Робер Мерл
Величието на Франция (5)

Глава четвърта

Румите, всяващи такъв страх по нашите краища, бяха всъщност прокудени от Испания голтаци, които гинеха от глад по гиенските друмища дордето един ден, нещо съвсем обичайно за онези смутни времена, не се беше намерил достатъчно способен главатар, за да ги въоръжи и организира в разбойнически шайки. Те бяха връхлетели като вълна и като вълна щяха да изчезнат, щом отново възцареше мир, когато бандите им щяха да бъдат изклани до крак, а главатарят им — изпратен е ритници на бесилото. Той, разбира се, отлично знаеше какъв край очаква авантюрата му, но точно това придаваше на отчаяните му действия безразсъдна смелост.

Совтер бе предугадил, че нападението ще се извърши нощем и беше взел някои предпазни мерки, увеличавайки в градището около водоема броя на смъртоносните вълчи ями, като внимаваше обаче покритието им да не бъде чак дотам неустойчиво, че да се продъни под тежестта на едно куче, тъй като наоколо денем и нощем вардеха три огромни, купени съвсем наскоро дога, при това толкова свирепи и винаги наежени, че дори Фожане едва-едва набираше смелост да ги доближи, за да ги нахрани.

Освен това Совтер беше наредил и от четирите страни на Мепеш, в скреплението между камъните и близо до бойниците, да се взидат широки метални халки и сега първата му грижа беше не да въоръжи дружината си, а да запали и разпредели по тях факлите, чиято светлина придаде на замъка такъв фееричен вид, че ние със Самсон се захласнахме от възторг, но и в същото време ни разкри, че румите вече владееха островчето ни. След яростния лай на кучетата последва още по-зловеща тишина и в мига, в който южната страна на замъка се обля в светлина, румите се изпокриха из сайвантите на островчето, в които прибирахме каруците и ралата.

Тъй както си беше — само по жакет и без да губи време да слага броня и морион, Совтер раздаде аркебузи на всички, включително на Франсоа и жените, и им заповяда да водят непрекъснат огън по сайвантите. Ние обаче се намирахме толкова високо над тях, че факлите оставяха неосветени значителни пространства и аркебузите ни пакостяха най-вече на покривните плочи. Не ще и дума, че позицията ни би била много по-изгодна, ако заемехме малката кръгла кула, която свързваше островчето със замъка, но за това трябваше да се спуснат прилежащите към нея подвижни мостове, а Совтер се усети, че разполага с твърде малко хора, за да изпрати един отряд и на този преден пост, който — колкото и майсторски предвиден за подсигуряване на отбраната ни да беше — в крайна сметка не послужи никому, нито на румите, нито на нас самите.

Спотаили се под сайвантите на островчето, нашите обсадители водеха по бойниците непрекъснат, но безрезултатен огън, целящ като че ли по-скоро да ни забавлява, отколкото да ни въвлече в сериозна престрелка. Този факт наведе Совтер на мисълта, че привличайки вниманието и огъня ни върху островчето, румите се канят да ни нападнат в тил и тутакси изпрати Фожане и Йона да обходят стената. И добре стори, тъй като ако на запад и на изток те не забелязаха нищо обезпокоително, то на север, за сметка на това, вървящият напред Йона зърна на петнайсетина метра пред себе си един руми, който се прехвърли през зъбчатата стена и скочи върху плочника на стражевата пътека с лекотата на котка. Йона застина за миг неподвижно, сетне натегна лъка си и прониза с една стрела нападателя, който рухна без вик дори, впил сгърчени пръсти в гърдите си. Каменарят направи знак на Фожане да остане на място и като се приведе, безшумно се прокрадна напред. Скоро откри осем куки, запънати в нишите на бойниците и надзъртайки предпазливо оттам, видя неколцина руми, които се катереха по въжетата, опирайки боси нозе о стената, без при това ни най-малко да ги е грижа за осветяващия северната страна факел. Изумен от безразсъдната им храброст, Йона се отдръпна в тъмното и изпрати Фожане за Совтер.

Следван от братята Сиорак и Фожане, капитанът пристигна в момента, когато Йона поваляше втори руми, при туй също толкова безшумно, колкото и първия. Совтер запря людете си зад каменаря и шепнешком нареди:

— Не му се бъркайте! Ще стреляте само по моя заповед!

Повален беше още един руми, сетне изскочи четвърти, но тоя, поразен от стрелата на Йона в някоя несъмнено не толкова жизненоважна част на тялото, с пронизителен вик отскочи назад и се хвърли във водоема. Веднага след това Совтер чу поредица от плясъци, които безспорно означаваха, че висящите по въжетата руми се отказваха от намерението си. Той начаса разположи хората си по бойниците и им заповяда да стрелят по де що видят да шавне, докато сам, източвайки колкото се може повече врат, надзърна иззад стената и едва тогава забеляза, че румите разполагат и със сал. Не след много отстъпилите нападатели се добраха до него и плувайки ту под, ту над повърхността, бързо изчезнаха в мрака. На отсрещния бряг, без обаче да можем ни най-малко да им навредим, тъй като мъждивата светлина на факела едва стигаше дотам, видяхме да се пръсва в бяг друга група, канила се вероятно да подсили първата, след като по-напред издърпа към себе си вързания с въже сал. Използуването му беше несъмнено находчиво, тъй като един плувец никога не би могъл да изхвърли куките на височината на бойниците, докато за да го стори, от прав човек се изискваше само повечко умение и сила.

Совтер огледа тримата убити от Йона руми. Те до един бяха облечени в черно, с втъкнати в пояса тежки ножове, а под закриващите главата им качулки, капитанът откри и пищови. От тях продължаваше да шурти вода, което свидетелстваше за туй, щото са насочвали сала с плуване, докато на него е стоял единствен опитният хвъргач на бандата със своите куки.

Совтер почувства дланите му да се изпотяват. Десетина души, овладели северната стражева пътека и нападнали в гръб защитниците на Мепеш, които междувременно продължаваха да обстрелват островчето, несъмнено биха ги изтребили до крак.

След като куките ведно с въжетата бяха издърпани, Совтер нареди на Йона и Фожане да продължат обхода си и следван от братята Сиорак, се върна при жените. Под сайвантите на островчето бе настъпило известно раздвижване, предизвикано очевидно от появата на бегълците, но все така не се виждаше жива душа, а и аркебузите се бяха умълчали.

Совтер нито спомена нещо за случилото се, нито пък даде заповед за стрелба, а когато майка ми малко раздразнено го попита за какво сме му още тук, полугласно отвърна:

— Мисля, че каквото беше — беше, но за да си отидат, румите би трябвало по-напред да се покажат.

Нямаше човек по-разочарован на крепостната стена от двама ни със Самсон, защото дори и за нас стана очевидно, че тъй и нямаше да ни се удаде многоочакваният случай да запокитим камъните си по главите на нападателите. Срам ме е да си призная, но от тоз момент донейде изгубихме интерес към събитията и главите ни, натежали от прекалено широките мориони, които Барберин ни беше нахлупила, клюмнаха връз мунициите ни и на тази, макар и далеч не пухена постеля, сънят бързо ни обори.

Скоро обаче ни стресна гороломното гласище на Йона.

— Главатарю на румите! — избуча той. — Излезте от скривалището си! Покажете се! Не ще ви бъде сторено никакво зло. С вас желае да говори капитан Дьо Совтер!

Аз тутакси се ококорих и луната просто ме заслепи. Светлината й, макар и не съвсем като дневна, беше толкова ярка, че човек книга можеше да чете. Подадох нос през една бойница и видях от сянката на един от сайвантите да излиза мъж без шлем и броня, но на бой снажен и чудесно сложен, който с горделива стъпка приближи чак до якия кестенов стълб, побит от побратимството насред островчето и предназначен за кръгова гонитба на подлежащите на обяздване жребци и млади кобили.

