Кърт Вонегът
Котешка люлка (123)

123. За мишките и хората

Странни шест месеца минаха — шестте месеца, в които написах тази книга. Хейзъл не беше сгрешила, когато беше нарекла нашето малко общество „Швейцарското семейство Робинзон“^[1], тъй като бяхме оцелели от буря, бяхме откъснати от света, а след това животът ни бе станал много лесен. Всичко това не бе лишено от известно очарование, почти като във филмите на „Уолт Дисни“.

Вярно, че не бяха останали нито растения, нито животни. Но „лед-9“ така чудесно беше запазил прасета и крави, и еленчета, и птици, и плодове, които лежаха като покосена трева, че ние ги размразявахме и ги готвехме. Освен това в развалините на Боливар имаше тонове консерви. А по всичко личеше, че в Сан Лоренсо ние сме единствените хора.

Храната не беше проблем, нито дрехите и подслонът, защото времето беше винаги сухо и горещо, и еднообразно.

Здравето ни беше винаги добро. Явно всички микроби бяха умрели — или дремеха.

Така се бяхме пригодили към този живот и така доволни и спокойни се чувствахме, че никой не се учуди, нито протестира, когато Хейзъл заяви:

— Ако не друго, поне няма комари.

Хейзъл седеше върху трикрако столче там, където някога се издигаше домът на Франк. Тя съшиваше ивици червено, бяло и синьо платно. Като Бетси Рос тя шиеше американското знаме, но на никого сърце не му даде да й каже, че което тя смяташе за червен цвят, приличаше на праскова, че синята й ивица всъщност имаше зелен оттенък и че вместо петдесет петоъгълни американски звезди тя беше изрязала шестоъгълните звезди на Давид.

Съпругът й, който беше много добър готвач, готвеше някакво ястие върху железен котлон на огъня, запален от дърва. Той ни беше готвачът — обичаше да готви.

— Приятно мирише и е приятно на вид — отбелязах аз.

Той ми смигна.

— Не стреляйте в готвача. Той прави каквото може.

Този домашен разговор се водеше на фона на непрекъснатите досадни сигнали SOS, излъчвани от автоматичен предавател, който Франк беше измайсторил. Предавателят викаше за помощ денонощно.

„Спасете ду-у-уши-и-те ни — тананикаше си Хейзъл в тон със сигналите, докато шиеше. — Спасете ду-у-уши-и-те ни.“

— Как върви писането? — запита ме тя.

— Чудесно, майче.

— Кога ще ни прочетеш нещо?

— След като го свърша, майче, след като го свърша.

— Много знаменити писатели са хужъри.

— Знам.

— Ти ще бъдеш само един от многото. — Тя се усмихна с надежда. — Смешна ли е книгата ти?

— Надявам се, майче.

— Много обичам да се посмея.

— Знам, че обичаш.

— Всеки от нас притежава някое качество, с което да служи на другите. Ти пишеш книги и ни караш да се смеем, Франк се занимава с наука, малкият Нют рисува картини за всички ни, аз шия, а Лоуи готви.

— Многото ръце правят тежката работа лека, казва стара китайска поговорка.

— Много умни бяха тия китайци.

— Умни бяха. Бог да ги прости.

— Да бях ги изучавала повече.

— Трудно беше, дори при идеални условия.

— Да бях учила изобщо повече.

— Всеки от нас съжалява за нещо, майче.

— След дъжд качулка.

— Както е казал поетът, майче, „от всички думи за мишките и хората най-печалните са: «А можеше…»“

— Толкова е хубаво това и толкова вярно.