Фредърик Небъл
Сърбай каквото си дробил (4)

IV

Кенеди и някой си Игиацио Мирабели стояха на една улица в жилищния квартал Малка Италия. Игнацио свиреше на цитрата. Той беше много нисък, много дебел човек с розови бузи, розова брадичка и големи весели очи. Дрехите му сякаш бяха измъкнати от торба парцали, но свиреше добре, докато Кенеди, с шапка в ръка ловеше монетите, подхвърляни от прозорците наоколо. Очите на Игнацио може наистина да бяха весели, но бяха и зорки, и колкото по-голяма беше монетата, толкова повече старание влагаше в свирнята си.

— Игнацио — каза Кенеди, — вече имаме седем долара и четирийсет и три цента. А също и една китайска монета. Освен това и няколко оловни куршума. Не е зле да отделим малко време за пиячка.

— Нямам нищо против, синьоре.

Отидоха в бара на Енрико на Фламинго Стрийт. Зад бара стоеше Падеруфски, чието истинско име беше Бени Ямаранцио.

— Охо, я гледай! — възкликна Падеруфски.

— Синьор Ямаранцио, запознайте се с един ваш сънародник — рече Кенеди, — синьор Мирабели, известен по-накратко като Игнацио. Той свири на тиз… зиз… ситра… искам да кажа цитра… Ох, да му се не види, дай ми три уискита със сода. Две за мен и едно за Игнацио. Иги не пие.

— Ха-ха! — засмя се Игнацио.

— Исках да ви кажа, министър Кенеди — заговори Падеруфски, — че капитан Макбрайд беше тук, търсеше ви.

— Капитанът ли? Ах, този симпатяга Скипи Макбрайд!

— Я гледай!

Падеруфски проточи шия. Игнацио се извърна тежко като буре. Кенеди никога не се смущаваше от анонимни възклицания.

Руб Уилсън прекрачи прага, приближи се и улови Кенеди за ръката. Руб почти трепереше от вълнение. Той държеше ръката на Кенеди много внимателно, почти нежно, и на лицето му имаше усмивка, която също можеше да бъде нежна, ако в нея не се таеше нещо явно сатанинско. Когато заговори, гласът му почти преливаше от нежност:

— Кенеди, да знаеш колко се радвам, че те виждам.

Игнацио засия от удоволствие.

Кенеди се обърна, олюлявайки се.

— Я виж, та това е Руб. Запознай се с приятеля ми синьор Мирабели.

Игнацио направи нисък поклон.

— Талантлив човек — продължи Кенеди, — но от истинските таланти. Пътуващ музикант, просто стар скитник, ама със златно сърце. Някоя вечер трябва да намина при теб, Руб, да хапнем пуйка.

Писклив тънък смях се процеди през зъбите на Руб Уилсън.

— Да, трябва, Кенеди…

— Ето на — обади се един висок човек с пъпчив нос, прекрачвайки прага, — нали ти казах, Руб, че може да е тук.

Кенеди плисна с ръце.

— Фланъри! Моят бивш редактор Фланъри! Боже мой, все стари познати срещам напоследък!

— Ха-ха-ха! — смееше се Игнацио и също пляскаше с ръце.

— Коя е тази маймуна? — озъби се Фланъри. А после вторачи суров, леден поглед в Руб Уилсън: — Не отвеждай Кенеди, докато не чуем… докато не чуя от него всичките подробности.

Руб Уилсън измърмори:

— Затвори си устата, Том. Само в кабинета ми…

— Когато там са се намърдали репортери от всички вестници в града? За вчерашен ли ме мислиш? — Фланъри отсече: — Вземи си стая тук! По-бързо!

— Том, слушай…

Фланъри плесна с ръце.

— Няма го майстора. Вземи си стая. Аз също ще наема стая… Хей, Енрико! Имаш ли стая?

Руб Уилсън прехапа ядно устна, а Кенеди захруска пържени картофи, сякаш цялата тази работа никак не го интересуваше. Но Енрико имаше стая и Фланъри натика Кенеди в нея; и сякаш чак сега се сетиха — вмъкнаха Игнацио и неговата цитра. Игнацио явно не разбираше за какво е всичко това, но този възпитан нисък дебел човек продължаваше да се усмихва и да се кланя, докато Фланъри не рече троснато:

— Хей, макаронаджия такъв, стига си се кривил. — Той беше рязък в приказките си, а очите му ядно проблясваха.

