Робер Мерл
Величието на Франция (3)

Глава втора

Роден съм на 28 март 1551 година, сиреч — шест години след като побратимството се сдобило с Мепеш и по време, когато външният му вид бе претърпял вече някои значителни промени. В действителност капитаните, кажи-речи, не бяха пипали замъка — внушителна правоъгълна сграда, разположена около вътрешен двор, с издигащи се в ъглите й издадени кули, осеяни с бойници и свързани помежду си със зъбчата крепостна стена с обходна стражева пътека.

В момента на покупката обаче замъкът бил заобиколен само с някакво подобие на ров, широк едва тоаз^[1] и толкова плитък, че ако речели да хвърлят в него дори много дребен човек, оня навсякъде би стъпил на дъно. В това си състояние ровът нямал, кажи-речи, никаква защитна стойност и правел почти безполезен подвижния мост на южната страна, по който през укрепен портал се влизало в замъка. И наистина в рова можел да влезе всеки, без при това да изпитва и най-малкото опасение, че ще се удави, и да опре стълба о някоя от стените, след като предварително здраво я закрепи в тинестото дъно.

Изобретателността, проявена от капитаните при преустройството на крепостния ров, би била безрезултатна, ако не бе подпомогната от едно много благоприятно обстоятелство: иззиданият в единия край на вътрешния двор на Мепеш кладенец беше неизчерпаем. Побратимството го установило скоро след покупката на имението, когато решило да го изпразни, за да го прочисти от наносите. При една много тежка суша, и то посред август, отначало в него се наложило да работят с кофи двама души, но тъй като нивото на водата дори не мръднало, а диаметърът на кладенеца бе достатъчно широк, за да позволи това, към тях се присъединил и трети, сетне четвърти, после пети… Едва когато станали осмина нивото лека-полека започнало да спада и след продължителна и ожесточена борба водата най-сетне отстъпила, но само за да разкрие пред погледа им една пукнатина, от която бликала силна струя, дебела колкото ръка. Тогава капитаните наредили да се прекрати работа и водата за много кратко време се издигнала до обичайното си ниво, тоест до тръбата, по която излишъкът се изливал в крепостния ров. Налагало се да отбият този излишък, и то преди да започнат работа в рова, което можело да стане само след изпразването му, като се имал предвид големия брой хора, използвани за извършването на изкопните работи в съответствие с плановете на капитаните. Освен войниците, прислугата и съседите, били наети и надничари срещу плата и храна. Побратимството не се поскъпило на средства за осъществяването на грандиозния си проект, тъй като ставало дума — ни повече, ни по-малко — за изкопаването около Мепеш на същински водоем, дълбок цял тоаз и широк седем.

Така Мепеш се превърнал в остров, при това остров, свързан с материка чрез толкова хитроумна и същевременно изящна отбранителна система, че и досега не съм срещал наш гост, който още с пристигането си да не е бил поразен от възхита.

В действителност подвижният мост на укрепения портал не предоставя пряк достъп до сушата, а до малка кръгла кула, над която самият портал високо се извисява. Кулата отвсякъде е заобиколена с вода и на свой ред разполага с подвижен мост, свързващ я с квадратен остров със страна пет тоаза. На острова, укрепен с висока стена с бойници, се намират пристройките, където се съхраняват каруците, ралата, браните и други обемисти сечива, както и едно голямо перило, разположено точно срещу замъка. В единия край на острова, там, където ровът се стеснява, се издига още една кула с трети подвижен мост, който най-сетне дава достъп до „голямата земя“, както казваме тук.

Теснотата на трите укрепени прохода не позволява разминаването и донейде забавя придвижването на каруците, дойде ли време било да се прибира зърното и сеното, било да се вкара добитъкът в двора на Мепеш, тъй като нощем там се прибира всичко, с изключение на земеделския инвентар, който е твърде обемист, за да се пренася всекидневно зад стените и обратно и поради тази причина остава на острова. Но голямата широчина и значителната дълбочина на обкръжаващата ни водна площ, както и наличието на трите редуващи се подвижни моста, ни изпълват с огромно чувство за сигурност, което, без обаче да мога да кажа как, допринася и за очарованието на цялата околност.

Дълго време смятах, че това тъй благоприятно за отбрана и същевременно радващо окото разположение е единствено във Франция, дордето веднъж, вече в зряла възраст, спасявайки се от преследващата ме многочислена банда каймани, които на всяка цена искаха да ми видят сметката, и носейки се напосоки във вихрения галоп на моята черна испанска кобила, изопнала до скъсване изящната си шия и почти докосваща с корем тревата, не зърнах с крайчеца на окото един замък, който приличаше на Мепеш както по разположението на крепостния си ров, така и по малките кули, защитаващи острова му. За жалост нямах никаква възможност да се спра, сподирен по петите от преследващите ме с дивашки крясъци и с голи саби в ръце двайсетина обесници, изгарящи от нетърпение да ме лишат от кесията, от коня, че и от живота.

Тогава моята храбра черна кобила успя да ме измъкне здрав и читав от неприятната среща, но никога повече не видях отново онзи чудесен замък, чиято прилика с Мепеш накара сърцето ми да трепне развълнувано, макар че то и без това се канеше да изхвръкне от гърдите ми поради надвисналата над мен опасност. Единственото, което мога да твърдя с увереност, е, че той се намира нейде край Бордо, на няколко левги от големия град.

Оттатък мепешкия водоем се намира зеленчуковата градина, която така не само ни е под ръка, но и лесно се полива; там са и овошките ни, а в ниското под тях, засадени тъй, че да не пречат на видимостта, гъстеят орехите, даващи винаги богата реколта, от която заделяме не само за собствени нужди и добиваме предостатъчно масло за осветление, но и продаваме. Всичко това — както овощната, така и зеленчуковата градина — е опасано с висока ограда от яки кестенови колци със заострени и закалени в огън върхове. В шахматен ред отсам оградата са разположени многобройни вълчи ями, изкопани от нашите войници като предпазна мярка срещу крадците, които нощем биха се опитали да се доберат я до зеленчуците, я до плодовете ни. Уви, толкова голяма е сиромашията в нашия злочест Перигор и тъй безбройни прокудените от глада от Овернските планини бездомници, които нахлуват в провинцията ни от изток и от запад, че не минава лято, без да намерим в някоя от ямите поне един осакатен и стенещ окаяник, който, макар с разкъсан и окървавен крак, все още пълзи със зинала уста и сгърчени ръце към нашата зеленчукова градина, при все че господарското правосъдие му е добре известно — пипнат ли го, тозчас ще увисне на бесилката.

Майка ми горчиво оплакваше обесените клетници, но побратимите я уверяваха, че в това им състояние на крайно изтощение раната, получена от тези останали само кожа и кости нещастници при падането им във вълчата яма, е неизлечима, и че да ги пуснат да си вървят, едва кретащи и целите в кърви, би означавало да ги обрекат на ужасите на дълга, и мъчителна смърт. В крайна сметка майка ми все пак успяваше да убеди капитаните поне да ги просват в несвяст, за да съкратят страданията им, преди да ги окачат на въжето, а тъй също да не оставят телата им да изгният на бесилката, както изискваше това обичаят.

