Джон Д. Макдоналд
С очите на смъртта

На зазоряване небето беше сребристосиво и той плуваше в мъглата, която се носеше на валма над топлите води на Атлантическия океан. Досега се бе ориентирал по звездите, но те бяха вече угаснали. На гребена на следващата голяма вълна той се надигна и се взря към брега, но не можа да види нищо. Добре че водата беше толкова топла. Въпреки това усещаше, че десният му прасец всеки миг ще се схване. Момичето плуваше пред него, отдясно. Той премина от бавен кроул към странично плуване, за да поотпочинат краката му и за да я следи по-внимателно. В началото тя загребваше отривисто, но сега се забелязваше, че отмалява, ръцете й пляскаха безсилно във водата. Преди един час при зловещата светлина на горящата моторна яхта той й бе помогнал да свали пуловера и дебелата пола от туид, които я предпазваха от нощния хлад.

— Почивка — подвикна и той.

Тя се обърна по гръб, а той се приближи до нея и направи същото. Двамата се повдигаха към небето и се спущаха надолу при силното мъртво вълнение. Тя дишаше тежко.

— В правилна посока ли се движим, Келси? — попита тя. Той усети, че й е трудно да овладее гласа си.

— Ако сме сбъркали посоката, ще се доберем до Казабланка, Дейл. Не могат да ни удавят.

— Ръцете и краката ми са като бетонирани. Аз… не знам колко време ще мога да издържа още.

— Бяхме на около шест мили от брега. Май че плуваме от около час и половина. Всичко три мили. При това течение бих добавил още една миля. Половината път, Дейл.

— Боже мой, ако не бях дошла на носа да ти помогна да оправиш оня фенер…

— Не мисли за това.

— Трябваше да бъдем в каютата, до кормилото, Келси. Какво беше онова нещо?

— Бомба със закъснител. Никой мотор не експлодира така. Те не могат да ни убият, мила.

Тя притежаваше способността на всяка жена да се задържа на повърхността. Поклащаше се отгоре, с извит гръб, просмуканият и найлонов сутиен плуваше върху водата. Келси очакваше, че тя ще се предаде по-рано. Чудеше се какво да прави. Да се опита да я влачи. Да я подкрепя във водата с надежда да ги забележат отнякъде. Знаеше, че не можеше да я остави да се удави.

Дългата й коса, разпиляна ветрилообразно върху водата имаше цвят досущ като на дивите кестени, които бе събирал като дете — брулеше ги от дърветата и разчупваше бодливата им зелена обвивка. Тя беше силно загоряла от слънцето на Кий Уест. Девойка с необикновени, почти азиатски черти на лицето, но с ирландски сини очи. До самия момент на експлозията бе негова работодателка и малко покровителственото й държане го дразнеше. Сега отношенията им вече не бяха като между работник и работодател. Двама души, които искаха отчаяно само едно — да оцелеят.

— Мислиш ли, че Стийв е…

— Мистър Марксън дори не е разбрал какво го е ударило. Не се безпокой за това.

— Сега се чувствувам по-добре, Келси.

Той изопна десния си крак. Опасността от схващане бе преминала.

— Чудесно. Слушай, Дейл. Старай се да плуваш малко по-надълбоко във водата и не се протягай много, като загребваш. Така ще издържиш по-дълго. Разполагаме с цял ден.

Тя се засмя, но Келси се намръщи, доловил в гласа й истерична нотка.

— Разбира се, мистър Маккюн, разполагаме с цял ден.

Поеха отново. Темпото стана монотонно. Хипнотизираше ги.

Загребване, загребване, вдишване. Загребване, загребване, вдишване. Цяла вечност. Скоро ръцете му натежаха, сякаш носеше около китките си тежки оловни гривни. След известно време загубваш чувството, че се намираш във вода. Сякаш висиш в някакво сиво пространство.

Докато плуваше безспир, мислеше за момичето. Трябваше да я запита защо се бе случило така. Тя сигурно знаеше. Странна двойка бяха те — мистър Стийв Марксън и мис Дейл Ламсън. Тя бе наела Келси. Намери го някъде на кейовете в Маями, каза, че някой й е разправял за него. Би ли закарал моторната й яхта до Сейнт Огъстин? Кормчията им напуснал. Келси Маккюн все още не знаеше защо се съгласи. Те бързаха. Сведенията за времето бяха добри. Яхтата й — „Морска сирена“ — беше солиден плавателен съд, дълъг дванайсет метра, задвижван от надежден дизелов двигател. Корабче и половина. Сведенията за времето — добри, Атлантическият океан — гладък в топлото майско безветрие. Защо да не навлязат тогава навътре в морето? Марксън беше мълчалив човек… мълчалив човек с лице сякаш издялано от сив камък и уста като отвор за пъхане на монети.

Задавено кашляне го изтръгна от мислите, от самохипнозата. Момичето се намираше на пет-шест метра от него, пляскаше бясно по водата, опулило ужасени очи. Той се добра до нея колкото можеше по-бързо. Почти изгубила разсъдък, тя обви, шията му с ръце, мъчейки се да изскочи над водата. Той пъхна длан под брадичката й и се освободи от хватката, обгърна я и я подкрепи, говорейки:

— Спокойно, мила. Спокойно. Аз ще те задържам над водата. Поеми си дъх.

Тя дълго кашля, а после въздъхна.

— Извинявай, Келси. Нагълтах вода и се уплаших.

— Ще можеш ли да поплуваш още малко?

— Не знам.

— Опитай се. Отпусни се. Ето. Точно така. — Той я наблюдаваше внимателно. Страхът бе отнел голяма част от силите й.

— Кажи ми, когато си готова да продължим, Дейл.

— Не мога да карам по-нататък — промълви тя унило.

— Предаваш ли се?

— Това предизвикателство не ми действува, Келси. Аз просто не съм в състояние да направя нито един замах повече.

— Учуден съм, че стигна дотук.

Тя отвори очи.

— Какво искаш да кажеш?

— И по-рано съм виждал такива като теб в затруднено положение.

— Нищо няма да излезе, Келси. Просто не мога вече да си вдигам ръцете. Затуй не ме насилвай.

Небето бе просветляло. Той се загледа с присвити очи на изток, към изгряващото слънце, чиито лъчи вече проникваха през морската мъгла. Гмурна се, за да може да се изтласка до кръста над водата, като съгласуваше усилията си така, че да изплува на гребена на една вълна. Когато се издигна най-високо, за част от секундата съзря на хоризонта ниската тъмна линия на бряг:

Приближи се отново до момичето.

— Значи не можеш да плуваш повече, а?

— Не.

— Предаваш се точно когато се вижда земя, а?

Очите й се разтвориха широко.

— Това е невъзможно!

— Току-що видях земя. Не те лъжа, за да ти вдъхна кураж, Дейл. Аз видях земя.

— Ръцете и краката ми, Келси. Аз… не мога.

Той сграбчи с две ръце ръката и над лакътя и започна да разтрива мускулите, точно както прави масажистът на бореца между два рунда. Разтри и другата ръка, после взе да пощипва и мачка дългите стройни мускули на прасците и бедрата, задържайки дишането си, когато, се озоваваше под водата. Веднъж тя извика от болка.

— А сега плувай — каза той мрачно.

— Келси, аз…

— Плувай, дяволите да те вземат! Обърни се по корем и плувай.

Тя направи едно уморено загребване, а после още едно и още едно.

— Браво, момиче! — похвали я той.

— Моля те, млъкни! — изпъшка Дейл.

След доста време я остави да си почине, после отново я подтикна напред. Бреговата линия започна да се издига над морето. Най-сетне зърна бели петънца — това бяха къщи. Двамата си починаха за последен път, когато чуха далечния шум на прибоя до утъпкания плаж. Той не можеше да се ориентира. Знаеше, че яхтата бе експлодирала малко на север от Форт Лодърдейл, но не знаеше колко мили на север.

После вълните започнаха да се къдрят и да се разбиват в дъното, да се мятат над тях и да ги тласкат към брега.

След самотната си закуска, както всяка сутрин, когато времето позволяваше, Милдред Коу се спусна по каменните стъпала от терасата на къщата си към широкия просторен плаж. Напоследък тя имаше чувството, че животът тече край нея, че я подхваща някакъв чер въртоп, от който нямаше сили да се измъкне. Тя беше висока трийсетгодишна жена с леко хлътнали бузи, ситни загрубели бръчици около сивите очи, руса коса, почти избеляла от слънцето. Тялото й — мургаво, тънко и стройно — никак не се бе променило от двайсетгодишната й възраст. Носеше бели, ушити по поръчка шорти и горнище на бански костюм. Цигарите и запалката бяха пъхнати в колана на шортите, понеже нямаха джобове, и тя вървеше с волна походка по сбития пясък, където приливът се бе отдръпнал.

Знаеше, че напоследък твърде често мисли за себе си и че такъв силен интерес към собствената личност е патологичен. Може би малката, спретната, почти мрачна къщурка беше прежалено усамотена. Намираше се на едно от ония необичайно пусти места близо до Диърфийлдския плаж, където шосе 1А1 прави малък завой, преди да се насочи отново към морето.

Тя се опитваше да прецени доколко се е променила. На деветнайсет години беше Милдред Коумър, засмяно момиче, свенливо и грациозно, момиче, което притежаваше прекалено много пари, твърде лесно спечелени приятели и известност в обществото и мислеше, че това ще продължава безкрайно. Светът винаги щеше да бъде хубав за Милдред Коумър.

А после, 1941 година, стана мисис Дейвид Коу, младоженка. Лоша година за младоженките. Лош свят за младоженките. Един от войниците на Ромел смаза черепа на лейтенант Дейвид Коу и по този начин смаза завинаги самонадеяността на Милдред Коу, вдовица от войната.

Черната мъка бе траяла една година. А после Милдред имаше една отвратителна любовна връзка и за пръв път разбра що е истински фалш. Избяга от Маями и на това място си построи къща по собствен вкус. Къщата не беше весела, а и самата тя не беше весела, докато я проектираше и надзираваше строежа.

Тъй като не можа да намери спокойствие, миналата година се опита да се свърже отново със стари приятели. Старите приятели обаче бяха загубили своето очарование. Грижите им изглеждаха дребнави, липсата на трайни чувства у тях почти я плашеше. Самотата бе направила нещо с нея, бе я накарала да мисли, бе я превърнала в съвсем нова личност, която трудно се усмихва, жена с примирен поглед. Бързо се убеди, че омъжените й приятелки не понасят да им се мотае в краката. Съпрузите бяха твърде склонни да надничат зад спокойната и маска и откриваха буйната жизненост, която бяха предусетили вече.

И така тя се усамоти отново; разбра, че това не й стига, осъзна за пръв път, че мъката вече не е болезнена — като стара покана за танци, изсушено цвете, нещо, което изваждаш и гледаш тъжно в минути на безделие. Знаеше, че Дейвид Коу би се чувствувал неудобно с настоящата Милдред Коу, че тя е надраснала оня Дейвид, за когото се бе омъжила, че сега по всяка вероятност ще й се види мекушав, малко незрял.

