Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
ckitnik(2011)

Издание:

„Н“ като нож

Американска, I издание

 

Съставител: Жечка Георгиева

Редактор: Иванка Савова

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактори: Ирина Йовчева, Бонка Лукова

Коректори: Стоянка Кръстева, Донка Симеонова, Боряна Драгнева

 

ЕКП 07/9536672611/5637-352-88

Издателски №2700

Формат 60/90/16

Печатни коли 36,00

Издателски коли 36,00

Условно издателски коли 39,04

Дадена за набор на 15.VIII.1988 г.

Излязла от печат на 30.XI.1988 г.

Цена 6,15 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. —Добавяне

VI
Троен убиец

Карайки бавно по обратния път, шерифът Чайлдрес беше мрачен. По едно време, на билото, откъдето се откриваше просторна гледка към долината под тях, Макгейвък наруши мълчанието:

— Значи цялата тази местност се нарича Лейтъновите ферми?

— Точно така, Лутър. — Шерифът беше кисел. — Накъдето и да погледна. Докъдето може да стреля пушка — и дори още по-надалеч. Бива си ги тия Лейтънови.

Близо един час никой от двамата не проговори. Стигнаха отново до църквицата, отминаха я, поеха през безкрайните пасища.

Най-после Макгейвък заговори:

— Какво ти става? Откакто излязохме от планините, зъб не си обелил. Не ми разправяй, че пак те болят ушите!

— По-лошо е, Лутър, ако можеш да си представиш такова нещо. Страшна мъка ми е.

— Мъка ли?

— Често ме хваща. Да не дава господ да ти дойде на главата, Лутър. Сякаш сърцето ти е пълно с червеи и плесен. Не мога да избия оня лешояд от главата си. Хванала ме е мъката на лешояда.

Колата изскочи от царевичната нива на чакъления път. Минаха покрай боядисания в червено маган[1], навлязоха в покрайнините на града.

— Мъка, а? — проговори най-после Макгейвък. — Знам точно за какво говориш. И мога да ти кажа лек за такова нещо. Ще се срещнем довечера у Докси Лейтън. В осем часа. Доведи също Чарли Лъск и приятеля си, достопочтения Боби Лийч. Носи си белезниците, ония, дето цял ден се мъчеше да щракнеш на китките ми. Ще ти представя един убиец. И още нещо: гледай в револвера ти да има нова-новеничка капсула. Откровено казано, очаквам стрелба.

Шерифът отвърна обидено:

— Моят револвер не е с капсули. Пълен е с патрони като всички тези модерни пистолети!

 

 

Минутите течаха и светлината постепенно се променяше. От тримата души, седнали в разкошната, библиотека на Лейтънови — Макгейвък, домакинът и жена му, само Макгейвък изглеждаше напълно спокоен. В седем и половина слънцето залезе, обливайки с лъчите си орловите нокти на прозореца, полагайки розови и сиви филигранни отблясъци върху лъскавите стени, тапицирани с кожа. Хали Лейтън седеше права като свещ, напрегната. Срещу нея съпругът й, — мършавото му загрубяло лице полузатъмнено в сенките — се бе отпуснал на любимото си натруфено кресло. Слънцето се скри. И от минута на минута розовокораловите му лъчи все повече избледняваха върху разкошния килим, ставаха виолетови. След един трепетен миг на дрезгавина, на последни зари, стаята потъна в прозрачната вълна на пролетния здрач.

Плантаторът протегна ръка в мрака, щракна ключа на една настолна лампа.

Макгейвък каза:

— А от Лас Вегас отидох в едно малко селище в Индиана, наричано Уъртингтън — ех, какви чудни приключения имах там! Оттам заминах за Маями и помогнах на една стара жена да намери смарагдовата си огърлица. После пък в Колорадо някакъв идиот колеше хора и ги напъхваше в бирени бъчви, и хоп! — озовах се в Колорадо…

Часовникът върху полицата на камината удари осем без четвърт. Докси Лейтън забеляза хладно:

— Виждаме, че сте имали интересен живот, мистър Макгейвък. Добре ни позабавлявахте. Но каква точно е целта на това ваше посещение?