До една стена имаше кушетка и Кенеди легна на нея, като подпря главата си толкова нависоко, че да може да пие, без да се движи много. Фланъри домъкна един стол от другия край на стаята и го намести до кушетката; седна, сложи ръце с разперени лакти на коленете си и загледа Кенеди. Руб Уилсън се настани на стола до него. Тясното мрачно лице на Уилсън изразяваше разочарование, но се долавяше и лъч на надежда.

— Много мило, приятели, че ми осигурявате самостоятелна стая — каза Кенеди.

— Да започваме — отсече Фланъри. — Хайде, излей си душата, разкажи всичко. — Той беше нетърпелив човек, свикнал да се налага. — За онази жена, дъщерята на семейство Пенфийлдс, изплюй камъчето, пък все ми е едно колко мръсно ще бъде това камъче.

— Пенфийлдс ли? — повтори Кенеди, като го погледна с едното си сънливо око. — А, да. Имаш предвид Пенфийлдсови. Пенфийлдсови от Уест Енд. Съжалявам, но никога не сме се… ъ-ъ… запознавали официално.

— Стига с този превзет тон, палячо такъв! — сряза го Фланъри.

— Добре, Том. А ти стига си дрънкал глупости, тъпанар такъв. Знаеш ли, Том, защо никога не съм те обичал? Защото никога не различаваш инфинитивите. Това показва селяшки ум. Старият Инфинитив Том Фланъри, големият фукльо.

Фланъри стисна устни.

— Не ми пука какво мислиш за мен. Аз не съм дошъл тук за това. Дъщерята на Пенфийлдсови е бита така, че е пукнала в твоята стая, тъпа главо, и аз искам да зная цялата истина. И Руб Уилсън иска да я знае, но и аз също. Хайде, не се втилявай, момчето ми.

Кенеди въздъхна.

— Ти ми досаждаш, Том. Махни се. Марш, паленце такова.

— Слушай, Кенеди — намеси се Руб Уилсън. — Ти си арестуван, разбираш ли. Арестувам те за убийството на Наоми Пенфийлдс. Ти си я примамил в стаята си и тогава си я нападнал. Ще те изгоря за това, Кенеди, и то с огромно удоволствие. Казах ти, че някой ден ще загазиш и, бога ми, ето че загази! Загази!

Фланъри му даде знак с ръка да мълчи, после се обърна към Кенеди:

— Хайде, момче. Всичко е ясно, но все пак искам да ни го разкажеш от игла до конец. Заради това задържам вестниците. Кажи всичко, не се прави на ударен и не се дръж като палячо. Ти си я убил. Добре, да сложим пепел на това. Може би си имал причина. Кажи я, за да ти олекне.

Кенеди въздъхна. Излегна се, затвори очи и бледото му извито лице приличаше странно на смъртна маска. Косата му беше разчорлена, вратовръзката му — изкривена. Имаше такъв вид, като че всичките му жизнени сили са изтекли и от него не е останало нищо освен обвивка. И докато лежеше така, със затворени очи и отпусната уста на лицето му започна бавно да се появява трагично изражение.

Руб Уилсън облиза устни с надежда, а Фланъри придърпа стола си по-близо до кушетката.

Кенеди отворя очи.

— Значи искате да ви разкажа.

Те кимнаха.

Сух сатанински смях разтвори устните на Кенеди.

— Разбира се, аз я убих.

— Аха! — възкликна Руб Уилсън.

— Разказвай — заповяда Фланъри.

Лицето на Кенеди изглеждаше много изпито, устата му увиеше леко, очите му странно се изцъклиха.

— Да, аз я убих. Изглежда, че се побърках, Том, но нали знаеш как става, хубава мадама, малко пиячка. Разбираш ли, Том, мислех си, че ако ти не ме беше уволнил, положението щеше да бъде по-друго. Но аз бях без работа, може би и без разсъдък и като че ли ми беше безразлично какво ще ми се случи.

