Кърт Вонегът
Котешка люлка (111)

111. Почивка

Франк се върна с метли, парцали, бензинова лампа и примус; с добрата стара домашна кофа и с гумени ръкавици.

Надянахме си ръкавиците, за да не заразим ръцете си с „лед-9“. Франк постави примуса върху ксилофона на моята божествена Мона, а върху него — милата стара кофа.

Помитахме по-големите късчета „лед-9“ и ги пускахме в скромната кофа; и те се топяха. Те се превръщаха в добра, позната, сладка, честна вода.

Анджела и аз метяхме пода, а малкият Нют преглеждаше пода под мебелите, да не е останало някое парченце „лед-9“. Франк ни следваше с пречистващия пламък на лампата.

Бяхме блажено спокойни и ведри — като всяка чистачка, като всеки портиер.

В края на краищата бяхме почистили едно ъгълче от страшната бъркотия, настъпила в света.

Чух се най-естествено да моля Нют и Анджела, и Франк да ми разкажат за Коледата, в която умрял старецът, а също и за кучето. И по детски, уверени, че чистейки стаята, чистят и душите си, трите деца на Хоуникър ми разказаха цялата история.

Ето каква беше цялата история:

Онази съдбоносна Бъдни вечер Анджела отишла в селото, за да купи лампички за елхата, а Нют и Франк отишли да се разхождат по пустия бряг край зимното море. Там видели огромен черен сетер. Кучето било приятелски настроено, което е обичайно за тая порода; щом Франк и Нют си тръгнали, то тръгнало с тях.

Филикс Хоуникър умрял — умрял в белия си плетен стол, от който се виждало морето, — докато децата му били далеч от него. През целия ден старецът дразнел децата си с намеци за „лед-9“, като им показвал едно шишенце, на чийто етикет бил нарисуван череп и кръстосани кости. На него старецът бил написал: „Опасно! «лед-9». Да се пази на сухо!“

През целия ден старецът досаждал на децата си с весели подмятания, като например: „Хайде де, поразмърдайте си малко мозъците. Казах вече, че точката на топене е сто и четиринайсет цяло и четири градуса по Фаренхайт, и ви казах, че съставът му е само кислород и водород. Какво обяснение ще ми дадете? Помислете, де! Не се страхувайте, че ще се преуморите. Няма да ви се стопи мозъкът.“

— Той винаги ни казваше да си размърдаме мозъците — припомняше си Франк старото време.

— Аз престанах да си мърдам мозъка още от не помня коя възраст — призна си Анджела, облягайки се на метлата. — Дори не можех да го слушам, когато започнеше да говори за наука. Само кимах и се правех, че се опитвам да си размърдам мозъка, но науката не можеше да размърда моя нещастен мозък, той си оставаше вцепенен.

Явно преди да седне в плетения си стол и да умре, старецът си поиграл малко в кухнята с вода, тенджери, тигани и „лед-9“. Сигурно е превръщал вода в „лед-9“ и „лед-9“ обратно във вода, защото на пода били извадени всички кухненски съдове, а между тях имало локвички. Бил изваден и един кухненски термометър — сигурно старецът е измервал температурата.

Без съмнение старецът седнал на стола си за малко, смятайки да се върне отново в кухнята, тъй като в кухнята царял ужасен хаос. Насред хаоса се мъдрел и един тиган, пълен с „лед-9“. Сигурно старецът е искал да го стопи и отново да сведе световните запаси с „лед-9“ до парченцето в шишето.

Ала както ни казва Боконон: „Всеки човек може да си поиска почивка, но никой не може да каже колко дълго ще трае тя.“