Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (37)

XXXIV Глава
Обсадата на Града на боровете

Битката беше вече загубена. От хиляда фута над нас се носеха победните викове. Битката беше загубена, но аз трябваше да се сражавам докрай. Изтеглих колкото може по-бързо останалите мои живи войни при един завой на пътеката, където десетина отчаяни мъже можеха за известно време да задържат придвижването на войската. Помолих няколко души да останат с мен — и мнозина се отзоваха на призива ми. Избрах петдесетина човека, а на другите наредих да бягат с все сила до Града на боровете и да предупредят там гарнизона за предстоящата опасност. В случай че загина, молех жена си Отоми да използва цялата си власт и да защитава града, и ако е възможно — да измоли от испанците обещание, че ще запазят живота й, живота на детето й и на нейния народ. Аз ще държа прохода, за да им дам време да затворят вратите и да поставят хора по стените. С главния отряд войни отпратих и сина си, въпреки че той упорито ме молеше да му разреша да остане с мен. Но при себе си аз виждах само смърт, затова му отказах.

След малко те тръгнаха. Опасявайки се от засада, испанците бавно и внимателно заобиколиха скалата и когато видяха толкова малко хора насреща си, спряха. Сега вече бяха сигурни, че сме им приготвили капан, защото никой не можеше да допусне, че такава група ще се осмели да се противопостави на армията им. На това място проходът не позволяваше на повече от няколко души да се изправят едновременно срещу нас, нито можеха да докарат тежките си оръдия. Дори мускетите не им бяха от полза. Освен това неравният път ги принуди да слязат от конете и ако решаха да ни атакуват, трябваше да го направят пеш.

Така и сториха. И двете страни дадоха много жертви. Въпреки че аз самият останах невредим, накрая те ни изтласкаха. Малко по малко ние отстъпвахме, по-точно тия, които останахме живи, отстъпвахме под остриетата на дългите им пики, докато ни изтикаха извън прохода, зад който на по-малко от миля се издигаха стените на Града на боровете.

Да продължаваме боя, беше безсмислено. Трябваше да избираме между бягството и смъртта и както се досещате, заради жените и децата си, ако не заради себе си, избрахме бягството. През равнината бягахме като елени, а след нас като хрътки тичаха испанците и техните съюзници. За щастие земята тук беше неравна, камениста и конете не можеха да галопират свободно, затова някои от нас, двайсетина души може би, благополучно достигнахме градските порти. От цялата ми армия доживяха да се върнат не повече от петстотин бойци и навярно още толкова бяха останали в града.

Тежките порти се залюляха и едва успяхме да ги залостим с масивните борови греди, когато първите испански конници дойдоха до тях. Лъкът още беше в ръката ми, но в колчана беше останала само една стрела. Сложих я на тетивата, опънах лъка с пълна сила и пуснах стрелата през гредите на портата в млад красив конник, който яздеше най-отпред. Тя го улучи точно между шлема и бронята. Той разпери широко ръце, падна назад върху коня си и повече не мръдна. Тогава испанците се оттеглиха, но след малко един от тях мина напред, размахвайки бяло знаме. Имаше вид на рицар, облечен беше в богати доспехи, и докато го наблюдавах, ми се стори, че има нещо познато в държанието му и в небрежната грациозност, с която седеше на коня. Опъна поводите точно пред портите, вдигна забралото на шлема и заговори.

Веднага го познах. Пред мен стоеше Де Гарсия, стародавният ми враг, когото не бях виждал и чувал цели двадесет години. Времето си бе казало думата. Нищо чудно, та той беше вече над шестдесетгодишен. Острата му кестенява брадичка се беше прошарила, бузите му бяха хлътнали, устните му отдалеч приличаха на две тънки червени линии, но очите му както винаги бяха блестящи и проницателни, а на устата му играеше студена усмивка. Без съмнение той беше Де Гарсия, който сега, както във всеки критичен за мен момент, се яви, за да ми определи жестока участ. Гледайки го, почувствах, че предстои последната и най-голяма битка между нас. Нямаше да минат много дни, и старата, дълго набирана, омраза на единия или на двамата от нас можеше да бъде завинаги погребана в безмълвието на смъртта. Но както винаги съдбата пак ме изигра. Преди няколко минути, когато слагах стрелата на тетивата, за миг се поколебах дали да я пратя по младия конник, който лежеше сега мъртъв, или по рицаря до него. И ето, убих човека, който не ми е причинявал зло, а оставих врага си невредим.