Та от онова време в Мепеш, в една каменлива нивица, където дотогава и глухарче не беше успяло да покара, ние най-благопристойно погребахме толкова много от тези безименни клетници, че от броя им би излязло едно съвсем прилично гробище. Всяка първа неделя от месеца майка ми ходеше там да се моли, придружавана от носещата ме на ръце дойка Барберин, сподирена на свой ред от дъщеричката си, Малката Еликс, която ситнеше до нея, хванала се за полата й, а също и от въоръжения Кабюс, тъй като нито на съпруга, нито пък на дете нечие се позволяваше да напуска Мепеш без охрана. По-късно, когато това нареждане не се съблюдаваше вече толкова строго, аз често си играех заедно с Малката Еликс в Нивата на крадците. Тези несретни сиромаси, които през целия си живот толкова много бяха гладували, подир смъртта си така чудесно бяха нахранили земята, че сега там расте гъста трева, а напролет цъфтят великолепни яркожълти нарциси, които никой обаче не смее да бере. Местните люде твърдят, че откъснеш ли такова цвете, то издава стон и онзи, който го чуе, бил той мъж или жена, бива обречен на глад до края на дните си.

Година след покупката на Мепеш баща ми се оженил за Изабел дьо Комон, чийто медальон, сини очи и руса коса му били направили толкова силно впечатление, когато заедно със Совтер за първи път посетил Кастелно. Тогава Изабел била още съвсем млада, едва петнайсетгодишна, но „със снага стройна, плът сочна и стегната, дългобедра и с малко ходило“. Това описание, направено от баща ми, прочетох на първата страница на неговия Мисловник, който наченал да води в деня на сватбата си — 16 септември, 1546 година. Там отбелязва също, че самият той е на трийсет и две години, а съпругата му — на петнайсет, че е благодушна, телесно здрава, много приятна и забавна, с неизменно весел нрав, макар понякога и малко опърничава, че е добра християнка, въпреки склонността си към идолопоклонство. По-нататък стигнах до следното заключение на баща ми: „Венчавката, премените, даренията за църквата, милостинята за бедните и двете трапези струваха петстотин туренски ливри — сума твърде скромна, като се вземат предвид привичките на днешните благородници.“ В отговор на което Совтер отбелязва в полето с разкривения си почерк: „И туй е много! Петстотин ливри е цената на хубава орна нива.“

Това обаче не означава, че по този случай в побратимството настъпили разногласия. Жан дьо Совтер, смятайки се твърде стар за задомяване, намирал за разумно Жан дьо Сиорак да продължи рода си, та поне този клон от побратимството да разпъпи и даде цвят, сиреч деца, на които да завещаят Мепеш. При все това медальонът на Изабел донейде все още го притеснявал, а така също и внезапното нашествие в Мепеш на толкова жени, тъй като Изабел дошла ведно с камериерката си Като, а след година пристигнала и дойката Барберин заедно с дъщеря си, Малката Еликс, която тя кърмела едновременно с първата рожба на майка ми, големия ми брат Франсоа дьо Сиорак.

Но Совтер, който така милеел за благосъстоянието на побратимството и толкова желаел да го увеличи, поне не можел да се оплаче, че Изабел дьо Комон дошла в Мепеш гола. Освен че ги сродила с перигорската аристокрация, тя им донесла в зестра две хиляди екю, една чудесна кестенова гора, една ливада край пътя за Аизи, способна да изхрани две-три крави, както и една много богата каменоломна от местния златистожълт камък, при това удобна за разработване, тъй като отстоеше едва на три левги от Мепеш.

Побратимството, което не пропускало и най-малката възможност да увеличи богатството си, продавайки своевременно и на сметка целия си излишък от жито, сено, вълна, мед, орехово масло, свинско месо и двегодишни скопени жребци, решило да извлече полза и от каменоломната, тъй като по онова време и буржоата, и благородниците от околността строели много — както за показ, тъй и за развлечение.

Още първата неделя след венчавката капитаните разгласили на всеослушание в Сарлат, че ако в града или околностите му се намери изкусен каменар, то нека има грижата да им се представи идната неделя на църковния площад. Но още на следния ден пред първия подвижен мост, в подножието на малката кръгла кула на острова, се появил висок и плещест брадат мъжага. Изпод яката на грубата му, препасана в кръста кълчищена риза стърчали гъсти черни косми, а панталоните му били пристегнати в глезените и в коленете с кожени ремъци. Бял доста натоварен: през ляво рамо носел голям английски лък, на кръста му висели дълбока паница, огромен нож и колчан със стрели, а освен това на гръб мъкнел внушителен по размери дървен сандък, висящ на прехвърления през дясното му рамо як ремък. Широките му прашни ходила били боси, но в замяна на това на главата му се мъдрела островърха плъстена шапка, която смъкнал тутакси, щом капитаните се появили, на прозорчето на кулата, над подвижния мост.

— Господа капитани — рекъл мъжагата, — аз съм каменарят, дето го дирите. Йона ме викат.

— Това е добре — отвърнал Совтер, — но уговорката беше да ни се представиш идната неделя в Сарлат, на църковния площад. Не можа ли малко да почакаш?

— Можех, господа капитани, и дума да не става! — възкликнал оня. — Ама туй ми туловище е петимно за хлебец!

— За какво ти е този английски лък?

— Ловувам понякога, ако общинските власти или господарите ми разрешат.

— Да не си малко нещо бракониер?

— Как щяло! — възмутил се Йона. — Туй е грях непростителен и нивга не бих го сторил! И без това си имам само една глава, за да пия, да ям и да дишам въздуха божи.

Побратимите се разсмели и Сиорак продължил да го разпитва:

— А какво има в този сандък, дето си го нарамил?

С едно движение на рамото Йона го смъкнал на земята и го отворил.

— Каменарските ми сечива.

Сетне се изправил мургав — мургав, та чак черен, че и още по-чернобрад — протегнал широките си лапи с леко потръпващи на края на мускулестите му ръце пръсти и зачакал, вперил боязлив поглед в капитаните.

— А откъде си, Йона? — полюбопитствал Совтер и оня го дарил с признателен поглед, задето го бил нарекъл по име.

— От едно селце в Овернските планини, Марколес му викат. Каменоломната, дето вадех камък, се изчерпа.

— Йона — намесил се Сиорак, — а бива ли те да стреляш с този лък?

— Както и когато е угодно на господа капитаните!

— Можеш ли да улучиш ей онзи гарван, дето се перчи на върха на ореха?

Йона се озърнал, подушил въздуха и отвърнал:

— Не се ли обърне вятърът срещу ми, имайте го за сторено!

Сетне се поразкрачил, пипнал лъка по средата, запънал една стрела на тетивата и като я опънал дордето не опряла о върха на носа му и брадичката, пуснал я сякаш без изобщо да се премери.

Стрелата изсъскала и сред силен шум от кършещи листака криле гарванът тупнал пронизан на земята.

— Чудесен удар! — възхитил се Сиорак.

— Англичаните и до днес са запазили ротите си от стрелци с лъкове, и то може би с пълно право — отбелязал Совтер. — Жан, с теб сме участвали в не едно и две сражения, изгубени само поради това, че дъждът бе наквасил фитилите на аркебузите. Йона — обърнал се той пак към оня, — а дали наистина си толкова изкусен каменар, колкото и стрелец?

