Мърл Констинър
Мъката на лешояда (3)

III
Бърлогата на контрабандиста

Бе малко трудно да се открие заведението на Поки. В малката уличка, встрани от Главната улица, между две преки се простираше паянтова товарна платформа, като всеки търговец имаше своя врата към нея. Построена в старо време, тази платформа беше висока колкото каруца. Тоест около метър и половина. Като светеше внимателно с джобното си фенерче, Макгейвък откри, че под всеки склад има врата, водеща за някогашния голям търговски склад. Гниенето и разрухата бяха променили всичко тук. Вратите на много от приземните складове липсваха, други едва се държаха на пантите си.

Червеникавата глина на уличката беше изровена, миришеше на конски фъшкии и бе тъмно като в пещера. Макгейвък тръгна по нея. Последната постройка в края й събуди интереса му. Един почти изтрит надпис гласеше: Тос. Барлоу и син, прясно месо. Значи това е било някогашната кланица, сега воняща и порутена; прозорците й зееха, стъклата им бяха счупели.

Макгейвък насочи лъча на фенерчето си под платформата. Вратата към склада беше нова, здрава, шейсет сантиметра на метър и осемдесет, от бял чам, закрепена на страничната каса с масивни панти.

Избата беше ниска и мръсна. Макгейвък знаеше какво представляват тези бърлоги в малките градове; бяха пълни с опасности. В избата имаше само трима души — двама клиенти и собственикът. Мястото беше мръсно, миришеше на мухъл, по тухлените стени имаше влажни петна на гъбеста плесен, голият пръстен под беше напукан от старост. Собственикът се бе облегнал зад един тезгях — всъщност нисък сандък — в предната част на помещението и бъбреше с единия от клиентите си, а другият клиент се бе изтегнал сред кирливи завивки на едно походно легло в ъгъла. Челюстта му висеше едва ли не до гърдите — беше пиян като свиня. Макгейвък се спря на вратата да му се полюбува: едър човек, метър и осемдесет и седем — метър и деветдесет, с разчорлена и сплъстена мазна рижава коса. При внезапното появяване на Макгейвък собственикът и събеседникът му млъкнаха, като че си бяха глътнали езиците.

Макгейвък докосна периферията на шапката си. „Привет, братя!“ Той влезе с нехайна походка и се облакъти на сандъка-тезгях. Цареше ледено мълчание. Макгейвък каза весело:

— Е, ето ме и мен, момчета. Аз съм човекът, когото чакате.

Собственикът беше небръснат скот със злобни очички. И той като двамата си клиенти носеше работен комбинезон.

— Никой не ни трябва, мистър — измънка провлачено той. — Моля, кръгом и обратно през вратата.

Макгейвък погледна клиента до лакътя си. Дребен сбръчкан планинец със заострено лице на полска мишка. Детективът му заговори:

— Да пийнем ли по чашка хубаво уиски? Ще приемете ли да ви почерпя?

За момент настъпи объркване. Човекът с мишето лице беше поставен натясно. Да отхвърлиш такава покана значи да нанесеш обида. Планинецът се замисли. Отвърна предпазливо:

— Щом ти ще пиеш, чужденецо, аз също ще пия. — Той прехвърли топката на Макгейвък.

— Чудесно. — Макгейвък оголи зъби в усмивка. Каза на собственика: — Ти си Поки. Това е заведение за контрабандни напитки. Искам половин литър от най-хубавото ти ръжено уиски. Искам нещо варено в казан така, че да има естествен цвят. Не искам помия, оцветена с тор или йод. Не искам избистрено с луга, за да придобие цвят. Искам нещо варено в меден, а не в тенекиен съд и…

Лицето на Поки засия.

— Май много искаш. Ама да пукна, ако го нямам. — Той отиде до походното легло, избута пияния и измъкна изпод дюшека една половинлитрова бутилка. Сложи я на тезгяха и обяви проточено:

— Един долар, моля.

Макгейвък се учуди.

— Ти ме виждаш за пръв път. Не рискуваш ли?

Очите на Поки гледаха ожесточено.

— Ти рискуваш, драги. Ако си от акцизните, ще си изпатиш.

Макгейвък отпуши бутилката, побутна я към човека с мишето лице. Планинецът я надигна, отпи около сто и петдесет грама и се задави.

— Прощавайте — каза той вежливо. — Последната глътка ми влезе в кривото гърло.

