Кърт Вонегът
Котешка люлка (51)

51. „Окей, маме!“

И тъй, отидох да говоря с Анджела Хоуникър-Конърс и с малкия Нютън Хоуникър, членове на моя карас.

Анджела бе платиненорусата дама с конско лице, която бях забелязал по-рано. Нют наистина бе твърде мъничко, но в никакъв случай не безобразно същество. В сравнение с нас той бе така съразмерно малък, както Гъливер сред Бробдингнегите, и притежаваше остра наблюдателност.

Той държеше чаша шампанско. Шампанското влизаше в цената на билета. Чашата в ръцете му изглеждаше като аквариум в ръцете на нормален човек, но той грациозно отпиваше от нея. Като че ли нямаше нищо по-естествено за него от това да държи аквариум.

Тоя малък негодник носеше в багажа си късче „лед-9“. В термос. Такова късче носеше със себе си и неговата ужасна сестра, а под нас Бог бе разстлал водата на Карибско море.

Когато се наслади напълно на възможността да представи едни жители на Индиана на други, Хейзъл ни остави сами.

— И помнете — каза тя, отпивайки, — оттук нататък ще ми викате „маме“.

— Окей, маме — казах аз.

— Окей, маме — каза Нют. Гласът му бе доста тънък, както и можеше да се предполага от малкия му ларинкс, но въпреки това беше глас на мъж.

Анджела все още се отнасяше към Нют като към бебе, а той й прощаваше с дружелюбно снизхождение, каквото не очаквах у такъв малък човек.

Нют и Анджела си спомняха за мен, спомняха си и писмата ми и ме поканиха да седна на празното място до тях.

Анджела ми се извини, задето не е отговорила на писмата ми.

— Не можех да се сетя какво да ви разкажа, не знаех от какво може да се интересуват читателите. Бих могла да измисля нещо за онзи ден, но вие няма да искате да използвате измислица. Всъщност денят си беше най-обикновен.

— Вашият брат ми написа много интересно писмо.

Анджела се изненада.

— Нют? Та какво си спомня Нют? — тя се обърна към него. — Душко, ти спомняш ли си оня ден? Не, нали? Как ще си го спомняш, ти беше още бебе.

— Спомням си го — меко рече той.

— Трябваше да видя това писмо. — Тя явно смяташе, че Нют още не е дозрял да общува самостоятелно с външния свят. Анджела бе ужасно нетактична и не можеше да си представи какво значи за Нют неговият ръст.

— Душко, трябваше да ми покажеш писмото — сгълча го тя.

— Извинявай — каза Нют, — не ми дойде наум.

— Освен това — не виждам защо да не ви кажа — д-р Брийд ме предупреди да не ви давам никакви данни — добави Анджела. — Той каза, че вашата цел е да създадете изопачен образ на баща ни.

И ми даде да разбера, че поради това съвсем не съм й симпатичен.

Успокоих я донякъде, като казах, че от книгата и бездруго сигурно нищо няма да излезе и че и аз самият вече не съм наясно какъв образ ще създава или би трябвало да създава.

— Но ако някога напишете книгата, препоръчвам ви да изобразите баща ни като светец, защото той беше светец.

Обещах, че ще направя всичко възможно да го изобразя като светец. Запитах дали тя и Нют са решили да живеят с Франк в Сан Лоренсо.

— Франк ще се жени — каза Анджела. — Отиваме на годежа.

— Така ли? И коя е щастливката?

— Ще ви я покажа — рече Анджела и извади от чантичката си пластмасово албумче, което се нагъваше като акордеон. Във всяка от гънките имаше по една фотография. Докато Анджела ги прехвърляше, успях да зърна малкия Нют на плажа в Кейп Код, д-р Филикс Хоуникър в момента на връчване на Нобеловата награда, двете близначета на Анджела, грознички момиченца, Франк, който си играе със самолетчета. След това Анджела ми показа снимката на момичето, за което Франк щеше да се жени.

Със същия ефект тя можеше да ме ръгне в слабините.

От снимката ме гледаше Мона Амонс Монсано — жената, която обичах.