— Иска ли питане? — възкликнал Йона гордо. — Знам си аз занаята изтънко, а да не говорим, че и наслада ми доставя. Умея не само да ви добия камък, но и да ви го изсека, за покривни плочи; бива ме да чифтосвам и блокове за стена, както и да ги задялвам за зидария на кръгли кули. Знам отнапред да ви изготвя каквито щете трегери за врати и прозорци, на били те прави, сводести, или начупени, а така също и ключ за свод, като ви засека всеки камък под нужния ъгъл. Мога да ви измайсторя предварително и двукрили прозорци, при туй и с двойни колонки, ако речете, че и ведно с трегера. А припре ли самият аз да се изкача по стълбата с камък на гръб, и то колкото мен тежък, а сетне да ви го пасна и скрепя с хоросан като зидар, и за това ме бива.

— Четмо и писмо знаеш ли?

— Уви, не, ала знам да смятам, да номерирам камъните и проумявам планове, дето има изписани само цифри. Бива ме да си служа и с линийка, компас, отвес и ъгломер.

Капитаните се спогледали.

— Добре, Йона — рекъл Совтер — главяваме те пробно за три месеца срещу подслон и храна, а задържим ли те и подир този срок, освен подслон и храна ще получаваш и два гроша дневно.

За онова време това били много приемливи условия. Но и трийсет години по-късно, макар животът много да поскъпна — дяланият камък също — Йона продължаваше да припечелва дневно все същите два гроша, при туй без никаква надежда да изчерпи каменоломната, преди тя да е изчерпала силите му, но въпреки това доволен и предоволен, както твърдеше самият той, че все пак може да използува ръчищата си, за да изхранва огромното си тяло, докато в същото време провинцията гъмжеше от безработни.

— Господа капитани — подхванал Йона, — на идване насам кривнах, за да хвърля поглед на каменоломната ви. Ако гората и полето над нея също са ваши, то бих искал да ми разрешите да ловувам там, като в замяна три-четвърти от убития дивеч ще бъде за вас, а четвърт за мен, и тъй ще си спестите осоленото месо, дето инак би трябвало да ми го давате. А склоните ли да ми заделите и една млечна коза, наемам се срещу моя дял от млякото да ви отгледам малки.

— Виж, за това ще помислим — рекъл Совтер.

— В каменоломната открих и една доста дълбока пещера — продължил Йона. — Речете ли да ми дадете достатъчно слама и кестенова шума, ще нощувам там и зиме, и лете, та да не си губя в път времето, което бих могъл да използувам за работа. Че и кой инак ще пази дяланите ми камъни, ако не живея там?

Такъв бил Йона тогава, такъв си е и до ден-днешен: по-загрижен за интересите на господарите си, отколкото за своите, и посветил се изцяло в служба на Мепеш така, както други се посвещават на религията. Това обаче не означаваше, че каменарят нямаше отношение към веселбите и неделната бутилка на трапезата ни, нито към юнашките лудории и приказките по късна доба, или пък че се показваше вързан, случеше ли се някоя дяволица да го запре за цял ден в пещерата му, за което ще стане дума по-нататък.

 

 

Майка ми била бременна с големия ми брат пети месец, когато на 21 април 1547 година Ла Боеси се завърнал от столицата и донесъл оттам какви ли не истории около смъртта на краля^[2]. Прокурорът бил заминал за Париж, придружаван от внушителен ескорт, за да измоли от краля аудиенция във връзка с някакво произшествие, обезпокоило го, изглежда, твърде много, за което баща ми обаче и думица не споменава в своя Мисловник, макар че там отбелязваше не само всички проведени срещи и разговори, но дори и цената на направените покупки. Така разбрах, че в съботата преди 20 април той е бил в Сарлат, откъдето купил на майка ми сто фуркета на стойност пет гроша; обуща на Кабюс за пет гроша и два дение^[3]; подкови за кобилата за два гроша, че и сам „чудесно похапнал“ срещу осем гроша в Ригодийската странноприемница.

Цитирам този откъс, защото след като го препрочетох, всичко, което следва по-нататък, ми се стори още по-вълнуващо. Ла Боеси заварил кралския двор обзет от страшен смут; навсякъде срещал само опечалени лица, изразяващи най-разнородни чувства — било то за пред хората, било най-съкровени, — но нийде не усетил искреност, освен в скръбта на Дофина^[4] и в отчаянието на госпожа Д’Етамп^[5], която вече си стягала багажа. Колкото до самия крал, когото успял да зърне само отдалеч, видял му се силно променен: измършавял в лице, немощно изгърбил едрото си тяло и в жестовете някак твърде вял.

— Простете, че ви прекъсвам, господин Дьо Ла Боеси — рекъл баща ми, — но ще ли благоволите да се изкачим до кулата? Брат ми, чийто крак силно го измъчва, остана в стаята си, а несъмнено би се разстроил твърде много, ако пропусне разказа ви.

Тук става дума за източната кула, към която е пристроена друга, по-малка, с вита вътрешна стълба. В приземния й етаж се намира нашият параклис, а на първия — стаята на Совтер. В нея се влиза през малка междинна стаичка, където вторият господар на Мепеш често обичаше да прекарва времето си, тъй като и огнището й теглеше отлично, а и гледащият към двора прозорец му позволяваше да държи под око людете ни и да следи кой какво върши.

— Дребна работа, господин кралски прокурор! — уверил го Совтер, макар че току се чумерел от болка и не можел дори да се надигне от креслото си. — Е, случва му се веднъж-дваж в месеца да се схване, но толкоз! От утре съм на крак!

— От все сърце ви го желая! — рекъл Ла Боеси и с пъшкане се отпуснал на един стол. — То и мен задникът здравата ме наболява от това продължително препускане, което обаче ми донесе едни огорчения, тъй като пристигнах в кралския двор, само за да хукна пак подире му. Въпреки окаяното му състояние кралят просто не го свърташе на едно място. Човек би рекъл, че усеща смъртта вече да витае наоколо му, та затова толкоз припира в бягството си от замък на замък. Първо мина през Сен-Жермен на път за Мюет, от Мюет отиде във Вилпрьо-ле-Кле, оттам в Дампиер, после в Лимур, сетне пък в Рошфор-ан-Ивлин… И аз бях принуден да го следвам навсякъде, без обаче да успея дори да го доближа, и при това да пилея грешни пари, кажи-речи, само за подслон на ескорта си, тъй като гостилничарите по онез кралски краища са несъмнено най-долните мошеници, щом ми вземаха по два гроша дневно само за овеса на един кон, а на всичкото отгоре се подиграваха на наречието на людете ми, макар в никакъв случай да не е по-неблагозвучно от тяхното.

— Че и напротив! — възкликнал Совтер. — Тяхното е дори по-твърдо.

— В Рошфор-ан-Ивлин за миг помислих, че щастието най-сетне ми се усмихва. Почувствал се значително по-добре, кралят се метна на коня си и ловува в продължение, на цели три дни, след което яде и пи прекомерно, както винаги.

— Да язди, при това с абсцес на перинеума!? — изумил се Сиорак. — Но това е лудост!

