Кърт Вонегът
Котешка люлка (77)

77. Аспирин и боко-мару

— Кажете ми, докторе — запитах аз Джулиън Касъл, — как е „Папа“ Монсано?

— Откъде да знам?

— Мислех, че вие го лекувате.

— Но не си говорим… — Касъл се усмихна. — По-точно той не ми говори. Последното нещо, което ми каза преди горе-долу три години, бе, че само американското ми гражданство ме спасява от куката.

— Та какво толкова сте направили? Идвате тук, със собствени пари строите болница, в която лекувате безплатно неговия народ…

— „Папа“ не одобрява начина, по който ние лекуваме. Особено когато пациентите умират. В „Дома на надеждата и милосърдието в джунглата“ ние даваме бокононистично причастие на ония, които го желаят.

— Що за причастие е то?

— Много просто. Чете се една молитва и умиращият повтаря всяко изречение. Искате ли да опитате?

— Но аз не съм на умиране, ако нямате нищо против.

Той ми подмигна зловещо.

— Хубаво е, че сте предпазлив. Обикновено хората, които го правят, умират един след друг. Но с вас няма да се случи, щом не сме си докоснали ходилата.

— Ходилата ли?

Тогава той ми разказа какво учи Боконон за ходилата.

— Това обяснява гледката в хотела. — Казах му за двамата бояджии в хотела.

— Струва си, знаете ли — отвърна той. — Хората наистина се чувстват по-добре, след като го направят, и те стават по-добри, и светът им се вижда по-добър.

— Хм.

— Боко-мару.

— Моля?

— Така се казва тая игра с ходилата — поясни Касъл. — Действа. Добре че има неща, които действат. Не са много.

— Не са много, знам.

— Не бих могъл да карам в тази болница без аспирин и боко-мару.

— Значи — рекох аз — на острова все още има няколко бокононисти въпреки законите и въпреки у-уууката.

Той се засмя.

— Не сте загрели още, така ли?

— Какво да загрея?

— Всеки в Сан Лоренсо е заклет бокононист въпреки у-уууката.