— Господине — обърна се към него Совтер, — след като недостойното ви нападение срещу Мепеш се провали, струва ми се, че нямате повече интерес да го подновявате. И за да приключим дотук, предоставям ви почтената възможност да се оттеглите, без при това да ви обстрелвам или преследвам.

Предводителят на румите се подсмихна.

— Колкото до преследването, господин капитан — отвърна той на провансалски с лек каталански оттенък, като грижливо подбираше думите си, — не бихте могли да го сторите, дори и да го искахте. Малобройният ви гарнизон наброява петима мъже ведно с вас, четири жени и няколко деца — твърде недостатъчно, за да затрудните стотина добре въоръжени мъже!

Изрекъл тези подигравателни слова, той прихна да се смее. Имаше великолепни зъби, които благодарение на необичайно силната лунна светлина се виждаха ясно дори и от такова разстояние.

— Но можем поне да ви накараме скъпо да заплатите отстъплението си! — заяви Совтер високомерно.

— Едва ли, ако изчакаме безлуние, за да се оттеглим! — прекъсна го главатарят на румите. — Пък и остана ни все някой и друг залог. На тръгване например бихме могли да опожарим сайвантите ви заедно с намиращите се в тях каруци и рала. А на минаване през Таниес — да подпалим кестеновата ви гора, от която изкарвате толкоз хубави бъчви…

Тук Малигувица, притичала с Гавашет на ръце веднага щом бе стихнала стрелбата, изшептя, че от тоз руми по-хубавец не била виждала, и че щом той, при все че бил чужденец по нашите краища, познавал толкова добре Мепеш, то туй било магия и чародейство.

— Я чуйте, миличка! — изсумтя тихо и ядно Совтер. — Все ви се чудя как можете да готвите толкова вкусно, след като в главата си нямате мозък и едно яйце да изпържите!

И грубо я отпрати в кухнята. Тя се отдалечи безропотно, по-чорлава от всеки друг път, като току се кръстеше и шепнеше заклинания, готова едва ли не да нагади във фустата си от страх.

— Тогава какво предлагате вий, господине? — попита Совтер след продължително мълчание.

— Петстотин ливри, за да вдигна обсадата на замъка и да напусна областта, без да ви съсипвам горите, сградите и арендаторите.

— Сумата е значителна!

— Вий пък, господин капитан! — усмихна се разбойникът. — Че нали в сандъците си имате тройно, ако не и четворно повече! Годината е била благодатна за вас откъм заемите върху зърното, без да се смята при това печалбата ви от продажбата на бъчвите и дялания камък от вашата каменоломна!

Совтер разбра, че всеки по-нататъшен пазарлък би бил безсмислен и че оня нямаше да отстъпи нито с грош.

— Но ако предположим, че ви изплатя откупа — рече той, — кое ми гарантира, че ще удържите обещанието си?

— Моята дума! — отвърна главатарят гордо.

— Гола дума глад не засища! — сопна се Совтер. — На обещания вяра не хващам!

Оня избухна в смях.

— Тогава на тръгване ще ви оставя и един заложник, когото ще ми върнете след четирийсет и осем часа.

— Тъй да бъде — склони Совтер, — но при условие, че ми откриете кой ви е осведомил толкова подробно върху Мепеш!

Разбойникът отново се разсмя.

— Човек дава, за да получи, господин капитан! Това сведение ще ви струва петдесет ливри отгоре.

— Ще ги дам! — отсече Совтер подир кратко мълчание.

— В такъв случай веднага щом получа петстотин и петдесетте ливри — рече главатарят на румите, — ще вържа заложника за ей този стълб и ще ви кажа онова, което искате да узнаете. — За миг той се умълча, сетне с променен глас попита: — Липсват ми трима души. При вас ли са?

— Да — потвърди Совтер. — Бяха убити още щом стъпиха на стената. Ще се разпоредя да ги погребат по християнски и без да ги обезобразяват.

— Не мислете обаче, че обезобразявам аз! — възрази оня живо. — Това е работа на неколцината маври в дружината ми. Убият ли враг, те на всяка цена държат да го лишат както от щастието да живее, така и от мъжката му чест.

— Едното без другото не върви, тъй че подобни деяния са излишни! — поклати глава Совтер. — Пък и едва ли от туй на вашите маври им става по-добре.

— Прав сте, бога ми! — съгласи се разбойникът. — Но не ще мога да ги убедя.

— Връзвайте заложника си! — отсече капитанът. — Отивам за парите!

Съдържащото петстотин и петдесет ливри конопено чувалче ще да се е откъснало с голяма мъка от сърцето на Совтер, когато бе спуснато с въженце от прозорчето на защитаващата входа откъм островчето малка кула и тъй разлюляно, че да падне оттатък канала, който ни делеше от него. Главатарят на румите го грабна и тутакси се зае да брои на лунната светлина нашите прекрасни туренски ливри. Колкото и малък да бях, почувствах се ужасно оскърбен, когато видях Мепеш така изнуден.

— Е, господине, какво става със сведенията? — попита Совтер.

— Господин капитан — поде оня, — имате си вие тук един чудесен съсед, който много ви обича. Чрез нарочно лице той ми изпрати петстотин ливри с условието да нападна Мепеш, като ми обеща още толкова, ако успея в начинанието си! Тъкмо воювах без особена изгода край Дом, когато ме намери неговият иконом и най-подробно ме осведоми относно Мепеш, гарнизона му, защитните му съоръжения и вълчите ями под ъгъл в градището ви. За да не паднем в тях, ние използувахме чисто и просто дъски, по които минахме. Ако не бяха песовете ви, за които обаче и думица не ми бе споменато, Мепеш щеше да падне.

— Какво стана с тях?

— Бяха толкова свирепи, че се наложи да ги убием.

За миг висна напрегнато мълчание, сетне Совтер попита:

— Предполагам, че изобщо не сте се срещали с господин Дьо Фонтенак?

— Не, само с иконома му, италианец някакъв, именуващ се Басано. Имам среща с него по изгрев-слънце във Флакиер, за да обсъдим какво-що.

— И къде по-точно във Флакиер?

— При големия орех на кръстовището.

— Ще отидете ли?

— Няма и да се весна, ако ми дадете още двайсет и пет ливри.

— Десет! — отряза Совтер.

— И таз добра, господине! — възкликна разбойникът. — Тук място за пазарлъци няма!

— Но какво ще загубите, ако не отидете? Басано няма да носи парите, тъй като не сполучихте.

— Не е работата какво аз ще загубя — отвърна оня, — а какво ще спечелите вие, като отидете там вместо мен.

Совтер веднага прекрати спора и двайсетте и пет ливри се озоваха по същия път оттатък канала.

— И знайте, че ще устоя на думата си! — увери го главатарят на румите. — Както, надявам се, и вие на вашата.

— Бъдете спокоен! Къде да изпратя заложника ви след четирийсет и осем часа?

— Той знае къде да ме намери. Приемете моя поклон, господин капитан! Съжалявам, че нуждата да преживявам и да изхранвам племето си ме заставя да прибягвам до подобни безчестия, тъй като инак съм добър християнин и жадувам като всеки друг да получа след смъртта си опрощение от бога.

— Господине — произнесе Совтер не без известно усилие, — никой не може да предреши съда божи. Но ако спасението на душата ви е наистина толкоз присърце, то аз ви го желая!