— Кой знае, може би пък по този начин е искал да го пукне! — възразил Ла Боеси простодушно. — След тези три дни обаче състоянието му рязко се влоши и тогава, макар и да поддържаше постоянно висока температура, кралят реши да се премести в Рамбуйе, където, както сам той твърдеше, опитвайки се за кой ли път да се самозалъгва относно здравето си, искал „да се наслади до насита на гонитбата на дивеч и на лова със соколи“. На 21 март най-сетне бях допуснат в замъка Рамбуйе, но само за да науча, че в момента оперирали краля. Веднага след това той изпадна в бавна и мъчителна агония. На 30 март Дофина го помоли за благословията му, но докато кралят му я давал, престолонаследникът взел, че припаднал на леглото му, а кралят тъй го притиснал към себе си, сякаш синът му бил самият живот, с който щял да се прости веднага, ако го освободи от обятията си.

Накрая се наложило да отведат престолонаследника Анри в стаята на Дофината и там, смазан от мъка, той се хвърлил по очи на леглото, без дори ботушите си да смъкне. Когато видяла съпруга си в това състояние, Катерина Медичи на свой ред се проснала възнак на пода, покрусена и безутешна. Поглеждайки едва-едва както към нея, тъй и към своя бъдещ господар, Франсоа дьо Гиз^[6] с високомерно изражение на лицето кръстосвал из стаята, като силно тропал с токове, докато Диан дьо Поатие^[7] с тържествуваща усмивка гордо се пъчела в едно кресло. По някое време Гиз най-сетне спрял да крачи напред-назад, застанал пред нея и като махнал с ръка към стаята на краля, насмешливо възкликнал: „Отива си, любовчията му проклет!“

— Убеден ли сте в достоверността на тези недопустими слова, господин Дьо Ла Боеси? — прекъснал го Сиорак. — Та нима е възможно човек да прояви подобна непочтителност към владетеля си, и то когато последният е на смъртен одър!?

— Знам го от сигурен източник! — докачил се леко Ла Боеси. — И мога с положителност да ви уверя и в това, щото бивайки в пълно съзнание, когато се изповядвал, кралят категорично заявил — потвърдиха ми го не един и двама, — че не изпитвал „никакви угризения на съвестта, тъй като никога и към никого не се бил отнесъл несправедливо“.

Совтер подскочил в креслото си като ужилен и гневно викнал:

— Забравил е значи за избиването на люберонските водейци, а Мериндол и Кабриер, както виждам, съвсем са му изхвръкнали от ума! И очевидно разчита на своето, чистилище, за да се поумие от тези си нищо и никакви прегрешения!

Совтер произнесъл думата „чистилище“ с такава ирония и презрение, че Ла Боеси ненадейно се почувствал като в небрано лозе.

— Как мислите, господин Дьо Ла Боеси — намесил се Сиорак припряно, — дали Диан все още упражнява такава власт над новия крал? Анри все пак е на двайсет и осем години, докато тя кара вече четирийсет и осмата, тъй че младите лъвици от двора лесно биха могли да й отмъкнат плячката.

— Така е, но Диан е все още красива — отвърнал Ла Боеси, щастлив, че отново усеща сигурна почва под себе си. — Е, не се наемам да гарантирам за лицето, което въпреки гримовете е вече доста повехнало, но тялото й е наистина великолепно и младият крал е все тъй прехласнат по любовницата си, както и в деня, когато тя го прелъсти. Та нима не знаете, че той я посещава всеки следобед, посвещава я надълго и нашироко в държавните дела и седнал в скута й — да, да, правилно сте чули, точно в скута й! — свири на китара, като прекъсва по някое време серенадата си, за да се обърне към Конетабъла^[8] с думите: „Погледнете я, Монморанси, нали има чудесен гард^[9]?“, току тършувайки в пазвата й. В действителност кралят е едно дете, което, както вече казах, се прехласва по Диан й я гледа тъй, сякаш е до немай-къде удивен от благосклонността й към него. Повярвайте ми, тя ще си прави с него каквото й скимне!

— И каквото скимне на Гиз, на духовенството и на Монморанси — обадил се Совтер мрачно. — Свършено е със спокойствието в кралството! Няма да мине много време и в нашата многострадална Франция ще свие гнездо инквизиция, неотстъпваща по нищо на испанската, и ще лумнат безброй клади!

— От това и аз се опасявам — поклатил глава Ла Боеси и след кратко мълчание добавил: — Нямам никакво намерение да разследвам дали и как съблюдавате религиозната обредност, тъй като това нито ми е задължение, нито призвание, но все пак не сте ли малко непредпазливи? Главният викарий се оплаква, че вече не ви вижда на литургията в Сарлат.

— Аз пък се оплаквам — прекъснал го Совтер, — че от петстотинте ливри, които му дадохме точно преди да купим Мепеш и бяха отредени за старите и осакатени войници, досега те не са получили нито грош!

— Обичам ви твърде много, за да дам ход на жалбата ви — отвърнал Ла Боеси. — Това ония никога не биха ви простили.

— Но вие всъщност с чиста съвест можете да успокоите господин главния викарий — намесил се Сиорак с лукава усмивка и в очите му заиграли весели пламъчета. — Литургията ние я слушаме и оттук, благодарение на ей този отвор в стената, който е свързан с параклиса, намиращ се точно под нас. Всяка неделя плащаме пет гроша на маркаиското кюре, за да я отслужва тук по пладне. На нея присъстват както госпожа Дьо Сиорак и децата, така и цялата ни прислуга, а ние я слушаме от тази стая, където брат ми, както знаете, е принуден да стои поради недъга си.

 

 

В предвижданията си Совтер сбърка само донякъде, Анри II, или по-скоро онези, които го направляваха и в чиито ръце той бе не повече от послушна марионетка, не успя да въведе в кралството инквизиция по испански маниер, въпреки настойчивите молби на папата, тъй като висшите държавни институции му оказаха силна съпротива. В замяна на това обаче издаде голям брой едикти^[10] и учреди в Парижкия върховен съд зловещите огнени съдилища^[11], които хвърлиха зад решетките на Ла Консиержери^[12] множество протестанти, преди да ги изложат на публичен позор по пътя от килията им до площад Мобер. Там ги привързваха към издигнатите предния ден позорни стълбове и наклаждаха в краката им буйни огньове, в които затворниците изгаряха живи, а телата им се превръщаха в пепел.

В записките на баща ми от онова време, които прочетох в неговия Мисловник, аз долових отзвука от продължителни прения в лоното на самото побратимство по въпроса трябва ли, или не, да се обявят открито за Реформацията^[13]. Совтер бил на мнение, че времената изискват от побратимството да скрепи вярата си със своята кръв, докато Сиорак, напротив, твърдял, че обявят ли на всеослушание веруюто си, то само ще удължат поменика от мъченици, без при това да допринесат каквато и да било полза за правото дело. Според него било много по-благоразумно да изчакат, докато хугенотското движение набере достатъчно сили както в провинцията, така и в цялото кралство, та поне да имат някаква надежда, че ще вземат връх над враговете си.

