Мърл Констинър
Мъката на лешояда (5)

V
Примката се затяга

Хали Лейтън прие Макгейвък в оранжерията.

Като вървеше към подобната на храм веранда на къщата, детективът бе стигнал почти до средата на чакълената алея за коли, когато момичето се показа за миг до една разцъфнала дива ябълка край ъгъла на сградата и му махна с ръка. То направи това с много потаен вид. Съвършено ясно беше, че го бе чакало, че се опитваше да го отклони, преди да е стигнал до входа.

Макгейвък изостави алеята за коли, прекоси моравата и влезе безмълвно след момичето в един голям остъклен солариум.

Беше проветриво място с куполообразен покрив, направен от малки четвъртити стъклени прозорчета. Голям бе колкото танцувална зала. Имаше цели редици и поставки с екзотични растения и папрати, вероятно бяха стотици, и толкова много слънчева светлина, пречупвана под най-различни ъгли от полегатите стъкла, толкова много бухнала зеленина и восъчни листа, че Макгейвък бе като зашеметен. Тежкият дъх на зловещите цветове се рееше във въздуха на слоеве от мускусни аромати. Хали Лейтън стоеше пред него и го гледаше втренчено.

Дългонога и грациозна — истински красива жена. Меката й лъскавочерна коса беше прибрана на тила с панделка като на момиченце. Беше облечена с широка, дълга до коленете рокля в убит тъмночервен цвят, поръбена със сърма, и носеше малки изрязани велурени обувки с високи токчета. Макгейвък я огледа внимателно и каза:

— Охо, охо. Значи така се издокарват хората за погребение в Роктън.

Тя избухна:

— Не ставайте глупав. На погребението аз носех черно. Когато то свърши, прибрах се вкъщи и извадих най-фантазьорските дрехи, които имам. Нали разбирате, същото е, както да си изплакнете устата, след като сте лапнали муха.

— Не обичахте ли стария? — попита спокойно Макгейвък.

— Обичах го. Вие не разбирате. Ковчегът, голямата дупка в земята и всичко друго. — Тя прехапа устна. — Колко съм смешна. Не мога да се примиря с мисълта, че едно живо същество е умряло в разцвета на живота си. Изглежда, че не съм добре психически.

Гласът на Макгейвък стана дързък, рязък.

— Ходите ли на лов?

Вратата беше отворена към двора. Шест бели пауна като снежна върволица влязоха тържествено от моравата в помещението, разходиха се безцелно насам-натам между саксиите с папрати.

— Разбира се, че ходя на лов. — Момичето поруменя от яд. — Разбирам какво искате да кажете… но ловът е нещо съвсем друго. — Тя се опита да обясни. — Смъртта, както и всичко останало, си има степени. Понякога е трагична, друг път е логична и необходима. Всеки път, когато изпиете чаша ферментиращо вино или изядете резенче плесенясало сирене, вие всъщност унищожавате живот, но не придавате никакво значение на това, нали? Искам да кажа, че…

Макгейвък наблюдаваше пауните.

— Това са врели-некипели — заяви той. — Защо ме домъкнахте тук?

Тя разтвори листата на една клюмнала орлова папрат, извади внушителна чекова книжка и малка златна писалка.

— Колко ви дължа?

— Защо се безпокоите за това? — Макгейвък говореше неясно. Той каза небрежно: — Чух някои интересни слухове за стария професор. Един — мисля, че беше шерифът Чайлдрес — забелязал, че старецът изгорил изкуствената си челюст точно преди да умре. Разправял, че щели да му израснат истински зъби само чрез силата на волята. Чували ли сте тази история?

Тя кимна.

— Да. Истина е. Татко Лейтън сам ми разказа всичко. Един ден седял пред огнището и изведнъж го доядяло на зъбните протези. Решил сам да си направи нови челюсти — духът да надделее над материята. Извадил протезите си и ги хвърлил в огнището. Изглежда чудновато, но можем ли да твърдим, че не е знаел какво върши! — Тя размаха чековата книжка. — Колко ви дължа?