Тук Йона възропта, но Совтер с рязко движение на ръката го накара да млъкне, докато разбойникът, изоставил глумливия тон, с който говореше от самото начало, промълви:

— Сполай ви, господин капитан! Няма да забравя пожеланието ви!

Сетне той и хората му си тръгнаха така, както бяха и дошли с плуване, като крепяха аркебузите си над главата. Не след много в далечината се разнесе конски тропот и скърцането на каруци, с които румите очевидно се бяха придвижили до близките ма Мепеш околности.

Когато по заповед на Совтер Йона слезе на островчето, за да отвърже заложника и открие лицето му, тъй като дълга наметка го покриваше от глава до пети, очакваше го приятна изненада: отпреде му се оказа момиче, чиято хубост на мига засия под луната. Бе с кестенява коса, искрящи черни очи, устни сочни и плът яка и свежа.

Йона я развърза и безмълвно се вторачи в нея от висотата на великанския си ръст, а оная дръзко вирна муцунка нагоре и току му се сопна:

— Е, що чакаш, та не ме насилиш? И не е ли туй в правата ти на победител?

— Абе, то и желание не ми липсва! — отвърна Йона, който и без туй вече силно развълнуван, съвсем се сащиса пред таквоз безочие, още повече че продължителното му целомъдрие в пещерата на каменоломната здравата го тормозеше. Сетне разкърши херкулесовите си плещи и додаде: — Пък и на теб, както ми се чини!

— С нокти и зъби ще се браня, тъй да знаеш! — изръмжа тя, но с тона на някоя, дето подир един хубав пердах би склонила да бъде победена.

— Ти какво, да не си девица? — изуми се каменарят. — Че възможно ли е, щом живееш с румите?

— Да имаш да вземаш за онуй, дето си го мислиш! Румите си имат свои закони и обичаи. А колкото до това, дали съм девица, то кълна се в Светата дева, че е така!

— Не се кълни тук, руми! — прекъсна я Йона като сниши глас. — И още повече в Светата дева! На колко си години?

— На четиринайсет.

— Време ще да ти е вече! — въздъхна той, сетне продължи: — В Мепеш също си имаме нашите закони и обичаи. Тук „да“ можеш да кажеш единствено пред кюрето или пастора, но туй според мен си е чисто притворство и шмекерия, особено когато природата толкоз настоятелно си иска своето! Но какво да се прави, не аз съм ги измислил нашите обичаи! И насиля ли те, гълъбче, капитанът тутакси ще ми посочи портата и тогава отново ще трябва да мра от глад по друмищата. Тъй че ще ме прощаваш, лисичке-хубавичке, но за мен е много по-важно да изхраня ей туй си туловище, защото гладна мечка хоро не играе!

— Ще рече, капитанът ме пази за себе си! — заключи хубавицата, като кръшно изви снага и с рязко движение на главата отхвърли назад тъмната си грива.

— Туй хич и през ум да не ти минава! — разсмя се Йона и шепнешком продължи: — За капитана всяка жена е лукавщина и гибел за душата. Той мисли за небето, а не за ей тия тук прелестни гърдички. — И като ги докосна една подир друга с огромния си показалец, додаде: — И много бърка, бога ми, защото, макар и да си руми, аз по-хубава невестулчица нивга не съм срещал!

— Не съм руми, а мавританка! — прекъсна го девойката гордо. — Сарацинката ми викат. Но въпреки това съм християнка.

— О, колкото до това — подсмихна се Йона, но отново сниши глас, — то опрат ли нещата до оназ работица, религията ми е последна грижа!

Това им държане естествено се промени, когато каменарят въведе заложничката в голямата зала, където Совтер и всички ние, с изключение на Фожане, останал на стража на крепостната стена, подкрепяхме силите си с пшеничен хляб и осолено свинско, поливайки го обилно с вино.

— Сарацинко — обърна се Совтер рязко към нея, като все пак я удостои с поглед, тъй като вълнението на Йона и на братята Сиорак при вида на това девойче с лъскави очета не му убягна, — ще ни бъдеш пленница малко време! Ще те освободя вдругиден призори.

— И кой знае що мъка ще видя тогава, дордето открия главатаря на румите! — завайка се Сарацинката. — Та той изобщо не ми каза къде отива!

— Не ти е казал ли!? — изуми се Совтер, като се надигна от стола си.

— Не, гос’ине! — разтърси грива Сарацинката. — Та нали точно, за да заглуши ядните ми викове ме закачули! Защото много добре бях разбрала, че като ме върза за стълба, той намеряваше чисто и просто да ме предаде на нови господари като да съм куче някакво, от което вече никой не се нуждае.

— Че какво толкоз си сторила, за да заслужиш гнева му? — измери я Совтер със суров поглед.

— Обичах го прекалено много — отвърна девойката, — но понеже тъй и не ме пожела, опитах се да го убия!

— Деяние твърде низко! — възмути се Совтер. — Досущ като майка му, похотта!

— Ах, гос’ине, пълно право имате! — промълви Сарацинката с наведена глава, но тръпнеща гръд. — И поради туй ужасно ме терзаят угризения и всеки ден умолявам господ бога наш да ми опрости в повечкото буйна кръв, с която ме е дарил!

Молитва, замесена от подобно тесто, изглежда, никак не се нравеше на Совтер, защото последва доста продължително мълчание, нарушено най-сетне от майка ми.

— И какво ще я правим сега тази безсрамница! — викна тя крайно невъздържано. (Кой знае, може би по-скоро мислеше за завръщането на Жан дьо Сиорак в Мепеш.) — И дума не може да става, че ще я държим тук!

— Ще обсъдим това по-късно! — отсече Совтер, комуто и през ум не минаваше да играе по свирката на една жена, та било тя и съпруга на многообичания му побратим. Сетне добави: — Скоро ще съмне, а имам и друга работа да върша. Йона — обърна се той към каменаря, като се надигна от мястото си, — донеси ми мориона и бронята!

Работата, дето му предстоеше, бе несъмнено срещата с Басано, на която до този момент той се беше двоумил дали да отиде, опасявайки се от някое вероломство на румите, но в крайна сметка разказът на Сарацинката бе надвил на колебанието му. Не стига дето оня разбойник беше прибрал в джоба си петстотинте ливри на Фонтенак и петстотин седемдесетте и пет ливри на Мепеш, но чрез хитрина, а същевременно и по начин най-подигравателен бе отървал дружината си от една убийца. Печеливш и в двата случая, що ли му трябваше да си пъха главата в торбата! Навярно в същия този час, надсмивайки ни се и предоволен от себе си, той препускаше нейде далеч по дирите на нова жертва.

За срещата си с Басано Совтер и думица не каза, не я упомена дори в Мисловника, а братята Сиорак, които го бяха придружавали, както винаги останаха неми като риби.

Час след като бяха излезли, единият от братята се върна и поиска въже, което ни наведе на мисълта, че на някое дърво щеше да увисне обесен. Ала кое бе дървото и какво точно се беше случило, узнахме го много по-късно и не от Совтер, а от баща ми, комуто Совтер бе доверил всичко, при все че подразбирахме това или онова в продължение на години, и то само от случайни думички, изтървавани от него крайно неохотно, струва ми се, тъй като тайната трябваше да остане завинаги погребана в лоното на побратимството.

Не се и съмнявах, че първоначалното намерение на Совтер е било да залови Басано жив и да го задържи пленник, за да го застави да свидетелства срещу господаря си. Но едва-що разпознал го в предутринния сумрак, Басано връхлетял отгоре му с гола шпага в ръка и преди още Совтер да успее да измъкне своята, нанесъл му такъв удар, че ако не била бронята, щял да го убие на място. Видели това, братята Сиорак начаса изпразнили аркебузите си в нападателя и го проснали бездиханен в нозете на капитана.