Макгейвък подаде бутилката на собственика, който от учтивост пое традиционната глътка и върна шишето. Макгейвък завърши церемонията.

Когато ритуалът приключи, Макгейвък забеляза весело:

— Господа, аз съм ловец и рибар. Ех, колко обичам живата природа! Хубави планини имате насам. Сигурно гъмжат от дивеч.

Планинецът с мишето лице хлъцна, кимна.

— Така е. Гъмжат. — Извади от джоба си една четка за зъби от алтея, поръси долния си венец с малко емфие и втри праха.

— Да, сър — изрече той с патос, когато завърши тази процедура. — Има риба и аз мога да те заведа при нея. Искаш ли водач?

— И да, и не. — Макгейвък гледаше лукаво. — Трябва да бъде сигурен човек. Аз ловя сиви лисици и използвам химикали, опушвам дупките.

Настъпи мълчание. Планинецът с мишето лице беше потресен.

— По това време на годината не се ловят лисици, а пък с тия химикали за опушване ще идеш право в нашвилския затвор. Това е нарушение на наредбата за лова и риболова. Лисици не може, ама ако искаш пъстърва…

— Чудесно. — Макгейвък се приготви да си тръгва. — Ще се срещнем в „Симънс Хаус“ утре сутринта. Ще донеса гърнетата.

Отново настъпи тягостно мълчание.

— Какво ще носиш? — попита Поки.

— Гърнета. Ще ги ловим с тях — обясни Макгейвък. — Нали знаете как става? Слагаш малко вар в гърнето, пробиваш дупчица в капака, пускаш гърнето във вира с пъстървите и бум! — изскачат. Взривяваш ги, тъй ги ловя аз.

— Ще прощаваш, ама това е дяволска работа. — Дребният планинец изведнъж се сви. — Ти плачеш за пандиза.

— Няма да ни хванат — взе да го убеждава Макгейвък, — ще пипаме внимателно. Чух, че Фидлър Джоплин от години вършел това и нищо му няма. Щом той може да лови риба с гърнета, защо да не можем и ние.

Така Макгейвък улучи право в целта. Лицата на събеседниците му се изопнаха и пламнаха от гняв. Поки заговори с глух, студен глас:

— Сега всичко ми става ясно. Ти не си акцизен, а подъл горски пазач. Е, губиш си времето, като душиш наоколо да търсиш улики против Фидлър Джоплин. — Небръснатото лице на собственика се изкриви презрително. — Богаташите, Лейтъновци, имат зъб на Фидлър. Мъчат се да го натикат в затвора.

Макгейвък се усмихна иронично.

— Но аз видях гърнетата тази вечер в кабинета на шерифа. Това не е ли доказателство?

— Ама не е достатъчно, за да го съдят, и шерифът Лъд Чайлдрес много добре знае това. Фидлър Джоплин лови дивеч и риба като всеки друг, но ги лови през сезона, и то законно. Той държи ония гърнета за друго.

Макгейвък се разсмя дрезгаво.

— Хубава работа! Та аз видях дупките на капаците, а вътре имаше вар.

Поки изглеждаше объркан.

— Всички са нагласени така, че да избухнат, знам това. Ама той никому няма да каже за какво ще ги използува. Ей, горски, кълна се, че той е невинен.

— Добре — съгласи се Макгейвък. — Ще ти повярвам. А аз те уверявам, че не съм горски пазач.

 

 

Макгейвък стоеше под сянката на една разлистена мирта и оглеждаше внимателно къщичката на професор Лейтън. Ако Хали Лейтън бе изпълнила обещанието си, Чарли Лъск трябва да е свалил разкошния си домашен халат и да е излязъл от къщата. Картината беше зловеща: лампата на входа, която светеше като кандило за мъртвец, прозорците със спуснати пердета, погребалният венец се поклащаше леко на вратата от подухващия пролетен ветрец.

Макгейвък слезе от тротоара и през живия плет от чимшир стигна до излъсканата тухлена пътека. Дръпна дръжката на звънеца и зачака. Никой не се отзова. Опита бравата, установи, че вратата не е заключена и влезе.