Макгейвък забеляза, че на краката на пауните има по един пръст с голяма става. Това го озадачаваше. Той попита:

— Защо всяка от тези птици има подут пръст? — Посочи най-близкия снежнобял паун.

За минута тя не разбра.

— А-а, това ли? — Усмихна се. — Пауните имат навика да скитат. Като ги купите, смазвате един от пръстите им и после никога няма да напуснат убежището си.

— Значи просто вземате, че го смазвате, а?

— Точно това казах. — Тя се наежи. — Не си придавайте толкова възмутен вид. Изглежда жестоко и може да е така. Но това е стара, традиционна предпазна мярка и не разбирам вас какво ви засяга! — Тя се разгневи. — Вие сте отрасъл в голям град, идвате тук и се опитвате да ни учите как да подреждаме живота си. Разбира се, ние, Лейтънови, сме само полуцивилизовани, но умеем да живеем…

— Не се и съмнявам. С две хиляди акра!

Тя каза хладно:

— Снощи аз не съзнавах какво върша. Дойдох в „Симънс Хаус“ и ви наех. Е, няма как, договорът си е договор. Тази сутрин татко Лейтън бе погребан. С това работата ни приключва. — Тя допря писалката до хартията. — Колко ви дължа?

— Пет хиляди долара.

Мисис Лейтън се стъписа.

— Шегувате ли се? Не, виждам, че не се шегувате. Но това е абсурдно. Вие нищо не сте направили.

— Не ви ли правих приятна компания? — усмихна се Макгейвък. — Таксата е пет бона.

Тя сложи капачката на писалката си, сгъна чековата книжка, пъхна я в джоба си.

— Стига. Няма да получите нито цент. Може би така ще се научите на малко вежливост. Знаете ли, тук, в пущинаците, ние държим много на добрите обноски. — Тя го дари с тънка усмивка на тигрица. — Ще ви купя билет обратно за Мемфис и ще ви го оставя на гарата.

Той вдигна шапката от коленете си, нахлупи я на главата си, стана.

— Според мен единствената беда е, че да притежаваш две хиляди акра, значи да си предразположен към мания за величие. Не ми размахвайте тоя камшик, миличка, аз нямам волски ярем на шията си. Ние с вас сме сключили договор и не можете да го развалите само с едно щракване с пръсти. Не изопачавате ли малко фактите? Снощи в „Симънс Хаус“ вие не ме наехте, за да разбуля тайната около смъртта на професор Лейтън. Страхувахте се да не пострадате; договорихте се с мен да ви закрилям. Разбира се, нашето споразумение не беше едностранно, нужно е и двете страни да го анулират. Ако снощи сте били в опасност, сега също сте в опасност, затова отказвам да ви освободя от задължението.

— Опитайте се да вземете дори един цент! — подхвърли тя подигравателно.

— Несъмнено вие познавате много добре ирландските сетери в конете, но по стечение на обстоятелствата аз пък много добре познавам законите на страната. Според собственото ви признание Лейтъновите ферми са обща собственост. Ако не можем да вземем пари от вас, ще притиснем съпруга ви. Ако и там ударим на камък, ще дадем под съд наследниците на стария доктор Лейтън. А когато Атъртън Браун заведе дело, вестниците правят от него сензация.

Тя повтаряше непрекъснато нещо под нос, но той не можеше да я чуе, затова попита:

— Какво мънкате?

Тя изсъска злобно:

— Ти си куче, мръсно, краставо куче! Куче такова…

Той кимна сериозно в знак на съгласие.

— Боя се, че е вярно, А сега ще ме извините, но ще напусна този очарователен дом на вечно цъфтящата радост. И потърсете един човек за някакви гърнета.