— Как я уби? — попита Руб Уилсън задъхано.

— Е, фраснах я два пъти по ченето, после я ритнах, а след това май я удрях с разни неща. Не си спомням с какво я удрях.

— Изпитваш ли някакви угризения? — попита Фланъри.

— Не. Не, Том, не изпитвам. Всичко ми се струва като сън. Просто я вмъкнах в стаята си, после излязох, а след това размислих, върнах се и започнах да я бия. Предполагам, че я бих, защото беше дяволски хубава и се опитваше да ми прави фасони.

Фланъри се намръщи.

— Май си стигнал до дъното, а? Навремето ти беше голям журналист, Кенеди.

— Sic transit gloria mundi^[1]. Бях, Том. И още съм. Но съм забравил повече от това, което ти ще научиш някога. Още от малък научих инфинитивите.

— Не се отклонявай! — обади се Руб Уилсън.

— Каква беше всъщност причината да я убиеш? — попита Фланъри. — По-точно казано, какво те е подтикнало да извършиш убийство.

Кенеди въздъхна.

— Не знаеше как се приготвя „Мартини“.

— Дявол да го вземе, съвсем е откачил! — кипна Руб Уилсън.

— Убих я, защото беше прекалено хубава за този свят — кресна Кенеди. — Този свят е толкова тъп и подъл, толкова пълен с мръсотия и нещастие! Убих я, защото… е, защото беше цвете, прекрасно цвете.

Руб Уилсън изсъска:

— Абсолютно смахнат!

Кенеди зае седнало положение, улови главата си с ръце.

— Лашках я из стаята… лашках я, лашках я, ритах я, налагах я с юмруци и може да съм я удрял с мастилници и разни други неща, докато падна, и тогава пак я ритах, а после я тръшнах на леглото и излязох да пийна.

— Луд човек! — отсече Руб Уилсън. — Щом хубавите млади жени в нашия град…

— Остави тези глупости — каза Фланъри. — Това е цяла статия, сензация. От години не сме имали такова нещо. Читателите ще я излапат, а „Фрий Прес“ пръв ще я разпространи. — Той се нахвърли върху Уилсън. — Чу ли?

— Да… разбира се, Том.

— Е, запомни това.

Кенеди плачеше, скрил лице в шепите си. Игнацио се приближи и сложи ръка на рамото му.

Фланъри грабна телефонната слушалка и се свърза със службата си.

— Джек, приемай. Нещо страхотно. — Той занарежда бързо-бързо съобщението си, облегнат на стола, с ръка в джоба. Подбираше добре думите. Предаде стегнат, драматичен разказ за убийството, излагайки подробностите, дадени от Кенеди.

— Не забравяй и моето име — обади се Руб Уилсън.

И Фланъри занарежда по телефона:

— Помощник-районният прокурор Руб Уилсън лично арестува Кенеди. Сложете снимка на Руб, на Кенеди и на младата Пенфийлдс. Побързай, Джек. Това е сензацията на века.

Той остави слушалката, стана и запали цигара.

— Благодаря, Кенеди. Ще ти пратя цветя. — Обърна се към Руб Уилсън: — И запомни, драги, без шмекерии. Това е извънреден репортаж на „Фрий Прес“. Довиждане, Руб. Довиждане, Кенеди. Кажи ми, ако те заболи.

Когато Фланъри излезе, Руб Уилсън каза:

— Хайде, Кенеди. Стани. Да вървим.

— Ох, не ми се ходи, Руб — въздъхна Кенеди. — Уморен съм. Нареди да ме потърсят сутринта.

— Ставай, негодник такъв!

Руб Уилсън не беше едър, но бе жилав, силен. Той вдигна Кенеди от кушетката и го изправи на крака.

— Тръгваме, синко. За теб — пандиз, а в съда аз ще те направя на пух и прах! Откога чакам това, Кенеди! Много време търпях подигравките ти. — Той помълча, ухили се с пламнали очи. — Сега не чувам да ми подхвърляш остроти. Защо мълчиш? Сигурно мислиш, че ще те оставя на спокойствие. Така ли е?