— Искам само да убия скуката — обясни Макгейвък. — Чакам да удари осем. В осем ще хванем убиеца на баща ви. Шерифът не ви ли спомена за това?

Очевидно не бе споменал. Тази перспектива, изглежда, че ги зарадва много. Лейтън вдигна въображаема прашинка от ревера на елегантното си сако, купено на Парк Авеню, заоглежда я внимателно. Брюнетката се наведе напред, очите й пламтяха от гняв, ала гласът й беше тих и укорителен:

— Смятате ли, мистър Макгейвък, че моментът и мястото са подходящи за едно долнопробно драматично представление? — В гласа и се прокрадна враждебна нотка. — Пръстта върху гроба на татко Лейтън е още прясна. Защо не отложите това за утре — след прочитането на завещанието?

— Тогава ще бъде много късно. Трябва да свършим тази работа още сега, иначе никога вече няма да ни се удаде възможност.

Лейтън повъртя в пръстите си кафява цигара.

— Откакто пристигнахте в Роктън, вие говорите с недомлъвки. Нашепвате загадъчни безсмислици. — Плантаторът се изразяваше спокойно, тихо, но в думите му се долавяше студенина. Макгейвък разбра, че е настъпил решителният момент. Лейтън изрече лениво: — Изяснете се сам, преди да съм ви изхвърлил.

— Не много отдавна — подзе Макгейвък — вашият баща ни писа в Мемфис. Намерил, както му се струвало, следи, че в спалнята на някогашното му училище се навъртат скитници. Именно това писмо и малкото разследване, което провел сам, са станали причина за смъртта му. Да… не се мръщете. Професор Лейтън е бил убит. Разбира се, никога не ще успеем да докажем това, докато вие не разрешите изравяне и аутопсия на трупа. Обаче…

— Обаче празни приказки! — тросна се Лейтън. — Щом не можете да го докажете, каква полза да продължавате? Трябва откровено да ви заявя, че за мен вие сте измамник. Съзнавате, че се провалихте.

— Аз мога да докажа, че Лесли Андерсън е убит. Мога да ви покажа трупа. Мога да докажа, че човекът, който е убил Андерсън, е имал предостатъчно основания да убие и професор Лейтън. Как ви се струва това?

Лейтън се засмя.

— Вие всъщност се борите за хонорар, нали?

Чукчето на главния вход удари няколко пъти.

— Това — забеляза Макгейвък — ми звучи като пристигане на някакъв шериф.

Момичето стана и излезе от стаята. Върна се с нежеланите си гости.

Шерифът Чайлдрес мина през вратата като съвсем нов човек. Ноздрите му надушваха действие, лицето му беше зачервено от напрегнато предвкусване на нещо важно. Той погледна Макгейвък с доверчивите, щастливи очи на дете по Коледа. До него крачеше Лъск, а малко по-назад, от едната му страна, се влачеше Робъртъс Лийч. Мърлявият надзърна над рамото на шерифа, усмихна се, поклони се и кимна на насъбралите се.

Макгейвък следеше навъсено приближаващите се.

— Сега вече можем да приключим въпроса. — Той посочи. — Шерифе, арестувай този човек. Внимавай!

Едрият шериф се движеше като рис. Завъртя се, сграбчи Лийч за ръката и я изви назад. От устата на мърлявия захвърчаха слюнки, той се замята. Чарли Лъск с един скок се намеси в схватката, вкопчи се в ръката на Лийч, прикова я на място.

Макгейвък извика ядно:

— Не този, не Лийч! Чарли Лъск ни трябва!

Трябваше да се намесят и тримата — Макгейвък, Лейтън и шерифът, за да му сложат белезниците. Дребният секретар крещеше и беснееше. Шерифът Чайлдрес гледаше пленника си неловко.

— Значи тази работа е свършена точно както предположих още отначало — от някой проклет външен човек! Как го е направил, Лутър?

— Това е вече друго, Макгейвък — каза Лейтън учтиво. — Някак си чувствувах… ъ-ъ… че се опитвате да замесите мен в тази афера. Разкажете ни всичко.