Мисля, че ако Совтер е бил сам, то той без нито миг колебание би понесъл своя кръст, обричайки се на вярна смърт, дотолкова му тежало това принудително притворство и тъй негодувал, напълно убеден в правотата си, срещу повсеместните безчинства на папистите, без обаче да може да ги изобличи. И ако не го е сторил, то в никакъв случай не е било от ужас пред кладата, тъй като този човек, който така грижливо пестеше всеки мепешки грош, не даваше и пукната пара за земното си съществувание, а от страх, да не би да прекрачи прага на блаженото царство, на вечността сам, без своя многообичан побратим. На полето на бащиния ми дневник открих една бележка на Совтер, написана на 12 юни 1552 година: „Тази сутрин станах в пет часа и дълго гледах през прозореца ясното небе, милващото кълнящите нивя слънце и хилядите пойни птички. Но какво е всичко това в сравнение с блаженството и величието, до което ще се възвисим в нозете на нашия господ бог, когато напуснем тленното си тяло? Ах, Жан, колко се бавиш! Знам, разбира се, че да се разделиш с Мепеш и близките ти би опечалило тленната ти същина, но прозри какво ще изоставиш тук и какво ще получиш отвъд!“

На което баща ми, също писмено, отвърнал още на следния ден: „Не отвоювахме Мепеш от вълка, за да позволим на вълчето да го изгълта ведно с жена ми и моите свидни рожби Франсоа и Пиер.“ Тук за първи път в Мисловника заедно с големия ми брат се упоменавам и аз.

В продължението на този писмен диалог, баща ми пояснява причините за своето забавяне с довод, който вероятно още повече е обезсърчил Совтер: „В Светото писание е казано: Ако слушаш гласа на Господа, твоя Бог, благословен ще бъде плодът на добитъка ти, благословени ще бъдат твоите житници и клетове^[14]. В това отношение безспорно нямаме никакво основание да се оплакваме от Мепеш. И нима туй не е доказателство, че нашият дом е признат за дом праведен, щом господ толкова много се грижи за благополучието му на този свят, както това се обещава в писанието му? Трябва ли да разрушим тогава онова, що е въздигнал той, трябва ли да продъним покрива над главата си, да затрием потомството си, хранените си люде и стадата, за да предадем Мепеш на папистите, а себе си — на кладата? Не, брате мой, богу ний дължим единствено благочестието на душата си, а на враговете му, както и досега — лукавството и лъжата! Дяволовото — дяволу!“

И всяка неделя, докато маркаиското кюре отслужвало литургията си в приземния етаж на кулата пред Изабел дьо Сиорак и прислугата ни, а монотонният латински речитатив се промъквал през отвора в стената до първия етаж, то там, в тясното преддверие на стаята на Совтер, побратимите, глухи за долитащите отдолу слова, тихо пеели Давидовите псалми.

Освен щедрата благодат, с която го обсипвал бог, Мепеш преживял и немалко мъчителни мигове, като например смъртта в най-ранна възраст на три деца, за които се споменава в Мисловника. Далеч съм обаче от мисълта, че това е било наказание свише. По онова време във Франция нямаше семейство, останало незасегнато от подобно нещастие, а се срещаха и такива, на които смъртта отнемаше повече от половината им потомство, появило се на, бял свят.

В Мисловника срещнах и някои често повтарящи се бележки на Совтер, вписани в него няколко месеца преди раждането ми, като например тази: „Моля се за теб, Жан!“, които отначало силно ме озадачиха най-вече поради факта, че баща ми не бе отговорил на нито една от тях. Каква ли ще е била бедата, сполетяла Жан дьо Сиорак, за когото побратимът му се е молел толкова горещо, че е изпитал дори нужда да пише за това, и що за неблагодарност е обзела тъй изневиделица баща ми, та не е рачил нито веднъж да благодари на Совтер за молитвите му!?

Тук трябва да призная, че много от онова, за което в невръстните си години криво-ляво се досещах, разбрах значително по-късно. Едва ли не от първия ден на сватбата им между баща ми и майка ми пламнала малка религиозна война — кога потайна, кога явна, но нестихваща, кажи-речи, за миг дори. Изабел, осланяща се напълно основателно на прибързаните обещания, дадени й от Жан дьо Сиорак, преди да застанат пред олтара, не само че до края на дните си не склони да се отрече от вярата на предците си, но и бе твърдо решена да възпита децата си според католическата обредност. Когато наближило време да се появя на бял свят, баща ми изявил желание да нося библейско име, но Изабел решително се възпротивила и едва-що съм бил надал първия си вик в „долината на скръбта“, тя начаса изпроводила Барберин да повика кюрето и незабавно ме кръстила, давайки ми против волята на баща ми и твърде находчиво името Пиер^[15], ще рече — основата, върху която е била въздигната нейната църква.

Може да е имала и други причини, за да прояви толкоз ядно недоволство, тъй като само седмица подир моето раждане една девойка от Таниес дарила баща ми с мъжка рожба, която Жан дьо Сиорак нарекъл Самсон^[16], твърдейки, че щял да израсне по-левент и по-силен от което и да било от децата му, кръстени в папистката вяра. Така и стана, но само що се отнася до големия ми брат Франсоа, а не и до мен.

Майката на приведения ми брат Самсон, Жана Мазюр, била пастирка, девойка мила и хрисима, според думите на Барберин, но чиито родители, притежаващи само нищожно парче земя, изглежда, са били изключително бедни, ако се съдеше по многобройните заеми в зърно, сено, осолено месо и пари, отпущани й от Жан дьо Сиорак от същия момент, в който Жан дьо Совтер бе започнал да се моли за него в полето на страниците на Мисловника. Прелиствайки го, срещу бележките, уточняващи размера на значително умножилите се през гладните години заеми, открих и един доста рязък въпрос на Совтер: „Кога ще се издължат?“, на който баща ми невъзмутимо отговаря по-долу: „Когато аз реша!“ Той обаче тъй и не го реши и заемите се трупаха месец подир месец, година след година, винаги най-старателно записвани, но никога — изплащани.

Няколко страници по-нататък, срещу вписания там много по-внушителен от предишните заем, Совтер отбелязва: „Нима не е срамно?“, на което очевидно докачилият се Сиорак отвръща: „Иаков опозна Лия, сетне опозна Рахел и слугините, на жените си и така се роди най-красивият и могъщ народ на евреите, който нявга е населявал земята и прославял Бога^[17]. А нямаше ли да е по-срамно, ако бях оставил сина си Самсон да се скита босоног, одрипан и гладен като вълк? Знайте, че дойде ли му време да се образова, Самсон ще живее в Мепеш заедно с братята си!“

Самсон обаче се премести да живее в Мепеш значително по-рано от предвиденото, тъй като през ноември 1554 година — тогава и двамата бяхме на по три години — в Таниес се появи чума. Научил това, баща ми тозчас заповяда да му оседлаят коня и препусна в галоп към дома на Жана, отнасяйки й храна колкото да преживее месец, тъй като всеки момент можеха да оградят селото със стобор и да забранят достъпа до него дотогава, дордето там върлува заразата. Тогава Жана го помолила да прибере малкия Самсон при себе си. Баща ми тъй и стори, но още с пристигането си в Мепеш изгори всичките му дрехи и изкъпа детето с гореща вода, като преди това грижливо го изтърка с пепел и го острига почти до кожа.

Тогава, подкокоросвани вероятно от непрестанните натяквания на майка ми, людете ни до един нададоха вой срещу натрапника, който „носел зараза“. Баща ми обаче веднага сложи край на приказките, като се затвори с него в западната кула и го храни там от ръка цели четирийсет дни, без при това сам да отива по-далеч от прага й, където по негово нареждане му оставяха храна и книги.