Системно, бързо и старателно огледа приземния етаж. От дясната страна на коридора се намираше кабинетът на стария професор, а отляво — гостната. Гостната беше почти в същото състояние, в което я бе видял Макгейвък предишния път. Гарафата върху масичката за игра на карти беше почти празна и таблата със сандвичи, кажи-речи, опустошена, ала иначе всичко си беше същото — център на вниманието все още представляваше ковчегът е купчината ухаещи цветя. В дъното на коридора бе кухнята, която Макгейвък отмина. От двете страни на кухнята, съответно отляво и отдясно, се намираха уютната стаичка, служеща на жилище на секретаря, и голямата, по-комфортната спалня на господаря.

Стаичката на Лъск беше тясна, но някак уютна. Имаше сгъваеми легло-кушетка, малко бюро, приветлив изтърбушен фотьойл, а до него — лавица с книги. От една закачалка в ъгъла, подобна на дръжка за метла, висяха три протрити костюма. Детективът взе книгите, прегледа ги една по една. Първата беше с меки корици и носеше заглавие „1001 ВИЦА, Развлечение за млади и стари“. Другите четири бяха учебници за самоуки карикатуристи. На форзаца на всяка книга беше надраскано е грозен почерк: Лесли Андерсън, Литъл Рок, Арканзас.

— Лесли Андерсън — промърмори Макгейвък. — Управителят на Лейтън, а? Младежът, заместен от титуляря мистър Лийч. Много работа ти се отваря, Лутър.

Голямата изненада дойде вечерта, когато запали лампата в спалнята на стария господар Лейтън. Стените и подът изникнаха пред него на ослепителната светлина. Макгейвък се стресна. Крушката на тавана беше най-малко от двеста вата. Изведнъж се усмихна. „О-хо! Значи такава била работата.“

Действувайки бързо и сръчно, той се залови да претърсва внимателно жилището на стареца. Чекмеджето за яки в грубия скрин го възнагради с един интересен документ. Рязко, арогантно писмо. Той разгърна листа и зачете:

Уважаеми мистър Лейтън,

В отговор на многократните ни разговори по улиците, на площада, пред съда, в църква — всъщност на всяко обществено място, където ме срещате, в отговор на тези настойчиви разговори най-после съм принуден да отнеса въпроса до вашия син, който е и мой работодател — мистър Докси Лейтън.

Казвате, че сте стар и немощен и че желаете мистър Докси да поеме грижата за вашите имения и земи и че сте напълно готов да се откажете от всичките си права в негова полза. Изтъквате, че поддържането на счетоводството и управлението на такова голямо владение било трудно и уморително на вашата възраст.

Както посочих по-горе, ние с мистър Докси обсъдихме този въпрос. Той желае да заявя решително и категорично от негово име, че идеята ви да му прехвърлите имуществото и земите си и този момент не приемлива за него. Казва, че вие сте достатъчно енергичен и напълно способен да оправяте собствените си работи и се надява, че ще избиете от главата си всякакви съмнения по този въпрос…

Мистър Докси Лейтън ме помоли да изложа писмено становището му, за да сложи веднъж завинаги край на тази работа. Да сме наясно — мистър Докси ще запази своята собственост, а вие ще запазите вашата.

Искрено ваш.

Лесли Андерсън

управител на фермите Лейтън

— Най-после го е направил — каза тихо Макгейвък. — Намерил е начин да се откаже от правото на собственост. — Пъхна писмото в горния джоб на сакото си.

Писмото беше подписано със старателен ъгловат почерк. Същият подпис на учебниците за карикатуристи в стаята на Чарли Лъск — беше завъртян и причудлив, почти неграмотен. Не е нужно да си графолог, за да забележиш разликата. Макгейвък продължи претърсването.

Тогава именно направи голямото си откритие. То беше толкова умело замаскирано, че едва не го изпусна. В най-долното чекмедже на скрина бяха сложени две стари кувертюри. Макгейвък ги повдигна. Чекмеджето беше застлано със стари вестници. Той махна вестниците. На дъното на чекмеджето бе пробита дупка. Малка четвъртита дупка, приблизително десет на двайсет сантиметра. Просто дупка. През нея Макгейвък можеше да види килима под скрина. За момент се обърка. Напрежението набразди лицето му така, че мрежицата от бръчки около уморените му бдителни очи изпъкна ясно. Той изцъка и възкликна: „Я гледай!“

Намести отново кувертюрите, затвори чекмеджето и се изправи.

Стаята на професор Лейтън беше наръчник за престъпления. Двеставатовата крушка на тавана, смешното, арогантно писмо в отделението за яки, четвъртитата дупка в чекмеджето на скрина — всичко съвпадаше, представляваше несъмнена улика срещу един убиец. Макгейвък сви устни. Той вече променяше мнението си за стария разсеян професор.