Очите на Кенеди бяха притворени и той се олюляваше напред-назад на крака.

— Спокойствие ли, Руб? Ами! Аз няма да те моля за спокойствие, Руб. Ти ми харесваш. Симпатичен си. Симпатичен като въшка. Руб, не ми се ходи никъде. Това е истината. Тук е приятно и уютно. Защо да вървя някъде си?

Руб Уилсън го дръпна за ръката.

— Ще тръгнеш, и то веднага! Приличам ли на хлапак?

— Откровено казано, да.

Руб Уилсън го повлече по пода към вратата. Кенеди се съпротивляваше вяло. Игнацио, който беше много притеснен и не знаеше какво става, почесваше наболата си четина. Със зачервено лице Руб Уилсън се мъчеше да дотътри Кенеди до вратата, а Кенеди се клатушкаше напред-назад. Игнацио вдигна цитрата и я стовари върху главата на Руб Уилсън. Руб Уилсън изохка слабо, обели очи и се строполи на пода.

— Я виж, шефе! — ахна Игнацио, като го сочеше. — Аз цапна него. Глей!

Кенеди хлъцна с помътени очи.

— Игнацио, ти си истински приятел. Размислих. Това място не ми харесва. Хайде да се чупим.

Макбрайд ядеше късната си закуска в кабинета, когато вратата се отвори с трясък и влезе Руб Уилсън с пламнало лице, бесен от гняв и раздразнение.

— Моля те занапред да чукаш — каза Макбрайд.

— Да чукам ли! — озъби се Руб Уилсън. — Така ще чукна аз кратуната на някого, че ще я откъсна!

— Моята ли?

Руб Уилсън пое дълбоко дъх, погледна го накриво с едно око.

— Не бих се учудил, капитане… ни най-малко не бих се учудил, ако ти имаш пръст в тая работа!

Макбрайд отпи голяма глътка горещо кафе от един термос, и чак тогава каза:

— Върви по дяволите, Руб! Щом се опитам да похапна тук, в кабинета си, все някой бунак ще влезе и ще ми разстрои храносмилането.

Руб Уилсън беше още запъхтян от бързане.

— До гуша ми дойде от теб и от твоето храносмилане! Знаеш ли какво? — Той удари с длани по бюрото. — Аз спипах Кенеди! Спипах го и го накарах да си признае! Фланъри беше свидетел. Този твой смахнат приятел е пребил момичето и дори и съжалява за това. Накарах го да си признае, ти казвам!… И какво стана тогава? Тогава ме нападнаха. Фрасна ме по главата някакъв италиански приятел на Кенеди и съм изпаднал в безсъзнание. Когато се свестих, научих, че Кенеди е офейкал. Офейкал преди повече от час! А ти си седиш тук и ми дрънкаш за твоето храносмилане.

Макбрайд се облегна назад. В очите му внезапно се появи тревога, ала когато заговори, гласът му беше тих, гърлен.

— Офейкал ли, казваш?

— Офейкал!

— И си призна, а?

— Напълно! И ето какво искам, и то веднага! Искам всеки скапан полицай от подчинените ти да тръгне по петите му. Да, спипах го сам и понеже съм с много меко сърце, този мръсен тип се възползува от това. Даде знак на приятеля си и онзи ме цапардоса по главата. Бесен съм, Макбрайд. Така кипя, че… ще избухна! Казвам ти, Кенеди се е побъркал. Той е луд. Смахнат. Чалнат! Откачен! И бог знае колко хора още ще убие. Станал е кръвожаден. Станал е нов Дракула. Смееше се, когато разказваше как убил момичето. От алкохола е. От алкохола се е побъркал. Той… той…

Руб Уилсън се задъхваше. Едва се държеше на краката си, лицето му беше мораво, пот се стичаше по бузите му. А лицето на Макбрайд придоби мрачно изражение. Изражение на страх. Алкохолът бе довел много хора до полуда. Кенеди си беше, винаги е бил необуздан пияница. Макбрайд не се и опитваше да скрие страха си. Силното му тяло трепереше, гърлото му пресъхна, а в сърцето си усещаше дълбоки угризения. Но вече ясно виждаше дълга си. Окопити се.