Когато най-сетне дойде краят на изгнанието му, Жан дьо Сиорак научи, че Жана Мазюр, както и всичките й близки, са вече покойници. Чумата беше затрила половината село, включително и чичо Раймон Сиорак, но в замяна на това бе пощадила двамината му синове, ония, дето в навечерието на покупката на Мепеш бяха помогнали на Кабюс да изтреби Фонтенаковите пройдохи в Бьоните.

В този ден Самсон също напусна кулата и се появи пред очите на цял Мепеш — хубаво и яко дете, чиято гъста и къдрава коса имаше същия меднозлатист оттенък, като тази на дядо Шарл.

Бях на неговите години, на същия бой и го обикнах още щом го зърнах. Единственото, заради което ме хвана яд, но не на него, беше, че Самсон веднага получи привилегията да „слуша“ литургията заедно с побратимството от стаята на Совтер, докато в това време аз трябваше да стоя заедно с Франсоа в параклиса на долния етаж и да слушам латинските песнопения, хванал се за полата на Барберин, и където едничката ми разтуха беше да се плезя на Малката Еликс, която ми го връщаше с лихвите, но скришом от майка си, разбира се, като и години по-късно тази непоправима палавница все тъй продължаваше да се задява с мен, както сами ще се уверите по-нататък.

Благодушната пастирка си беше отишла от този свят, но плътта от нейната плът сияеше между стените на Мепеш със своята млечнобяла кожа и меднозлатиста коса — по-красив и обаятелен от която и да било рожба на греха. Всеки божи ден, опропастяван от Лукавия за назидание на баща ми, Сиорак виждаше все по-застрашително напиращите срещу му копия на семейната крамола и по този повод се доверява на Мисловника си с един безрадостен цитат от Библията: „Непрестанно капене в дъжделив ден и свадлива жена едно са^[18]“, а след някое време добавя: „Дълга е женската коса, но още по-дълъг е, езикът й.“ Две страници по-нататък католицизмът на Изабел го кара да избухне. „Ах, туй женско твърдоглавие! Проклет да е този й абсцес на упорство, дето нивга и нищо не успява да го пукне! И тази пагубна й податливост на заблудите!“ Тук Совтер отбелязва в полето, при това заменяйки, както често го прави, братското ти с церемониалното вие: „А нямаше ли да е по-благоразумно, ако си бяхте взели за съпруга жена от вашето вероизповедание? Макар да бе отдолу, а не отгоре, гръдта скри от погледа ви медальона.“ Упрек отдавнашен, но излязъл отново наяве по този повод и притиснал баща ми отляво тъй, както вече го бяха притиснали отдясно, но при все туй упрек твърде неубедителен, тъй като едва ли и една хугенотска съпруга би проявила повече сговорчивост при подобни обстоятелства.

Не е дадено человеку да проумява лесно кое е право и кое — криво, но напук на всички спънки и всеобща неприязън, Самсон, красив и силен, остана тук, сред нас, увеличавайки така на трима броя на Сиораковите синове, които радваха окото му на трапезата.

Тъй както поточето се влива в реката и заедно с нея дарява с изобилие, така понякога и нещастието на другите допринася полза. Погубвайки половината население на Таниес, чумата остави безстопанствена много земя, която побратимството закупи твърде изгодно. Пък и чий ли наследник, ако хванеше човек вяра на простонародните суеверия, би склонил да живее в село, дето чумата, спотаила се във вече заразената земя и витаещите над нея смъртоносни изпарения, можеше всеки миг отново да пламне? Така, парче по парче и за по-малко от три хиляди ливри, Мепеш се разрасна за сметка на половината таниеска мера, и то най-вече в кестенови гори, но не някакъв нискорасляк, а чудесни многогодишни дървета, пригодни както за строеж, тъй и за дърводелство. Но побратимството, което се възползуваше от всяка що-годе благоприятна възможност да умножи житниците и клетовете си, им намери — било случайно, било по нечие внушение — много по-изгодно приложение.

Една събота, когато бил на пазар в Сарлат, Совтер зърнал някакъв силно мургав човечец, който с накуцване прекосявал църковния площад, нарамил дървено сандъче.

— Помози бог, друже! — обърнал се към него Совтер с обичайния си рязък, издаващ навика му да командува, но и същевременно радушен тон. — Де я прихвана таз хромота?

Дребният черньо се обърнал, измерил с поглед Совтер и след като се подвоумил за миг, оставил сандъчето си на земята и смъкнал шапка.

— Не аз нея, а тя мен прихвана, гос’ине — рекъл. — Доста бързичък излезе оня куршум при Серизол, дето ми я докара!

— При Серизол ли? Да не си бил войник?

— Да, аркебузир в Гиенския легион.

— Кой командуваше при Серизол?

Въпросът бил уловка, но оня отвърнал както подобава:

— Ангиен.

— А даде ли ти твоят капитан уволнителна грамота?

— Че то инак бива ли, гос’ине! Ей я, в сандъчето ми е. Искате ли да я прочетете?

— Войниче — рекъл му Совтер, — никак не е благоразумно да припираш чак толкоз да я показваш на тогова и оногова! Че може и да ти я откраднат!

— Тъй като ви гледам, гос’ине, не ще да сте кой да е, пък и по лице не ми се видите мошеник.

— Аз съм капитан Дьо Совтер от Нормандския легион и тъй, както ме гледаш, окуцях в същия ден и на същото място, където и ти.

Войникът зяпнал от изумление, което тутакси преминало в радост — дотолкова щастлива поличба му се сторила таз случайна среща.

— Какво те води насам, войниче? — продължил да го разпитва Совтер.

— Търся да се главя някъде бъчвар. Фожане ме викат и съм на двайсет и девет години.

Той отворил сандъчето си с инструменти и извадил оттам едно буренце, не по-високо от три пуса^[19], но досущ като истинско, ведно с обръчите и канелата му. Подал го на Совтер.

— Ей ми поминъка, господин капитан. Това, дето го виждате тук в умалени размери, мога да ви го измайсторя и голямо.

Разглеждайки го не без удоволствие, Совтер дълго въртял буренцето в ръка, сетне рекъл:

— Фожане (той произнасяше името му „Фожанет“ според нашия, перигорски изговор), това е то майсторски изпипана работа, която несъмнено говори в твоя полза. Само дето дървото ти е кестеново, а не дъбово.

— Тъй е, но вече никой не прави дъбови бурета — отвърнал Фожане. — Лозарите не ги щат. Твърдят, че давали дъх на виното.

Совтер дълго още оглеждал Фожане, а оня току преглъщал със затаен дъх — толкова съдбовен му се струвал този миг. И с пълно право: вече втори месец бил без работа, а от ден насам говеел принудително, след като по-предния ден общинското милосърдие му позволило да залъже глада си с паница постна чорба и шепа бакла, поднесени му обаче с предупреждението, че втори път на подобно великодушие не може да разчита, а на всичко отгоре и срокът на разрешителното му за движение в Сарлат изтичал на следния ден, неделя, по пладне.

Предпазливо и без да бърза, Совтер проучвал бъчваря — широките му плещи, ръцете, лицето, якия врат, прямия поглед.

— Я дай да видим уволнителната ти! — рекъл му най-сетне.

Фожане потършувал в сандъчето си и с трепереща ръка му подал грамотата. Совтер я разгледал и се зачел, придирчиво извил вежди.