На десетина метра пред нея над плажа се стрелкаха чайки и пронизително, по детински пищяха, сребристи рибки проблясваха под лъчите на ранното слънце. Тя почти се изкушаваше да се върне обратно, да вземе въдицата и да се опита да улови нещо със стръвта, която примамваше рояка дребни рибки, но хладилникът вече беше пълен с нарязан на парчета пъстър костур, останал след последния добър за риболов ден. Тя стоеше на брега, засенчила очите си с длан, и в този момент забеляза по-нататък главите на двама плувци. Много я доядя, че бяха дошли на нейния плаж.

Докато стоеше и гледаше, те навлязоха в плитчините. Някакъв мъж се изправи, държейки за китката една жена, а после падна напред като повалено дърво. Жената правеше слаби движения, а тялото на мъжа заплува безжизнено, с лице надолу, когато една вълна се разби над него.

Милдред Коу хукна по брега. Поспря се, изу сандалите си, захвърли цигарите и запалката след тях, после стремглаво се гмурна в прибоя, изскочи на повърхността, плувайки енергично, като държеше глава високо над водата и търсеше с очи момичето. То се влачеше към плажа. Гледаше Милдред; хубавичкото му лице беше бледо от изтощение. Милдред я отмина, видя мъжа точно когато друга вълна го покри с бяла пяна. Стигна до него, преобърна го, обхвана го с ръка през шията и заплува обратно към плиткото, където водата беше до кръста. Момичето се бе добрало до брега. Лежеше ничком. Всяка разбиваща се вълна я заливаше до кръста. Милдред влачеше след себе си тялото на мъжа, което се задържаше на повърхността, забелязвайки разсеяно, че момичето е по-скоро по бельо, а не с бански костюм.

Едва когато извади мъжа на сушата, Милдред разбра колко е едър и че носи долни гащета. Пъхна ръце под мишниците му и сключи пръсти върху гърдите му. Заби пети в мокрия пясък и задърпа силно. Всеки път успяваше да го издърпа само на една крачка. Нозете му се влачеха и браздяха пясъка. Измъкна го на сух пясък, пусна го, притича и улови момичето за китките, довлече я грубо на безопасно място, после се върна бързо при мъжа. Обърна го по гръб, подпря главата му с ръка, пъхна пръсти в устата му и се увери, че не е глътнал езика си. Той беше почернял от слънцето, а косата му беше като шапка от медни жички. Коленичи между краката му, притисна силно с длани късите му ребра, задържа ги така броени секунди, после рязко дръпна. Той имаше широки рамене, а към кръста бе тънък. Бе отпуснат, в безсъзнание, но гърбът му изглеждаше як и мускулест. Под дясната му плешка имаше триъгълен белег.

Милдред поддържаше ритъма на изкуственото дишане, чакайки напрегнато първото слабо прокашляне, което щеше да извести възстановяването на нормално дишане.

Момичето се приближаваше пълзешком. Милдред я погледна и забеляза, че неволно бе одраскала в пясъка кожата от едната страна на брадичката й, когато я измъкваше на брега.

— Мъртъв… ли е той? — попита момичето с тих глас.

— Запитай ме по-късно — отговори Милдред задъхано, кисело…

— Какво мога да направя аз?

— Гледай ме, за да… можеш да ме заместиш, ако… се изморя.

Слънцето вече припичаше. Пот потече по лицето на Милдред, закапа върху мъжа.

— Отдалеч ли плувате? — изсумтя Милдред.

— От шест мили. Не можех да преплувам това разстояние. Той… ме накара.

— Хубав трик.

— Аз дори не знаех, че той… е в опасност.

— Той се изправи и падна… сигурно просто… от изтощение. Припадна.

— Нашето корабче експлодира.

— Случва се.

Момичето гледаше. Милдред усети болки в ръцете си. Пресметна, че работи вече от двайсет минути. Знаеше, че скоро ще се наложи момичето да я замести, макар че под загара лицето й беше сиво от изтощение. Доста хубавичко момиче. С особен тен. Дощява ти се да я нарисуваш. В екзотична обстановка. Да я загърнеш с батика. Хубав модел ще стане. Не е някоя кобила, само кожа и кости. Закръглена беше. Този пусти мъж! Дали няма да умре след всичко това?

Сякаш в отговор на неизказания й въпрос ръката на мъжа бавно се сви на сухия пясък. Той се закашля задавено. Тя натисна пак и от устата му бликна вода, която мигом попи в пясъка. Милдред усети как гърдите му се повдигат от първото истинско вдишване. Спря ритмичните си движения и го загледа. Той се закашля силно и отново пое дъх, после — пак. Милдред се дръпна настрана, седна тежко, разкърши схванатите си ръце.

Мускулите по гърба на мъжа изпъкнаха. Той се привдигна с мъка на ръце и колене, наведе глава и повърна. Дръпна се настрана, легна и се претърколи по гръб. Двете жени го гледаха.

— Келси — каза момичето.

— А?

— Келси, ние успяхме! Шест мили и успяхме.

Мъжът седна. Сви колене, сключи ръце около тях, опря чело.

— Дявол го взел… лошо ми е — рече той.

— Вкъщи имам бренди, стига да можете да вървите — каза Милдред.

Той бавно изви глава и я изгледа унесено. Милдред почувствува странен трепет, когато той се взря в очите й. Неговите очи бяха необикновени. Кафяви, но не меки, каквито са обикновено кафявите очи.

— Коя сте вие? — попита той.

— Тя те измъкна от водата, Келси. От няколко часа ти прави изкуствено дишане!

— О, не! — каза Милдред. — Може би само от половин час. — Стана, обу сандалите си, взе цигарите и запалката.

Поемайки цигарата, Келси вдигна очи към нея и рече: „Благодаря“. Наблегна на думата така, че тя да се отнася и за спасяването, и за цигарите.

— Имате късмет, че излизам рано на разходка по плажа — каза Милдред.

Мъжът пушеше мълчаливо. Той хвърли цигарата във водата, после стана с видимо усилие. Милдред се изправи до него.

— Къщата ми е наблизо. Вижда се ей там. По-добре се облегнете на мен.

Келси изправи рамене, изопна ръце, усмихна се.

— Мога да вървя. — Погледна момичето. — Страхотен бански костюм имаш, Дейл.

Тя се изчерви под загара.

— И то с дантели. Сигурно ще мога да заема някоя дреха от мисис…

— Коу — каза Милдред. — Мисис Милдред Коу.

— Аз съм Дейл Ламсън, а това е Келси Маккюн, мисис Коу.

— Мога да ви дам да облечете нещо, мис Ламсън. Жалко за корабчето ви. Сами ли бяхте на него?

Мъжът се обади:

— Имаше…

— Само ние двамата — прекъсна го бързо момичето. Милдред улови особения, недоумяващ поглед, който мъжът хвърли на Дейл.

Той попита на кое място точно са излезли на брега и Милдред му отговори. Стигнаха до подножието на каменните стъпала, които водеха по десетметровия скалист склон нагоре към квадратната къщичка на върха на скалата. Мъжът се изкачваше бавно. Милдред вървеше зад него и виждаше как дългите му крака потреперват на всяко стъпало, което прекрачваше.

Когато влязоха в малката всекидневна, тя рече:

— Аз имам телефон. Ако искате да отида с колата си до Бока Рейтън и да се обадя от ваше име… да съобщя на някого.

— Много сте любезна, но няма защо да бързаме — каза момичето. — Никой не ни чака, а пък аз, глупачката, не съм застраховала яхтата. Ако може само да си починем…

— Ще ви заведа в моята стая, мис Ламсън. Моля почакайте, мистър Маккюн.

Тя поведе момичето по късия коридор.

— Душът е тук вътре. Сигурно ще искате да измиете солта от косата си. Аз ще настаня мистър Маккюн, после ще приготвя леглото ви.

— Създаваме ви много грижи, мисис Коу.

Милдред я изгледа.

— Всъщност това ми прави удоволствие. Започнах да придобивам навици на стара мома, мис Ламсън.

Маккюн седеше на кушетката със затворени очи. Милдред влезе в кухнята, наля малко бренди в една водна чаша, после сви рамене и я напълни до половина. Занесе му я и трябваше да повиши глас, за да го накара да вдигне очи към нея. Той пое чашата и я пресуши, потръпна, върна я. С мълчаливо покорство последва Милдред до другата спалня. Леглото беше приготвено. Тя спомена за душа, но той като че ли не я чу. Просна се напряко на леглото и докато Милдред затваряше внимателно вратата, чу първото му леко похъркване.

Приготви леглото, докато душът шуртеше. Момичето излезе с фланелената роба на Милдред, бършейки косата си. Милдред посочи бутилката с бренди и чистата чаша. Мис Ламсън си наля четвърт водна чаша, облегна се на бюрото и отпи малко.

— Извадих някои дрехи, може да ви станат — каза Милдред.

— Много сте любезна.

— Спете колкото искате.

Един час по-късно Милдред надникна да погледне момичето. То спеше, подпряло бузата си с ръце със събрани длани. Устата му изглеждаше нежна и детска. Изглеждаше много младо.

 

 

Джубал Табор седеше зад бюрото с овална форма в кабинета си на върха на небостъргача „Табор“ в центъра на Бърмингам. Кабинетът му беше точно шест на шест метра. На всяка стена имаше по един триметров кръгъл прозорец, направен от неподвижно цяло поляризирано стъкло, и втори диск от поляризирано стъкло, който можеше да се върти бавно с помощта на малък електрически мотор, скрит зад ламперията. Четирите бутона, съответно за всеки прозорец по един, бяха разположени по ръба на бюрото. Джубал Табор имаше възможност да нагласи стъклото на всеки прозорец под всякакъв ъгъл — от пълна непроницаемост до кристална прозрачност.

Климатичната инсталация беше почти безшумна. Частният му асансьор, не по-голям от телефонна кабина, се издигаше плавно от долния етаж, където двете частни секретарки на Табор работеха на съседни писалища.

Мебелите в кабинета бяха в топли, хармониращи си кафяви тонове. Върху бюрото нямаше нищо. Вътрешната телефонна уредба бе вградена в бюрото така, че мембраната на микрофона не нарушаваше горната му повърхност. Единствените цветни петънца в кабинета бяха тъмночервеният френски телефон и съответствуващите му по цвят куртки на ловците върху двете гравюри на стената.

С търпение и старателност човек би могъл да направи точно копие на лицето на Джубал Табор. Единствените необходими материали са кибритени клечки, слепени една с друга, за да образуват изящната рамка, сива хартия, залепена върху рамката, навлажнена и загладена, а после оставена да изсъхне. Голият череп беше ъгловат. Човекът беше седемдесетгодишен. Лицето — седемдесетгодишно. Очите нямаха възраст. Ирисът имаше цвета на мокър пясък. Зениците приличаха на лъскавите черни очички на насекомо. Носеше костюм от туид — лека тъкан в топъл кафяв тон. Ризата му беше в наситено пепеляво-жълто, почти като очите. Връзката — кафява, толкова тъмна, че изглеждаше почти черна.

Имаше навика да стои сковано, неподвижен като мъртвец.