Колкото до дървото, на което бяха обесили трупа, то това бе дъбът, ползуващ Фонтенаковци при раздаване на господарско правосъдие. Той имаше над сто години и се извисяваше на един хълм, намиращ се на десетина тоаза от замъка им и, кажи-речи, току под прозорците на донжона^[1], обитаван от сегашния му владетел, комуто също както и на предците му като че ли се нравеше да отмаря взор с гледката на окаяните несретници, обричани от него на въжето.

Какви мисли са споходили Бертран дьо Фонтенак, когато на заранта е съзрял окървавения си иконом да се люшка на главния клон на същия дъб, това никой никога не узна, тъй като той не подаде жалба в съда и премълча, както стори всъщност и побратимството, проумявайки отлично безсловесния език, на който двата замъка напълно разбираемо съобщаваха един другиму онова, що имаха да си казват.

 

 

Славната вест за превземането на Кале от дук Дьо Гиз долетя до Сарлат в края на януари, но трябваше да чакаме още три месеца и първите пролетни листи, преди баща ми да се завърне у дома — здрав, читав и ведно с тримата си войници.

Имам немалко основание да запомня датата на завръщането му, 25 април 1558 година, както поради туй, че съвпадна със седмия ми рожден ден, така и защото предния ден здравата се бях спречкал с Франсоа дьо Сиорак.

Като син първороден Франсоа предявяваше големи претенции, които обаче нямаше нито смелостта, нито силата да отстоява, защото въпреки единайсетте си години проявяваше във физическите упражнения вялост, която далеч не ми внушаваше уважение. Вероятно той сам осъзнаваше тази си слабост, защото пред буйните схватки със Самсон и мен самия предпочиташе някои по-спокойни занимания като риболова например, който никак не ми се нравеше, мен ако питате, и то най-вече поради изискваната от него неподвижност. Точно по този повод избухна и разпрата помежду ни.

В Мепеш бях вторият ранобудник след Малигувица, тъй като отворех ли очи — и вече не ме свърташе в постелята. Ето защо страшно се изненадах, когато една утрин, дордето пресушавах паница горещо мляко в голямата зала, отпреде ми ненадейно изникна Франсоа и се обърна към мен с тон високомерен, досущ оня, използуван понякога от майка ми и който бе сякаш заразителен, защото Като също му подражаваше, но само когато говореше на Малигувица, тъй като на Барберин не би и дръзнала:

— Братко мой, възнамерявам тази сутрин да ловя риба в блатото и вий ще ме придружите. Ще носите въдиците и ведрата ми, ще нанизвате червеите на кукичките и ще стървите!

Толкова често бях вършил под заповедите му тази пренеприятна дейност и винаги с такава неохота, ненавиждайки, освен всичко и ролята на слугата, до какъвто големият ми брат ме принизяваше, че този път се поддадох на чувствата си и решително възразих:

— Не, господине братко мой (така изискваше той да го величая), тая няма да я бъде!

— И защо моля? — изви вежди Франсоа с вид надменен и заплаха в погледа.

— Защото не обичам риболова!

— Малко ме е грижа дали го обичате, или не! Ще сторите туй, което ви се нарежда!

— И дума да не става! — сопнах му се аз и го погледнах право в очите.

Тази ми дързост толкова го сащиса, че му потрябва време, за да се окопити.

— Аз съм ви по-голям брат — рече той най-сетне, — и вие ми дължите послушание!

— Послушание дължа на баща ми и на чичо Совтер!

— И на майка ни! — добави Франсоа.

— И на майка ни! — повторих аз, като се почувствах едновременно гузен, че я бях забравил, и силно докачен, че Франсоа бе забелязал пропуска ми.

— Но и на мен! — тросна се той.

— Ни най-малко!

— А нима забравяте — поде Франсоа, — че един ден аз ще бъда владетел на Мепеш, а вие — нищо и никакво докторче в Сарлат?

Думите му силно ме засегнаха, но се въздържах да го покажа, и колкото се може по-гордо отвърнах:

— Аз ще стана прочут лекар в някой голям град като Париж, Бордо или Перигьо!

— Голям ли, малък ли — все едно! — подхвърли брат ми с неописуемо презрение. — Но ще ли правите нещо повече, освен да лекувате чумави и сипаничави?

— Ще рече — същото, което прави и баща ми, при това драговолно и без дори плата да взема!

Тук Франсоа се усети, изглежда, върху несигурна почва, защото пак отвори дума за замисления от него риболов:

— Вашите врели-некипели малко ме засягат! Като по-голям ваш брат ви заповядах нещо и вие сте длъжен да ми угодите!

— Казах вече, че тая няма да я бъде, господине братко мой!

— В такъв случай ще ви накажа!

Аз тозчас рипнах от стола и решително пристъпих към него.

— Или пък ще заповядам да ви накажат, което е същото! — на скоропоговорка избъбри той.

Усетих го да се огъва и побързах да се възползувам от това, щото бяс ме хващаше при едничката мисъл, че някой ден този никаквец щеше да стане владетел на Мепеш, както сам честичко обичаше да ми натяква. А и освен това яд ме беше на него, задето така всеки път ми напомняше за смъртта на баща ми, мисълта за която, откакто нотариусът Рику ни бе прочел завещанието, ме държеше в постоянен страх.

— Мразя го аз вашия риболов! — процедих през зъби. — Туй е занимание достойно за голтак някой, а не за благородник, комуто по приляга да ловува, да язди или борави с оръжие!

— Ха, с оръжие! — прихна Франсоа. — Та нали аз, нали точно аз стрелях с аркебуза по румите на островчето, дордето вие хъркахте връз вашия куп камъчета!

— Не съм хъркал! — отрекох възмутен.

— И още как! — поряза ме той. — А до вас хъркаше и оня син на говедарка, с когото сте се сдружили!

— Самсон е мой брат!

— Ваш приведен брат!

— И тъй нека да е — промълвих аз, свивайки пестници, — но тогаз един приведен брат струва много повече от заварения роден!

— Нима се осмелявате да ме оскърбите!? — кресна извън себе си от гняв Франсоа. — И нима го предпочитате пред мен, първородния? Та не знаете ли, че Самсон е просто едно гнусно копеле, което не струва дори лайната ми!

Първоначалните ми намерения нямаха нищо общо с онова, което последва; връхлетях отгоре му и такъв плесник му извъртях, че чак кръв му пуснах, а и тъй като наместо да ми се опре както подобава, страхопъзльото му ниеден тутакси ми обърна гръб, сподирих го и с як ритник в задника. Окървавен и хленчещ, големият ми брат изхвърча от залата и с това си отстъпление изгуби в очите ми всяка чест и достойнство. След малко го чух да се дере по стълбището, което водеше към кулата на Совтер, че подобно Каину съм искал да го убия.

Не ще и дума, че денят, в който набих големия си брат, бе ден паметен за Мепеш! И не го помрачиха нито гневните укори, нито камшикът, нито водата и сухият хляб, нито сълзите на майка ми и сурово свъсеното чело на Совтер, нито пък четирийсет и осемчасовото ми заточение в североизточната кула в стая, лишена от всякаква мебел, където бях затворен сам с една метла, която начаса и най-пълноценно използувах срещу паяците, нахвърляйки се отгоре им като бесен, колкото и да ме болеше инак седалището. В туй време Барберин, с облени в сълзи кръгли бузи (с изключение на майка ми, всички жени в къщата бяха на моя страна), ми донесе един чудесен, още топъл бял хляб и кана вода, която се оказа всъщност мляко. Няколко минути по-късно ключът отново се превъртя в бравата и вдигайки глава, видях меднокосия, луничав и ярко синеок Самсон, който остави на пода гърне мед, усмихна ми се и избяга.

