Фредърик Небъл
Сърбай каквото си дробил (3)

III

В кабинета на Макбрайд стояха Мориарти, Коън и самият капитан. Току-що влезли, още с шапки на главите, тримата стаиха и гледаха лъскавата повърхност на бюрото на капитана. Явно нямаха какво особено да кажат. И тримата бяха полицаи; добри полицаи, с отлични характеристики; но бяха и хора. И Кенеди дълго време беше като тях. Много пъти на един или всички им се бе приисквало да напердашат този бивш вестникар, но нито тогава, нито сега имаха основание за такова нещо. В края на краищата всички те бяха прости, обикновени хора, с прости и обикновени чувства, а в последна сметка законът, дори в лицето на най-войнствените си служители, не с толкова силен, че да може да унищожи мигновено тези обикновени чувства.

Най-после Макбрайд заговори с тих, глух глас:

— Работата е… е ясна като бял ден.

— Ъ-хъ — кимна Коън.

— М-м-м — кимна Мориарти.

— Трябва да е бил страшно пиян — каза Макбрайд.

— Безумно пиян — рече Коън.

— Нафиркан — вметна Мориарти.

Помълчаха пак една минута, после Макбрайд с изкривени устни и свъсени вежди включи уредбата и обяви:

— Търси се Кенеди. Журналистът… Кенеди… Точно така. Ръст 170, тегло около 56. Светлокестенява коса. Сини очи. Завеян на вид. Носел е светлосив костюм и светлосива шапка. Повечето полицаи го познават. До всички полицейски участъци и патрулни коли.

Закачи шапката си, прокара длани от слепоочията назад покрай ушите си и заключи: „Е, това е.“ Тръшна се на стола си — тръшна се силно, тежко, както пада верига, като едва помръдваше с ъгълчетата на устата си:

— Винаги съм мислил, че Кенеди ще свърши по някакъв необикновен начин, но дявол да го вземе, никога не съм предполагал, че ще бъде точно така. — Изглеждаше безкрайно уморен. Махна с ръка. — Добре, Мори, Айк. Идете да видите какво ще можете да направите. Знаете къде се навърта той. Не е нужно да ви казвам. И като си помисля, че без малко не убедих Фланъри да го вземе отново във, „Фрий Прес“ — Отвори едно чекмедже, извади уиски „Канейдиан Клъб“ и отпи голяма глътка направо от бутилката. — Постарайте се да го пипнете, преди да го е пипнала прокуратурата. Тази драка Руб Уилсън… — Въздъхна, стана, махна с ръка. — Ей, хайде, тръгвайте.

Радиото предаде описание на мъртвото момиче и до единайсет същата вечер бе установена самоличността му. Брат и я разпозна в моргата и после припадна. Макбрайд се случи там в този момент (самият той също обикаляше да търси Кенеди) и подкрепи брата.

Момичето се казваше Наоми Пенфийлдс. Беше на двайсет и една години. „Млада — помисли Макбрайд гласно, с огорчение. — Все са млади.“ Бяха Пенфийлдсови от Ливърмор Уок, в Уест Енд. Харод Пенфпйлдс бе умрял от естествена смърт преди пет години. Той бе оставил значително състояние на жена си, дъщеря си и сина си. Домът на Пенфийлдсови беше една от забележителностите на Уест Енд. Алвина Пенфийлдс, майката бе саможива жена, която, разправяха, прекарвала цялото си време в писане на монографии за мъртвите езици. Братът, Бейкън Пенфийлдс, още не се бе свестил, когато Макбрайд напусна на моргата.

Гахейгън спеше на кормилото, но Макбрайд го разтърси здравата, а после се качи отзад. Пушейки лулата си, той се настани в края на седалката със скръстени на гърдите ръце. Каза на Гахейгън накъде да кара и докато колата бръмчене в пролетната нощ, капитанът дъвчеше изподраскания мундщук на лулата си и се чудеше какво ще прави, когато хване Кенеди. Не знаеше точно как да постъпи. Кенеди бе помогнал в разкриването на много престъпления; нещо повече, сам бе разкрил много престъпления, които бяха обърквали цялото полицейско управление.

Но всичко това щеше да отиде по дяволите. Полицай може да служи двайсет години, но ако в края на службата си извърши някое гнусно престъпление, ще трябва да понесе наказанието. Макбрайд не се оплакваше от това правило. То беше неизбежно. И все пак… много пъти си бе имал главоболия с Кенеди; бе спасявал живота на Кенеди и Кенеди бе спасявал неговия. Ала знаеше, че ръцете му са вързани. Работата бе там, че този случай нямаше да бъде възложен на него.

— Там — каза той на Гахейгън. — На ъгъла. Със зелените и белите светлини.

Слезе от колата, отвори вратата на клуб „Тин Кен“, като я блъсна с рамо, и в преддверието се натъкна на Гюс Уинклър.

— Идвал ли е тук Кенеди?

— Здравей, капитане. Кенеди ли?

— Кенеди.

— От два дена не е идвал. Искаш да го видиш ли?

— Много.

— Ако се отбие, ще му кажа.