Тонът му беше рязък:

— Руб, успокой се. Ако не се успокоиш, пак ще припаднеш. Аз ще се заема с това. Ще хвана Кенеди.

— Казвам ти, Макбрайд…

— Вече достатъчно ми каза. Всичко, което трябва да зная. Аз не си поплювам, Руб. Ще хвана Кенеди. Може да се наложи да го застрелям… но… хм… при тези обстоятелства. — Тази мисъл го задуши, но той стисна силно челюсти. — Остави на мен. Нали затова съм полицай. Седни, Руб. Стегни се. Кой беше италианецът?

— Не помня. Едно смешно дебело човече. Приличаше на палачо. Носеше цитра. Цитрата служеше вероятно само за замазване на очите.

— Къде стана това?

— В една стая в „Енрико“. Бях довел Фланъри за свидетел.

— Значи „Фрий Прес“ ще поднесе тази новина като сензация, а?

— Сигурно. Трябваше да повикам някого. Чак след един час Енрико разбрал, че съм загубил съзнание. Каза, че Кенеди и смешното макаронджийче подскачали, уловени за ръце, сякаш нищо не е станало. И двамата са вампири, ти казвам! — Той се тръшна задъхан на един стол.

Макбрайд свали кобура на пистолета си от закачалката в ъгъла. Препаса кобура, сложи си шапката. „Успокой се, Руб“ — каза мрачно и излезе. Токовете му затракаха по пода на дежурната, където Ото Бетдекън ядеше шунка с фасул.

Капитанът продължи към вратата. Нямаше точна представа къде отива. Но улицата щеше да е тъмна, тиха, а той умееше да крачи твърдо, бързо и да мисли. Всичките му хора все още бяха заети с търсенето на Кенеди, затова не можеше да стори нищо повече. Но можеше да ходи, да ходи, да обиколи отново местата, които бе обиколил по-рано през нощта, а не бе изключено и да намери Кенеди. Надяваше се, че ще го намери. Но ако се стигне до стрелба, дано някой друг пречука Кенеди.

— Ей, капитане! — извика Бетдекън.

Макбрайд се обърна, изгледа го навъсено, кисело.

Бетдекън махаше с дебелата си ръка.

— Елате тук. На телефона… тъкмо ми съобщават… — Той изрева в апарата: — Чакайте!… А?… Не, почакайте! Хей! Хей! — Тръшна слушалката.

— Какво има? — изръмжа Макбрайд, като стигна до него. — Беше Кенеди. Обади се да каже… каза: „Ото, предай на оня ваш принц, капитан Макбрайд, че Кенеди, световноизвестен журналист, ще бъде тази вечер у дома си на Фърнес Стрийт 201, апартамент двайсет и едно, ако способният капитан желае да го посети.“ Каза го точно така, както ви го предавам.

— Трябва да се е побъркал — произнесе Макбрайд замислено.

— А?

— До връщането ми пази това в тайна — промърмори Макбрайд.

Той се обърна кръгом, прекоси стаята и с мрачно лице излезе на улицата. Не си направи труд да вземе полицейската си кола. В следващата пресечка имаше такси; качи се на него и каза адреса на шофьора.

 

 

Мястото се оказа в другия край на града. Седнал в таксито, пъхнал ръце в джобовете на сакото си, изпънал крака, капитанът гледаше разсеяно брояча. Не забелязваше сменящите се цифри, защото погледът му бе замъглен. Седеше толкова отпуснато, че цялото му тяло се друсаше в таксито. Студен обръч стягаше сърцето му; усещаше, че губи представа за времето. Устата му беше стисната сурово, а лицето му бе застинало.

Най-после таксито спря, но Макбрайд не помръдна. Накрая шофьорът се огледа наоколо и попита:

— Този номер ли търсите?

Макбрайд измънка: „А?“ Вдигна глава, замига. „Аха“ — промърмори. Слезе от таксито бавно, като старец. Разсеяно плати. Колата си замина, а Макбрайд стоеше на бордюра и гледаше малкия кафяв жилищен блок. Прокара леко ръка по очите си. Чак тогава дойде на себе си. Прегърбен прекоси тротоара и влезе в тясното преддверие. Асансьор нямаше.