Чарли Лъск в шоколадените си памучни панталони и сакото от туид — но без траурна лента на ръката — слизаше по широките каменни стъпала на съда, когато Макгейвък излезе на площада. Сега секретарят изглеждаше съвсем друг. Раменете му бяха отпуснати и влачеше крака като човек, който се плъзга на кънки. Макгейвък подвикна: „Здравейте!“ — и като го забеляза, Лъск направи напразен опит да си придаде обичайния безгрижен вид. Той разпери пръсти като ветрило, помаха и отвърна: „Здравей, симпатяга!“ Гласът му беше глух, погледът — смутен, объркан.

Макгейвък се подсмихна.

— Зная какво точно ви минава през главата. Светът е отвратителен, нали?

Чарли Лъск облиза устни, задави се.

— Не грешите. Прогнозите са много мрачни.

Слънцето печеше ужасно. Макгейвък се спря под тебеширеносинята сянка на една вита колона.

— Главният шериф иска да ви припише убийство, а?

— Сбъркал е адреса. Изглежда, че докато бяхме на погребението, Чайлдрес е претърсвал дома на доктор Лейтън. На тавана е открил нещо като скривалище с еднодоларова банкнота в него. Твърди, че там са били укрити много пари. Казва, че аз съм убил работодателя си и съм задигнал тайните му спестявания. Шерифът Чайлдрес иска от мен, първо, да призная, че съм извършил предумишлено убийство; второ, да призная, че съм откраднал хиляди и хиляди долари, и, последно, да върна парите. Такова се очертава горе-долу близкото ми бъдеще. А то не ми харесва. — Той се опита да се усмихне. Изведнъж като че ли малко се учуди. — Отде знаете?

— Аз бях с него, когато претърсваше къщата — отговори Макгейвък. — Нали знаете, че съм детектив. Това ми напомня една подробност, която ни озадачи. Заедно с другите помещения случайно претърсихме и вашата спалня. Забелязах, че вие сте нещо като книжен плъх и че имате вкус към книги с карикатури и вицове. Но тематиката не е толкова важна, бедата е там, че не мога да разбера подписите върху форзаца на тези книги. На всяка има подпис: Лесли Андерсън, Литъл Рок, Анканзас. Да не сте ги взели назаем от…

Лъск изглеждаше уплашен.

— Книгите са мои. Не знам кой е написал на тях това име… нито по каква причина. Забелязах го преди три дена. Трябва да е било направено точно след като старият се обеси.

— Няма съмнение, подписите са подправени — каза Макгейвък замислено. — Никой не би отбелязал като адрес само Литъл Рок. Ще напише Гасхаус Терас 1066 или нещо подобно, ще отбележи улицата. Ценни ли са книгите?

— Цялата партида, купена на оказион, струва може би три долара и половина.

Макгейвък се намръщи.

— Кога ще четат завещанието?

— Какво? Аха, завещанието. Утре следобед. Това е само формалност. Всички роднини имат преписи от него. Фамилията Лейтън е нещо като акционерно дружество. Автоматично всичко се връща обратно във фермите им. Дори репутацията на стария. Ха-ха!

Макгейвък се намръщи, поклати бавно глава.

— Каша, братко Лъск, същинска каша.

Извъртя се на пети, изкачи се по стълбата, вземайки по две стъпала, и влезе в съда.

В кабинета на шерифа ставаше нещо. Чайлдрес имаше гост.

Макгейвък влезе в стаята и отначало не разбра какво става. Помисли, че мистър Чайлдрес изведнъж е откачил. Едрият шериф се бе излегнал на своя въртящ се стол. С украсените си с гуша челюсти стискаше незапалена пура; бе махнал лентичката на пурата, сложил я бе на безименния пръст на лявата си ръка и я съзерцаваше от разстояние с тъжна сериозност. Извиваше ръката си, оглеждаше пръста си, цъкаше с възмутено недоумение.

— Ужасно — рече той. — Просто ужасно. — Изглеждаше нервен. — Ще бъдете ли тъй добър да повторите това, което казахте?

Макгейвък внезапно се закова на място.

— Аз нищо не съм казвал.

Шерифът Чайлдрес беше раздразнен.