От свян така и не се бях решил да повторя пред Совтер думите, казани от Франсоа по адрес на Самсон, но той ги беше научил от Малигувица, дочула ги на свой ред от кухнята си, и сега, нахълтвайки с накуцване в затвора ми, за да се увери в тяхната достоверност, зърна меда, с който тъкмо мажех хляба си, и свъси вежди.

— Туй пък що е? — попита.

— Мед, господине чичо мой — отвърнах аз, като се изправих.

— И сам чудесно виждам. Кой ви го донесе?

— Това не бих могъл да кажа!

— Е, аз и без туй вече го знам! — промърмори Совтер. Той и млякото забеляза, тъй като нищо не убягваше от черните му, дълбоко разположени проницателни очи, но и думица не рече, а ме накара само да му повторя дословно онуй, що Франсоа бе избълвал за Самсон. Сетне отново се начумери и с тон крайно недоволен, рече:

— Това са брътвежи на коняр, слова безсрамни, долни и недостойни за християнин! Франсоа също ще бъде наказан. Това обаче не оправдава провинението ви! Твърде буен и необуздан сте, племеннико, и налитате като бик досущ и при най-малката обида! Ще трябва да се поправите!

После се врътна и излезе, но не нареди да ми отнемат нито меда, нито млякото. Както обаче научих по-късно, повикал все пак той Барберин и здравата я нахокал.

— Объркала съм ги навярно! — заоправдавала се разтреперана Барберин. — Че то двете гърнета толкоз си приличат!

— Я стига, Барберин, не си криви душата! — свил рамене Совтер. — Жена душа в корем носи, а пък и ти толкова обичаш Пиер, като сама да си го раждала!

— Мъничко поне, но и туй е вярно! — рекла дойката.

— Добре де, не споря! — прекъснал я Совтер, сетне додал: — Ама че главоболие е деца да възпитаваш! И защо ли им трябва на мъжете да се женят? Така заплащат скъпо и прескъпо някои мимолетни удоволствия. А сега съм принуден да нашаря с камшика и Самсон, при все че е най-кроткият от тримата, тъй като Франсоа е бъбрив като жена, а Пиер — грубиян, докачлив и горделив като лорд английски!

— Но пък има добро сърце! — вметнала Барберин.

— Сърцето не оневинява тялото!

Така Самсон беше бичуван заради кражбата на гърнето мед, което силно ме нажали, но подир, за моя, а и за негова най-голяма радост, ми бе изпратен за събрат по неволя и за същия срок в североизточната кула, докато Франсоа, с когото не посмяха да ни съберат наедно, беше обречен на четирийсет и осем часа самота под ключ в северозападната кула, макар и без да го накажат телесно, тъй като моят плесник и ритникът ми вече бяха свършили тази работа. Та ето как, завърнал се здрав и читав от войната, баща ми намери дома си обзет от смут, а тримата си синове — затворници.

Каква суматоха само предизвика това завръщане, което едно сияйно утро наблюдавах от прозореца на моята кула! Йона бе спуснал и трите подвижни моста и докато Марсал Кривоокия и Кулондр Желязната ръка разтоварваха спряната насред островчето каруца, баща ми, следван само от Кабюс, нахълта на кон в двора на Мепеш и с радостни победоносни викове го обиколи веднъж в галоп, преди да се спре пред каменното стълбище, по което тичешком се спускаше майка ми с разпусната руса коса и в силно деколтирана роба — такава, каквато Жан дьо Сиорак я бе видял за първи път преди тринайсет години в голямата зала на замъка Кастелно по време на посещението си у Комонови.

С един скок баща ми излетя от седлото и като се втурна към нея, озова се в подножието на стълбището в мига, в който тя се препъна в последното стъпало. Залитайки, майка ми падна право в обятията му, притисна го на свой ред към себе си и като се смееше през сълзи, поиска му прошка, задето толкова го бе разгневила в деня на заминаването му.

— Стига, гълъбице моя! — прекъсна я шепнешком баща ми. — Не искам и да чувам за повече разногласия помежду ни! (Но уви, за тях отново стана дума две години по-късно, при това не за ден и не за два!) Сетне гръмко добави: — Сега е време за веселие, баронесо Дьо Сиорак!

— Баронеса? — смая се майка ми. — Да не би да сте барон вече?

— Точно така! По поръчителство на дук Дьо Гиз кралят съвсем наскоро въздигна Мепешкото кастеланство в баронство, каквато титла отсега нататък ще нося аз, а подир мен и Франсоа!

В същия миг с викове и писъци на двора отвсякъде наизскача прислугата ни: Фожане — от бъчварницата, Малигувица — от кухнята, братята Сиорак — от яхъра, а накрая, едва ли не премятайки се по витата стълба на кулата и предшествана от Малката Еликс, с личице жално, но дръзки очета, навън се изтъркаля и Барберин, с полуизскочили от набързо пристегнатата й фуста гърдища и влачеща подире си поруменялата от вълнение Катрин, вкопчила се в опасания й с червени ширити зелен сукман.

— Иисусе мой преблаги! — пропищя възторжено дойката, за която баща ми беше не само господар, но и герой.

Най-сетне се появи и Совтер, цял облечен в черно, но със сияещи от радост очи, който, за да върви по-бързо, без при това и най-малко да го е грижа за достолепието му, заподскача по стъпалата на една страна досущ като рак, на което го принуждаваше недъгът му. Щом го зърна, Жан дьо Совтер тутакси остави Изабел и се хвърли в прегръдките му.

— Братко! Братко мой! — промълви почти лишен от дар слово Совтер и притисна грапава буза о неговата. Сетне възкликна: — Но добре ли чух? Вий сте вече барон!

— О, колкото до това — прошепна баща ми на ухото му, — то от Кале нося неща далеч по-осезаеми от една титла! Англичаните се оказаха люде доста заможни…

И като се изтръгна най-сетне от обятията му, той нежно целуна Катрин, чиито бузки пламенееха в необичайно ярка руменина, засенчвана обаче от искрящия лазур на сините й очи, а подир разцелува и Малката Еликс, Барберин и дори Малигувица, но не и Като, което несъмнено би събудило ревността на майка ми. Сетне се обърна към мъжете и като се взираше в очите всекиму поотделно, потупвайки го същевременно с две ръце по раменете, назова ги по начин, присъщ единствено нему, който ги накара да се почувстват така поласкани, сякаш едничкото си име да носеха, бе вече заслуга предостатъчна:

— Ах, братовчеди мои Сиорак! Мили ми Фожане! Йона, драги мой! Но къде са моите непрокопсаници! — сепна се отведнъж той и удивен се озърна. — Защо не ги виждам? Нима още се излежават, и то в ден като днешния, когато баща им се завръща от война!?

 

 

Откривайки сякаш заседание на съд ведно със Совтер и в същата стаичка, откъдето побратимите уж слушаха неделната литургия, без обаче да поканят и майка ми да заседава заедно с тях (натрапваше се съмнението, че в случая тя би била както съдник, тъй и страна по делото, защото израз като „син на говедарка“, надали би могъл да стигне до ушите на Франсоа, ако по-напред не се отронеше от нейните устни), баща ми изслуша един подир друг и тримата си синове, като порица Самсон за кражбата му; мен самия — за грубостта ми, а Франсоа — за хулите му. Но единственият укор, който сметна за нужно да впише в Мисловника си както за назидание на провинилите се, така и на онези, дето щяха да ги наследят в Мепеш, бе укорът, отправен към първородния му син:

— Сине мой, при все че сте човек благоразумен, то в случая сте постъпили крайно необмислено и напълно заслужено е било накърнено честолюбието ви. Правото ви на старшинство се основава не на справедливостта, а на необходимостта да не се отслабва владението чрез делба, но то не ви дава никаква друга привилегия! И като сте унижили Пиер, отнасяйки се с него като със слуга и карайки го да се срамува от бъдещото си занятие, вие сте постъпили дважди несправедливо. Последствията са ви добре известни! А що се отнася до Самсон, то изричайки по негов адрес познатите вам думи, вие ми нанесохте тежка обида. Имайте го предвид! Не бих желал това да се повтаря! И нивга вече не произнасяйте слова подобни, ако държите на моята обич! Майката на Самсон е покойница и ваш дълг е не да се питате коя е тя, а никога да не забравяте кой е бащата на Самсон и да почитате сина му като равен. Моля ви добре да запомните това!

