Кърт Вонегът
Котешка люлка (34)

34. Вин-дит

Именно в каменоделната ме споходи първият ми вин-дит, бокононистка дума, която означава неочакван и много индивидуален тласък към бокононизма, към вярата, че всемогъщият бог знае всичко за мен и че всемогъщият бог ми е предопределил много специален и сложен път.

Вин-дит дойде при мен чрез мраморния ангел с венец от имел. Шофьорът си беше наумил, че на всяка цена трябва да постави този ангел върху гроба на майка си. Сега той стоеше пред ангела и в очите му имаше сълзи.

Марвин Брийд все още се взираше през прозореца, през който се виждаше гробищната порта, и току-що беше свършил речта си срещу Филикс Хоуникър.

— Това холандско куче може и да е бил съвременен светец — добави той. — Но Господ да ме убие, ако той някога е правил нещо против волята си, и Господ да ме убие, ако не е имал всичко, каквото е поискал.

— Музика — добави той след малко.

— Моля?

— Заради музиката се омъжи тя за него. Казваше, че душата му слуша най-висшата музика, музиката на звездите. — Той поклати глава. — Дръжки.

След това портата му напомни за последния път, когато беше видял Франк Хоуникър, създателя на моделчетата, мъчителя на буболечките.

— Франк — каза той.

— Какво Франк?

— За последен път видях това странно нещастно дете, когато се измъкна през тая порта. Погребението на баща му все още не беше свършило. Стареца още не го бяха заровили, когато Франк излезе от тук. Махна на първата кола, която мина. Нов понтиак с номер от Флорида. Колата спря. Франк се качи и от тогава никой в Айлиъм не го е виждал.

— Чух, че го търсела полицията.

— Това е глупост, случайност. Франк не беше престъпник. Него го биваше единствено да прави модели. За друго не му стигаше куражът. Задържа се само на една работа тук, в Айлиъм, в магазина за играчки на Джек „За всекиго по нещо“. Продаваше модели на играчки, правеше модели, даваше съвети на другите как да правят модели. Когато се махна от тук и отиде във Флорида, постъпил в магазин за играчки в Сарасота. Сигурно магазинът е бил само прикритие за банда, която е крадяла кадилаци и ги е препродавала в Куба. Така и Франк е бил замесен в тая история. Според мен твърде много неща е чул, докато е лепил куличките на някой модел на боен кораб.

— Къде е Нют, знаете ли?

— Предполагам, че при сестра си в Индианаполис. Знам само за оная история с джуджето и че после го изхвърлили от колежа. Можете ли да си представите джудже доктор? А в същото време в тая нещастна фамилия момичето израсна огромно, почти два метра, недодялано. И ето че вашият мъдрец, тоя велик човек, взема, че спира момичето от последния клас на гимназията, за да има още една жена, която да се грижи за него. Единственото, което й остана, бе кларнетът, с който свиреше в гимназиалния оркестър.

И като напусна училище — продължаваше Брийд, — никой не я канеше да излизат. Тя нямаше приятели, а на старика изобщо не му минаваше през ум да й даде пари, та да отиде някъде. И знаете ли какво правеше тя?

— Не.

— Затваряше се в стаята си и пускаше някоя плоча, като едновременно свиреше с кларнета. За мене е чудо на чудесата, че тая жена изобщо можа да си намери съпруг.

— Колко искате за тоя ангел? — попита шофьорът на таксито.

— Казах ви, че не се продава.

— Май не останаха вече хора, които да работят по този начин — отбелязах аз.

— Имам един племенник, който може — отвърна Брийд. — Момчето на Ейса. Искаше да стане страшно велик учен, а те взеха, че хвърлиха бомбата над Хирошима и момчето се отказа и се напи, и дойде и ми каза, че иска да дяла камъни.

— Тук ли работи?

— Скулптор е в Рим.

— Ако някой ви предложи много пари — каза шофьорът, — ще го продадете, нали?

— Може и да го продам. Но само за много пари.

— Къде се слага името на такъв паметник? — запита шофьорът.

— Тук, долу, вече има едно име — ние не можехме да видим името, защото кедровите клонки го закриваха.

— И никой ли не си го е потърсил? — осведомих се аз.

— Никой не го е платил. Историята е такава: един германски имигрант пътувал с жена си на Запад и тя умряла от едра шарка тук, в Айлиъм. Той поръчал този ангел за паметник и показал на моя прадядо, че има пари в брой, за да го плати. Но след това го окрали. Някой му отмъкнал всичките пари, до последния цент. Останала му само земята, която бил купил в Индиана, земя, която никога не бил виждал. Той продължил пътя си и казал, че ще се върне, за да плати за ангела.

— И не се ли върна? — запитах аз.

— Тц. — Марвин Брийд разбута клонките с крак, за да видим буквите на пиедестала. Там беше написано едно презиме.

— То е едно увъртяно име — каза Брийд. — Ако този имигрант има потомци, те сигурно вече са го американизирали това име. Сега сигурно се наричат Джоунс или Блек, или Томсън.

— Тук грешите — промърморих аз.

Стори ми се, че стаята се накланя; стените и таванът й в миг се преобразиха в пътища — пътища, пътища, водещи през времето във всички посоки. Получих бокононистично видение за единството във всяка секунда, на всички бродещи мъже, на всички бродещи жени, на всички бродещи деца.

— Тук грешите — заявих аз, когато видението отмина.

— Да не би да познавате хора с такова презиме?

— Да.

То беше моето презиме.