Порови в джоба си, намери макарата с конци и фалшивата перлена огърлица.

— А сега — каза — малко фокус-бокус на тавана, а после — бух в леглото.

Таванската стълба беше в дъното на коридора, до кухнята. Детективът изкачи тясна редица стъпала и се озова в гореща, душна килийка. Чу шумоленето на подплашени мишки и запали джобното си фенерче. Два събудени прилепа излетяха от наклонените греди над главата му, шумно запляскаха с криле и изчезнаха през отпорените капаци на покрива.

Таванското помещение имаше дървен под и заемаше пространството между главния стаж и покрива. Нагоре гредите се извиваха, за да образуват ребрата и фронтоните на покрива. Мястото беше голо, без мебели, ако не се смята старото столче за пиано, тапицирано с кожа и украсено с лъвски крака, стискащи топки. Макгейвък освети табуретката, после насочи лъча на фенерчето право нагоре. От една греда над столчето за пиано висеше около двайсет, и пет сантиметрово въже за простиране на пране. „Значи — забеляза Макгейвък — тук е бил ликвидиран.“ Това слабо го интересуваше.

Подът беше скърпен от различни вехти дъски. Детективът избра едно място на около три метра от столчето и приклекна. Свали шапката си, изви периферията й под ъгъл четиридесет и пет градуса. Опря фенерчето така, че да се образува светлинен кръг на пода пред него. Порови в джоба на сакото си и извади някакъв малък цилиндричен предмет — сгъваем трион.

Избра наслуки една изкорубена подова дъска, дебела около осем сантиметра и дълга около шейсет, пъхна дръжката на триона и дръпна. Дъската се откърти със скърцане. В кухината, която се отвори между гредите, разстла еднодоларова банкнота. Извади макарата, откъсна около дванайсетсантиметров конец, сложи го напряко върху продълговатия отвор. С острието на инструмента извади гвоздеите от дъската и я намести пак в първоначалното й положение. Пусна макарата в джоба си, хвърли през рамо изкривените гвоздеи и огледа творението си.

Всичко изглеждаше нормално. Като се изключеше този бял конец. Около пет сантиметра от него лежеше на пода, изчезваше под дъската, появяваше се пак изпод срещуположната дъска и отново издаваше присъствието си. Макгейвък се изправи, сложи шапката си.

— Не ми изневерявай, малкия! — рече той. — На теб разчитам. — Клепачите му пареха и натежаваха. Денят се бе оказал дълъг и труден.

Когато се озова навън, на улицата, тръгна към хотела със свежите чисти завивки. Приятен горски мирис се носеше от гривестите хълмове на тихи, приспивни вълни. Когато стигна до стаята си, Макгейвък вече спеше прав.

Събитията започнаха да се развиват внезапно сутринта, докато Макгейвък закусваше.

Партерът на „Симънс Хаус“ беше във формата на буквата Т. Фоайето, тоест хоризонталната черта на Т-то, гледаше към тротоара, а зад стълбата бяха разположени редица сервизни и служебни помещения, които завършваха със старомодната кухня на хотела. Ресторантът се намираше от лявата страна на коридора, точно след кабинета на управителя.

Помещението имаше висок таван, бе проветриво и приятно: на отворените прозорци се разделяха и диплеха завесите и утринната слънчева светлина, лимоненожълта, се разливаше върху белите покривки и лъскавите сребърни прибори. Подът и дървените части излъчваха слаба миризма на дезинфекционно средство поради честото търкане с луга и пепел. Макгейвък избра една малка маса до стената и даде поръчката си.

До рамото му имаше отворен прозорец и по време на яденето завесата непрекъснато и упорито плющеше и се извиваше пред очите му. Тъкмо бе унищожил цяла чиния панирана риба и завършваше със сладко от доматчета и бисквити със сметана, когато внезапно, раздразнен, се наведе напред и подпря завесата със захарницата. За целта бе принуден да се надигне малко от стола си. За миг видя ясно какво има навън. Така забеляза нарушителя.

Точно под прозореца, може би на метър и половина под Макгейвък, имаше малък вътрешен двор с висока дъсчена ограда, а две от стените на хотела го ограждаха от другата страна. През една вратичка в оградата откъм уличката мина някакъв човек. Той носеше обувките си в ръка.