Предполагам, че преписвайки гореказаното, баронът на Мепеш се беше постарал да го поизглади, тъй като на всекидневната му реч не бе присъща подобна изисканост. На мен обаче този документ ми е скъп както поради това, че сложи край на зависимостта, в която големият ми брат се опитваше да ме постави, така и защото открито призна на Самсон права, равни с тези на братята му. А колкото до „грубостта“, в каквато бях набеден тогава, то и до ден-днешен съм на мнение, че тя бе също толкова навременна и полезна, колкото и грубостта на бръснар някой, цепнал с ножа си цирей, та да изтече насъбралата се в него гной.

Тройното наказание бе отменено при това с ритуал, подсказан на капитаните от спомена за публичните помирения, до каквито се прибягваше в армията, за да се предотвратят дуелите. Под техен надзор тримата бяхме изправени лице срещу лице и приканени да си поднесем взаимни извинения, засвидетелствайки си по този начин обичта, която хранехме един към друг. Лично на мен това ми костваше немалко усилие, докато на Франсоа — никакво, толкова лесно се изливаше душицата му в наложения й калъп. След като така всеки един от нас получи удовлетворение, преминахме към прегръдките и целувките, които — все едно печати върху последната страница на договор — обикновено слагаха край на подобни разпри. Франсоа трябваше да разцелува по-малките си братя и видеше ли човек разкаянието, изписано върху длъгнестото му благовъзпитано лице, а и готовността, с която го стори, можеше да се закълне, че го прави от сърце.

 

 

Не само през този и следващите дни, но и през цялата седма година от живота ми, аз с упоение слушах разказите на баща ми и на войниците му за това, как е бил превзет Кале и как сме прогонили англичаните от земите ни. По всичко личеше, че голяма крачка бе по пътя към възраждането на величието на Франция овладяването на това пристанище, което англичаните имаха за свое от Стогодишната война насам, като държаха по този начин ключовете на кралството, и можеха, по воля своя, винаги да нахлуят в него с войските си. Ето защо те ценяха Кале повече от който и да било скъпоценен камък в английската корона и години наред така усърдно бяха укрепвали града, заселвайки го по-напред с верни на своя крал поданици, че го смятаха за непревземаем и дори бяха изписали на една от градските порти следното:

Кале французите ще вземат

в деня, когато, сякаш тапа,

по вода оловото заплува!

Самохвалство, което безспорно доказва, че всички народи си приличат и че дори англичаните са склонни да се самозабравят, стане ли дума за достойнствата км.

Че „оловото все пак е заплувало по водата“ бе за моите седем годинки чудо невиждано, което ме изпълни както с благоговейна възхита към баща ми, взел дейно участие в делото, така и с безмерно щастие поради факта, че кралството ни е отново целокупно и във френски ръце, който успех на побратимството не му омръзваше да превъзнася. Пиша тези редове двайсет и пет години по-късно, но и сега, макар и на години вече зрял и на разум трезв, чуя ли думата „Кале“, сърцето ми неизменно трепва. Че този град бе отново наш, и то след като толкова дълго време беше олицетворение и нещо като символ на чуждото владичество, за мен и до ден-днешен остава най-значителното събитие в историята на кралството от средата на столетието.

Според дочутите от баща ми твърдения на нашия съсед, Пиер дьо Бурдей, владетел Брантомски — макар и „абат^[2]“, той чудесно се спогоди с хугенотите, когато последните завладяха абатството му — пръв „радетел“ на начинанието за възвръщането на Кале бил адмирал Гаспар дьо Колини, същият, чиято геройска отбрана на Сен Куентин даде на Анри II време да свика под знамената всички запасняци от благородно потекло, за да противостои на испанския нашественик. Излишно е да споменавам както що за човек беше адмиралът, така и печалната участ, сполетяла го четиринайсет години по-късно в Париж през злокобната Вартоломеева нощ^[3]. Колини — тук думата ми е за тримата братя от този прославен род: Одет, кардинал Дьо Шатийон^[4]; Д’Андьоло^[5], генерал-полковник от пехотата; и адмиралът — бяха в Мепеш на голяма почит и уважение като първите високородни френски велможи, приели протестантската вяра и окуражили с примера си по-малко знатните да заявят открито принадлежността си към нея, дарявайки същевременно хугенотството с вожд и меч.

Според Брантом, който, както често правеше, само повтаряше „слух някакъв“, без при това да уточни произхода му, по време на Воселското примирие адмиралът изпратил предрешения господин Дьо Брикмо на разузнаване в Кале. Господин Дьо Брикмо му представил съответен доклад, въз основа на който, а също и на слабостите в отбраната на града, адмиралът съставил писмен отчет и няколко плана за нападение. Месеци по-късно, когато между Испания и Анри II отново се разразила война, кралят си спомнил за тези планове и записки, изпратил да ги вземат от госпожа адмиралшата (след падането на Сен Куентин Колини се намирал в испански плен) и ги предал на дук Дьо Гиз, за да ги проучи. Ако цялата тази история е вярна, то тя е изключително интересна, тъй като показва бъдещият глава на френските хугеноти и бъдещият предводител на католическата партия (първият бе обвинен в съучастничество в убийството на втория, а след време сам падна убит от неговия син) да ратуват заедно, макар и от разстояние — единият чрез плановете си, а другият, чрез блестящото им приложение на бойното поле — за освобождаването на Кале, което доказва, че единни ли са, французите са способни на много, когато се наложи да отстояват целостта на кралството.

Основната слабост в отбраната на Кале, според баща ми, се състояла преди всичко в представата на защитниците му за неговата непристъпност.

Градът бил почти изцяло заобиколен от вода: от една страна го ограждало море, от друга — крепостен ров, подхранван от водите на река Ам, и от трета — блата, докато със сушата го свързвал един-единствен землен насип, при това защитаван от няколко форта. През зимата всичката тази вода извънмерно набъбвала и англичаните, осланяйки се почти изцяло на това естествено препятствие, били навикнали в лошо време, пък и от пестеливост, значително да съкращават инак многобройния гарнизон, който поддържали в Кале през лятото. И съмнения няма, че те разчитали също и на подкрепленията, които можели да получат своевременно както от Дувър, така и от испанската армия, набрала толкова сили във Франция подир крушението при Сен Куентин.

— Успехът — подхвана баща ми по начина, който тъй ми се нравеше — изправил се в цял ръст, разкрачен и с ръце на кръста, която му поза обаче в никакъв случай не се дължеше на арогантност или безсърдечие някакво, а на едничката причина, че тялото му просто преливаше от жизненост, крепяща го дори в мигове на най-голяма умора. — Та успехът, казах, се дължеше както на най-строго съблюдаваната тайна за начинанието, на изненадата и суматохата, настъпила сред неприятеля, когато ни зърна под стените си, така и на изключителната бързина на действие, която не остави на английските подкрепления време да пристигнат от Дувър. Всичко това — подчерта той, — и дискретността, и изненадата, и бързината дължим на дук Дьо Гиз!