 

 

Като повдигна вежда, Макгейвък каза:

— Това ще ви струва пет хилядарки.

Лейтън даде знак на съгласие като купувач на търг и отсече:

— Говорете!

Макгейвък кимна.

— И трябва да добавя, че така ще си спестите много хиляди. Е, добре. Ето как е станало всичко. Работата е много прозрачна. Учудвам се, че вие сами не сте се досетили. Лъск като секретар на стария е злоупотребявал със средствата на своя работодател. Това е в основата на всичко. Андерсън е искрата, която е предизвикала всички тези убийства. Преди няколко седмици, когато дошло време за ежегодната ревизия на сметководните книги на Лейтъновите ферми, Андерсън, изпълнявайки дълга си на управител, проверил сметките на професор Лейтън. Открил дефицит. Знаел, че старецът не може да краде от себе си, затова обвинил Лъск. Лъск си признал, помолил го да му даде време да възстанови сумата. Андерсън се съгласил. Това са мои догадки — но както виждате, не може да е било другояче.

Хали Лейтън възкликна:

— Значи в края на краищата Фидлър Джоплин не е виновникът?

— Фидлър Джоплин има тук свое място, и то важно място. — Макгейвък започна да обяснява. — Планът на Лъск е бил дяволски прост. Намислил да примами Андерсън и да го убие. Лобното място, избрано от Лъск за сцена на престъплението, било мелницата на Джоплин. Той „обработил“ стария Лейтън, казал му, че Фидлър вари спиртни напитки. Старият наредил Фидлър да бъде затворен за разпит. По този начин мястото за извършване на убийството било свободно. Андерсън се е срещнал с Лъск през нощта в Джоплиновата мелница и оня го е убил, да, така е било, господа! — Той помълча. — Лъск станал неспокоен. Фидлър се усъмнил, че има нещо нередно.

— Разбирам. — Очите на Лейтън бяха помътнели. — Трупът е в мелницата. След това Лъск „обработил“ баща ми, страхувайки се да не би престъплението му да бъде разкрито, насъскал баща ми да се опита да изгони Фидлър, защото незаконно се е настанил на земята ни!

— Точно така. Но не успял — продължи Макгейвък. — Фидлър имал основателни причини да смята, че в жилището му е било извършено убийство, докато е прекарвал края на седмицата в ареста. Той…

Шерифът Чайлдрес не можеше да повярва.

— Как е разбрал?

— Видял е кръв по воденичния камък. Спомняте ли си какво бълнуваше в пиянския си сън? „Опръскан е с кръв.“ Подозирал, че Андерсън е бил убит в мелницата му, заловил се да търси трупа и по този начин да се издигне в очите на своите приятели и съседи. Средствата му са били груби и примитивни. Той смятал, че е логично всеки труп в мелницата да бъде хвърлен в стария воденичен вир. Уловил си един лешояд, нещо като пернат копой, който по миризмата да намери трупа — и се запретнал на работа. Сложил вар в няколко гърнета. Като човек, който умее всичко, щял да използува тези гърнета, за да предизвика във вира взрив, който да изхвърли трупа на повърхността.

Лъск се обади дрезгаво:

— Аз не съм престъпник. Не умея да върша такива работи!

— Така ли? — намръщи се Макгейвък. — Ти си първокласен фалшификатор, владееш всички тънкости. Учебниците ти по рисуване на карикатури са прикритие, в случай че някой те улови с фалшификаторски пера и мастила. Ти си подправил истинския подпис на Андерсън върху онова писмо в чекмеджето за яки на стария, а после за заблуда си надраскал името му по ония книги в стаята ти. При фалшификацията си служиш със засенчен екран с голямо увеличение. Измайсторил си нещо хитроумно. Изрязал си дупка в дъното на едно чекмедже в скрина на стария; това е твоят екран. Вземаш от тавана оная двеставатова крушка — обзалагам се, че ти си накарал стария да я постави — и я слагаш под чекмеджето. Закриваш дупката с парче стъкло и си напълно готов да прекопираш всичко, което ти попадне!