— Хей, вие там — извика Де Гарсия на испански, — искам да говоря с вожда на непокорните отоми от името на капитан Бернал Диас, капитана на тази армия.

Качих се на стената по най-близката стълба и отвърнах:

— Продължавай. Аз съм човекът, когото търсиш.

— Говориш много добре испански, приятелю — рече Де Гарсия, вторачил в мен пронизващ поглед изпод смръщените вежди. — Къде си го научил? Как се казваш, откъде е родословието ти?

— Научих го, Хуан де Гарсия, от доня Луиса, която ти познаваш от младите си години. А аз се казвам Томас Уингфийлд.

Де Гарсия се завъртя на седлото и силно изруга.

— Света Богородице! Преди години ми казаха, че си се заселил при някакво диво племе, но после аз ходих в Испания, връщах се и мислех, че вече си мъртъв, Томас Уингфийлд. Много ми върви, няма що. Досега винаги си се измъквал от мен, родоотстъпнико, но този път няма да се отървеш, бъди сигурен.

— Знам, Хуан де Гарсия, един от нас сега няма да се отърве — отговорих аз. — Предстои ни последният рунд. Не се радвай предварително, защото само бог знае кой ще победи. Дълго време ти имаше късмет, но може би наближава денят, когато сполуките ти ще спрат заедно с дъха ти. Сега казвай каквото ти е поръчано, Хуан де Гарсия.

За миг той помълча, поглаждайки острата си брадичка, и докато го гледах, ми се стори, че виждам как в очите му отново пълзи сянката на един полузабравен страх. Но и така да бе, той бързо се овладя и смело и ясно заговори:

— Ето посланието ми до теб, Томас Уингфийлд, и до онези недоубити псета, отомийците, с които си се събрал. Капитан Бернал Диас ти предлага някои условия от името на Негово величество вицекраля.

— Какви условия? — попитах аз.

— Достатъчно великодушни за такива опасни бунтовници и езичници — отвърна той ухилен. — Предайте града безусловно и вицекралят снизходително ще приеме капитулацията ви. Но да не кажеш после, че сме нарушили думата си. Трябва да знаеш, че ти няма да се отървеш безнаказано за многото си престъпления. Ето какво ще бъде наказанието: всички, които са взели участие в сатанинското убийство на светия отец Педро, ще бъдат изгорени на кладата, а на онези, които са гледали, ще бъдат извадени очите. Някои от вождовете по избор на съдиите ще бъдат обесени публично. Сред тях ще бъдете ти, братовчеде Уингфийлд, и жената на име Отоми, дъщерята на Монтесума, покойния император. Що се отнася до останалите жители на Града на боровете, те трябва да предадат богатствата си в съкровищницата на вицекраля, а те самите — мъже, жени и деца — ще бъдат отведени от града и разселени според волята на вицекраля из владенията на испанските завоеватели, където ще се научат на полезното изкуство да се занимават със селско стопанство и да работят в мините. Такива са условията на капитулацията. Заповядано ми е да ви кажа, че ви се дава един час да решите дали да приемете, или да откажете.

— И ако откажем?

— Тогава капитан Бернал Диас получи нареждане да ограби и разруши града и след като го предостави за дванадесет часа на милостта на тласкалите и другите верни съюзници индианци, да прибере всички останали живи, да ги закара в град Мексико и да ги продаде като роби.

— Добре — отвърнах аз. — Ще имате отговор след един час.

Оставих охрана при вратите и забързах към двореца, като изпратих вестоносци да съберат останалите живи членове на Съвета. При портите на двореца срещнах Отоми, която ме прие с много обич, защото, научавайки за сполетялата ни беда, не се надявала да ме види отново.

— Ела с мен в заседателната зала! — рекох аз. — Ще ви говоря.

Отидох в залата, където членовете на Съвета вече се бяха събрали. Бяхме останали само осем души и тъй като повечето от тях бяха дошли, аз повторих думите на Де Гарсия без никакви обяснения. Като най-висока по ранг Отоми заговори първа. Два пъти вече бях я слушал да призовава отомийския народ да се бие срещу испанците. Първият път, ако си спомняте, беше, когато дойдохме като пратеници на Куитлауа, приемника на нейния баща Монтесума, да молим за помощта на планинските чада срещу Кортес и теулите. Вторият път беше, когато преди четиринадесет години се върнахме в Града на боровете като бежанци след падането на Теночтитлан и народът, разярен заради гибелта на почти двайсет хиляди от войните му, щеше да ни предаде като залог за мир в ръцете на испанците.

