Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Take It and Like It, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Миндов, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция
- ckitnik(2011)
Издание:
„Н“ като нож
Американска, I издание
Съставител: Жечка Георгиева
Редактор: Иванка Савова
Художник: Димо Кенов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактори: Ирина Йовчева, Бонка Лукова
Коректори: Стоянка Кръстева, Донка Симеонова, Боряна Драгнева
ЕКП 07/9536672611/5637-352-88
Издателски №2700
Формат 60/90/16
Печатни коли 36,00
Издателски коли 36,00
Условно издателски коли 39,04
Дадена за набор на 15.VIII.1988 г.
Излязла от печат на 30.XI.1988 г.
Цена 6,15 лв.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- —Добавяне
I
Кенеди стоеше на ъгъла на Халъм Стрийт и Джърман Стрийт, когато видя момичето. С подкосяващи се крака то минаваше под една улична лампа по средата на Джърман Стрийт. Някъде на априлското небе трябва да имаше луна, но светлината й не достигаше до Джърман Стрийт. Това беше тясна улица с двуетажни тухлени или дървени къщи от двете страни, много от които бяха необитавани. Кенеди живееше на една пряка от това място, на Халъм Стрийт, в къща с мебелирани стаи под наем. Беше се преместил там от една седмица и само преди десет минути бе излязъл да потърси къде да хапне. Някой му бе казал, че в квартала има заведение с хубаво чили[1], та сега се мъчеше да го намери.
Беше почти трезвен и когато се облегна лениво на стълба, набеляза силуета на момичето, което се връщаше обратно по улицата. По неравномерното тракане на токчетата позна, че й има нещо, но това не го заинтересува особено. Походката й беше на пиян човек, а Кенеди често казваше: който иска, нека се напива, негова си работа. Той остана на мястото си не защото момичето го интересуваше, а защото се чудеше как да стигне до онова заведение. Казваха, че виното там било превъзходно, а щом виното е превъзходно, храната няма толкова голямо значение.
Момичето идваше по отсрещния тротоар и Кенеди се надяваше то да си остане на отсрещния тротоар. Но след малко момичето прекоси улицата и се заклатушка към него. Той мислеше да продължи пътя си, но още не знаеше накъде да поеме, а пък не искаше много да се отклонява. Когато беше пиян, обикаляше Ричмънд Сити от край до край, но друго е да си почти трезвен.
Тя продължаваше да върви към него и сигурно го бе забелязала, защото на стълба, на който се бе облегнал, имаше лампа; а под светлинния сноп се открояваше неговата дребна крехка фигура в омачкан сив костюм и сива мека шапка с прихлупена от всички страни периферия. В него имаше нещо безжизнено, съсипано, упадъчно. Когато момичето се приближи с олюляваща се походка, кашляйки в тихата улица, той извърна глава.
Но то се блъсна в него. При блъсването се закашля, а когато той се обърна нехайно, видя, че тя залитна назад. Приведе се, краката й се подгъваха и като че се олюляваше на цели стъпала. Дано да не падне, помисли си той, но не се помръдна да й помогне.
Тя не падна.
— Аз… аз м-моля да ме извините — измънка тя дрезгаво.
— Няма за какво, момичето ми. Само че защо не вземете такси да се приберете у дома си? Да се шляете така по улиците…
— Не мога да се прибера вкъщи.
Сега тя се бе подпряла на стената на една сграда, притиснала ръце с разперени пръсти на грапавата й повърхност. Шапката й беше килната над едното око; килната над едното око не защото така бе модно, а защото вероятно така я бе сложила. Носеше тъмно палто, виждаше се тясна ивица от някаква тъмна лека кожа около яката.
— Както виждате — изшептя тя дрезгаво, като клатеше глава, — аз… аз просто не мога да се прибера вкъщи.
— Пиенето винаги е било проклятие за прибиращите се вкъщи — рече той. — Но какъв е смисълът да се шляете из улиците цяла нощ? Изберете си някой удобен вход, паркирайте се там и чакайте да ви мине.
— Моля ви — рече тя, — направете нещо.
— Съжалявам, мадам. Аз се мъча да намеря едно заведение за чили. Случайно да знаете тук наблизо някакво заведение с чили, където, казват, виното било екстра?
