Кърт Вонегът
Котешка люлка (121)

121. Не бързам да отговоря

— Какъв цинизъм! — задъхах се аз. Вдигнах поглед и огледах пълната със смърт седловина. — Тук ли е той?

— Не го виждам — отвърна Мона кротко. Тя не беше нито потисната, нито гневна. Дори напротив, изглеждаше, че с мъка сдържа смеха си. — Той винаги казва, че никога няма да последва собствените си съвети, тъй като знае, че са безполезни.

— Трябваше да бъде тук! — изсумтях яростно. — Проклетник! Да им каже да се самоубият!

Сега вече Мона наистина се разсмя. Никога не я бях чувал да се смее. Смехът й бе стряскащо груб и гърлен.

— Смешно ти е, така ли?

Тя лениво вдигна ръце.

— Съвсем просто е. Толкова просто, а разрешава твърде много неща.

И тя закрачи бавно сред хилядите вкаменени тела, като продължаваше да се смее. Малко по-горе на склона спря и се обърна към мен.

— Ако можеше да съживиш някого от тези, би ли го направил? — запита тя. — Бързо ми отговори. Не бързаш с отговора — викна тя игриво, след като беше изтекла половин минута. И все още смеейки се, докосна с пръст земята, изправи се, докосна с пръст устните си и умря.

Плакал ли съм? Казват, че съм плакал. Х. Лоуи Кросби и неговата Хейзъл, и малкият Нют Хоуникър ме посрещнали, докато съм се препъвал надолу по пътя. Те се намирали в таксито, което бурята бе пощадила. Казаха ми, че съм плачел. Хейзъл плачела също от радост, че ме вижда жив.

Прелъгаха ме да се кача в таксито.

Хейзъл обви раменете ми с ръка.

— Сега си при мамчето. За нищо не се тревожи.

Оставих паметта ми да избледнее. Затворих очи. И с дълбоко идиотско облекчение се сгуших във влажната, топла като оборска слама плът на тази глупачка.