Асансьорът спря. Джубал Табор погледна лампичката над вратата на асансьора. Човекът не беше въоръжен. Ако беше въоръжен, лампичката щеше да мига бързо-бързо. Джубал натисна копчето на страничната облегалка на креслото си и добре смазаната врата на асансьора се плъзна бавно назад. Човекът влезе в стаята, като прекалено самоуверено поклащаше широките си плещи. Имаше глупаво квадратно лице, в очите му светеше животинска хитрост. Гръмогласният му весел поздрав накара Джубал Табор да се намръщи. Човекът седна.

— Ох, тези проклети самолети, мистър Табор. Все едно че главата ми е пълна с памук.

Гласът на Джубал Табор беше слаб, дрезгав, крехък.

— Докладвай, Майрън.

Майрън направи кръгче с палеца и показалеца си.

— Всичко върви по мед и масло. Нашият човек занесъл машинката. Оставил я на борда сутринта, преди да отпътуват. В чанта за инструменти. Представил се за служител от корабната инспекция. Кормчията, когото тя наела, тип на име Маккюн, се хванал на въдицата. Нашият човек съобщи, че скрил машинката в трюма, закрепил я с лейкопласт на такова място, че да не могат да я намерят. Нагласил я така, че киселината, да пробие чак към четири-пет часа сутринта.

— Имаш ли доказателство, че е задействувала?

— Влязох във връзка. Крайбрежната охрана получила съобщение, че преди зазоряване в небето нещо блеснало и после нещо горяло. Щом узнах това, веднага взех самолета.

— А мистър Ченели?

— Всичко е тип-топ, мистър Табор. Предполагам, че е усетил. Беше малко нервен. Така работата се затрудни. Не искаше да мърда от Колинс Авеню — от ярките светлини. Накрая сипах нещичко в питието му и взех неговата кола. Минах през Корал Гейбълс по шосе 94, намерих мястото, което бях отбелязал, и бутнах него и колата в канала Тамаями. Ако го намерят, или когато го намерят, ще помислят, че е някой от ония, дето карат прекалено бързо. Смешен тип беше той. Влюбен в работата си, предполагам. Непрекъснато галеше машинката си, като че тя беше котенце. Пластмасова бомба и напалм, каза. Тръпки ме побиха. Извървях пеш две мили и се качих на един камион, който ме закара обратно до града.

— Само тримата ли бяха на корабчето?

— Ъ-хъ. Момичето, оня хлапак — телохранителят й, и Маккюн. Караха доста далеч от брега.

Джубал Табор отвори едно чекмедже на бюрото си. Със сухи, хладни пръсти подбра три пачки банкноти. Сложи ги на бюрото така, че Майрън да може да ги достигне. Майрън ги взе. Лицето му бе пребледняло. Той шумно прелисти всяка пачка, сякаш държеше колода карти. Облиза устни, напъха парите във вътрешния джоб на кремавото си сако. Образува се очебийна издутина.

— Достатъчни ли са, Майрън? — запита Джубал със слабия си глас.

Майрън погледна ръцете си.

— Горе-долу.

— А какво значи това, Майрън?

Човекът беше нервен. Непрекъснато облизваше устните си.

— Аз много размишлявах, мистър Табор. За Ченели и… за други неща. Записах го старателно и го сложих на сигурно място. У един… приятел. Каквото се случи на мен, мистър Табор, ще се случи и на вас. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Много разумна предпазна мярка, Майрън.

— Мислех, че бихте могли да продължавате да ми помагате. Искам да кажа, като свършат тези пари.

— Това е съвсем справедливо, Майрън.

Човекът изпита явно облекчение. Той се усмихна нервно на Джубал.

— Аз пък мислех, че няма да отстъпите.

— Благоразумен човек съм аз, Майрън. Само не искам да ставаш прекалено алчен.

— Няма, мистър Табор. Уверявам ви, няма да стана.

— Това е всичко, Майрън.

— Разбира се — каза той. — Разбира се.

Влезе в асансьора. Вратата плавно се затвори. С лекичко свистене асансьорът потъна бавно надолу в шахтата. След дълги минути на размишление Джубал Табор отвори друго чекмедже на бюрото си. Извади продълговатия плик, на който беше написано с разкривения почерк на Майрън: „Бърмингам, до началника на полицията.“ Ако Майрън не беше глупав, документът щеше вече да е на съхранение у някой почтен адвокат. Блондинката с тънките устни, която го бе оставила, му бе вярна до момента, когато Джубал назова половината от сумата, която беше готов да заплати. Тогава така препираше да се спазари, че изглеждаше направо жалка. След подробен разпит се установи, че тя не е отваряла запечатания плик. Съгласи се да каже на Майрън, че той все още се пази на сигурно място. Майрън беше глупак. Той се бе провалил в Кий Уест. Накрая бе успял само благодарение на късмета си и на Ченели.

Джубал Табор отвори плика и прочете несвързаното, неграмотно написано изложение. Усмихна се леко, накъса писмото на тънки ленти и ги пусна в голелия бронзов пепелник. Климатичната инсталация прочисти пушека. Табор разбърка овъглените останки с ножа за разрязване на хартия.

Той разбираше, че никога не ще може да превъзмогне слабото, едва доловимо чувство на срам заради Дейл Ламсън. Една жена не е равностоен съперник. Ала Дейл му бе причинила особени неприятности и беше способна да му причини много, много още.

Смогът на индустриален Бърмингам помрачаваше следобедната слънчева светлина. Старият човек седеше неподвижен, мислейки за властта, за топлото, упоително усещане за власт, което е далеч по-приятно от всякакво слънце.

Нужен е къртовски труд. Започваш с осем долара седмично като чиновник. Преживяваш с пет долара и спестяваш три. Целта е десет хиляди долара и парите трябва да работят за теб. Десетте хиляди стават петдесет хиляди. Най-трудното е да стигнеш от нищо до десет. От десет до петдесет е по-лесно от петдесет хиляди до петстотин хиляди е още малко по-лесно. Научаваш, че хората са мекушави. Научаваш се как да предразполагаш хората. Конфликтите идват един след друг, ала ти си безмилостен, защото парите са безмилостно нещо. След като си спечелил втория милион, откриваш, че си мишена. Парите са те издигнали прекалено високо. Хората искат да те съборят от върха. И затова се криеш зад сложните отношения на взаимно преплетени, тясно свързани корпорации. Между теб и света е тази джунгла. Нито един водач, колкото и опитен да е той, не може да те намери в джунглата. Сома адвокатски и счетоводни фирми след неколкомесечен труд могат да се ориентират в нея.

Но трябва да има някакво място, откъдето да се упражнява контрол. Федералните антитръстови закони са строги към акционерните дружества. Но юздите все трябва да са в нечии ръце. Корпорация „Робат“. Табор, четено обратно. Малко е детинско, ала е убедително. „Робат“ държеше акции в швейцарски тръстове, бъркаше надълбоко в индустриалното сърца на Америка, домогваше се до газови находища, дървен материал, петрол, стомана, калай, каучук, пластмаси, електроника.

Никога пряко участие. Това е и твърде очебийно, и глупаво. Винаги трябва да внимаваш за съотношението на силите. Скритата ръка. Лекото докосване на везните с пръст. „Робат“, организирана колкото се може по-просто, само с хиляда акции, даващи право на глас.

От близо една година го преследваше опасността, страхът да не загуби властта си. Сега, със смъртта на момичето — край. Смърт и изчезване. Завещанието й скоро няма да бъде легализирано. Тактиката на протакане ще се окаже полезна.

Петдесет и пет години борба за власт, почти провалена от едно двайсет и три годишно момиче.

Той можеше да прецени точно собствената си вина. Бе се старал да бъде много предпазлив, да притежава лично твърде малко акции на „Робат“. И за известно време жената го бе заслепила.

Отначало по-големият му син, Пауъл Табор, притежаваше триста акции. Ник, по-малкият син, притежаваше триста, а Джубал Табор притежаваше останалите четиристотин акции. Пауъл Табор беше мекушав, некадърен. Ник беше надеждата на империята. Майка им бе умряла отдавна.

Когато Джубал Табор беше на четиридесет и пет години, онази жена го заслепи. Тя бе дошла в живота му като пламък в гора с изсъхнали дървета. След една година му омръзна и той се разведе с нея. Като сантиментален глупак й приписа сто акции на „Робат“. Смяташе, че така се е отървал. Пауъл беше мекушав, а Ник беше дясната ръка на баща си. Стоте акции послужиха за успокоение на съвестта; парите сами по себе си вече нямаха значение за Джубал Табор — само властта беше скъпоценна. Щом имаше Ник до себе си, а Ник винаги щеше да бъде с него, той притежаваше шейсет на сто от акциите на „Робат“.

Но след развода Хелън се омъжи за един едър, буен човек на име Ламсън и роди дъщеря, която кръстиха Дейл. Когато детето стана на десет години, достатъчно голямо, за да наследи от Хелън омразата й към Джубал Табор, родителите му загинаха при самолетна катастрофа в Бразилия и то наследи и стоте акции на „Робат“, които щеше да получи, когато стане пълнолетно.

Ала все още нямаше никаква опасност да загуби властта си. През същата тази година, когато единственият внук на Джубал беше единайсетгодишен, мекушавият Пауъл Табор бе застрелян от мъжа на една млада актриса, към която Пауъл проявяваше нещо повече от мимолетен интерес.

Триста акции, пазени за младия Антъни Табор, единайсетгодишен. Сто акции за младата Дейл, десетгодишна. Общо за двамата — четиридесет процента. Ала Джубал и Ник владееха шейсет процента, а Ник беше точно копие на Джубал. Нямаше никаква опасност. Ник беше единственият наследник на Джубал. Ник беше олицетворение на империята. Нещо като безсмъртие за баща си.

Ала в един топъл следобед Ник бе паднал на ъгъла на Трето авеню и Двайсета улица и бе умрял. Не беше се женил. С малко изключение всичко, което притежаваше, остави на племенника си, Антъни Табор, син на мекушавия Пауъл. Раздели акциите си от „Робат“. Сто петдесет и една акции на баща си Джубал. Сто петдесет и една акции — на младия Антъни. Антъни навърши пълнолетие шест седмици по-късно. Млад човек, притежаващ четиристотин петдесет и девет акции на „Робат“. Щастлив млад човек. С наличните пари на Ник бяха покрити всички данъци върху наследството. А през най-лошата си година „Робат“ плати допълнителни дивиденти — по десет хиляди долара на акция.

По този начин Джубал Табор се озова в същото положение, в което бе поставял в течение на години толкова много други хора. Той притежаваше четиристотин петдесет и една акции. Младият Антъни притежаваше четиристотин четиридесет и девет. А някакво си момиче на име Дейл Ламсън притежаваше сто акции и поради това след една година щеше да има право на глас.

Дори и така нямаше причина за безпокойство. Джубал Табор съжаляваше, че изцяло бе пренебрегнал внука си след смъртта на Пауъл. С известно смайване той установи, че главният интерес в живота на младия Антъни е орнитологията. Сложи край на тази глупост, като взе едрия младеж Тони Табор в една от канторите си. Тони никога не бе имал право на глас. Той беше умен, С лекота се научи да си прокарва път през джунглата на корпорациите. Казваше на дядо си „да, сър“ и никога не издаваше мислите си.