— А като как е той? — полюбопитства Изабел, чиято златиста коса сияеше под нахлуващата през двукрилите прозорци на голямата зала светлина.

— На вид външен, ще рече, така ли?!

— Да — избъбри майка ми, като се изчерви.

— Какво пък! — подсмихна се баща ми. — На ръст е снажен и чудесно сложен, а когато не носи броня, облечен е в жакет и панталони от тъмночервен сатен, врекъл се на този цвят от любов по една дама; отгоре им замята черно кадифено наметало, обточено с червен ширит, а на главата си носи шапчица от същото черно кадифе с разкошно червено перо. Е, баронесо — полунасмешливо-полуразнежено я подкачи той, — сега доволна ли сте?

— Да, господине — промълви майка ми смутено.

— За три дни — продължи баща ми — Гиз овладя фортовете Сент Агат, Нийоле и Ризбанк, които защитаваха водещия към Кале насип. После заповяда на Д’Андьоло… Впрочем за Д’Андьоло ще стане дума по-нататък. — Тук той се обърна към Совтер и му хвърли многозначителен поглед. — Та Гиз, както вече казах, заповяда на Д’Андьоло да прокопае канал, с който да отводни в морето опасващия града крепостен ров. Не беше лесна работа това! Кабюс и Марсал могат да ви го потвърдят, и двамата имат дял в нея. И ако Кулондр не беше с тях, то е само защото желязната му ръка не му позволяваше да върти кирката и лопатата, които, уверявам ви, допринесоха за превземането на града също толкова, колкото оръдията и аркебузите.

— Тъй си беше! — избоботи Кабюс, след като по-напред се увери с поглед, че баща ми му отстъпва думата. (Никога досега Марсал Кривоокия не се беше чувствал по-нещастен поради заекването си от мига, в който видя Кабюс да обира сам всички лаври, увенчали общото им дело.) Тъй беше, я! — повтори гасконецът. — Пълно беше там с подвижни пясъци, а почвата бе толкоз тинеста, че до мустаците се оклепахме! (Тук аудиторията послушно впери очи в упоменатия атрибут, разкрасяващ собственото му червендалесто лице.) Сигур тъй и щяхме да си затънем до шия в тоз чорбалак, ако Сенарпон…

— Губернаторът на Булоне — вметна баща ми.

— … не беше наредил да ни раздадат фашини, на които се крепяхме, докато копаехме, а в туй време ония ми ти англичани — бам! бам! — току ни обстрелваха с аркебузи от стените.

— Н… н… но им… имаше и з… з… заслони! — намеси се Марсал, който започваше, кажи-речи, всяко си изречение с „но“, макар че думата му беше толкоз трудна за изговаряне.

— Заслоните — впусна се в обяснения Кабюс са ситно заплетени ракитови щитове, изработени по нареждане на Сенарпон, които закрепяхме в тинята с помощта на два заострени колеца. Туй им беше хубавото, че можеха да се местят ведно с напредването на изкопните работи. Пък и не един и не двама смелчаци им дължат живота си! — Тук той се озърна към Като с вид, даващ, ясно да се разбере, че сам се нареждаше сред тях, после продължи: — Та тъй, свършихме го ний най-сетне, този прословут канал и още с първия отлив сладката вода от крепостния ров изтече в солената вода, а ние получихме заповед да заемем позиция в пресушения ров и да разставим оръдията…

— Н… н… но при п… п… прилив… — не изтрая Марсал Кривоокия.

— Но при прилив — поде думите му Кабюс — се налагаше да зарязваме оръдията, инак яко привързани към забити в тинята котви, защото морето, нахлуващо обратно в нашия канал, изцяло ги покриваше, пък и самите ние трябваше да си спасяваме кожата, тъй като водата се качваше много бързо. Мътните го взели, нивга досега не бях изгазвал толкоз кал и ледена вода!

— Не кълни, Кабюс! — сряза го Совтер.

— Бива, господин капитан! — сговорчиво се отзова Кабюс, сетне, съпровождайки думите си с величави жестове, продължи: — При отлив пък трябваше да се връщаме обратно, да прочистваме оръдията и отново да откриваме огън, и всичко туй под несекващия обстрел на господа англичаните!

— Ние пък водехме по тях преграден огън! — намеси се Кулондр Желязната ръка, който, макар и човек немногословен, този път си позволи дори да добави: — Сам аз бях един от аркебузирите!

— Вярно е това — потвърди баща ми.

— Оръдията бяха огромни! — възкликна Кабюс и като засука мустак, стрелвайки същевременно Като с такъв поглед, сякаш имаше юначния вид на тази си украса за олицетворение на собствената си мъжественост, додаде: — Де що има едрокалибрено на тоя свят — там беше! Петнайсет, толкоз наброяваха! А пък затътнеха ли — страхотия съща! Разправят, че чак в Дувър ги чували! — Тук той за миг се умълча, след което със светнали очи заключи: — Те и направиха пробива в стената на цитаделата, през който нашите войски влязоха в Кале и завладяха града!

— Че беше тъй, тъй беше, но по-напред трябваше да я вземем с пристъп! — прекъсна го с усмивка баща ми, който много обичаше Кабюс и гледаше на очевидните му недостатъци толкова снизходително, колкото и ценеше скритите му добродетели. — И тук мога да река като Кулондр — продължи той, — сам аз участвах в него! Гиз реши да атакува пробива по време на вечерния прилив и пръв нагази до кръста в ледената вода, за да прекоси рова, където бяхме разположили оръдията. Следваха го стотици аркебузири, братята му Д’Омал и Д’Елбьоф, както и мнозина доброволци измежду благородниците, сред които и сам аз! — натърти той със смях. — Тъй както си бяхме — целите вир-вода и премръзнали до кости, ние изкатерихме защитния вал и се хвърлихме в яростна атака срещу пробива. И понеже англичаните значително ни отстъпваха по численост, много скоро се захвана страхотно клане. Клетите, и най-малка надеждица за спасение не им оставихме! С изключение на малцината, които успяха да отърват кожата като се оттеглиха в града, те до един легнаха под ножа в разгара на битката. Когато станахме господари на цитаделата, Гиз остави там Д’Омал и Д’Елбьоф, а сам отново прекоси рова, газейки този път във водата до шия, за да се присъедини към основните сили на армията, докато ние останахме откъснати от тях за цяла една нощ, та чак до отлив, като от враждебния град ни делеше само най-обикновена врата! Въпреки тъмнината губернаторът на Кале, лорд Уентуърт, реши незабавно да контраатакува и да ни отблъсне обратно в крепостния ров, преди да са ни се притекли на помощ. Той подложи портата на обстрел от четири оръдия, дотътрени тук по градските улици, като хвърляше войниците си срещу ни в пристъп подир пристъп, но тъй и не успя да ни изтласка от позициите ни. На заранта, по отлив, и след като бе изгубил половината си люде, лорд Уентуърт най-сетне се реши да преговаря. По негова молба Гиз пощади живота на жителите и им позволи свободно да напуснат града, както бе постъпил и Едуард III с французите два века назад, когато го беше завладял. Начело на четирийсетина офицери Д’Андьоло начаса влезе в Кале, за да възпре евентуалните безчинства на нашите войници и да предотврати всяко плячкосване, клане или насилие.

— А английските подкрепления? — попита Совтер.

— Пристигнаха, но твърде късно. Градът бе вече в наши ръце. Бързината, братко, бързината! Действахме толкова бързо, че осем дни се оказаха предостатъчни, за да завладеем Кале!

