Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Take It and Like It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
ckitnik(2011)

Издание:

„Н“ като нож

Американска, I издание

 

Съставител: Жечка Георгиева

Редактор: Иванка Савова

Художник: Димо Кенов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактори: Ирина Йовчева, Бонка Лукова

Коректори: Стоянка Кръстева, Донка Симеонова, Боряна Драгнева

 

ЕКП 07/9536672611/5637-352-88

Издателски №2700

Формат 60/90/16

Печатни коли 36,00

Издателски коли 36,00

Условно издателски коли 39,04

Дадена за набор на 15.VIII.1988 г.

Излязла от печат на 30.XI.1988 г.

Цена 6,15 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. —Добавяне

II

Макбрайд работеше, извънредно, опитвайки се да навакса, натрупалата се през време на отпуската му работа. Той и жена му бяха обикаляли южните щати с новия форд. В Ричмънд, Вирджиния, мина на червен светофар, блъсна се в един камион, който отнесе дясната му броня, а във Филаделфия бе арестуван за неправилно каране по еднопосочна улица. Но, общо взето, бяха прекарали добре и капитанът изглеждаше освежен, загорял и се справяше с текущите въпроси един по един бързо, упорито, точно.

Той ревна по вътрешната уредба: „Да се яви Богардъс!“ и размаха ръка, прогони облак тютюнев дим от лула и на негово място издуха нови облачета дим от силен бърлейски тютюн.

Влезе сержант Богардъс, който държеше зад гърба си полуизяден сандвич с шунка.

— Няма да отменя това обвинение! — каза Макбрайд и мушна с пръст един доклад на бюрото си. — Тоя тип пресякъл на червен светофар, а червените светофари са сложени за спиране, а не за минаване. Ако поставим червени светофари и хората пресичат на червено, каква, по дяволите, е ползата от червените светофари?

— Да, сър, капитане.

— А ти, Боги… или глътни каквото ядеш, или го изплюй.

Богардъс преглътна и от усилие облещи очи.

— А каква е оная дандания горе? — попита Макбрайд.

— Мисля, че е Мориарти, изпробва нов заден скок.

— Кажи му да престане. Някои ще помисли, че тук е Дружеството на младите християни, а не полицейски участък. Отсъствувах за малко, връщам се и заварвам цяла тайфа палячовци… Добре, Боги. Свободен си. Как е детето?

— Отлично, капитане.

— Чудесно. Гледайте да яде много спанак. Анк Коън подаде глава да попита:

— Зает ли си, капитане?

— Аз винаги съм зает.

— Е, току-що се получи съобщение. Убийство или нещо друго в Ист Енд. Бетдекън тъкмо приема по радиото.

— Вземи… — Макбрайд се намръщи, като чу тежък тропот над главата си; вдигна очи към тавана и каза: — Вземи със себе си Мори. Оня чешит на горния етаж упражнява задни скокове. Вземи го, докато не се е изтърсил по задник и не си е счупил главата. Кажи на Гахейгън да изкара колата. Слезте с Мори в гаража. Аз ще изтичам да взема пълния текст от Бетдекън. Кой е?

— Кой какво?

— Кой е убит.

— Чух Бетдекън само да споменава нещо за някакво си момиче.

— Кой се обажда?

— Чатърсън. Нов полицай на патрулна обиколка.

— Добре. Мори. Гахейгън. Колата. Аз ще сляза след малко.

— Окей.

 

 

Нощта не беше много хладна. Във въздуха се усещаше пролет, първият й полъх, и макар че полицейската кола фучеше по сухия цимент, във въздуха някак се долавяше натрапчив мирис на тучна земя. Луната се виждаше от този широк булевард. Звездите трепкаха — един силно, други слабо. Капиталът извади лулата от устата си, за да напълни по-добре дробовете си с нощния въздух. Бузите му бяха обагрени в червено от светлината на таблото, челюстта му — кафява и твърда като орех, а очите му — две ярки светлинни под тънките вежди.

— Къде работи Кенеди? — попита Мориарти. — Този човек е нещо обичайно в квартала, като плювалник.

— Уволнен е — отговори Макбрайд.

— Знам, че е уволнен, но това не значи…

— Чул ли си защо? — попита Макбрайд, взирайки се през рамо в затъмнената задна част на колата.

Макбрайд се засмя кратко, гърлено.

— Ех, момче, голям чешит е този човек! Все търси на баницата мекото и на работата лекото. Ето какво се е случило. Тъкмо днес го чух. Обадих се на редактора Фланъри, опитах се да го убедя да вземе Кенеди отново на работа. И какво излезе? Слушай: възложил на Кенеди за известно време театралната страница и представи си, една вечер този тъпанар се напил и отишъл да рецензира някаква пиеса в театър „Шанък“. През първия антракт излязъл и отишъл да пийне в един бар от другата страна на улицата. Но срещнал някакъв приятел. Разбира се, той винаги среща по някой приятел. Та обърнал шест уискита със сода и когато излязъл, бил пиян до козирката. Прекосил криво-ляво улицата и останал до края на представлението. На другия ден писал, че пиесата пет пари не струва, че не може нищо да се разбере; че през първото действие героинята била блондинка, а през последното — брюнетка; че през първото действие героят бил скандинавец, а през последното — южноевропеец. И какво, мислиш? Когато проверили, станало ясно, че Кенеди е бил толкова къркан, та отишъл в друг театър, в съседния, и гледал последното действие на съвсем друга пиеса, мислейки, че е същата. Можеш ли да си го представиш? Можеш ли?

— Леле-мале, леле-мале, леле-мале! — изрева Коън.