— Значи той е убил и баща ми. Защо? — изрече бавно Докси Лейтън.

— Както казах, уредил си е среща с Андерсън в Джоплиновата мелница, за да го убие. Очаквал е мръсна, кървава работа. Затова приготвил в старата, изоставена девическа спалня леген и кърпа. След като ликвидирал Андерсън, той го претърсил, взел от трупа — навярно заедно с портфейла — несесера с гребена на Андерсън. После Лъск се върнал в спалнята, съблякъл работния си комбинезон, измил се и вчесал косата си с гребена на мъртвеца. Старото училище, мистър Лейтън, е било гордостта и радостта на баща ви. Обикаляйки там, той открил легена. Затова ни писа. Когато по-късно пак отишъл там, открил и нещо друго. Открил убедителна улика срещу убиеца. Намерил оръжието; намерил също и гребена на Лесли Андерсън.

Достопочтеният Робъртъс Лийч изпухтя.

— Какво общо може да има един гребен със случая?

— Станал е причина за смъртта на стареца. Предполагам, че той е разпознал на него два вида косми и се усъмнил, че едните са от косата на секретаря му. Занесъл го вкъщи и догадката му се потвърдила. Подпитал Лъск със заобикалки и Лъск станал подозрителен. Старият се уплашил. Запалил голям огън в камината и изгорил гребена. Точно в този момент дебнещият Лъск се вмъкнал в стаята. Старецът бил съобразителен. Хвърлил протезите си в пламъците, така че твърдият каучук на протезата да прикрие миризмата на горящия гребен. Но това не спасило живота му.

Лейтън беше вече убеден.

— Значи затова Лес Андерсън все влизаше и излизаше от килерите. Подозирал е, че животът му е в опасност.

— Именно. И…

— Ако съм злоупотребявал — каза иронично Лъск, — защо не се измъкнах, докато още бях извън подозрение?

— Не е било нужно да бързаш — обясни Макгейвък. — Счетоводните книги ще бъдат проверени повторно едва след прочитането на завещанието. Смятал си, че разполагаш с още два дена. Бас държа, че куфарът ти е вече готов.

На шерифа Чайлдрес му бе хрумнало нещо. Лицето му се свиваше и гърчеше. Най-после той проговори:

— И тъй, Лутър, ти свърши отлична работа. И много сме ти признателни. Утре ще разровя тоя воденичен вир и ще измъкна Лес Андерсън. Според мен успехът ти зависи от това дали ще намерим трупа на Лес Андерсън. Дай боже да е там!

— Няма да е там — подхвърля злорадо Лъск. — Андерсън е в Литъл Рок.

— Няма да е там — повтори Макгейвък. — Но Андерсън не е и в Литъл Рок. В пепелта в спалнята на Джоплин личат главички на нови гвоздеи. Андерсън е заровен под подовите дъски и бъдете сигурни — надълбоко.

За миг всички бяха ужасени. В стаята се възцари тишина.

— Не може да бъде, Лутър — възрази шерифът Чайлдрес. — Когато днес следобед бяхме с теб там, лешоядът в кафеза беше полузаспал. Ако наблизо е имало труп, щеше да бъде неспокоен и възбуден. Положително щеше да го надуши.

— Лъск е заровил жертвата си под подовите дъски на Фидлър Джоплин. Така ли е? — Секретарят се сви. Без да му обръща внимание, Макгейвък продължи: — А сега да завършим с кратка лекция по естествена история. Повечето хора мислят, че лешоядите надушват леш. А това не е вярно. Ако щете вярвайте, но те разчитат единствено на зрението си. Зрението им е многократно по-силно от човешкото, те са роднини на ястребите. Летят толкова нависоко в небесата, че човек не може да ги види, но са способни да забележат дори една малка полска мишка на земята. Зрението им е наистина изумително. А обонянието им, дами и господа, само много преувеличено. Има ли публиката някакви въпроси?

Бележки

[1] Машина за чистене на памука от семената. — Б. пр.

Край