— Получи ли някаква помощ от сарлатските консули?

— Тъй вярно, господин капитан! Завчера, след като показах уволнителното.

— А от епископията?

— Нито коричка!

— Е, нали знаеш поговорката, драги ми Фожане! — снижил леко глас Совтер: — „Монаси и въшки наяждане нямат. За тях добро е всичко, дори мизерната коричка.“

— И дума да няма! — възкликнал Фожане. — Имате пълно право. Тая пасмина измира по-скоро от лакомия, отколкото от меч!

Совтер се разсмял, върнал му уволнителната и Фожане разбрал, че работата му е в кърпа вързана. Сърцето му подрипнало от радост, а гладът изведнъж му напомнил за себе си с нова сила.

— Само че кестените ми са още на корен, Фожане — предупредил го Совтер. — Бива ли те хем да ги изсечеш, хем да ги избичиш?

— С малко помощ и за туй ме бива!

— Наемам те пробно, за три месеца срещу подслон й храна, а сетне и срещу два гроша дневно. Скланяш ли?

— Скланям, господин капитан!

— Кабюс! — викнал Совтер и гасконецът — висок, масивен, с червендалесто лице, украсено със страховити мустаци, начаса се появил. — Кабюс, този тук е Фожане, бивш войскар от Гиенския легион, а от днес нататък — нашият бъчвар. Вървете при каруцата и ме чакайте!

Кабюс, който надвишаваше Фожане с цяла глава, го погледнал веднъж-дваж как куцука до него, пробивайки си път през навалицата на пазара, на току подхвърлил:

— Туй то, сега в Мепеш ще си имаме вече двамина куци и една желязна ръка!

— Желязна ръка ли?

— Да, Кулондр. Наместо лява ръка има желязна кука. Заръча му я Сиорак, той му я и плати.

Кабюс помогнал на Фожане да смъкне от гръб сандъчето си и му наредил да седне на капрата. Сетне на свой ред се настанил до него, измъкнал ножа си, извадил от една торба комат хляб и глава лук и бавно и мълчаливо задъвкал, втренчил поглед в ушите на коня. Фожане преглътнал слюнката си. Усетил по някое време погледа му върху себе си, Кабюс врътнал глава и го измерил с очи.

— Ти какво, да не си гладен?

— Иска ли питане!

— Че тоз език за какво ти е бе, войниче? Тъй кажи!

Разрязал той хляба и лука на две и подал половинките на Фожане, който така стръвно се нахвърлил отгоре им, че дори забравил да благодари.

— На празен тумбак се толкоз бързо не яде — отбелязал поучително Кабюс. — Инак се издуваш и ти се пръска жлъчката.

— Прав си — съгласил се Фожане, но въпреки това не могъл да си наложи нито да отхапва по-малки залци, нито да ги преглъща по-бавно. Когато се нахранил, Кабюс му подал една манерка.

— Много бързо се нагълта. Добре ще е сега да поразредиш храната с малко винце, ако не искаш да се споминеш от задръстване на червата.

Фожане утолил жаждата си също толкова припряно, колкото и глада, сетне вирнал глава, разкършил плещи, изпъчил се и от висотата на капрата обгърнал с поглед гъмжащия в нозете му пазар, досущ като плувец, изскокнал на повърхността на море, където — аха! — и щял да се удави. Ококорил изпъкналите си очища, той най-обстойно огледал коня, яката му задница, сетне Кабюс и бузестото му червендалесто лице, накрая тежката, нова и солидна каруца, на която седял, и гордо се заозъртал наоколо. Сега и той принадлежал към света на щастливците, на онези, дето ядат.

— Бива ли го господаря? — шепнешком попитал той Кабюс.

— Ние господар нямаме! — отвърнал гасконецът. — Имаме си двама капитани. Ние, туй сме Кулондр, наречен още Желязната ръка, Марсал Кривоокия и аз. И тримата сме ветерани от Нормандския легион.

— А що за хора са капитаните? — полюбопитствал Фожане.

Кабюс се озърнал наоколо и рекъл:

— Не плащат повече от останалите, но що се отнася до работата, придирчиви са не само към людете си, но и към самите себе си. Това обаче в никой случай не е дом, в който само господарят яде хубав пшеничен хляб, а слугите — вонящи и клисави ечемичени питки. Всички се храним на трапезата на капитаните и ядем същото, което и те ядат.

— Е, от туй по-хубаво — здраве му кажи! — възкликнал Фожане и се облизал.

— Хубаво за търбуха, и дума да няма, но не и за волностите! — охладил ентусиазма му Кабюс. — Седнеш ли веднъж на капитанската софра, нито можеш да приказваш каквото ти на език дойде, нито пък да правиш каквото ти скимне. Капитаните не прощават безпътството никому!

— О, туй да е бедата! — прекъснал го Фожане. — Че то се хубост само близва, не се яде!

— Тъй си е — въздъхнал Кабюс, — но има глад, дето те престъргва не само в корема, но и другаде. А тук — щеш, не щеш — трябва да го озаптяваш, звяра му със звяр, че и как още! Нито е да подхвърлиш някоя по-завързана думица на прислужницата, нито е пък да я поощипеш, а речеш ли да се препънеш в дойката — начаса ти показват портата! При все че надали би те заболяло, ако се случи тъй, че се проснеш отгоре й. Уви — добавил той с усмивка, — колкото и да разправят, че мишка, дето си имала само една дупка, лесно се хващала, туй изобщо не важи за Мепеш!

— А как е другият капитан? — попитал Фожане, въздържайки се от каквато и да било забележка и без да посмее дори да се усмихне.

— Що е до работата, и двамата са една стока — отвърнал Кабюс. — Но виж, по оная част, дето ти я рекох, единият е като че ли по-разбран. Женен е, има и три деца. Не, четири! — поправил се той, като многозначително намигнал.

 

 

Пет години по-късно мепешки бъчви се намираха не само в цял Сарладе, но и чак в Перигьо, толкова майсторски бяха изработени. На онези от благородниците, които гледаха с лошо око на тази търговия, побратимството отговаряше, че си струва къде-къде повече да забогатееш от продажбата на бъчви и дялан камък, отколкото от грабежи и разбой подобно на тогова или оногова барон. Впрочем капитаните почти не посещаваха разточителните празненства по замъците, извинявайки се преди всичко с недъга на Совтер, но предпочитаха всъщност да си спестят разходите по ответното посрещане на толкова много народ. Не ще и дума, те също канеха, но общество малобройно, при това на вечери без танци, без песни, без игри и излишна разсипия на свещи, което от своя страна предизвикваше гнева на майка ми, жадна за повече веселие и блясък.

В действителност, въпреки своето благополучие, побратимството нямаше особени основания за радост. Гоненията, предприети от Анри II срещу реформистите, не отслабваха нито за миг, та дори напротив, — сега по негово нареждане се бяха заели с лицата от знатен произход, които до този момент бяха щадени.

За повечето перигорци кралят беше особа недостижима, която никои, с изключение на неколцина благородници, никога нямаше да види и не бе, кажи-речи, от никакво значение, що се отнася до всекидневния им живот до онзи момент, в който кралските бирници не им напомнеха за данъците. Но за реформистите, които той най-безмилостно преследваше, Анри II бе също толкова осезаем, колкото и железните ботуши, скрипецът за изтезания, дяволското колело, пламъците на кладата и пушекът, разнасящ над градовете вонята на горяща човешка плът.