— О, заповядайте, Макгейвък. Аз не говорех на вас. Щом сте тук, влезте. — Той заговори над рамото на Макгейвък. — Бих искал да чуя отново тази история — от начало до край.

Чак тогава Макгейвък забеляза госта на шерифа. Той седеше смирено в ъгъла зад вратата. Отначало беше малко трудно да го разпознае, но после Макгейвък изведнъж разбра кой е. Поки, бившият затворник, който държеше нелегална кръчма под старата кланица. Той се бе измъкнал от бърлогата си и беше облечен като светски човек. Избръснат и измит, със свещенически костюм от син серж, безупречен, с бяла риза и черна вратовръзка. Чертите на скотското му лице бяха свъсени от гняв.

— Ще ти го повторя — рече той. — Но не вярвам да можеш да направиш нещо. Хора като Фидлър Джоплин и като мен нямат много влияние. Дойде ли време за избори, не се натискаме да се кандидатираме за шерифи.

Чайлдрес възкликна укорително:

— Е, не си прав, приятелю. Аз съм шериф на бедняците!

Очите на Поки светнаха иронично.

— Щом ти го казваш, може пък да е истина. — Той се обърна към Макгейвък. — А и вие според мен не сте по-добра стока. Фидлър ми беше приятел. Намериха го мъртъв в стаята ви в „Симънс Хаус“. Отде да зная дали вие не сте свършили тая работа?

— Отговори му като възпитан човек — посъветва шерифът Макгейвък. — Той, общо взето, е свястно, добро момче, но има трън в задника си и пистолет в джоба. Смъртта на Фидлър го разстрои, би те убил начаса. Но до утре ще му мине.

Макгейвък възкликна добродушно:

— Боже мой! Като че сме пак в старата Аризона. Какво те тревожи, Поки?

— Страх ме е и съм ядосан.

— Разкажи му, Поки — подканя го шерифът.

— В този град става нещо, което е много, много лошо. Не знам какво е, ама Фидлър Джоплин знаеше. Стана умислен. Опитах се да го разпитам, но той дума не обелваше. Предположих, че е нещо, свързано с Лейтънови, задето го тормозеха. Може би дело или нещо подобно. Снощи разбрах, че е съвсем друго.

— Чуй го, Макгейвък. Ужасно е — измънка шерифът.

Поки продължи:

— Снощи Фидлър дойде в моята… ъ-ъ… кръчма пиян до козирката. Ругаеше доктор Лейтън, наричаше го сатана, дърт змей. Е, повъртя се малко, па се тръшна на леглото, направо загуби съзнание. Изпадна в унес. По едно време, дявол да го вземе, започна да говори насън. Непрекъснато повтаряше едно и също. Кръвта ми се смрази, като го чух. Казваше: „Опръскан е с кръв.“ Само това едно-единствено изречение. Хващам се на бас, че го повтори сто пъти!

Шерифът Чайлдрес погледна Макгейвък.

— Разбираш ли? Опръскан е с кръв. Кого е имал предвид?

Макгейвък заяви сериозно:

— А сега слушай, Поки, аз търся убиеца на Фидлър и ще го пипна. Но искам да бъдеш откровен с мен. Ти твърдиш, че Джоплин не е ловял риба с гърнета. Кой друг освен теб би могъл да знае? — Той посочи гърнетата до стената. — Как си обясняваш това тук?

Шерифът Чайлдрес се намеси раздразнено:

— Разбира се, че си е служил с гърнетата. Съобщиха ми по телефона и отидох в дома му, докато го нямаше там. Намерих тези гърнета под кревата му. Капаците се пробиват, гърнетата се напълват с вар и са готови. — Хрумна му нещо. — Да не искаш да кажеш, че други са ги сложили там? Че са искали да го компрометират?

— Не — заяви Макгейвък. — Гърнетата наистина са били негови. Нали така, Поки?

Поки кимна.