Именно обувките в ръката му привлякоха вниманието на Макгейвък. Детективът наклони стола си и се излегна назад, така че да може да наблюдава, без да бъде забелязан.

Човекът беше великан — метър и осемдесет и седем, метър и деветдесет — с разчорлена червеникава коса. Носеше изтлял работен комбинезон. Макгейвък го позна моментално: беше юначагата от заведението на Поки, едрият пияница, проснат в алкохолен унес на походното легло в ъгъла.

Той постоя за секунда в средата на настлания с чакъл двор, оглеждайки редицата прозорци на втория етаж. Имаше вид на човек, който е в критично положение, но не иска да взима прибързани решения. В ъгъла между стената на хотела и оградата се гушеше ниска барака за въглища. Човекът внимателно скри обувките си е купчина дъбови цепеници, намръщи се глуповато. Внезапно вдигна огромни жилести ръце и се улови за стряхата на бараката. Раменните му мускули изпъкнаха. Пъргаво, с невероятна лекота, само със силата на бицепсите си привдигна туловището си от земята и се качи на покрива на бараката.

Макгейвък бе поразен. Приведен като животно, човекът се изкачи по полегатия ламаринен покрив до редицата прозорци на втория етаж. Приклекна и засочи с пръст прозорците, движейки устни. Брои, заключи Макгейвък.

Най-после великанът направи избора си. Извади отвертка, счупи резето на прозореца и с пълзене изчезна във вътрешността на сградата. Макгейвък затвори очи, представи си разположението на втория етаж. Сам преброи прозорците — и се усмихна мрачно.

Юначагата бе влязъл в стая 207, стаята на Макгейвък.

Макгейвък се бе замислил дълбоко, когато един важен креслив глас изгърмя на около петнайсет сантиметра от ушните му тъпанчета.

— Я гледай, я гледай! Сетих се, че ще ви намеря тук, сър! Виждам, че си хапвате от утринните блюда на старата странноприемница. Бих се присъединил към вас, сър, но вече съм задоволил гастрономическите си прищевки. Ще приема обаче една от вашите клечки за зъби.

Пълна ръка сграбчи внезапно порцелановия съд с клечки за зъби, изсипа ги на купчинка върху покривката на масата, порови, избра една. Макгейвък се обърна и се взря в подпухналото лице на достопочтения Робъртъс Лийч.

— Виждам, че много сте подранили — рече иронично Макгейвък. — В чии писма сте надничали тази сутрин?

Лийч придърпа един стол срещу него, тръшна се тежко, тялото му потръпваше като пихтия.

— Не можете да ме ядосате, Лутър — изкиска се той. — Вие ми допадате и освен това аз съм много щастлив, също като пойна птичка в това прекрасно пролетно утро.

— Разбирам — усмихна се подигравателно Макгейвък. — Снощи Лейтън е искал да ви върже тенекия на опашката, но вие сте го разубедили. Това ли искате да кажете?

Дебелият човек насреща му изглеждаше оскърбен.

— Вие имате много отвратителен начин на изразяване. — Той се усмихна кротко. — По същество, сър, вие казвате истината. Аз се оставих на благоволението му. Обясних му, че когато отворих онова писмо до вашите хора в Мемфис, имах присърце само неговите интереси. Заявих: „Мистър Докси, щом съм ваш управител, полага се да управлявам работите ви, а не мога да върша това, ако не зная всичко за тях.“

— И той се хвана на въдицата?

Лийч придоби лукав вид.

— Докси Лейтън притежава, както се казва, психиката на богат земевладелец. Голямата му страст е земята и реколтата. Той не обича да се занимава с каквито и да било дреболии, която според него нямат нищо общо със земята или реколтата. Когато видях, че пише до детективска агенция, аз се уплаших, че си има някакви неприятности. Мое задължение беше да сваля бремето от гърба на моя работодател. Обясних му това снощи, след като вие си отидохте, и той разбра. Аз само изпълнявах дълга си, Лутър.

— Не ме наричайте Лутър. — Гласът на Макгейвък, беше рязък. — За мен вие сте змия! — Той се овладя, запита: — Наистина ли вземате толкова присърце интересите на шефа си? Добре. Тогава ми отговорете на няколко въпроса. Кой беше този Лестър Андерсън, как изглеждаше и при какви обстоятелства подаде тъй наречената си оставка?

Мистър Лийч придоби малко учуден вид.