Чу гласове горе, и докато, се качваше, ушите му бучаха, усещаше стягане в гърлото. В коридора на втория етаж завари малка групичка — три жени и един мъж. Те извърнаха уплашени очи към него.

— Аз съм полицай — каза Макбрайд. — Какво става тук?

Една от жените посочи:

— Там, вътре. Вдигаше се страшен шум. Има някой…

Трясък от падане на някакъв предмет я накара да млъкне, после друга жена каза:

— Все това се чува… и крясъци, и викове. Не искат да отворят вратата. Май убиват някого.

— Пазете се — промърмори Макбрайд.

Той застана пред вратата. Чуваше тропот и удари. Счупи се стъкло. Силен стон.

Макбрайд задумка с юмрук по вратата и завика:

— Отворете! Полиция!

Но шумът продължаваше.

Обърна се към хората и каза:

— Дръпнете се.

Те се оттеглиха на няколко крачки в коридора, а Макбрайд извади пистолета си. Приближи го до бравата и натисна спусъка три пъти. Гърмежите отекнаха в коридора. Жените си запушиха ушите. Макбрайд отстъпи, с рамо напред се засили към вратата. Вратата поддаде навътре и капитанът прекрачи прага с насочен пистолет.

— Спрете! — извика той.

Хората в коридора стояха сгушени един до друг, бледи, със затаен дъх.

На пода в стаята лежеше мъж. Той изглеждаше много едър, силен, млад, а лицето му бе окървавено. Върху него бе седнал Игнацио. Игнацио бе загубил оръфаното си сако, а също и ризата си. Носеше само панталони и неговото лице също беше окървавено.

— Станете — заповяда Макбрайд. — Аз съм представител на закона.

Игнацио стана. Много едрият млад мъж обаче не стана. Не беше в състояние да се изправи.

Кенеди лежеше на едно бюро и се мъчеше да набере някакъв телефонен номер.

— Хей, ти — подвикна Макбрайд, — остави слушалката.

Кенеди се обърна, продължавайки да държи апарата.

— Аха, значи дойдохте. Чудесно. Приятно ми е да ви видя, капитане. Само искам да кажете на Ото да изважда стъклените топчета от устата си, когато говори по телефона.

Единият му крачол липсваше. По лицето му имаше червени драскотини, сакото му беше раздрано по целия гръб, а едното му око — посиняло и затворено.

Макбрайд влезе в стаята.

— Кенеди…

— Шшт! Мисля, че ме свързват с номера, който ми трябва… Ало, „Таймс-Експрес“, Ричмънд Сити ли е там?… Аха, значи сте вие. Добре, искам да говоря с Ридли… Ридли ли е? Тук е Кенеди… Кенеди, драги… Да. Слушай, какво става с оная длъжност, дето ми предложи неотдавна?… Мислех, че ще… Е, аз размислих, реших да поискам двойно по-голяма заплата от оная, която ми предложи… Изкуфял съм, а? Слушайте, скъпи мистър Ридли, желаете ли пълни подробности на убийството на Пенфийлдс?… Значи желаете. Е, татко ги има. Татко има всичко в торбата си… Съгласни ли сте? Добре, значи двойно.

Слушайте. Аз намерих младата Пенфийлдс на ъгъла на Халъм Стрийт и Джърман Стрийт към седем и двайсет часа. Помислих, че е пияна. Страшно пияна. Дъхаше на алкохол и, изглежда, се страхуваше да се прибере вкъщи, затова бях деликатен, замъкнах я в стаята си, и я сложих на леглото. После излязох пак и след две пресечки изскочи някакъв тип и ме спря. Беше едър мъжага, около метър и деветдесет, около двайсет и седем годишен. Името му е Уолъс Прингъл и живее на Фърнес Стрийт 201. Скулптор е. Да, скулптор.