— Негови са били гърнетата, той ми призна това, но не е смятал да лови риба с тях. — Той стана, постоя малко на вратата. — Ако хората на закона имаха глави, щяха да разберат, че той казваше истината. Че къде може да ги използува? Из тия планини има само плитки речни ръкави. Къщата му е много далеч, на петнайсет мили от реката. И ако е смятал да лови риба в речните вирове, щеше да пренесе гърнетата нощем и едва тогава да ги напълни с вар. Нямаше да мъкне всичките тези веществени доказателства на петнайсет мили.

Поки излезе бавно от стаята и затвори вратата подире си.

Шерифът Чайлдрес беше развълнуван.

— Човекът е прав — каза тихо той. — Виж, това не съм помислил досега. Така положението става страшно объркано, дявол да го вземе!

— Изкарай колата си — разпореди се Макгейвък. — Отиваме в планините. Искам да огледам колибата на Фидлър Джоплин. По-бързо!

 

 

Малката ферма на Джоплин се намираше на осем мили разстояние, в самото сърце на местността Синята скала. Синята скала представляваше див, почти непроходим лабиринт от гористи хребети точно на изток от града. С кола пътят беше само осем мили, ала го изминаха за час и половина. Започнаха с бавно, отегчително пълзене и пътуването ставаше все по-бавно и по-бавно.

Излязоха от границите на града и се помъкнаха по чакъления път с охлювната скорост от петнайсет мили в час. Макгейвък попита нервно:

— Какво й става на тази таратайка? Не можем ли да се движим по-бързо? Знаеш, че разследваме убийство.

Шерифът Чайлдрес отвърна успокоително:

— Ако й отпусна юздите, ще се счупи карбураторът. Хубави коли трудно се намират. Аз имам тази от десет години и смятам да я имам още десет.

Спорежът и смрадликата се нижеха край пътя като бавнодвижеща се панорама. Макгейвък затвори очи и се опита да подремне, но политна напред от седалката. „Тук завиваме“ — обясни шерифът Чайлдрес. Макгейвък не виждаше никакъв завой, само дългото право шосе.

Пристъпвайки от думи към действие, Чайлдрес завъртя кормилото си рязко наляво. Колата изскърца, заобиколи бавно пътната бариера и като слезе по насипа навлезе в една царевична нива.

— Има много повече пътища човек да стигне до местността Синята скала — забеляза Чайлдрес, — отколкото кърлежи в гърба на кит. Но този е най-прекият.

Четвърт миля караха покрай една ограда — в абсурдно оранжево — и се заизкачваха по лек склон. Три пъти в течение на петнайсет минути шерифът слиза, отваря порти, минаха покрай стада овце и пасящ едър рогат добитък. Стана по-стръмно, на мястото на шистите и кактусите се появиха бодлива зеленика и нискорасли кедри. На склона се показа небоядисана дървена църквичка. От църквата се разклоняваха като спици на колело шест коларски пътя. Шерифът избра единия от тях, вкара колелата на автомобила в коловозите и се ухили.

— Сега вече няма как да я подминем. Движим се към билото.

— Както подразбрах — произнесе Макгейвък бавно, — Фидлър не е живял в колиба. Живял е в част от старата мелница. Прав ли съм?

Шерифът кимна.

— Вярно е. Но как узна…

Макгейвък се прозина и отвърна:

— Поки ни каза това в кабинета ти, не го ли чу?

— Поки не е казвал нищо подобно… — възрази шерифът. — Е, пристигнахме!

Джоплиновата мелница се намираше в една падинка, обградена от дървета. Гледана от билото, тя имаше тъжен, запустял вид. Едно време е била процъфтяваща, оживена планинска мелничка, ала сега стряхата й беше увиснала, плочите на покрива й — напукани и обрасли с мъх. Пълзящите пипала на гората бяха достигнали сечището. Макгейвък запита сериозно:

— Какъв е оня голям вир точно зад постройката?

Шерифът Чайлдрес отговори разсеяно:

— Това е старият воденичен вир, Лутър. — Изведнъж като че го удари гръм. — Боже мой! Нали Фидлър щеше да лови риба с гърнета в своя воденичен вир!