И при двата случая Отоми удържа победа благодарение на красноречието си, величието на името си и красивата си осанка. Сега нещата стояха далеч по-различно. Даже да пуснеше в ход цялото това изкуство, то доникъде нямаше да ни доведе. От величието й беше останала само една сянка, една от множеството чезнещи сенки, хвърляни от империя, чиято слава завинаги си бе отишла. Сега Отоми не призоваваше страстно гордостта и традициите на един обречен народ, сега тя не беше млада и предишната й женска красота беше повехнала. Въпреки това, когато се изправи редом със своя и моя син и се обърна към седемте съветници, измъчени от страх, сграбчени от съдбата, загубили всякаква надежда, сведени безмълвно пред нея и закрили лица с ръце, аз си помислих, че Отоми никога не е изглеждала по-красива и никога простите й думи не са били по-красноречиви.

— Приятели — рече тя, — знаете каква беда ни сполетя. Моят мъж ви предаде посланието на теулите. Случаят ни е безнадежден. Имаме най-много хиляда войни, които да защитават града, дома на нашите предци, и ние сме единственият народ на Анауак, който още се осмелява да се бори с оръжие в ръка срещу белите. Преди години ви казах: „Избирайте между достойната смърт и позорния живот“. Днес пак ви казвам: „Избирайте“. За мен и близките ми няма избор, тъй като, каквото и да решите вие, нашата участ е смъртта. Но при вас е друго. Ще умрете ли в бой, или заедно с децата си ще се превърнете в роби за остатъка от дните си?

Седемте старейшини се съветваха известно време, после говорителят им рече:

— Отоми, и ти, Теул, много години следвахме вашите съвети, но те не ни донесоха щастие. Не ви обвиняваме, защото боговете на Анауак ни изоставиха, а боговете единствени стоят между човека и злата му съдба. Каквито и беди да изтърпяхме, вие ги делихте с нас. И сега, когато краят дойде, няма да отстъпим от думата си в този последен час за отомийския народ. Ние избрахме — живяхме свободно с вас и ще умрем с вас. Защото и ние мислим като вас, че е по-добре за нас и за близките ни да загинем като свободни хора, отколкото, докато сме живи, да теглим под игото на теулите.

— Добре — рече Отоми. — Сега не ни остава друго, освен да намерим такава славна смърт, че идните поколения да ни възпеят. Съпруже, ти чу отговора на Съвета. Нека и испанците го чуят.

Така аз се върнах до градската стена с бяло знаме в ръце. След малко един пратеник от испанския лагер се приближи да говори с мен. Не беше Де Гарсия, друг беше. Казах му с няколко думи, че останалите живи отоми ще умрат под развалините на града си, както децата на Теночтитлан преди тях, но докато имат в ръцете си поне една стрела или едно копие, няма да се дадат на великодушната милост на испанците.

Пратеникът се върна в лагера и след един час атаката започна. Испанците докараха артилерийските оръдия, настаниха ги на малко повече от сто крачки от градските порти и ни подложиха на безпрепятствен обстрел, защото от такова разстояние нашите копия и стрели почти нищо не можеха да им направят. Но ние също не стояхме със скръстени ръце. Виждайки, че дървените порти скоро ще рухнат, срутихме къщите от двете страни и запълнихме шосето с камъни и боклуци. Зад оформената по този начин купчина наредих да изкопаят голям ров, през който да не могат да минат нито конниците, нито оръдията, докато не го запълнят отново. По цялата главна улица, водеща към големия площад с теокали, издигнах други барикади, защитени отпред и отзад с диги, прокопани през шосето, а в случай че испанците се опитат да ни заобиколят откъм фланговете и си пробият път през тесните лъкатушещи улички вляво и вдясно, аз барикадирах и четирите входа към големия площад и пазара.

До вечерта испанците бомбардираха остатъците от разбитите градски порти и насипите зад тях, без да ни причинят особени вреди. От оръдейните изстрели и куршумите на мускетите паднаха убити само десетина души. Но ръкопашен бой този ден не предприеха. Стъмни се, те спряха огъня, но не и ние работата си. Повечето мъже охраняваха портите и слабите места по градските стени, а строенето на барикадите остана главно за жените, които се трудеха под моя команда и под командата на капитаните ми. Самата Отоми взе участие в работата, пример, последван от всяка знатна дама, от всяка жена в града, а те бяха много, защото отомийките превъзхождаха по численост мъжете, и освен това немалко от тях останаха вдовици този ден.