— Винаги съм смятал — заяви Мориарти, — че накрая този човек ще се окаже негодник.

— Х-ъ-м-м — изръмжа Макбрайд примирително. — Той не е негодник. Има в главата си повече мозък от вас, само че непрекъснато го раздава.

— Накрая ще иде да прави хартиени кукли, така ще свърши — настоя Мориарти.

— Във всеки случай — каза Макбрайд — той ще прави най-хубавите хартиени кукли.

— Това ли е улицата? — попита Гахейгън.

— Да, завий надясно — нареди Макбрайд.

Колата свърна надясно и пое по лек наклон. Забелязаха червените фарове на линейката, а когато паркираха неправилно точно срещу блесналите фарове, видяха на тротоара навалица. Патрулният полицай Чатърсън стоеше на дървената входна площадка. Той беше млад, румен и се държеше неловко, наперено.

Макбрайд слезе от колата.

— Вие ли сте Чатърсън?

Полицаят докосна козирката си с палката.

— Да, сър, капитан Макбрайд.

— Кой е горе?

— Лекарят от линейката. Но няма полза.

До бордюра спря рязко открит спортен автомобил, от който скочи помощник-районният прокурор Руб Уилсън и затропа с лачени обувки по тротоара, като грубо разблъскваше с лакти хората от пътя си. Той беше дребен жилест млад човек със стисната челюст и килната над едното ухо черна велурена шапка. Носеше балтон върху смокинга си.

— Какво става, Макбрайд?

— Да влезем да видим. Ела и ти, Чатърсън. Мори, Айк, разпръснете тия хора.

Когато влязоха в стаята, лекарят и шофьорът от линейката поставяха момичето на носилка.

— Здравейте, блюстители на закона! — каза докторът. — Ще има опело. Хей, полицаю, защо не повика колата на моргата?

— На страница четирийсета в правилника пише…

— Е, смятайте, че нищо не съм казал. Кога ще се върнеш, Макбрайд?

— Коя е? — попита Руб Уилсън.

— Да не съм гадател?

— Пияна ли е? — запита Макбрайд.

— Мирише на алкохол.

Макбрайд се обърна към Чатърсън:

— Кои те повика?

— Хазайката.

— Къде е тя?

— Точно преди да дойдете отиде в кухнята си, защото пече хляб. Аз се въртях наоколо и я видях да изскача на площадката, тя ме забеляза и ме повика. Тогава притичах и ми рече: „Вътре има жена. Мисля, че е умряла или кой знае какво й има.“ Та се втурнах вътре с нея и, разбира се, онази изглеждаше умряла.

— Колко време е живяла тук? — подхвърли Руб Уилсън.

— Не е живяла. Тя…

В този момент собственичката на къщата се показа на вратата. Тя беше едра, дебела, с грижливо сплетена посивяла коса, червендалесто лице и големи червени ръце.

— Как се казвате? — попита Макбрайд.

— Хана Меклинборг. Слушайте, господин полицай, това е скандал!

— Никога ли не сте я виждали? — попита Макбрайд.

— Никога! Но… чух я да влиза. Във всеки случай мисля, че беше тя. Дойде с наемателя на тази стая. Изглеждаха пияни. Тя се кискаше и когато влязоха в стаята, сигурно са се сбили… Чух я да пищи: „Недейте! Недейте!“ Точно така. Аз… хм, по това време бях в коридора и мислех да почукам на вратата, ала после мирясаха, та продължих работата си. Но, разбирате ли, смятах утре хубавичко да скастря тоя човек. След малко ми се счу, че излизат. Но след още малко пак бях в коридора и чух тропот в стаята. Не знам защо, ама се уплаших и похлопах, а като не ми отвориха, натиснах вратата. Отворих я и — е, тя лежеше там, на пода, до леглото.

— Облечена ли беше?

— Да, напълно облечена. Помислих, че навярно е успяла да се облече и после е припаднала. Тъй че онзи трябва да е излязъл сам.

Руб Уилсън се обърна към лекаря:

— Какво мислите за случая?

— Първо, тя е бита. По цялото й тяло има синини, а на главата — подутина. Според мен е умряла веднага от побоя. Вероятно от кръвоизлив в мозъка.

Макбрайд се обърна към Хана Меклипборг:

— По кое време дойдоха, казвате?

— В седем и половина. Знам, понеже слагах кейк във фурничката.

— А кога чухте мъжа да излиза?

— Сигурно около половин час по-късно.

— А кога отворихте тази врата и намерихте жената?

— Към девет.

— Как се казва човекът, който живее тук?

— Името му е Кенеди. Журналист, мисля.

Макбрайд трепна.

— Виждаш ли! — възкликна Руб Уилсън. — Аз винаги съм смятал, че този човек ще свърши така. А веднъж има дързостта да ми каже в лицето, че като районен прокурор съм бил мазол на петата на прогреса и ми пожела някой ден да пукна. Ех, това тук ми харесва. Ех, колко ми харесва!

Патрулният полицаи Чатърсън запита Хана Меклинборг:

— Как изглеждаше този човек?

Хазайката го описа.

Чатърсън изпъчи гърди, очите му светнаха.

— Аз видях този негодник! Видях го! Само няколко минути след като е извършил престъплението. — Той посочи с ръка. — На ъгъла на Джърман Стрийт и Халъм Стрият. Присмиваше ми се! Казах му — щото кибичеше там, — казах му да си върви, а той ми се присмя! Същият е, готов съм да се обзаложа. Подхвърли нещо в смисъл, че съм бил кибритлия, щото съм пиел мляко и то вкисвало в стомаха ми.

Макбрайд изпусна дълбока печална въздишка.

— Той е бил.