Когато момичето, Дейл Ламсън, навърши пълнолетие, то нареди дивидентите да не се пращат вече в банката, на която бе възложено изпълнението на завещанието на Хелън Ламсън, а поиска да отиват в мексиканска банка. Джубал Табор се свърза с една детективска агенция. След месец докладът беше готов. Три страници на пишеща машина с най-малък интервал. Но такова нещо Джубал не бе очаквал да прочете. Накратко казано, изглеждаше, че мис Ламсън е съвсем наивна фантазьорка. Работеше в Комитета за подпомагане. С лични дарения обзавеждаше болници в далечни индиански села. Направо сама ходеше в джунглите и правеше инжекции. Но характерът й си имаше две страни. На вид беше весела, почти красива, обичаше удоволствията.

Той сложи доклада на детективската агенция в архива и се помъчи да го забрави. В края на краищата малка беше вероятността мис Дейл Ламсън и Антъни Табор да се срещнат някога. Дори това да станеше, едва ли щяха да обединят силите си и с властта, която им осигуряваше притежанието на по-голямата част от акциите, да се опълчат против него. Такова нещо беше немислимо.

Преди една година, когато Дейл беше на двайсет и две години, а Тони — на двайсет и три, Джубал Табор започна да се страхува. Този ужасен страх, че ще загуби властта си! Случеше ли се това, Джубал Табор щеше да се превърне в съсухрено старче без пари. Много късно беше да започва наново, много късно беше да се бори.

Антъни замина за една седмица. Уж да посети един химически завод в Гълфпорт, щата Тексас.

Върна се в кантората на върха на небостъргача. У него се забелязваше някаква нова твърдост, силна решителност. Той беше широкоплещест млад мъж с тъмна къдрава коса, тъмносини очи.

Веднага мина към същността на въпроса.

— Какво ще кажеш, ако започнем да ликвидираме предприятията „Робат“?

— Не смяташ ли, Тони, че това си е моя работа? Твърде глупава идея според мен.

Тони сви рамене.

— Повечето хора на твоята възраст вече са се оттеглили.

— Какво искаш да правя? Да седя в някой парк? Да храня гълъби? Да си взема опитна болногледачка?

— Каква ти е ползата от всичко това? Ти имаш колкото пари са ти нужни. Закрий компанията, изплати дивидентите и вложи капиталите в нещо, с което да не се главоболиш. Например в държавни ценни книжа.

— Повече от петдесет години съм градил това и…

— И какво си постигнал? Можеш да си играеш с акциите както си искаш, да въртиш някои хора на пръста си.

— Само това ли има значение за теб?

И Тони се усмихна.

— Още по-малко, дядо. Аз съм двайсет и три годишен. Милионер. Нали такава е голямата американска мечта? Аз не мога да допринеса с нищо, да увелича това, което вече имам. Ще ти помогна да закриеш компанията. После ще финансирам експедиции, сам ще пътувам. Аз мога да дам известен принос за науката.

— Ще наблюдаваш птиците — каза Джубал с презрително стиснати устни.

Тони се усмихна и повдигна рамене.

— Наричай го така, щом ти харесва.

Джубал използува предпазливо коза си.

— Май забравяш, че аз все още съм в състояние да вземам всички решения тук, Тони.

Тони стана.

— Така ли? Интересно. Аз пък ще изготвя проектоплан за ликвидация.

— Чакай, момчето ми. Погледни за момент нещата от моята гледна точка. — Джубал усети с отвращение, че се готви да моли. — Това е моят живот, Тони. Без него ще умра.

— Съмнявам се, дядо.

— Всичко това ми е нужно, трябва да имам с какво да се занимавам.

— Нужно ти е, за да се чувствуваш „важна клечка“, дядо. Ти обичаш да въртиш хората на пръста си. Винаги си бил такъв. Запитвал ли си се някога дали тази жажда за власт и влияние не е малко патологична?

— Кой ти влияе, Тони? Моята мечта е да ти предам всичко непокътнато. Ти можеш да бъдеш…

— Съжалявам, дядо. Това не ме интересува. До една седмица планът за ликвидиране ще бъде готов. Смятам, че е логично най-напред да ликвидираме капиталовложенията в чужбина.

Три дена по-късно един дребен побелял човечец сложи доклада върху бюрото на Джубал. Антъни Табор отлетял със самолет от Сан Антонио за град Мексико. Наел апартамент в хотел „Дел Прадо“. Там го посетила мис Дейли Ламсън. Останали в апартамента на мистър Табор близо пет часа. След това отишли да вечерят в „Джена“, после се върнали в хотела. Мис Ламсън напуснала хотела в един часа сутринта, а мистър Табор отлетял за Тексас с ранния сутрешен самолет.

Следващата задача беше по-трудна. Човекът от детективската агенция доста се озори, докато си уреди среща с мис Ламсън, а още повече се озори, докато спечели доверието й. Но не успя да установи по-близки отношения с младата дама.

Писменият му доклад беше точен и конкретен.

„Въпросната личност мрази Джубал Табор. Смята, че майка й е била онеправдана. С чувство на вина получава парите на Табор, затова се занимава с благотворителна дейност. Добре осведомена чрез Антъни Табор за всички операции на «Робат». Смята, че властта и влиянието на стария трябва да бъдат премахнати за благото на обществото или нещо подобно. Има влечение към Антъни Табор. Може би тук е слабата й страна. Не може да се определи точно. Познава силата на обединения капитал. Предполага се, че поддържа постоянна връзка с Антъни Табор. Няма възможност да се откупи нейният дял от акциите. От намеци се подразбира, че в завещанието си оставя акции на здравна фондация. Въпросната личност не може да бъде разпитана подробно, без да събудим подозрението й. Има нови проекти за Куба от тази година.“

Джубал Табор можеше да прибегне до тактиката на изчакване. Лесно беше да се каже: „Закриваме компанията“, ала корпорациите наподобяваха ония китайски топки от слонова кост, които се поставят една в друга и са гравирани фино като дантела.

Обезпокоителното беше, че Антъни Табор вече познаваше всички капиталовложения и операции на фирмата „Робат“ и Джубал трябваше да приложи цялото си умение, всичките си познания, за да не позволи важни капиталовложения да се превърнат в неизгодна суха пара. Това беше майсторска шахматна игра, в която Джубал неохотно отстъпваше една фигура, за да заздрави позицията си в друга част на дъската. Белгийските самолетни заводи отидоха. Едно значително капиталовложение в канадски заводи за хартия също отиде.

Известно време Джубал вярваше, че може да протака до безкрайност, докато Антъни загуби търпение и тръгне по свой път, оставяйки фирмата „Робат“ непокътната. Но колкото по-ловки ставаха ходовете му, толкова по-ловко действуваше Антъни. Осем месеца след обявяването на двубоя, в деня, когато Антъни принуди „Робат“ да се откаже от контрола си върху едно многообещаващо находище на природен газ, Джубал разбра, че трябва или да признае окончателното си поражение, или да извърши нещо незаконно. Немислимо беше да навреди на човек от собствената си плът и кръв. Оставаше момичето. Той имаше цяла папка с нейни снимки; снимки, направени със скрити камери на детективската агенция. Трябваше да признае, че тя е красива, толкова красива, колкото беше някога Хелън. Дейл слиза от такси, дългокрака, високомерна. Дейл влиза в магазин.

Той се отказа от услугите на детективската агенция, прекъсна всякакви връзки с тази фирма, която бе използувал за толкова много работи в течение на толкова много години. Един от собствениците й го посети, попита недоволен ли е. Джубал заяви кротко, че се готви да изтегли капиталовложенията си и да се оттегли.

Доста трудно беше да издири Майрън, да влезе във връзка с него. Той водеше живот, чужд на Джубал Табор. Майрън беше човек, алчен за пари. Обноските му дразнеха. Но разбра почти веднага за какво става дума.

— Значи искате да очистя момичето така, че да не остане труп, все едно че е изчезнало.

Джубал преглътна отвращението си.

— Именно. Ако го направиш както аз желая, ще получиш трийсет хиляди долара, плюс всички разходи. Провалиш ли се, нищо няма да получиш.

Дейл Ламсън трябваше да умре в Кий Уест. Майрън се оказа малко несръчен. Тя се спаси по щастлива случайност. И беше вече нащрек. Наетият от нея Реймон Перес бе докарал с „Морска сирена“ от Хавана в Кий Уест Дейл и една нейна гостенка. След покушението Дейл вече знаеше, че я заплашва опасност. Страхът прогони гостенката, както и Перес. Преди да напусне, той се съгласи да закара „Морска сирена“ до Маями. В Маями Дейл нае Стийв Марксън, телохранител от чикагската школа, намери Келси Маккюн за кормчия на „Морска сирена“. Майрън ги проследи, свърза се с Ченели, съобщи на Джубал, получи разрешение и постави бомбата със закъснител на борда на „Морска сирена“.

Сенките на здрача започваха да падат бавно над Бърмингам. Джубал Табор седеше на бюрото си и измисляше самооправдания. Момичето му пречеше повече от всеки друг. Значи имаше право да си служи с по-груби средства от преди.

Той умееше да прикрива ходовете си във всяка игра. Сега със смъртта на Дейл го свързваше само Майрън. И алчната му блондинка с тънки устни. Тази работа приличаше на вързоп, вързан здраво, но от него висяха две върви. Клъцнеш ли ги близо до възела, свършено е. Убийството — човек не можеше да избегне тази дума — слабо се различава от финансовите машинации. Не можеш да наемеш Б да убие А, С да убие В, Д да убие С и така до безкрайност. Рано или късно ще трябва сам да се намесиш и внимателно да премахнеш последния от веригата, тъй че да няма опасност от шантаж или разобличаване. Блондинката не знаеше нищо компрометиращо. Ако нагласеше работите така, та да изглежда, че блондинката Берил Кеш, е убила Майрън…

Докато в кабинета на върха на небостъргача постепенно притъмняваше, Джубал обмисляше този проблем, мъчеше се да скрои план, който да е според възможностите на крехкото му тяло.

Келси Маккюн внезапно се събуди с мисълта, че все още се намира в апартамента на Ал в Маями, после болките в мускулите му напомниха ослепителния грохот на експлозията, която бе изхвърлила него и момичето от носа на моторната яхта във водата. Погледна разваления си ръчен часовник. Бе спрял на пет часа без пет минути. Малката стая беше светла и приветлива. С усилие зае седнало положение. Наболата му брада бе станала твърда от солената корица, която издаваше стържещ звук под пръстите му. Той полежа, подпрян на лакът, мислейки си лениво в колко много стаи се бе събуждал през последните трийсетина години. Сигурно би било приятно да се събуждаш в една и съща стая. Известно време той бе правил това, докато напрежението стана болезнено, докато най-после му се прииска да разбие глава в стената. Бе намирал и хубава работа, много хубава работа. Огорченото изражение на хотелиера, когато му казваше, че напуска, бе станало нещо съвсем обичайно. Наемането на кораб беше опит за компромис. Но той имаше непрекъснати главоболия с мотора.

