Кърт Вонегът
Котешка люлка (65)

65. В хубаво време дойдохте в Сан Лоренсо

„Папа“ беше самоук. Някога ефрейтор Маккейб го бе направил майордом. Никога не беше излизал от страната. Говореше поносим английски с американско произношение.

Всяка наша дума се подхващаше от високоговорителите, които ревяха като ерихонски тръби, и така стигаше до множеството под нас.

Звуците се разсипваха по широкия къс булевард, прострял се зад тълпата, рикошираха в трите нови сгради от стъкло и бетон и с кикот се връщаха обратно.

— Добре дошли — каза „Папа“. — Идвате в страната, която е най-добър приятел на Америка. Много често светът не разбира американците. Но това при нас не може да се случи, господин посланик — той се поклони на Х. Лоуи Кросби, фабриканта на велосипеди, като погрешно го сметна за посланика.

— Зная, че страната ви е добра, господин президент — отвърна Кросби. — Всичко, което съм чувал за нея, е просто великолепно. Само едно…

— Да?

— Аз не съм посланикът. Бих могъл да съм, но всъщност съм само обикновен търговец. — Никак не му беше приятно да признае кой е истинският посланик. — Онзи човек там, той е голямата клечка.

— А! — „Папа“ се усмихна на грешката си. Усмивката му неочаквано изчезна. Някаква болка вътре в него го накара да трепне болезнено, да се сгърчи и да затвори очи така, че цял да се съсредоточи в себе си, докато болката премине.

Франк Хоуникър го подкрепи неумело и несръчно.

— Да не ви е зле?

— Извинявайте — прошепна най-сетне „Папа“, като се поизправи. В очите му имаше сълзи. Той ги бръсна с ръка и се изправи в цял ръст. — Извинявайте.

За момент изглеждаше, че се пита къде е и какво трябва да прави. След това се опомни. Разтърси ръката на Хорлик Минтън.

— Тук сте между приятели.

— Уверен съм в това — каза меко Минтън.

— Християни — добави „Папа“.

— Великолепно.

— Антикомунисти — добави „Папа“.

— Великолепно.

— Тук нямаме комунисти — поясни „Папа“. — Твърде много се боят от куката.

— Мога да си представя.

— В хубаво време дойдохте в Сан Лоренсо — каза „Папа“. — Утре ще бъде един от най-щастливите дни в историята на нашата страна. Утре е един от най-големите ни национални празници. Освен това утре ще се сгодяват генерал-лейтенант Хоуникър и Мона Амонс Монсано, най-скъпото същество в моя живот и в живота на Сан Лоренсо.

— Желая ви щастие, мис Монсано — рече топло Минтън. — А вас ви поздравявам, генерал Хоуникър.

Двамата млади хора поблагодариха с кимване.

Минтън продължи да говори, този път за стоте мъченици, и каза една дългоопашата лъжа.

— Няма нито едно американско дете, което да не знае историята на благородната саможертва на Сан Лоренсо през Втората световна война. Стоте храбри мъже от Сан Лоренсо, чиято памет ще почетем утре, постъпиха като хора, предани на свободата. Президентът на Съединените щати ме помоли да го представлявам лично на тържествата утре и да хвърля в морето венец, дар от американския народ за народа на Сан Лоренсо.

— Народът на Сан Лоренсо благодари на вас, на вашия президент и на щедрия народ на Съединените щати за тяхното отношение — каза „Папа“. — За нас ще бъде чест, ако утре, по време на годежа, вие хвърлите венец в морето.

— Напротив, за мен ще бъде чест.

„Папа“ ни заповяда всички да му окажем честта да присъстваме на церемонията с венеца и на годежа. Трябваше да бъдем в двореца по обяд.

— Какви деца ще родите двамата! — каза „Папа“, като ни подкани да се дивим на Франк и Мона. — Каква кръв! Каква красота!

Болката го прониза отново.

Той затвори очи и се сгърчи.

„Папа“ чакаше болката да премине, но тя не преминаваше.

Все още сгърчен, той се обърна с гръб към нас, с лице към тълпата и микрофона. Опита се да направи някакво движение с ръка, но не можа. Опита се да каже на хората нещо, но не можа.

След това думите му все пак избликнаха.

— Вървете си! — викна той немощно. — Вървете си!

Тълпата се разпиля като сухи листа…

„Папа“ отново се обърна към нас. Болката беше изкривила лицето му в жалка гримаса.

След това „Папа“ рухна.