Кърт Вонегът
Котешка люлка (5)

5. Писмо от един колежанин

Ето какво ми отговори Нют:

„Извинявайте, че Ви отговарям толкова късно. Тази книга, която ще пишете, изглежда, ще стане много интересна. Аз бях толкова млад, когато пуснаха бомбата, че се съмнявам дали ще Ви бъда от полза. По-добре да се бяхте обърнали към брат ми и сестра ми, които са по-големи от мен. Сестра ми, г-жа Харисън Конърс, живее в Индианаполис, Индиана, «Норд Меридиън Стрийт» 4918. Всъщност сега и аз живея при нея. Мисля, че тя с удоволствие ще Ви помогне. Никой не знае къде е брат ми Франк. Той изчезна преди две години веднага след погребението на баща ни и оттогава нищо не сме чули за него. Възможно е да не е вече между живите.

Аз бях едва шестгодишен, когато атомната бомба бе хвърлена върху Хирошима, така че всъщност си спомням само онова, което са ми разправяли.

Спомням си, че си играех на килима във всекидневната, пред вратата на кабинета на баща ни в Айлиъм, щат Ню Йорк. Вратата беше отворена, така че можех да виждам баща си. Той беше по пижама и халат. Пушеше пура. Играеше си с една връвчица. През този ден баща ни не отиде в лабораторията. Стоя си вкъщи по пижама. Той оставаше вкъщи винаги когато пожелаеше.

Татко, както по всяка вероятност знаете, прекара почти целия си живот в лабораторията на металургичната компания в Айлиъм. Когато се появи тоя «Проект Манхатън», тоест проектът за бомбата, баща ни трябваше да напусне Айлиъм, за да работи върху него, а не искаше. Казваше, че изобщо няма да се залавя, ако не го оставят да работи, където той иска. В повечето случаи това значеше, че иска да работи вкъщи. Единственото място, където обичаше да ходи, вън от Айлиъм, бе вилата ни в Кейп Код. И в Кейп Код умря. Умря на Бъдни вечер. Но вие сигурно и това знаете.

И тъй, в деня, в който хвърлиха бомбата, аз си играех на килима пред кабинета му. Сестра ми Анджела казва, че съм обичал да си играя с камиончета по цели часове, викал съм «би-бип!» през цялото време и съм ревял като мотор. Така че, предполагам, съм викал «би-бип!» и в деня на бомбата, а баща ни бе в кабинета и си играеше с една връвчица.

По една случайност знам откъде беше намерил тази връвчица. Ще Ви кажа, може да Ви влезе в работа: татко я свали от един пакет, в който беше увит ръкописът на роман. Ръкописа му беше изпратил един затворник. Разказваше се как в двехилядната година ще настъпи краят на света. И самата книга беше така озаглавена: «Двехилядната година от новата ера». Разказваше се как едни побъркани учени създават ужасяващо оръжие, бомба, която помита целия свят. След като става ясно, че иде краят на света, настъпва страшен разврат, а десет секунди преди бомбата да избухне, се появява самият Исус Христос. Името на автора бе Марвин Шарп Холдърнис и в писмото до татко той признаваше, че е в затвора, защото е убил собствения си брат. Изпратил ръкописа на баща ни, защото не можел да реши какъв експлозив да сложи в бомбата и се надявал баща ни да му каже.

Да не помислите, че съм чел книгата на шест години? Тя стоя вкъщи доста време. Брат ми Франк я присвои, за да си чете мръсните пасажи. Пазеше я в своя «сейф» в спалнята си. Не че имаше истински сейф — просто отвор за кюнец с ламаринен капак. Като деца Франк и аз сигурно хиляди пъти сме чели описанията на оргиите. Години наред пазихме книгата. Най-накрая Анджела я откри, прочете я и каза, че била голяма гадост. И я изгори заедно с връвчицата. Анджела беше като майка за Франк и за мен; мама умряла при моето раждане.

Абсолютно съм сигурен, че баща ни не бе чел книгата. Според мен той в живота си не бе прочел нито един роман или разказ, поне откакто бе станал възрастен. Той не четеше дори писмата си, нито вестници или списания. Сигурно е чел много технически списания. Но честно да Ви кажа, не си спомням да съм виждал баща си да чете. Както вече Ви казах, от целия ръкопис го интересуваше само връвчицата. Такъв си беше. Никой никога не можеше да предскаже със сигурност какво ще го заинтересува утре. В деня на бомбата например го интересуваше само връвчицата.

Попадала ли Ви е речта му при връчването на Нобеловата награда? Ето Ви и цялата реч: «Дами и господа, днес стоя пред вас, защото никога не съм преставал да зяпам и да се шляя, подобно на първокласник, който в ранна пролетна утрин отива на училище. Всичко може да ме застави да се спра, да разглеждам, да си задавам въпроси и понякога да научавам неща. Аз съм много щастлив човек. Благодаря ви.»

И така, известно време баща ни гледа връвчицата, вързана на примка. След това пръстите му започнаха да я опъват и оплитат. После той направи от примката онази фигура, която наричат «котешка люлка». Не знам от кого бе научил да прави тая фигура. От баща си може би. Баща му бил шивач, така че като момче татко сигурно много си е играл с конци и връвчици.

Тази «котешка люлка» е единствената игра, ако изобщо може да се нарече игра, която баща ни някога бе подхващал. Той не се интересуваше от трикове, игри или правила, измислени от други. При бележките, които Анджела си водеше едно време, имаше изрезка от «Таймс». Някакъв журналист попитал баща ни с какви игри обича да запълва свободното си време, а баща ни отговорил: «Защо да си губя времето с измислени игри, когато има толкова много истински?»

Така че самият той трябва да се е изненадал, като е открил, че е изплел от връвчицата «котешка люлка», и това може би му е напомнило детството. И най-неочаквано баща ни излезе от кабинета и направи нещо, което никога дотогава не бе правил. Опита се да поиграе с мен. Не само че никога не си бе играл с мен, но и почти никога не бе ми говорил.

Но в онзи ден той клекна до мен на килима и като оголи зъбите си, размаха пред носа ми оплетената връв. «Я виж! — каза той. — Котешка люлка. Виждаш ли котешката люлка? Виждаш ли къде спинка сладкото котенце? Мяу-мяу!»

Порите на лицето му изглеждаха големи като лунни кратери. От ушите и ноздрите му се подаваха буйни кичури косми. От миризмата на пурата устата му вонеше на преизподня. Толкова отблизо татко представляваше най-грозното нещо, което бях виждал през живота си. Оттогава винаги го сънувам.

Изведнъж той запя: «Ах, Писана горката! Как цопна в реката! Няма вече да шета — удави се, клета!» Избухнах в плач. Скочих и избягах навън. Тичах с всичка сила.

Трябва да свършвам вече. Минава два след полунощ. Съквартирантът ми току-що се събуди и каза, че му пречи тракането на пишещата машина.“