Слаб улов, надути клиенти. Един ден изхвърли зад борда дебел млад банкер от Гетисбърг и с това сложи край. След като изплати всичко, от „Привет“ му останаха 53 долара.

Момичето, което го бе наело, го озадачаваше. То изглеждаше напрегнато, нервно. Мъжът с него, Марксън, беше безчувствен като камък. Една от ходовите светлини даде късо съединение. Той каза на Марксън да поеме кормилото. Отиде отпред, на носа на яхтата. Момичето дойде с него да държи фенерчето, докато той прегледа жиците. Просто имаха късмет. Във водата свали платненките си, разкъса ризата, измъкна се от джинсите, после помогна на момичето. „Морска сирена“ бе изгоряла до водолинията със страхотна бързина. Никакъв спасителен пояс не отхвръкна от борда. Няколко отломки от покрива на каютата плаваха наблизо, твърде малки, за да мотат да се държат за тях.

С клокочене и съскане „Морска сирена“ потъна, оставяйки ги сами върху заспалата тъмна гръд на морето.

На стола точно до вратата имаше нова-новеничка фланелка, панталони в цвят каки, джапанки, спортни гащета. Келси взе душ, облече се. Панталоните бяха с пет сантиметра по-къси от необходимото, но иначе всичко му прилягаше. Той сбърчи нос. Усещаше мирис на кафе. Стомахът му се присви от глад. Влезе в кухнята. Русокосата жена се взираше намръщено в зеещия хладилник.

Слънцето светеше ниско на запад зад кухненските прозорци. Тя му се усмихна вяло.

— По-добре ли се чувствувате?

— Много по-добре. Благодаря за дрехите.

— Няма защо. Аз имам тук един проблем. Да направя ли бифтеци?

— Не произнасяйте високо тази дума. Стана ли Дейл?

— Чух я преди няколко минути. Тъкмо се облива. Значи бифтеци.

— Забравих името ви. Извинявам се.

— Милдред Коу, мистър Маккюн.

— Добре, Милдред. Аз съм Келси. С какво мога да ви помогна?

— Сложете масата. Всичко, което ни е нужно, се намира и оня бюфет там. Много празен ли е стомахът ви за коктейли?

— Това няма значение.

След няколко минути Дейл Ламсън излезе от стаята си. Тя изглеждаше освежена, отпочинала. Носеше жълта плажна рокля от две части, а махагоновата й коса бе вързана с жълт конец.

— Ето едно момиче — каза тя, — което може да яде плавей направо от плажа.

— Как си, Дейл? — попита Келси.

— Сякаш някой е пробождал мускулите ми с нажежена жица. Иначе съм добре. Мисис Коу, вие сте моя приятелка за цял живот.

— Благодаря ти, Дейл, и ме наричай Милдред. Ще искаш ли да телефонираш веднага?

— Благодаря, не още.

Келси скри смръщеното си чело, като се обърна към масата. Пустото му момиче! Един човек умря. Моторната яхта не експлодира от само себе си. Трябва да се съобщи, и то скоро. Той реши да й даде срок до следобеда и после ще започне да настоява.

Коктейлите с шотландско уиски бяха освежителни и приятни. Докато бифтеците цвърчаха върху скарата, Келси седеше на кушетката и усещаше как топлината се разлива по тялото му. Дейл влезе и попита тихо:

— Много ли загуби?

Очите й бяха тревожни.

— Всички вещи, които притежавах на тоя свят, и всичките си спестявания — отговори той.

Очите й станаха студени.

— Изчисли само общата им стойност, моля.

— Чакай да помисля. Да речем, около четиридесет долара за облекло и около трийсет долара в налични пари и един ръчен часовник за около петдесет, който според мен е отишъл. Трябва да са общо сто и двайсет долара.

Тя му се усмихна.

— Глупчо. Аз пък мислех, че ще ме обереш.

— Това ви е лошото на вас, богаташите. Смятате, че всеки се старае с всички сили да ви мами.

— Щом получа чековата си книжка, ще ти дам чек за хиляда долара, Келси.

— Ще ми дадеш чек за двеста и двайсет. Сто по нашето споразумение и сто и двайсет за това, което загубих.

— Не бъди такъв скромен глупак! — избухна тя.

— Хайде на масата, драги! — подвикна Милдред.

Ядоха в добро настроение. Като че в къщата се намираха двама дългоочаквани гости. Бифтеците бяха чудесни, салатата — специална. Келси и Дейл лапаха като вълци. Дейл помогна на Милдред да прибере масата, после седнаха пак да помързелуват над втората чаша кафе, докато миячката на съдове тихо бълбукаше. Сред приятното мълчание Милдред заговори:

— Не трябва ли да съобщите някому, че сте добре?

Келси видя как Дейл стисна кафената чаша така, че кокалчетата й побеляха.

— Имаме предостатъчно време — отговори тя небрежно.

— Мисля, че крайбрежната охрана ще иска да знае — заяви Келси твърдо. — Навярно някой е видял и чул как се взриви яхтата. Ще се чудят.

— По-късно ще се обадя — каза Дейл, навеждайки се намръщено над чашата си.

— Обади се още сега или аз ще се обадя веднага — рече Келси, — впрочем ако Милдред се съгласи да ни закара с колата си до Бока Рейтън.

— Веднага, щом пожелаете — заяви Милдред.

Келси стана и Дейл го погледна. Очите й умоляваха.

— Искаш ли… би ли могъл да се поразходиш с мен по плажа, Келси? След това ще отидем да се обадим по телефона.

— Щом ти искаш — каза той, без да проявява особен интерес.

Спуснаха се по каменните стъпала до плажа. Нямаше луна. Фосфоресциращите вълни създаваха илюзия за лунна светлина, а пясъкът проблясваше под бледата светлина на звездите. Нощта беше топла, почти безветрена.

Дейл крачеше с наведена глава, с ръце в джобовете на жълтата пола.

Той чакаше, докато най-после загуби търпение и каза:

— Е?

— Да поседим там горе, Келси. — Тя го поведе. Седна с изпънати крака, кръстосала глезени, подпря се с ръце на пясъка. Той приклекна до нея.

— Имаш ли семейство, Келси?

— Искаш да кажеш дали има някой, който ще се безпокои, ако не се върна? Не.

— Аз също нямам близки. Съвсем самичка съм.

— Слушай, един човек стана на парчета там и…

— Моля те, Келси. Позволи ми да ти обясня. Аз имам нужда от помощ, голяма нужда. След малко ще ти кажа защо. Ще ми бъдеш ли верен, ако те взема на служба?

— Ако сметна, че си права, ще ти бъда верен. Но колкото и да ми плащаш, няма да ме накараш да извърша нещо, което…

— Именно това очаквах да кажеш. Човек в моето положение може да се довери на толкова малко хора. Ти знаеш, разбира се, че корабът бе взривен, опитаха се да ме убият.

— А ти май се отнасяш изключително спокойно към това, миличка.

— Първото покушение бе извършено в Кий Уест. Но не успя. Аз имах много време да размишлявам за причината и някак си… свикнах с тази мисъл. Причината е очевидна. Ще ти обясня. Но първо трябва да разбереш какво мисля аз. Първият опит не успя. Вторият опит не успя. Но третият опит би могъл да успее и не е ли по-добре да накараме човека, който се опита да ме убие, да си помисли, че вторият опит е успял?

— Това е идея. Не е кой знае каква, но все пак е идея.

— Ако ми помагаш, може да се изложиш на голяма опасност. Аз ще ти поема всички разноски, ще ти платя хиляда долапа, задето се залавяш с тази работа, по двеста на седмица, и пет хиляди отгоре, когато всичко приключи.

— Май не те е грижа за какво пръскаш парите си, а? Какво те кара да мислиш, че аз ще успея да се справя в това опасно положение?

— Ох, Келси! Забрави ли коя съм? Аз съм момичето, което не можеше да преплува шест мили, но успя.

— Огнестрелните оръжия ме плашат. Ще ми се да се скрия под леглото. Но все още не те разбирам. Някой се е опитал да те убие. Теб не можа да убие, но уби Марксън. Знаеш, че има закони. Така че нека лепнем това убийство на мистър Хикс и да си оберем крушите.

— Не е толкова просто.

Келси се изтегна на пясъка.

— Чакам да ме убедиш.

Следеше с очи профила й, докато тя говореше. Дейл гледаше към морето. Нито веднъж не се обърна и не погледна към него. Отначало той гледаше с все по-голямо недоверие на тези приказки за милиони, за опасната власт на един старец, но после, докато тя трупаше факт след факт, подробност след подробност, които извънредно трудно биха могли да бъдат измислени. Келси постепенно започна да й вярва. Накрая и повярва напълно. Нейният глас секна и се чуваше само тихият плясък на морето.

— Дявол да го вземе! — изруга той тихо. — Ах, тоя дъртак Джубал. Какво си мисли той? Че законите не важат за него ли?

— Може и да е така, Келси. Той е бил първият съпруг на майка ми. Тя го мразела. Така както аз го мразя сега. Но макар и да го мразя, все пак го разбирам. Виждам колко безнадеждно ще бъде да вдигнем шум около тази работа. Ние не знаем кой е поставил бомбата на кораба. Ако знаехме, мислиш ли, че щяхме да го проследим, за да ни отведе до Джубал Табор?

— Това акционерно дружество „Робат“, именно него можете да му отнемете вие двамата, ти и тоя Антъни, нали?

— Но не без страшна борба, борба, която ще се протака из съдилищата, докато косите ми побелеят. Той мисли, че съм мъртва. Това го зная. Мисли, че е победил. Единственото оръдие, което можем да използуваме срещу него, е фактът, че съм жива. Нашето оръжие е изненадата. Разбираш ли сега защо не искам този случай да стигне до вестниците?

— Да, разбирам, Дейл.

— И… ще ми помогнеш ли?

Сега тя се обърна към него.

— С всички сили, Дейли — заяви той.

Тя почти се строполи на пясъка с глава на гърдите му. Той разбра веднага, че така реагираше на страха от смъртта. Досега го бе спотайвала у себе си. Когато знаеше, че има някого на своя страна, напрежението намери отдушник. Той лежеше по гръб на пясъка и я притискаш силно към себе си, докато сълзите се лееха, а риданията сякаш се изтръгваха от гърдите й. Момиче, което бе живяло самотно твърде дълго, което бе изпитвало угризения заради парите, които притежаваше, и омраза и което бе усетило вкуса на смъртта.

Паузите между риданията ставаха все по-дълги. Тя се отпусна, опря буза на гърдите му, косата на тила й едва докосваше брадата му, лявата му ръка я обгръщаше.

— Разкиснах се — промърмори Дейл, мъчейки се да се надигне.

Подпря се с лакти и го погледна.

— Прощавай за безпокойството — рече тя.

— Няма нищо, Дейл.

— Ти си май много търпелив човек?

Той не отговори. Главата й стърчеше над него и закриваше хиляди звезди. Той сложи дясната си ръка на тила й и бавно наведе главата й, докосна устните й. Тя го целуна топло, неохотно, а после внезапно жадно се притисна, което го замая. Дейл се отдръпна бързо и седна настрана и той видя как бършеше уста с опакото на ръката си.