И тъй, спря ме и каза с треперлив глас: „Добре ли е тя?“ Попитах за кого говори и, разбира се, ставаше дума за момичето, та рекох: Мисля, че е добре — като поспи, ще й мине. Оня беше малко пиян. Попитах го знае ли наблизо някое заведение, в което сервират чили; отговори, че знае и ми посоча пътя. Влезе с мен, ядохме и пихме, накъркахме се и двамата. Само че той се беше понакъркал по-рано, а после съвсем се насвятка. И на всичкото отгоре плачеше. Призна ми, че бил лудо влюбен в малката Пенфийлдс и когато в ателието му заявила, че скъсва с него — заради пиянството му, — той се опитал да я задържи. Казал й, че е винаги прекалено трезва, за да може да оцени хубавите неща в живота и, изглежда, след това се опитал да я накара да пие. Насила излял в гърлото й малко алкохол, но повечето разлял по дрехите й… Да, разправи ми това на чаша вино и чиния чили. И плачеше, докато го разправяше. Така че едното довело до другото. Предполагам, че го е вбесила. Каза, че се опитал да я задържи, но тя се дърпала, и я ударил; тогава съвсем побеснял и я смазал от бой. Накрая се препънал в нещо, паднал и момичето избягало.

Каза, че я следвал по улиците, но поизтрезнял и не посмял да каже дума, страхувал се от това, което тя би му отговорила. Тогава тя се натъкна на мен и нали ви казах какво направих. Човекът видял, че я водя в квартирата си, а когато излязох, ме проследил и както ви казах, ме заговори. След чилито беше така натряскан, че се наложи да го заведа в квартирата му. Вкарах го в ателието и после си тръгнах. Запомних как изглеждаше сградата и имах представа за квартала, но доста са мотах после, докато намеря отново мястото.

И тъй, както казах, оставих го. Чувствувах се екстра и обърнах още няколко чашки, после помогнах на някакъв беден тип, като купих цитрата му, а по-късно намерих един дребен сицилианец на име Игнацио Мирабели, който умее да свири на нея. Забавлявахме се много, като обикаляхме, свирехме и събирахме парсата, и едва тогава научих за смъртта на малката Пенфийлдс.

Един помощник-районен прокурор, който се смяташе за умник, и един известен редактор на вестник, който се смяташе за интелигентен, искаха да ми лепнат убийството. Затова, след като ги поразиграх, тръгнахме с Игнацио да търсим ателието. Накрая го намерихме. Е, седнах и заговорих простичко на Уолъс Прингъл, но за голяма моя изненада, той взе да налита на бой. Само че, както казах, той е бабанка и аз бях сам срещу него. Но Игнацио също беше там. Славно момче е Игнацио. Прингъл смаза и двама ни от бой. Ех, само да ме видите, а и Игнацио не е красавец. Но за късмет Игнацио се подхлъзна. И къде, мислите, попадна кракът му? Прасна Уолъс Прингъл право в ченето и онзи падна. Тогава се хвърлихме отгоре му и заудряхме с каквото ни попадне. Мисля, че вече се свестява.

Но почакайте. Ние впрочем сме официално арестувани от капитан Стивън Макбрайд. Утре един известен помощник-районен прокурор ще се черви до ушите, а един известен и много енергичен редактор ще трябва да сърба каквото е надробил… Слушайте, ще бъдете ли тъй добър да ми изпратите един панталон? Моя го няма.

Кенеди сложи слушалката, легна по гръб на бюрото, протегна се и се прозина. По окървавеното му изпито лице се разля усмивка, дяволита и лукава. Засмя се подигравателно.

— Кенеди — рече тихо Макбрайд.

— Ето го твоя човек, капитане. На пода. Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, ако не стана.

— Руб Уилсън ми каза…

— Зная какво ти е казал Руб. Руб и Фланъри се мислеха за гении. Фланъри ламти за сензации, а Руб — за голям „удар“. Е, не исках да ги оставя на сухо. Затова им дадох каквото им трябваше. Подхвърлих им една голяма мръвка, старче, и имам намерение да им сервирам малиновия десерт по-късно. Ще го получат за закуска.

— Благодари на бога, Кенеди, момчето ми! — каза Макбрайд. — Благодари на бога!

— На бога и на Игнацио — рече Кенеди. — Иги може не само да свири на цитра, но да върши и някои други неща. Попитай Руб.

Игнацио се поклони. Поклони се шест пъти.

Кенеди заспа на бюрото.