Капитанът провери и на други места: в заведенията в долната част на Дожки Стрийт и в по-изисканите заведения в горната част на Дожки Стрийт; в баровете на Фламинго Стрийт — „Енрико“, „Пигс Нъкъл“, „Еди“, клуб „Соудъст“; в чисто италианските вертепи на Розарио Стрийт; в танцувалните салони на Екситър Скуеър и в бирариите на Щраус Стрийт; в турската баня, тъй като знаеше, че Кенеди често ходи там след препиване, и на игрището за кегли, където Кенедн обикновено правеше облози. Ала никой не бе виждал Кенеди през тази нощ.

На път към участъка Макбрайд се надяваше, че Кенеди може да е избягал в някое далечно кътче на света, където никога няма да го намерят. И щом го обзе тази мисъл, железният капитан изпъна гръб в мрака на задната седалка на колата.

Мориарти беше в канцеларията.

— Е? — изръмжа Макбрайд.

— Ето какво стана. — Мориарти седна на бюрото. — По щастлива случайност се отбих в заведението на Уили Мъри и се оказа, че Уили е видял Кенеди около десет без четвърт. Каза, че Кенеди влязъл в заведението, като се олюлявал, и носил цитра. „Отде, по дяволите, я е взел?“ — попитах Уили, а Уили отговори: „Ами каза, че я купил на безценица.“

— Че Кенеди не може да свири на цитра! — извика Макбрайд.

— Е, така ми каза Уили, Чакай да ти разправя. Каза, че Кенеди влязъл, пил нещо на бара и попитал има ли при тях човек, който да може да свири на цитра. Е, нямало такъв и тогава Кенеди попитал Уили познава ли изобщо някой, който да може да свири на цитра. Уили отговорил, че не познава, а Кенеди рекъл, че май по-добре ще е да отиде в някое бюро за наемане на работна ръка.

Макбрайд закри очите си с ръце и изпъшка.

— Естествено — кимна Мориарти. — Кенеди казал на Уили, че е купил цитрата с надеждата да намери човек, който да свири на нея. Викам на Уили: „Дявол да го вземе, ако Кенеди чак толкова умира да слуша цитра, защо не постъпи като всеки разумен човек: да се опита първо да намери свирач на цитра? Той сигурно ще си има собствена цитра, тъй като цитрите…“

— Цитри, та цитри! — излая Макбрайд. — Млъкни, Мори.

Помощник-районният прокурор отвори рязко вратата, влезе и я затръшна.

— Няма ли още никаква вест за този хаймана? — тросна се той.

— Кой хаймана? — попита Макбрайд.

— Кенеди, разбира се!

— Наречеш ли го повторно хаймана, Руб — каза Макбрайд, — ще те прасна с радиатора.

Руб Уилсън кимна.

— Знам, знам — произнесе той иронично. — В сърцето си ти имаш слабост към този хулиган, но това няма да му помогне.

— Вярно, Руб, имам слабост към него, но кой, дявол да го вземе, е казвал, че това ще му помогне? Аз съм пуснал по петите му, кажи-речи, цялото полицейско управление. Нищо повече не мога да направя. Но не го наричай хаймана.

— Виждал ли го е някой?

— Мори каза, че Уили Мъри го е видял към десет без четвърт.

Руб Уилсън се ухили.

— Няма да ми бъде приятно да дам под съд този тип за убийство. Да, няма да ми бъде приятно, няма!

— Криво ли ти е, Руб? — попита Макбрайд.

— Естествено.

— Добре. Значи се разбираме.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Потърси го.

Лицето на Руб Уилсън помръкна.

— Ако продължаваш да дрънкаш врели-некипели, капитане, току-виж, някой ден съм те дал под съд.

Макбрайд се изправи, потри длани.

— Виж какво, Руб. Ставаш противен. Ние търсим Кенеди и ще го намерим, но послушай един приятелски съвет: не си отваряй много устата. Ти си като толкова други помощник-районни прокурори, дето се смятат за умни: умират да пише за тях във вестниците…

— И за мен пише, нали?

— Ти само послушай съвета ми, драги. Ако плямпаш много, ще подшушна някоя и друга дума. Където трябва и щом тази работа стигне до съд, дивечът ще ти се изплъзне.

— Ще видиш тогава как ще се разприказвам пред вестникарите.

— Само да кажеш гък, пак ще цопнеш в калта, от дето си започнал — жалък, долнопробен адвокат, който се занимава само с дела за обезщетение.

— Хей ти, голямо…

— Млъкни. Лично ти имаш зъб на Кенеди. Искаш да се гърчи, да си играеш с него така, както котка си играе с мишка и котката знае, че мишката не може да се отърве. За теб това е личен въпрос, Руб. Ти го мразиш. Яд те е. Страшно те е яд. Не можеш да го понесеш. Ти си мръсна смрад в прокуратурата, защото си донесъл от калта отвратителна воня. Преди шест години натопи жена и мъж в хотел „Бедфорд“. Съпругът на тази жена ти бил клиент. Отде зная ли? Ами човекът, на когото си платил да натопи жената, беше и продължава да е мой информатор. Ние имаме споразумение: той ми носи сведения, а аз му осигурявам защита. Размисли, Руб. И стига си плещил. И се пръждосвай. Не мога да те търпя.

Когато Руб Уилсън изхвръкна навън, Мориарти каза:

— Така този гаден лешояд няма вече да шава много.