— Не бива — каза тя тихо.

— Непристойни отношения между работодателка и подчинен, така ли, мила?

— Ох, млъкни!

— Добре, госпожо!

— Просто бях уплашена и самотна, нищо повече.

Тя се изправи. Той сключи ръце на тила си. Дейл изглеждаше много висока на фона на небето.

— Какви са по-нататъшните ви нареждания, госпожо? — попита Келси.

— Ти… ти… — Тя ритна пясък и затича бързо по плажа.

Келси погледа усмихнато звездите, после бавно се изправи на крака и тръгна полека към нея. Тя седеше на най-долното каменно стъпало. Стана, когато той се приближи до нея. Обгърна бузите му с длани и го целуна силно.

— Това е само за да ти покажа, че не значи нищо, Келси.

— Искрено съм щастлив да го узная, госпожо. Искрено.

— А сега стига си се правил на глупак. Ти трябва да се обадиш по телефона. На Антъни.

Момичето имаше слабо, жизнено лице, изразителни, подвижни устни. Пепеливата и сребристоруса коса беше толкова дълга, че в моменти на смут или напрежение можеше да улови със зъби някои кичур. Това й беше навик, от който се мъчеше да се отучи. Макар че винаги светеше от чистота, дрехите й имаха такъв вид, като че със седмици са били натикани в някой ъгъл на гардероба. Или роклята й бе закопчана накриво, или дантелите й бяха раздърпани, или циповете невдигнати. Губеше ръкавици и запалки, често не можеше да открие къде е паркирала колата си и все забравяше имената на най-добрите си приятели, когато трябваше да ги представи на някого. Беше много наблюдателна, което отначало объркваше, а после някак смътно плашеше повечето мъже. Името й беше Каси Ланг, талантлива скулпторка; обичаше Антъни Табор от все сърце. Отказваше да се омъжи за него и сама не знаеше защо. Беше и дете, и жена, и фурия и правеше живота му ту рай, ту ад.

Тя седеше до дълбокия еркерен прозорец в апартамента на Тони и гледаше как той се разхожда напред-назад. Усети, че е захапала кичур от косата си и го отметна с бързо нетърпеливо движение на главата. Харесваше й силата, излъчвана от лицето му. И старецът Джубал притежаваше сила, но по-друга. Искаше да отиде при него и да го накара да стои неподвижен, докато тя със затворени очи прокарва връхчетата на пръстите си по гладките и ръбестите места на лицето му, да запази спомена за него така, че да може да пресъздаде същото това изражение от глина.

— Все вървиш, вървиш и вървиш — каза тя.

Той се спря и се обърна към нея.

— Казах ти, че старият знае нещо, което аз не зная. Днес му занесох документите. Беше се съгласил. Трябваше ми само подписът му. Изглеждаше като бухал, натъпкал се с мише месо. Отмести ги настрана и заяви, че щял да помисли. Казах му, че вече даде съгласието си. Той отговори, че може да промени решението си. Дявол да го вземе, знае, че ние с Дейл сме в състояние да го принудим насила, ако се наложи. Какво прави тая телефонистка?

Той стигна с широки крачки до телефона, свърза се с централата за извънградски разговори.

— Какво става с поръчката ми за разговор с мис Дейл Ламсън в Маями?

— Не можахме да се свържем с нея.

— Какво казват от хотела?

— Напуснала, сър. Напуснала вчера сутринта.

— Защо не ми казахте това по-рано? А какво става със Сейнт Огъстин?

— Знаете ли името на хотела в Сейнт Огъстин, сър?

— Моля, опитайте във всички хотели.

— За това ще трябва време, сър.

— Аз съм тук. — Той затвори телефона и се обърна към Каси. — Тя обеща да ми телефонира днес от Палм Бийч. Сигурно е вече на път с глупавия си кораб.

— Тогава защо се безпокоиш?

— Смятам, че е отлетяла със самолет за Сейнт Огъстин и е възложила някому да докара кораба. Това е само предположение. Не ми харесва държането на Джубал. Тя може да му е продала своя дял.

— Като съдя по това, което ти ми разказа за нея, не ми се струва много вероятно. — Тя потупа мястото до себе си. — А сега ела тук. Бъди послушен.

Той въздъхна и седна. Тя обви шията му с тънки жадни ръце и впи устни в неговите.

— Ехей! — възкликна той.

— Бъди послушен. Бъди мое момче. А сега ми кажи от какво всъщност се страхуваш.

Той замълча.

— Че я е убил по някакъв начин…

Телефонът иззвъня. Тони изтича до апарата.

Мъжки глас:

— Ало, Табор ли е?

— Кой се обажда, моля?

— Това няма значение. Имам съобщение за вас. От Дейл. Тя казва, че е много важно. Казва да се държите така, като че е мъртва. Разбирате ли?

— Аз… не знам.

— Тя е добре. Но трябва да се спотайва. Да се преструва, че старият е победил. Не мърдайте оттам. Обърнете се към някоя детективска агенция, без старият да знае. Помъчете се да научите кого е наел да я убие. На кораба е била поставена бомба със закъснител. Ще се справите ли?

Тони бе възвърнал самообладанието си.

— Ще се справя. Разбирам… но как ще се свързвам с нея?

— Недейте. Тя ще се свърже с вас, Табор. Трябват й пет хиляди в банкноти, не по-големи от петдесет долара. Бои се, че чековите й сметки ще бъдат под наблюдение, просто за всеки случай. Пратете ги препоръчано, до поискване, за Келси Маккюн. М-а-к-к-ю-н, в Лейк Уърт.

— Отде да зная дали това не е някаква измама, за да…

— Няма отде да знаете.

— Защо тя не разговаря лично с мен?

— Не иска да водите междуградски разговор с жена. Нито да получавате поща от нея. Надява се този разговор да остане в тайна. Предполага, че може да сметнете това за измама. Ето защо ми поръча да ви кажа, че в „Джена“ двамата сте се надпявали. Вие сте изпили три „манхатъна“ със скоч и сте загубили всички рундове.

— Добре, Маккюн. Това е като документ за самоличност. Ще пратя парите по пощата утре сутринта.

Той затвори телефона, като промърмори: „Благодаря.“

Тони се приближи бавно до Каси и седна. Разказа й какво се бе случило. Тя сключи ръце и възкликна:

— Леле-мале! Колко забавно!

Тони се чувствуваше страшно потиснат. Най-после каза:

— Едно е да зная, че старецът е безскрупулен. Съвсем друго е обаче да зная, че е готов да убие. А във вените ми тече от неговата проклета кръв.

Каси най-после се успокои по свой начин, а той беше като вкус на мед и лизване на син пламък.

Трябваше да кажат на Милдред Коу. Докато Милдред слушаше, усещаше раздвоението в душата си. Годините на усамотение я бяха накарали да се бои от всякакво външно влияние, което би разстроило грижливо подредените й дни. И все пак тя жадуваше за живот и тази история, която й разказваха, бе като прохладен вятър, нахлул в задимена стая.

Привечер, на третия ден от престоя им у Милдред, двете с Дейл излязоха да се разходят по плажа, а Келси все още не се бе върнал от Лейк Уърт. Милдред чувствуваше, че у Дейл има нещо чисто и силно, но по някаква неизвестна причина тя е свикнала да играе ролята на момиче с твърде много пари, твърде много време и твърде малко задръжки.

— Какво ще правите? — попита я Милдред.

— Ние с Келси решихме да разчитаме на експертите, които Тони успее да наеме. Можем да предположим, че хората, наети от Джубал, са достатъчно хитри, за да прикрият следите си. Видите ли, все пак допуснаха една грешка. Ние с Келси не загинахме. Можем да дадем показания. И най-важното е, че Келси може да посочи човека, който е поставил бомбата. Той се представи като служител от пристанищната инспекция. Искаме да почакаме тук още няколко дена, а после ще отидем тайно в Бърмингам, ще влезем във връзка с Тони и ще разберем дали са успели да разкрият нещо.

— А ако не са успели?

— Трябва да застана пред Джубал Табор, да му разкрия каквото зная и да използувам това знание като заплаха.

— Това не ви ли плаши?

— Много. Знаете ли, аз никога не съм го виждала. Майка ми унищожи неговите снимки. Той избягва всякаква известност в обществото. Не знам как изглежда, имам само описанието на Тони. Не трябваше да ти се натрапваме и да се възползуваме от твоята добрина, Милдред.

— В известен смисъл това е хубаво.

— Милдред, ние с Тони може да сме взели погрешно решение — да се борим със стария. Все едно да се борим… с призраци.

— Трябва да постъпиш така, както смяташ за добре. Или да избягаш от себе си — рече Милдред тихо, гласът и едва се чуваше сред плисъка и грохота на вълните.

— А ти бягаш ли? Не биваше да казвам това. Прости ми.

— Нищо, нищо. Дали бягам? Може би. Всъщност не знам.

— Да се прибираме ли? Келси вече трябва да се е върнал. Чудна работа, Милдред. Аз го познавам толкова отскоро. А ми се струва, че го познавам от години.

Берил Кеш провери дали вратата е заключена. После взе парите и ги подреди на леглото, банкнота до банкнота, като изравни краищата им. Всяка банкнота имаше такъв един изискан, надменен вид. Разстланите почти покриваха двойното легло. Тя обърна ония, които не бяха поставени правилно, тъй че всички тия мъже от банкнотите гледаха в една посока. По дяволите Майрън и тайнствените му пликове! Съсухреният старец бе направил добра сделка. И доколкото можеше да съди тя, имаше още много там, откъдето бяха дошли тези пари. Интересно колко плах и нервен изглеждаше старецът, непрекъснато облизваше устни и все поглеждаше през рамо. Май няма да е зле да го води за носа? Трудничко ще бъде. Тя се намуси. Старецът изглеждаше толкова погълнат от оня проклет плик, че не я погледна, по-право не я погледна както трябва.

Ах, тези старчоци. Понякога може наистина да лапнат по някоя млада блондинка. Тя обърна гръб на парите, повдигна презрамките на комбинезона си и се заоглежда в огледалото, като изви гръб и се въртеше бавно ту на една, ту на друга страна.

— Бива си те, момичето ми — каза си тихо. — Никак не си лоша. Прекалено хубава си за оня Майрън, не ще и дума.

Трябваше да свали някой и друг килограм оттук-оттам. Немного. Само няколко. С тези пари ще може да си купи елегантни дрехи. Ще шашне стария. Дявол да го вземе, пликът е вече у него. Той иска да се видят отново може би защото я е огледал по-добре, отколкото тя предполага.

Време е да разкара Майрън. Малката Берил се издигаше в обществото тъкмо когато си мислеше, че е много късно. Старецът й бе подхвърлил парите така, като че й даваше хартиени отпадъци. Човек се познава по това как се отнася с парите. А на Майрън му дай една голяма банкнота и цял ден ще я върти между пръстите си.

