверка, ти си имал в чантата си втория галванометър, зареден с батерия. На обед, когато всички поели надолу, вероятно си оставил чантата в бараката. В последната минута навярно си се престорил, че си я забравил, и си се върнал сам да го вземеш. Хюит и Бенсън чакали в пикапа. Нужни били само секунди, за да размениш галванометрите. Всичко е било подготвено. Машината за убийство — заредена.

— Догадки — измънка Лейн. — Същите факти важат и за Бенсън.

— Той не е бил тук за саботажа — рече Паскал. — И още нещо, момчето ми, чичо Бен се отбил при Нора Хюит в осем часа. Той се видял с Бенсън малко след девет. След това, според собственото ти признание, е бил в твоята къща. Мислиш ли, че ако е намерил оня галванометър у Бенсън, щеше да си прави труд да се отбива да говори с теб? Нямаше! Щеше да дойде веднага при мен с пълна скорост!

Паскал пое дълбоко дъх.

— Ти си виновникът, Лейн. Сега Нора Хюит е богата. Ако обстоятелствата се бяха развили така, както ги беше замислил, Хюит щеше да бъде мъртъв, а Том Андерсън щеше да бъде осъден за убийството. Тогава ти, винаги отзивчивият приятел, щеше да имаш пълна свобода на действие. Откриваше ти се добра възможност след време да постигнеш това, което искаше. Ти можеше да си позволиш да чакаш — касае се за голямо състояние.

Лейн облиза устни.

— Интересна хипотеза, лейтенанте, но…

— Искам да зная — изрече Паскал кротко — откъде си купил галванометъра. Искам да зная откъде си купил батерийките. Искам да зная откъде си взел течния нитроглицерин. С една дума, докторе, искам пълно самопризнание.

Лейн се разсмя, но смехът бе прекъснат внезапно от юмрука на Паскал. Лейн се свлече на пода.

— Аз разполагам с цяла нощ. Разполагам с цяла седмица. Разполагам с цял живот — изрече Паскал. — Мога да използувам това време, за да проверя и докажа хипотезата си. Но много по-приятно ще ми бъде да стане по този начин. — Той рязко изправи Лейн на крака. — Е, докторе?

За миг в очите на Лейн отново припламна съпротива, но после бавно угасна. Може би се страхуваше от още бой. А може би съзнаваше, че е в безизходно положение независимо дали ще се съпротивлява, или ще се предаде. С опакото на дланта си обърса кръвта от устата си.

— Каква полза? — произнесе пресипнало. — Можеш да провериш. Аз… аз ще ти дам показания.

Паскал вече не стискаше толкова силно сакото на доктора. Изпусна дълга въздишка.

— Не биваше да избързваш, Лейн — каза той. — Исках да те понапердаша още малко!