— Значи Лес е замесен и тази работа? Това не ме изненадва. Аз никога не съм харесвал този човек. — Той силно натисна с пръст дебелата си буза, за да даде да се разбере, че е замислен дълбоко. — Лес не подаде оставка, просто офейка. През една тъмна нощ стана и се измъкна, остави мистър Докси на сухо. Ето така аз излязох на сцената. Как изглеждаше ли? Чакайте да помисля. Ако го описвах в съда, щях да кажа, че е на средна възраст, хубав, елегантен и страшно хладнокръвен. Бих го нарекъл бизнесмен северняшки тип, човек, който дори би накарал баба си да бере червени боровинки, ако закъса с парите.

— Северняк ли? Аз пък мислех, че е от Арканзас.

Лийч изплю клечката за зъби.

— Така твърдеше той, но кой знае? Ето това е моето описание; искате ли да чуете и впечатленията ми?

— Много.

Лийч беше сериозен.

— Мога да се изразя много просто — като живак е.

Макгейвък мълчеше.

— Ето какво искам да кажа — обясни мистър Лийч. — Ако се намирате в някоя стая, Лестър Андерсън изведнъж ще се измъкне от стенния шкаф. Тръпки ме побиваха от това. Щом отивах при Докси, той все изскачаше отнякъде. Разговаряме и той изведнъж ще се изтъпанчи пред нас.

Макгейвък произнесе гърлено с глух баритон:

— Достопочтени Робъртъс Лийч, ще ви помоля да ми кажете нещо. Снощи по жилетката ви имаше следи от пепел на пура, нещо, което, изглежда, е обичайно за вас. Тази сутрин обаче забелязвам, че следите са изчезнали. Аз съм детектив; някои подробности ме интригуват. Какво стана с тази пепел, сър?

Лийч премига.

— Изчетках я. — Изопна шия като гушест гълъб. — Вие сте страшно некадърен детектив, сър, ако мислите, че жилетката ми има нещо общо с тази работа тук. Аз отивам на погребението на доктор Лейтън. Винаги когато отивам на погребение, аз старателно изчетквам жилетката си.

— Говорите като истински джентълмен. — Макгейвък отмести стола си назад и стана. — Очаквате ли много народ на погребението?

— Ще бъдем само четирима. Мистър Докси, мисис Хали, Лъск и моя милост.

Макгейвък повдигна вежда.

— Ще мога ли да присъствувам и аз?

— Може, но не ви съветвам. Откровено казано, вие няма да бъдете желан.

Макгейвък каза ядно:

— Вие тука само почакайте аз да ви устроя някое погребение и ще искате да дойдете на него! Тогава ще съжалявате! — Той тръшна вратата и изскочи навън, като остави мистър Линч вцепенен от смайване.

Макгейвък вървеше с тежка стъпка по застлания с пътека коридор на горния етаж. Спря шумно до вратата на номер 207, почука с ключа по ключалката и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук. Пъхна ключа, превъртя го и влезе в стаята.

По средата на килима стоеше неловко босият великан. Той беше як екземпляр. Рунтавата му неподстригана коса се спущаше на сплъстени кичури чак до яката. Небръснатите му мръсни бузи бяха изопнати от мрачен гняв. Макгейвък попита рязко:

— Кой си ти и какво искаш?

Човекът заговори с глух шепот:

— Аз съм Фидлър Джоплин и искам да знам кво търсиш тука. Ще те изритам там, отдето си дошъл.

— Нима от двайсет минути стоиш тук и ме чакаш? Защо не седнеш? Има много столове и хубаво меко легло!

Джоплин пламна, посочи засъхналата кал по работния си комбинезон.

— Не ща да ти цапам мебелите.

— Така ли! — Макгейвък онемя. — Я гледай! — Усмихна се — Не бъди много груб с мен, че ще изцапаш с кръв тоя хубав чист килим.

Червенокосият бръкна в един заден джоб и извади сгъваем нож — опасно оръжие с извито острие. Постави го на мивката.

— Ще го оставя тука — рече той неохотно, — щото иначе може да те накълцам. Почна ли да се бия, аз съм в стихията си.

— Защо си против мен, Фидлър? — запита кротко Макгейвък.

— Знам, че си мръсен, подъл шпионин. — Той говореше без особена злоба. — Поки казва, че си бил при него снощи, когато спях, че си се мъчил да скалъпиш някакви лъжливи улики против мен. Я ми кажи истината. Вземаш ли пари от ония, Лейтъновите?