Разбира се, ако тя започне да харчи от тия пари, Майрън ще се учуди откъде са дошли. А няма смисъл да скъсва с Майрън, докато старият не се хване здраво на въдицата, да се замята като риба. Тя събра банкнотите бързо, като че разваляше пасианс. Подреди ги грижливо, очука пачката в бюрото, за да изравни краищата. Хубава купчинка портрети на мистър Грант^[1]. Достатъчна за един кадилак, или за един-два топаза, или за манто, по което да ти се прииска да вървиш боса.

Гласът му звучеше толкова треперливо по телефона. Студенокръвен дърт шаран. Но някъде там вътре в него още шава живот.

— Мис Кеш? Мила, тук е вашият приятел, който… ъ-ъ… направи онази покупка неотдавна.

— Здравейте, мистър! Разбира се, че ви помня.

— Сама ли сте, мила?

— Майрън не е тук, ако ме питате за това. Вижте, той още не се е интересувал къде крия онова писмо.

— Нали знаете какво да кажете, ако запита?

— Разбира се, мистър.

— Искам да… ъ-ъ… поговоря още веднъж с вас, мис Кеш. Насаме, разбира се. Много е трудно да се уреди.

— Защо да не бъде като миналия път? На същата пейка в парка? По същото време?

— Много сте любезна, мила.

— Нали имам среща, мистър. Ще залъжа Майрън с нещо.

Тя си тананикаше тихо, докато слагаше парите обратно в скривалището. Майрън положително никога нямаше да ги намери — тя бе изрязала старателно овално парче бял картон, за да прилегне на дъното на една кутия за шапки. Парите се намираха в двойното дъно. Точно там бе скрила и писмото, което Майрън смяташе за толкова важно, че гласът му трепереше, когато я помоли да го задържи у себе си и да го прати по пощата на полицаите, ако някога той изчезне внезапно.

 

 

Чудеше се какво да облече за срещата в десет часа. Нещо скромно. Сивият костюм от тропикал със светлосиньо шалче и обувки. Без шапка, разбира се. И много парфюм. Тия старци сигурно имат чувствителни носове.

В десет часа без двайсет минути, готова за излизане, тя пристъпи в тесничката всекидневна на апартамента, където Майрън лежеше на кушетката, подпрял на корема си едно списание, а от малкия червен радиоапарат, поставен върху гравирана китайска масичка, крещеше някакъв комедиант.

— Къде, по дяволите, отиваш, Берил?

— Излизам.

Той седна и захвърли списанието на пода.

— Какво значи „излизам“?

— Да не мислиш, че съм твоя собственост или кой знае какво? Излизам, казах.

— Може да излезеш, а може и да не излезеш. Аз ще реша това, момиченцето ми.

Тя въздъхна.

— Добре, добре. Бони ме помоли да се отбия да видя снимките, които е направила на Върджиния Бийч. Тъй че ще ти бъде скучно.

— Изглеждаш много наконтена за среща с Бони, моето момиче.

Тя се приближи до него, като се постара да се усмихне.

— Гълъбче, няма причини да ме ревнуваш. Никакви. Ехей, пази ми червилото.

Той се ухили, вдигна списанието и отново легна.

— Не закъснявай, момиченцето ми.

Тя тръгна по улицата, високите й токчета тракаха силно по тротоара. Нека Майрън почака и ще види. Ще разбере това-онова.

Берил беше в малкия парк в десет без пет. На пейката, която й трябваше, имаше една двойка. Другите пейки също бяха заети. Затова закрачи бавно по лъкатушната пътечка. Щом пейката се освободи, веднага седна. Видя, че старецът се приближава. Вървеше като човек, който стъпва по тънък лед. Като че му беше нужна цяла вечност, за да стигне до пейката. Седна на почтително разстояние, а тя се примъкна по-близо до него.

— Добър ден, мила — каза той с нереалния си глас.

— Здравейте, мистър. Топло е, нали?

— Тия дни нещо не ми е топло.

— Зная, че вие, слабите хора, сте щастливци. Аз мъкна прекалено много килограми. Но започнах да отслабвам.

Той сниши глас.

— Мила, много съм разочарован от съдържанието на оня плик.

— Дано не поискате да ви върна парите. Защото аз ги похарчих вече.

Смехът му прозвуча като свистене на вятър сред сухи листа.

— О, нищо подобно, мила. Всъщност аз искам да ти дам още.

— Не се шегувайте!

— Да, и се боя, че това, което ми трябва, той го носи със себе си и го пази много грижливо. Не искам да се излагаш на риск, разбира се.

— Каква е сумата?

— Тройно по-голяма от тази, която ти дадох вече.

Тя подсвирна тихо.

— Боже мой, онова нещо сигурно много ви трябва!

— Този път, мила, искам да съм напълно сигурен, че ще постигна това, което желая. Ето плана ми. Вкъщи ли е той сега?

— Разбира се. Там е.

— Ето ти половината пари. Прибери ги бързо.

Тя пъхна дебелата пачка в чантата си, дишайки учестено. А старецът продължи:

— Искам да се върнеш там и да му приготвиш нещо за пиене. Сложи този прах в чашата му. Той няма да усети вкуса. Напитката ще го извади от строя. Дай му я около единайсет и половина. Аз ще бъда там в дванайсет, ще претършувам, ще взема каквото ми трябва и ще ти дам останалите пари. Смятам, че след това ще бъде благоразумно да си стегнеш багажа и да заминеш. Той ще се ядоса много, когато разбере какво се е случило.

— Ммммм — измънка тя. — Колко време ще спи?

— Е, до сутринта.

— Така ще имам време да приготвя багажа си и да офейкам. Мистър, съгласна съм.

— Пусни ме веднага щом почукам.

— Дадено.

— А сега побързай, мила.

Берил Кеш се върна в апартамента. Беше единайсет без четвърт, когато се промъкна вътре. Радиото продължаваше да гърми. Майрън бе заспал със списанието на корема. Хъркаше като заклан. Тя го погледна с отвращение, угаси радиото. Той изпъшка юнашки, потърка очи с кокалчетата на пръстите си, прозина се и седна.

— Върна се, а? Как е Бони?

— Отлично. Но снимките са калпави.

Тя влезе в кухнята, мозъкът и работеше бързо. Ако се опиташе да води стареца за носа, имаше малък шанс да успее. А можеше и другояче. Да приспи Майрън по-рано от определеното време и да задигне онова нещо, което старецът искаше. Реши, че все ще познае какво е, като го види. Щом оня беше готов да плати толкова много за него, ще плати и повече. Много повече. А след премахването на Майрън тя ще има още повече.

През кухненската врата Майрън гледаше втренчено изправения й гръб. Намръщи се. Меко казано, тя си беше наумила нещо. Предупредителни звънчета прозвучаха в подсъзнанието му. Никога не се доверявай на такава блондинка.

Подвикна й:

— Сложи ли онова писмо на сигурно място?

— Разбира се, гълъбче — отговори тя, без да се обръща.

— Тогава дай да го видя.

— Добре. Ще ти го дам след минутка. Скрила съм го добре. Искаш ли да пийнеш нещо, гълъбче?

— За преди лягане. Добре.

Тя изчезна от очите му. Майрън изу обувките си. Прекоси килима безшумно като сянка. Кухненският плот стигаше чак зад вратата. А леко открехнатата врата се отваряше навътре. Той допря око до пролуката и видя как Берил пусна лед в две чаши, наля алкохола. Отвори портмонето си, извади малко пакетче и изсипа някакъв бял прах в една от чашите. Тръгна с чашите към мивката, а Майрън бързо, безшумно се върна обратно на кушетката. Усмихна й се, когато тя му даде напитката. Следеше я внимателно. Усмивката й беше мила, ала ноздрите й бяха присвити и побелели.

Той я дръпна на кушетката до себе си.

— Остави тази чаша, мила — пошушна в косата й. Берил я постави на пода, той сложи и своята. Докато я целуваше, много внимателно премести чашите с крака, обути само с чорапи. Закачи дръжката на нейната, придръпна я към себе си.

Наведе се, вдигна чашите и произнесе.

— Salud, миличка!

— Salud, бебчо! — каза тя.

Той пое голяма глътка. Тя — две. Той довърши напитката си и сложи чашата настрана. Седнаха и се загледаха. Внезапно пръстите й се разтвориха. Чашата отскочи от коляното й и падна на пода. Майрън се изсмя. Тя задиша дълбоко, гърлено, изцъклените й очи се разшириха. Смехът замря на устните му. Когато тя се преви надве, той видя бялото на очите и, които престанаха да го гледат. Пръстите й се вкопчиха в дамаската на кушетката. Краката й се извиха, подгънаха се. Изведнъж се свлече надолу. Политна от кушетката. Главата й се удари в килима и се плъзна напред, докато тя в цял ръст се просна по лице. Той виждаше бузата й. Беше синя като лятно небе.

Майрън стана. Поклащаше се, присви колене и лакти. Попила внимателно пулса й. Тя беше мъртва. Провери дали вратата е заключена, щорите — спуснати.

Чак в два часа сутринта намери скривалището на парите. Когато го откри, увери се, че плика го няма. Изплаши се много, но същевременно го обзе някакво зловещо веселие. Старият Табор си бе опитал късмета. Много добре изпипан опит, ала безуспешен. Той седна, вторачи се в трупа й, и се помъчи да обмисли следващата си стъпка.

В десет часа сутринта Антъни Табор, до когото седеше един кротък млад човек на име Роджърс, свърна с колата към паркинга в покрайнините на Бърмингам. Дейл по сиви памучни панталони и бяла риза стоеше на вратата на номер девет. Тя се усмихваше, докато той слезе от колата и тръгна към нея, но видя, че изглежда напрегната. Някакъв здравеняк с меднорижа коса излезе от съседната къща заедно с една висока загоряла блондинка и зачака да се запознаят.

След като всички се представиха, петимата влязоха в номер девет. Келси Маккюн остана прав, облегна се на касата на вратата на банята. Мистър Роджърс с чанта на коленете заемаше единия от двата стола, мисис Коу — другия Антъни седна до Дейл на леглото.

Дейл заговори с усмивка:

— Преди да започнем, позволете ми да обясня, че мистър Маккюн беше човекът, когото наех за кормчия на „Морска сирена“ до Сейнт Огъстин. Той успя да ме измъкне на сушата. Мисис Коу се погрижи за нас. Разправихме й историята и тя ни докара с колата си тук. Редно е да бъде посветена във всичко.

— Разбира се — промърмори Антъни. — Мистър Роджърс е представител на фирмата, на която възложих разследването, предложено от вас, Дейл. Моля продължете, мистър Роджърс.

Кроткият млад човек огледа всички.

— Позволете ми да заявя, че положението е крайно деликатно. Откакто аз съм свързан с фирмата, наш принцип е никога да не крием от полицията каквито и да било сведения за престъпна дейност. В този случай нарушихме принципа си. Сега вярвам, че вие, мис Ламсън, и вие, мистър Маккюн, ще свидетелствувате за смъртта на някой си Стивън Марксън. Властите не са уведомени за тази смърт.

— Той наистина е мъртъв — каза Келси.