Продължението Жан дьо Сиорак довери единствено на Совтер, между четирите стени на кабинета му, а по-късно, когато станахме на години да проумеем същината на нещата — и на нас, синовете му.

— Досега такава плячка не бях виждал! — възкликна Жан дьо Сиорак, докато кръстосваше надлъж и нашир малкия кабинет, а Совтер, чийто крак отново го измъчваше, се бе отпуснал в едно голямо кресло. — Не ми е думата само за мунициите, но и за невероятните количества продоволствие, за чудесните звънки монети, за стоките всякакви, за разкошните мебели, за китайската коприна, за топовете сукно, за калая, за бронза, за балите превъзходна английска вълна за сто хиляди ливри, за овчите кожи за петдесет хиляди! Като дял от плячката кожите получи Д’Андьоло, докато останалите командири взеха своя в екю: Терм, десет хиляди, Сансак — четири хиляди, Бурден и Сенарпон — по две хиляди…

Тук той внезапно млъкна и лукаво погледна Совтер.

— А ти, Жан? — не се стърпя оня.

— Двамата с теб — отчетливо произнесе Сиорак, — получихме четири хиляди екю!

— Четири хиляди! — ахна Совтер и очите му светнаха. — Трябва да си извършил някое геройство, което сега премълчаваш!

— Ш-шт! Геройствата се забравят, екютата остават! Сега най-сетне ще можем да осъществим нашето отдавнашно намерение да купим воденица на Бьоните!

— Няма ни една за продан.

— Ще почакаме, а междувременно ще поверим сумата на някой почтен евреин в Перигьо, та да я позакръгли!

За миг настъпи мълчание, тежко колкото падащите едно по едно в сандъците на Мепеш четири хиляди екю, след което Совтер тържествено изрече:

— Всевишния продължава да ни закриля и да множи богатствата ни!

— Амин! — заключи баща ми, после седна насреща му и подхвана: — Учудвате се навярно, че съм поискал уволнение преди сключването на мира. Защо ли? По-напред, защото то е неизбежно. Никоя от страните няма интерес войната да продължава. Но най-вече поради това, че за нас (той наблегна на „нас“) събитията взеха нов обрат. Гиз и брат му…

— Кой от всичките?

— Кардинал Дьо Лорен… Двамата се срещнаха в Маркоан с Гранвел^[6], министъра на Филип II Испански. На срещата обаче станало дума не толкова за мир, колкото за борба против еретиците.

— Друго и през ум не би ми минало!

— И Гранвел, комуто, изглежда, не липсват опитни съгледвачи в нашата армия, набедил Д’Андьоло пред двамината Дьо Гиз. Проповядвал бил калвинисткото учение в Бретан; изпращал бил подозрителни книги на брат си Колини, пленник на испанците, и накрая — по време на целия поход срещу Кале веднъж не бил стъпил на литургия. И какво, мислите, стори Гиз?

— Повтори пред краля обвиненията, отправени от един испански министър срещу собствения му генерал!

— Отгатнахте пренеприятната истина! Кралят веднага арестува Д’Андьоло, а когато той смело заяви веруюто си, заповяда да го затворят в замъка Мелюн. Та ето как кралят хвърли зад решетките генерал-полковника на френската пехота, и то по внушение на врага! Човек едва ли би могъл да стигне по-далеч в глупостта и тиранията!

— Макар и не на пръв поглед, но това е добра вест! — прекъсна го Совтер. — Д’Андьоло е човек военен и видна особа в кралството. Адмирал Дьо Колини също. Освен това двамата са племенници на Монморанси по майчина линия. Ако Д’Андьоло издържи, а Колини отново приеме католическата вяра, кралят трудно би могъл да ги осъди и изпрати на кладата. А не изгори ли тях, то как ще изгори останалите? И това ще бъде значителен напредък по пътя към свободата на вероизповедание, за каквато ратуваме.

Сиорак разкърши рамене и се начумери.

— Надеждите ви, господин братко, прекомерни ми се виждат! Да не забравяме скудоумието на краля. Той може да не изгори Д’Андьоло и пак да изпрати на кладата някои недотам именити велможи. На него логиката му е абсолютно чужда.

Совтер въздъхна и дълбоко разположените му черни очи се изпълниха с тъга. По непочтителната забележка, подхвърлена току-що от Сиорак, той разбра, че многообичаният му побратим все още не бе склонен да се обяви открито за Реформацията въпреки примера на Д’Андьоло.

— Жан — упрекна го той благодушно, — прекалено земен сте още и не се посвещавате богу всецяло!

— Не е тъй! — възрази Сиорак. — Въздържам се, но само за да му се посветя още по-ревностно. Пък и животът на твърде много хора зависи от моя живот, за да го жертвам мърцина на кладата. Важното сега е не да умреш, а да се пребориш за тържеството на вярата си!

Совтер отново въздъхна, стисна силно подлакътниците на креслото и се умълча.

— Знаете ли… — Сиорак стана и като се приближи до прозореца, обгърна с поглед инак тъй познатата му, но сега почти изтрила се от паметта му гледка на просторния мепешки двор с неговия кладенец, с рошкова и царящата в него неспирна суетня… — Знаете ли, че нашите войници славно си опекоха работата? Особено Кабюс! Като не можаха да оплячкосат града, те разграбиха английските кораби в пристанището, тъй че Кабюс носи в дисагите си внушителна плячка — цяла камара екю!

— И какво намерява да прави с тях?

— Да купи земя и да се ожени. Но това може да почака.

— Напротив, не търпи отлагане! — поклати глава Совтер. — Докато отсъствахте, видяхме нашата камериерка неведнъж да лее пороища сълзи и да въздиша тъй, че ковашко огнище би разпалила!

— Ба! — разсмя се баща ми. — Винаги съм си мислил, че въпреки фасоните, дето ги продава, тоз фитил само за чакмак плаче!

— Вече не става дума за искри, а за пламък! — рече Совтер. — Забелязахте, предполагам, що нежни погледи бяха по време на епическия разказ на нашия гасконец. Не ще и дума, момата вече тъй се е наточила и толкоз й е припушило под пъпа, че като нищо би прескочила или пък потрошила оградата, за да се добере до жребеца. По-добре ще е да ги оженим, преди да се е наложило да ги наказваме.

— Щом е тъй, да ги оженим веднага! — реши баща ми.

— По-напред обаче Кабюс трябва да купи земя. Тъкмо сега Брьой е за продан.

— Брьой ли? Къде беше това? Името ми е познато.

— Това е онзи обширен имот по пътя за Аизи, оттатък нашата каменоломна. Вярно, навсякъде избива скала, но има пълноводен извор, а и ливадите ще са добре дошли за овцете. С трийсетина глави Кабюс и жена му биха преживявали сносно, особено ако им поверим и нашите срещу половината печалба. Знаете, че засега овцете ни не носят никакъв приход и залудо овчар храним.

— Че бива ли го Кабюс за пастир?

— На младини е водил по планинските летовища стада от по триста-четиристотин глави.

— А къщата как е?

— Ще й трябват няколко покривни плочи, които Йона може да засече.

— Е, тогава всичко е наред — заключи баща ми. — Изабел обаче никак няма да бъде доволна от решението ни, тъй като ще се лиши от камериерката си. Какво направихте с онази Сарацинка, за която ми споменахте?

— Веднага я отпратих. Намерих й работа. Изабел не я ще в Мепеш, и с пълно право! Туй девойче капчица свян няма и би съблазнило дори дявола.

Сиорак понечи да каже нещо, но размисли и премълча, после обърна глава и с два пръста на лявата си ръка забарабани по едно от малките стъкла в оловна обковка на прозореца.