Странно беше да се гледа как на светлината на стотици факли от смолист бор, от който носи и името си градът, цяла нощ те се движеха напред-назад по улиците, олюлявайки се под тежестта на кошниците, пълни с пръст и камъни, копаеха с дървени лопати твърдата земя или работеха при разрушените къщи. Не се оплакваха, само се трудеха мрачно и отчаяно, стон не издаваха, сълза не проронваха дори тези, чиито съпрузи и синове полетяха тази сутрин в пропастта. Те знаеха, че съпротивата е безполезна и че са обречени, но не нададоха вик да се предадат на испанците. Ако някои заговаряха по този въпрос, то беше само за да кажат на Отоми, че е по-добре да умрат свободни, отколкото да живеят като роби, но повечето изобщо не говореха. Млади и стари, майки, съпруги, вдовици и момичета работеха безмълвно, а до тях работеха и децата им.

Гледайки ги, си помислих, че тези мълчаливи, търпеливи жени се въодушевяваха от някаква обща отчаяна цел, за която всички знаеха, но предпочитаха да не говорят.

— И за теулите, вашите господари, ли ще работите така усърдно? — извика един мъж с горчива насмешка, когато край него мина редица от жени, натоварени с камъни.

— Глупак! — отвърна водачката им, млада хубава благородничка. — Мъртвите могат ли да работят?

— Не — рече нещастният шут. — Но такава хубавица като теб теулите едва ли ще убият. Много години ще поживееш в робство. Е, как ще им убегнеш?

— Глупак! — повтори жената. — Нима огънят гасне само от недостиг на гориво и човек умира само от старост? Ето как ще им убегнем — и тя хвърли факлата, която носеше, стъпка я със сандала си и продължи да работи.

Сега бях сигурен, че те имаха някаква цел, въпреки че не се досещах колко отчаяна беше тя. И Отоми нищо не ми каза за тази женска тайна…

— Отоми — обърнах се аз към нея, когато случайно се срещнахме през нощта, — имам лоши новини.

— Сигурно са лоши, щом ми говориш за тях в този час.

— Де Гарсия е сред враговете ни.

— Знам, съпруже.

— Откъде знаеш?

— От омразата в очите ти — отвърна тя.

— Изглежда, часът на победата му е близък.

— Не, любими, не неговият, а твоят. Ти ще тържествуваш над Де Гарсия, но победата ще ни струва скъпо. Не ме питай как и защо, чувствам го със сърцето си. Виж, Кралицата си слага короната — и тя посочи вулкана Шака, чиито снегове порозовяха със зората. — Трябва да вървиш при градските порти, защото испанците скоро ще се размърдат.

Докато Отоми говореше, чух, че отвъд градските стени изсвири тръба. Бързайки към градските порти още с първите лъчи на деня, видях, че испанците групират силите си за атака. Но не започнаха веднага, изчакаха слънцето да изгрее. И тогава изсипаха ожесточен огън върху нашата защита, който срина на пух и прах разрушените греди на вратата и отнесе върха на насипа зад нея. Изведнъж обстрелът спря и отново изсвири тръба. Сега ни удариха с колона от над хиляда тласкали на предна позиция, следвани от испанските войници. Аз ги чаках с триста отомийски войни. След две минути главите им се появиха на насипа и битката започна. Три пъти ги отблъснахме с копия и стрели, а четвъртия път войнишката вълна помете защитното ни съоръжение и се изсипа в рова зад него.

Трябваше да изтичаме до следващия насип, защото да се бием с такова множество по откритите улици беше безнадеждно и щом конете и оръдията можаха да се измъкнат, врагът ни последва. Тук битката се поднови. Втората барикада беше много здрава и успяхме твърдо да я удържим два часа с много загуби и от наша страна, и от страна на испанската войска. Отново отстъпихме, отново бяхме атакувани и така сражението продължи цял ден. С всеки час броят ни намаляваше, ръцете ни отслабваха, но ние се сражавахме отчаяно. На следващите две барикади стотици отомийски жени се биеха редом със своите съпрузи и братя.

Испанците завладяха последния насип точно преди залез-слънце. Под сянката на приближаващия мрак всички останали живи избягахме до укреплението, което приготвихме на теокали. Нощем не се води сражение.