Кърт Вонегът
Котешка люлка (41)

41. Карас за двама

В самолета от Маями за Сан Лоренсо местата бяха в две редици по три. Случи се — „речено било да се случи“, — че местата до мен бяха заети от Хорлик Минтън, новия американски посланик в република Сан Лоренсо, и жена му Клеър. Те двамата бяха белокоси, любезни и деликатни.

Минтън ме осведоми, че е дипломат от кариерата и че за първи път го назначават за посланик. По-рано, каза ми той, двамата с жена си работили в посолствата в Боливия, Чили, Япония, Франция, Югославия, Египет, Южноафриканския съюз, Либерия и Пакистан.

Двамата бяха като двойка гугутки. Неуморно и безкрай си правеха малки подаръци: посочваха си красиви гледки от прозорчето на самолета, четяха си един на друг смешни или поучителни пасажи от книги, разменяха си откъслечни спомени от минали времена. Според мен те бяха безупречен пример на това, което Боконон нарича „дюпрас“, което означава пак „карас“, но само за двама души.

„В истинския дюпрас — ни казва Боконон — няма място за друг освен за определените двама; няма място нито дори за децата, родени от техния съюз.“

Следователно аз изключвам Минтън и жена му от своя собствен карас, от караса на Франк, от този на Нют, на Ейса Брийд, Анджела, Лаймън Ендърс Ноулс и Шърман Кребс. Карасът на Минтън бе нещо уютно, нещо само за двама.

— Сигурно сте много доволен — казах аз на Минтън.

— За какво?

— Че ви изпращат посланик.

От съжалителния поглед, който си размениха Минтън и жена му, разбрах, че съм изтърсил голяма глупост. Но те слязоха до моето равнище.

— Да — рече Минтън едва чуто. — Много ми е драго — той се усмихна вяло. — За мен е голяма чест.

И така за всичко, за което ги заговарях. Не можех да ги накарам да се разбъбрят за каквото и да е.

Казвам им например:

— Сигурно говорите много езици.

— Шест или седем двамата общо — отвръща Минтън.

— Полезно ли е?

— Кое да е полезно?

— Че можете да общувате с хора от толкова различни националности.

— Много полезно — казва Минтън безизразно.

— Много полезно — казва и жена му.

И продължават да четат някакъв дебел том, написан на пишеща машина, поставен на стола между двамата.

— Кажете ми — запитах аз малко по-късно, — след като сте пътували толкова много, смятате ли, че всъщност хората са еднакви?

— Моля? — запита Минтън.

— Смятате ли, че където и да отиде човек, хората са едни и същи по природа?

Той погледна жена си, за да се увери, че и тя е чула въпроса, и след това изви отново поглед към мен.

— Горе-долу същите, където и да идеш.

— Ъхъ — съгласих се аз.

Между другото Боконон учи например, че ако един от членовете на такъв дюпрас умре, вторият умира една седмица след него. Когато дойде времето, Минтън и жена му умряха в един и същи миг.