Мистър Роджърс продължи:

— Първата ни задача беше да открием връзката на мистър Джубал Табор с някой, способен да изпълни такова поръчение. Един от нашите най… ъ-ъ… привлекателни млади мъже успя да спечели доверието на секретарката на Табор. Тя бе отведена в полицейското управление. Там посочи някой си Пол Майрън като човек, който няколко пъти се срещал с мистър Табор, като влизал през тайния вход. Пол Майрън има престъпно минало и е осъждан два пъти за дребни престъпления, често е бил подозиран в по-сериозни неща. Обаче няма никакви доказателства, че се е занимавал с експлозиви.

Роджърс разкопча чантата си.

— Успях да се сдобия с тези снимки. Може би на някои от тях ще разпознаете човека, когото сте виждали около кораба преди отплаването от Маями.

Келси се приближи и взе снимките. Прегледа ги набързо спря се на четвъртата, сложи и най-отгоре и ги върна на Роджърс.

— Този е. Заяви, че бил от някаква си пристанищна инспекция.

— Майкъл Ченели — каза Роджърс. — Отлично! Така можем да докажем, че Майрън и Ченели се познават. Преди години Ченели се научил да борави с динамит на някакви строителни обекти и така започнал. Ще се опитаме да го пипнем. А сега по-нататък. Мистър Антъни Табор вече има писмения ми доклад. Той ме помоли да ви го изложа устно. Преди три дни, разбира се, възложихме на наши агенти да следят и Пол Майрън, и мистър Джубал Табор, като се надявахме да открием допълнителни доказателства за връзката помежду им. Жената, която живее с Пол Майрън, оная вечер се срещнала с мистър Джубал Табор. Разговаряли петнайсет минути. Джубал Табор предал нещо на жената. На трети човек бе възложено да я проследи. Тя се върнала в апартамента. Джубал Табор се прибрал у дома си.

Лампите в апартамента й светели до три часа сутринта. Скоро след като угаснали, мистър Пол Майрън бил забелязан да изнася през задния вход на апартамента някакъв тежък предмет. Сложил го в багажника на колата. Проследили го. Минал покрай Оукхилските гробища и по 18-та улица, а после прекосил Вилидж Крийк. Навлязъл в една горичка, наблюдавахме го отблизо. После се върнал в апартамента. На разсъмване гората бе претърсена и трупът на онази жена, някоя си мис Кеш, бе открит в плитък гроб, върху който бяха натрупани клони. Повикахме веднага полицията, установи се, че жената е отровена. С помощта на лабораторни изследвания бе доказано, че трупът е пренесен в багажника на колата на Майрън. Междувременно, както твърди полицията, Майрън е изчезнал.

Ние установихме… ъ-ъ… известно сътрудничество. През последните два дена бе забелязано, че мистър Джубал Табор е станал много нервен. Властите няма да ни кажат повече. Ние трябва да издирим Пол Майрън. Мога да кажа, че на Майрън много му се иска да заплете в тази работа мистър Табор, обвинява го за смъртта на мис Кеш. Обаче като се има предвид финансовата мощ на мистър Табор и безспорната му предпазливост, съмнително е дали притежаваме достатъчно факти, за да му направим нещо повече, само ще го разстроим. Показанията на мистър Майрън не са достатъчни и по очевидни причини той твърди, че не знае нищо за експлозията на моторната яхта.

Роджърс спря да си поеме дъх. Той беше много спокоен, изискан млад човек, явно без чувство за хумор.

— Ето това е положението — каза Антъни. — Ние можем да създадем неприятности на Джубал. Но уликите са разтегливо понятие. В случай че властите се опитат да започнат процес, адвокатът на Джубал ще направи на пух и прах показанията на Майрън дори да успеем да накараме Майрън да заяви, че Джубал го е наел да убие Дейл.

— Може ли да се докаже, че отровата е дадена от Джубал? — попита Дейл.

— Дори да може — отвърна Роджърс, — очевидно той лично не би си послужил с нея. — Защо смятате, че мистър Табор е дал на момичето отрова?

— Вие казахте, че й дал нещо и след това умряла. Аз просто заключих, че тя е трябвало да я даде на Майрън и се е объркала някак.

— Много логично — промърмори Роджърс. — Точно така е станало.

— Това не ме засяга лично — обади се Милдред Коу. — Но според мен ще трябва да направите така, че Джубал Табор сам да се издаде по някакъв начин.

Всички изгледаха Милдред. Тя се изчерви.

— Аз живях дълго време сама — каза тя. — По всичко личи, че Джубал Табор е самотен човек. Навярно затова бих могла да предвидя как ще реагира. Когато човек е сам, става много самовглъбен. Действителността се превръща в нещо, което… нещо неопределено. Човекът е стадно животно. Има нещо… ненормално у онзи, който прекарва прекалено дълго време сам. Не обичам театралните ефекти, но ако можем да използуваме Дейл така, че…

* * *

За стотен път Джубал Табор си повтаряше, че момичето е излязло по-умно, отколкото бе предполагал. След внезапната, обезпокоителна смърт на Майрън е успяла да се отърве от трупа. Може да й е помогнал някой мъж, на когото е имала доверие. Дори сега тя ще го търси. Шансовете й да го открие бяха много малки. Хората не виждаха Джубал Табор. Обаче някои от служителите му го виждаха — едни в кантората, останалите в просторната грозна стара къща, която бе построил за първата си жена, къщата, в която се бяха родили двамата му починали вече синове.

Той седеше сам в облицования с ламперия кабинет на старата къща. Лампата до него не осветяваше високия таван. Поне вестниците да бяха съобщили за смъртта на Пол Майрън. Тогава щеше да знае, че най-после е в безопасност. Чувствуваше се слаб. Преживя твърде много вълнения, свързани с тази работа — убийството. Почти суеверен страх, който, разбира се, беше глупав.

От чисто практическа гледна точка едно убийство не е по-вълнуващо от поделянето на акции, от изплащането на облигации. То е решение, приведено в действие.

Момичето влезе почти безшумно. Той се сепна, като я видя. Позна я. Онова странно момиче, към което Антъни явно изпитваше големи симпатии. Името й? Каси. Каси Ланг.

— Как се вмъкнахте тук? — запита той рязко.

— Исках да се видя с вас. Никой не ми отвори вратата. Звъних няколко пъти. Не беше заключено и влязох.

— Глупости — каза той. — Дръпнете шнура на звънеца.

Тя отиде и дръпна шнура. Зачакаха мълчаливо.

— Не мога да ви разбера — каза Джубал. — Защо искахте да се видите с мен?

— Страхувам се. Е, не за себе си. За Тони, мистър Табор. Той не би ми позволил да дойда тука. Аз не му казах.

— Болен ли е?

— Мисля, че да. Нещо по-лошо от болест. Непрекъснато я вижда. Тя все му се явява нощем.

Келси гледаше Дейл в мъждиво осветената кухня. Лицето й беше побеляло като платно. Мократа й коса бе полепнала по главата, дрехите й бяха прилепнали по тялото.

Той сложи ръце на раменете й и прошепна:

— Ако тази Каси свърши работата както трябва, здравата ще го стреснеш.

— Няма полза — рече тя тихо. — Това е фарс. Той ще разбере веднага, че съм жива и че като глупаво дете се опитвам да го уплаша.

— Мила, страшно ми приличаш на удавница — каза Келси.

Антъни погледна часовника си и й кимна.

— Хайде. Втората врата по коридора вдясно.

Дейл тръгна бавно, чувствувайки се като глупачка. Когато обмисляха тази работа, планът й се струваше добър. Да въздействуват на въображението на стареца, да го накарат да каже пред свидетели само едно нещо, с което сам ще подкрепи обвинението срещу себе си. Роджърс, Антъни и Келси закрачиха тихо подире й, за да чакат пред вратата на кабинета:

Най-после тя надникна в кабинета. Видя Каси Ланг изправена близо до стола на стареца, чу нейния тих, треперлив, уплашен глас.

— Това е чиста глупост, малката — каза старецът със слаб глас.

Дейл пое дълбоко дъх и влезе бавно в стаята. Водата тихо капеше от дрехите й по излъскания под, а после закапа безшумно по килима.

С особен напрегнат глас старецът запита:

— Кой е? — Посочи с тънък, сух пръст.

Каси се обърна и погледна право в Дейл. После каза:

— Сигурно съм ви изнервила, мистър Табор. Тук няма никого.

Слабата бяла ръка се отпусна бавно на страничната облегалка на стола. Дейл гледаше лицето на стареца. То бе в сянка. Стоеше и чакаше думите, които трябваше да прозвучат. Дългите секунди минаваха.

— Защо смятате, че сте видели някого? — попита Каси. Старецът изхихика. Това беше страшен, противен звук в полумрака на стаята. Каси се отдръпна с ръка на гърлото. Той отметна глава назад и зацвили от смях. Тогава те влязоха, запалиха лампите над главите си, застанаха в полукръг и загледаха помътнелите очи и разкривената уста на стареца.

Като се кикотеше, той произнесе:

— Сред мъгли и студове и безкрайни ледове той напред-назад снове и размахвайки ръце…

Треперливият му гласец не секваше. Антъни каза тихо:

— Караха ме да декламирам това, когато бях малък. Аз фъфлех. Трябва да го е научил от мен. — Обгърна здраво с ръка треперещата Каси.

— … в сатаната се кълне, че витаят духове, че витаят духове сред мъгли и снегове.

— Ужас — прошепна Дейл, усещайки непоклатимата сила на Келси зад гърба си.

— … сред мъгли и снегове, че витаят духове…

Роджърс говореше спокойно, твърдо по телефона.

 

 

В обления от слънце августовски ден Келси Маккюн стъпи здраво на пясъка и метна въдицата; като описа висока свистяща дъга, тежестта падна отвъд ивицата на прибоя. Той опъна кордата и започна да навива макарата. Почти веднага рибата захапа стръвта и заплува диагонално навътре в морето, теглейки кордата. Въдицата се прегъна и той започна борба с рибата. Тя заплува обратно, а Келси занавива кордата, като се приготви за втория опит за бягство.

— Не я изпущай сега — каза тя точно зад гърба му.

— Ако я изпусна — измърмори той, — ще видиш мъжки сълзи, момичето ми.

Най-после измъкна рибата на пясъка, повлачи я малко, подхвана я с ръце и я заподхвърля по-нататък. Беше дълга колкото крака му и дебела колкото бедрото му.

— Красавица! — рече тя.

Той й се усмихна, стройното й, добре сложено силно тяло му харесваше.

— Жените чистят рибата — каза той.

— Но им помагат, когато чистят такива чудовища.

Той извади кукичката, прокара примка през хрилете и устата. Заизкачва се след нея по каменните стъпала. На половин път тя спря и се обърна. Изгледа го навъсено и каза:

— Мили, една жена никога не бива да пита за това. Защо избра точно мен?

— Искаш ли да те плясна през устата с една голяма риба?

— Сериозно ти говоря.

— Ще ти кажа. Тя щеше да шава много. А аз реших да водя заседнал живот.

— Няма вече да скиториш, нали?

— Не и при такъв улов, Милдред.

Те се изкачиха по стъпалата и влязоха в малката къщичка, която вече не изглеждаше толкова мрачна.

Бележки

[1] На някои щатски банкноти е изобразен генерал Грант, 18-ият президент на САЩ. — Б. пр. ↑