— Моля ви! — умоляваше гласът й, идещ от сянката, в която се губеше лицето й.
— За какво молите?
— Помогнете ми. С-само… е, нямате ли място, където да мога… ъ-ъ… да легна, да си почина?
Той запали цигара.
— Имате приятен глас.
— Благодаря ви.
Тя се отдръпна от сградата.
— Аз… аз не исках да ви безпокоя. Ще продължа нататък. — Тя се олюля, коленете й се подкосиха, падна и поплака малко. Стоеше коленичила, подпирайки се на ръцете си.
Кенеди прекоси тротоара, наведе се колкото е нужно и улови ръката на момичето.
— Стегнете се. Още две такива падания и ще се наложи да си направите козметична операция на лицето. Помъчете се да си помогнете сама. Хайде. Аз не съм тежка категория. Изправете се. Едно… две… три. Браво, момичето ми. А сега се дръжте. — Тя беше вече на крака.
Той не пусна ръката й. Момичето не гледаше в него, а настрана, като че се срамуваше. Шапката й беше много ниско прихлупена над едното око, изпод нея стърчаха безредно кичури коса, но външността й не беше лоша. Дори си я биваше.
Кенеди въздъхна.
— Добре, елате. Нагоре по улицата имам стая, където ще можете да поспите, за да ви мине. Но не се надявайте да остана там с вас. Аз трябва да намеря онова заведение. Хайде.
Тя наведе глава, когато тръгнаха по Халъм Стрийт. Влачеше крака и все още дишаше запъхтяно, понякога леко изхлипваше. Кенеди й помогна да изкачи четирите стъпала до външната дървена площадка, задържа я с една ръка, докато с другата извади ключовете. Отключи вратата на антрето и избута момичето в коридора. Стаята му беше на първия етаж, в дъното, и докато вървяха по коридора, момичето се препъна и внезапно се изкиска. Беше лудешки, кратък, истеричен кикот и Кенеди измърмори:
— Не крякай толкова, затвори си устата. Аз току-що се настаних тук.
Въведе я в стаята си. Стаята беше голяма, старомодна, с месингово легло до едната стена и старо бюро с ролетка до другата. В средата имаше маса, на която бяха сложени две бутилки, уиски и джин, а до нея имаше фотьойл с подвижно облегало и люлеещ се стол.
Пусна я да легне, после улови краката й, повдигна ги и я претърколи в средата на леглото. Тя пъшкаше и проплакваше, но и самият той бе изпадал понякога в пиянска истерия, та не обръщаше внимание на това. Разгъна едно одеяло и го метна върху нея.
— Недейте! Недейте! — викна тя и изрита одеялото.
— Креснеш ли още веднъж — каза той, — и ще те изхвърля.
Тя се разхълца силно. Кенеди нямаше никакво намерение да я придумва да не плаче; щеше да бъде безполезно. Затова седна, въздъхна, нарече се глупак и си наля половин водна чаша уиски. От време на време си попийваше, млясваше с наслада. Когато най-после хлипането стана глухо, и далечно, той пресуши чашата и излезе с надеждата, че когато се върне, момичето ще си е отишло.
Отиде отново до Халъм Стрийт и Джърман Стрийт, облегна се на стълба и след няколко минути се приближи патрулиращ полицай. Полицаят беше млад, румен и въртеше палката си неловко, наперено.
— Имаш ли си дом? — попита той Кенеди.
— Разбира се — изрече Кенеди невъзмутимо.
— Тогава си върви там.
— Този стълб частна собственост ли е или какво?
— Перчиш се, а? Значи се перчиш?
— Да знаеш някъде наблизо да има заведение, където сервират чили?
— Аз не обичам чили.
— И аз. Но чух, че там сервирали и хубаво вино.
— И вино не обичам.
— А какво пиеш?
— Мляко! Три пъти дневно!
Кенеди се отдръпна от стълба.
— Ще ти дам един съвет, ченге. Зарежи млякото. Вероятно то вкисва в стомаха ти и те прави такъв.
Полицаят изръмжа застрашително:
— Драги…
— Сега пък какво има?
— Измитай се оттук!
Кенеди закрачи бавно напред, припявайки под нос:
— Ама голям мръсник си…