— Да слезем там — заповяда Макгейвък мрачно. — Губим си времето.

Постройката отдавна беше частично разглобена от неуморно чоплещите пръсти на времето. Старата мелница представляваше, кажи-речи, само купчина сухи гнили дървета, задната половина беше рухнала напълно — покрита с увивни растения грамада от греди и дъски. Обаче имаше признаци, че предната част на постройката е била обитавана. Имаше прозорец, за праг бе поставен прясно отсечен кедров пън. Част от машинарията на старата мелница беше изнесена от разрушената постройка и изоставена под един паянтов навес отзад. — Макгейвък като пощенски гълъб се насочи право към навеса.

— Къде е воденичният камък? — попита той.

Шерифът Чайлдрес посочи един голям кръгъл камък, подпрян на изкорубените дъски отвън. На повърхността му имаше грозно възчерно петно. Шерифът се наведе.

— Ай да се не види! Това е кръв!

— Разбира се, че е кръв. — Макгейвък беше кисел. — Ти какво очакваше? Сорго ли? Да влезем вътре.

Макгейвък се убеди, че постройката е твърде жалко подобие на къща. Тук имаше дървен материал в изобилие, стига Джоплин да е искал да си построи нещо комфортно — но очевидно Фидлър просто не е ламтял за комфорт. Стаята беше бедно обзаведена, стените — облепени със стари вестници, за да не духа, подът — скован накриво от разни дървени парчетии. В един ъгъл имаше примитивна печка, измайсторена от вехт бензинов варел, в друг — груб ръчно скован нар. Два счупени стола и една криво-ляво направена маса завършваха мебелировката.

Погледът им бе привлечен от един предмет на масата, който засенчваше всичко останало. Точно в средата на тази маса имаше кафез. Кафезът, изящно изплетен от бели дъбови пръчки, беше хубав образец на майсторството на планинците.

В кафеза имаше лешояд. Първия лешояд, който Макгейвък виждаше отблизо — а и не беше красив. Огромен, тромав и противен, неприятен за гледане. От въз чер кичур рошави пера стърчеше змиевидната му шия с червеникава сбръчкана кожа, която завършваше с глава със злобни очи и голяма човка. Грозните му хищни крака имаха досущ цвета на бледа човешка плът. Лешоядът ги оглеждаше с тъпо безразличие. Шерифът Чайлдрес зяпна от смайване.

— Боже, спаси ме! Защо е държал такава гадина тук като домашно животно?

— Как ли го е уловил?

— Лесно се ловят. Просто слагаш стръв на една примка. Дечурлигата в планините ги хващат и им окачват книжни гердани. Но това е съвсем друго! — Шерифът почервеня. — Да го сложиш в кафез и да го държиш така е…

— Разбира се, разбира се.

Макгейвък тръгна към единия ъгъл на стаята. До печката имаше кофа с пепел. Той вдигна кофата, премести я на две крачки и застърга пода с подметката си.

— Какво търсиш? Други, кървави петна ли? — попита намръщено шерифът Чайлдрес.

— Не, днес няма кръв — отсече Макгейвък. Той вдигна кафеза, излезе навън и пусна пленника.

Лешоядът пробяга няколко метра с невероятна бързина и литна, размахвайки, крилете си широко и плавно. Проследиха го, докато изчезна в небесата.

— А сега — рече Макгейвък — ще огледаме набързо воденичния вир, просто за проверка.

Водата във вира зад постройката беше застояла, зловонна. До самия край на пенестата повърхност растяха храсти и шубраци. На един гниещ пън се печеше на слънце синьо-черна змия, месеста и дебела колкото китката на шерифа, водни паяци сновяха в кръг и на зигзаг из лигавите водорасли.

— Каква е дълбочината на тези вирове? — полюбопитствува Макгейвък.

Шерифът Чайлдрес беше неспокоен.

— Що се отнася до това — отговори той грубо, — не съм чувал. — Извади голям златен часовник. — Да се връщаме ли към цивилизацията?