— Не още, но се надявам да взема.

— Защо не ме оставите на мира? — Мрачен, буен гняв, опасен, безумен гняв, плод на дълги размишления, се изписа на тъпото му лице. Той замънка тихо, монотонно: — Защо високопоставени богати хора като Лейтъноои се заяждат с един беден, честен фермер? Ще ти кажа защо: в тях тече черната кръв на сатаната. От месеци ме тормозят. А аз живея тук една ферма, дето не може да ме изхрани, никому зло не правя, гледам си работата. Доктор Лейтън беше старият змей, дяволът и бащата на домочадието, доктор Лейтън реши да ме тормози. Първо насъска Лъд Чайлдрес срещу мен, щото съм бил „контрабандист на пиячка“. Шерифът ме хвърли в затвора и три дена ме разпитва. В нищо не можа да ме обвини, та трябваше да ме пусне.

Макгейвък се вслушваше в този водопад на омразата. Джоплин продължаваше:

— Тва беше само началото. След една седмица старият професор се опита да ме изгони, извика ме в съда. Че то Джоплинови живеят в мелницата още отпреди времето на Джефърсън Дейвис^[1]. Съдът ме подкрепи. Дъртият взе да хитрува, да крои кво ли не — и ми заложи нов капан. Опитват се да ме затворят, загдето съм ловял риба с гърне!

— Аз видях в кабинета на шерифа шест гърнета — забеляза добродушно Макгейвък. — Твои бяха, нали?

— Вярно. Само че…

— И бяха пълни с вар и готови да експлодират, а?

— Сигур. — Великанът започна да се поти, на ниското му чело набъбнаха капки влага. — Ще помислиш, че са ме хванали на местопрестъплението, ама не е така. Аз съм невинен. — Той гледаше уплашено, като притиснат до стената. — Нищо повече не мога да ти кажа. Не ми досаждай. — Пое дълбоко дъх. — Ще те разпердушиня — каза той спокойно. — Затуй си вдигай чукалата и марш обратно в Мемфис. Ти си зло и напаст!

Макгейвък направи грешка, като взе да го убеждава.

— Почакай, Фидлър — заговори той. — Всеки въпрос има две страни…

Исполинът се нахвърли върху него. Връхлетя. Направи три пъргави крачки — като рис на клон, спря се внезапно и нанесе съкрушителен удар. Нападението беше толкова неочаквано, че завари Макгейвък неподготвен. Когато червенокосият се втурна, рефлексите подведоха Макгейвък — очакваше боксов мач, при който ще си издерат очите. Детективът не се оказа достатъчно бдителен и Фидлър Джоплин замахна. Беше замах на дървар, замах на секач. Юмрукът на исполина описа широка дъга отдолу нагоре и улучи Макгейвък в рамото. От мощния удар той политна назад и се блъсна в стената.

Само един-единствен страшен удар. Джоплин не се и опита да продължи. С пронизваща болка в рамото, Макгейвък се бе свил на две, целият напрегнат, яд го беше на себе си за глупавата грешка; позата му беше на човек, зашеметен и сериозно ранен.

У Фидлър Джоплин настъпи странна промяна. Мрежицата от капиляри по плоските му бузи запламтя, очите му помътняха и се изцъклиха.

Той каза тъпо: „Няма друг изход, амин“ — и посегна към сгъваемия си нож.

Макгейвък се реши. Той изби ножа на пода, ритна го под леглото. Джоплин го обгърна с тромави, мечешки ръце, но Макгейвък го удари три пъти точно под сърцето. Планинецът се олюля. Макгейвък се отскубна, фрасна великана в зъбите, довърши го с един последен удар в сърцето и оня се свлече на пода. Загуби съзнание още преди да падне.

Жилавият дребен детектив отиде на умивалника, изми ръцете и лицето си, избърса се с хотелската хавлиена кърпа. Постоя малко, вторачил замислени, невиждащи очи в собственото си деяние — в сто и десет килограмовото туловище върху яркия, изпъстрен с цветя килим. Рече си: „Бой с юмруци, още ме бива за бой с юмруци!“, без да съзнава, че сам си говори.

Излезе от стаята, заключи отвън и подхвърли ключа през отвореното кръгло прозорче на вратата. Чу как той иззвънтя, когато се удари в леглото.