От Мисловника на баща ми разбрах, че както изявените хугеноти, тъй и онези, които криеха принадлежността си към Реформацията, си задаваха немалко въпроси относно характера на Анри II. В действителност обаче, всеки, оказал се по един или друг повод в непосредствена близост до него, стигаше до извода, че няма нищо за разбиране. Предан като млад пес, силно привързан към Диан, към Монморанси, към децата си, та дори и към жена си, трийсет и осем годишният Анри II бе просто един длъгнест, брадат и мутрест хлапак, цедящ през полупритворените си клепачи празен поглед към заобикалящия го свят. Жесток беше единствено поради липса на въображение. След десет години царуване си беше останал все същият онзи Анри, когото някога, цял облян в сълзи, бяха изтръгнали от обятията на умиращия му баща. Бе изключително похватен в играта с ръчна топка, вещ в лова и рицарските турнири, но в съзнанието му така и не настъпи просветление, та все му се налагаше да се обръща към околните за съвет, било и по най-нищожен повод.

За краля Реформацията бе все едно „чумна зараза“. Но дори и тази метафора не беше негова. Бяха му я подшушнали. Заявяваше също, че на всяка цена искал да види народа си „пречистен и навеки избавен от подобна гибелна чума и напаст, каквато са упоменатите ереси“. Но такова бе твърдението на духовници и проповедници, което той хилядократно бе чувал и поради тази причина приемаше за чиста монета. И тъй, от страх да не би един ден тази „зараза“, тази „напаст“ или „чума“ да плъзне из цялото кралство и да застраши устоите на кралската власт, налагаше се тя да бъде изкоренена чрез едикти, с помощта на огнените съдилища, затворите, инквизицията и кладата. Твърде вероятно бе книгите, идващи иззад граница, също да пренасят заразата, тъй че и тях изгаряха. Освен това режеха езиците на най-сърцатите протестантски мъченици, и то отново от страх да не би като изповядват веруюто си от висотата на кладата, да заразят простолюдието. Кралят не можеше да проумее как, въпреки всички тези лекарства, „заразата“ все пак е успяла да се разпространи и намери адепти сред кралските чиновници, сред благородниците и високородните велможи, та дори и в лоното на самите съдилища, призвани да я сразят.

За десет години преследвания кралят не беше научил нищичко за онези, които преследваше. Безсъзнателно и недостойно, той влачеше мудно съществувание в коловозите на своите привички между съпругата си, Катерина Медичи, и Диан дьо Поатие, която караше вече петдесет и деветата си година. Страхуващи се една от друга, двете жени бяха предпочели взаимната търпимост и най-дружески си поделяха краля. Случеше ли се седналият в Дианиния скут Анри да забрави Катерина за по-длъжко време, заслепен, както и в деня на първата им среща, от шейсетгодишните гърди на любовницата си, Диан строго му напомняше за неговите задължения и го препращаше в леглото на съпругата му.

Що се отнася до политиката, то кралят, неспособен да вземе сам каквото и да било решение, с едното ухо слушаше Монморанси, а с другото — дук Дьо Гиз. Предпочитанията му определено клоняха на страната на Конетабъла, вероятно защото интуитивно предугаждаше у последния некадърност, почти равностойна на неговата собствена. За сметка на това Гиз му импонираше и тъй, в зависимост от сезоните, кралят се водеше по ума ту на единия, ту на другия, но понеже двамата преследваха крайно противоположни цели, политиката му беше крайно мъглява.

В Мисловника си баща ми отбелязва, че в действителност Анри II не е имал никакъв интерес да нарушава през 1557 година Воселското примирие^[20], особено като се има предвид, че то му оставяше завоюваните от него австрийски владения. Но Гиз, който се беше прославил при отбраната на Мец срещу Карл V^[21], мечтаеше да придаде нов блясък на величието си като разгроми Филип II Испански^[22]. Беше победил бащата, сега жадуваше да срази и сина. Но в лекомислието си Гиз забравяше едно ново обстоятелство, а именно, че Филип II беше съпруг на английската кралица Мария Тюдор^[23], така че този път на Франция щеше да й се наложи да застане лице срещу лице с две могъщи кралства и да се сражава по всички свои граници.

В крайна сметка кралят склони да последва Гиз, тъй като бивайки страстен любител на рицарските двубои, обичаше войната, която в бедното му въображение се свеждаше до величествен турнир между двамина самодръжци, всеки от които имаше за цел, пречупвайки копието на другия, яко да го раздруса и да го застави да опразни седлото. По този повод баща ми отбелязва, че в предишната си война срещу Карл V кралят се видял в чудо и тъй и не съумял да използува за друго 50-хилядната си армия, освен да я кара да марширува в пълна парадна униформа под звуците на фанфари и с развети знамена току пред лагера на императора във Валансиан. И понеже испанската армия не мръднала от позициите си, кралят заключил, че Карл V няма никакво намерение да отвръща на предизвикателството му и следователно, според законите на рицарството, трябва да се смята за победен. Тогава отстъпил сам, и то без да даде нито един изстрел, но опустошавайки в замяна на това земите, през които минавал, без да се съобразява дали били приятелски, или пък вражи.

През същата 1557 година побратимството се опасяваше от най-лошото относно съдбата на кралството и с пълно право, тъй като това най-лошо наистина го сполетя отново на 31 януари, когато Анри II, нарушавайки без какъвто и да било повод Воселското примирие, обяви война на Испания, в резултат на което на 7 юни Мария Тюдор на свой ред му обяви война.

Неприятелят нахлу в кралството откъм север. Една силна армия, съсредоточена преди това в Холандия, обсади Сен Куентин, докато в същото време Гиз безуспешно воюваше срещу владенията на Филип II в Италия. В Сен Куентин се държаха и даваха достоен за възхищение отпор шепа смелчаци начело с Колини^[24], но идващият им на помощ Монморанси безразсъдно и катастрофално съсипа кралската армия, когато се опита да премине Сом. Над кралството надвисна гибелна опасност. Пътят към Париж се оказа открит и парижани започваха вече да си стягат багажа.

Междувременно воинството на Колини, макар и в съотношение един срещу хиляда, продължаваше да се отбранява в Сен Куентин и ожесточената му съпротива даде на Анри II време не само да извика Гиз от Италия, но и да призове под знамената всички запасняци от благородническото съсловие. В същото време по настояване на немските принцове-лутеранци, с които диреше съюз, Анри II ограничи значително, без обаче да ги прекрати напълно, екзекуциите на реформистите.

Хугенотите не се оставиха да бъдат измамени от тази половинчата снизходителност. Те отлично съзнаваха, че свърши ли войната, теглото им отново щеше да започне и тогава заслугите им пред родината едва ли щяха да бъдат от някакво значение. Изпитанията обаче ги бяха накарали да помъдреят и те, в отличие от мнозинството французи, умееха много по-добре да правят разлика между крал и кралство. Човек можеше да ненавижда краля, да се отвращава от неговата жестокост и да желае смъртта му, но кралството на всяка цена трябваше да бъде опазено от чужд гнет.

Перигор се намираше на петнайсет-двайсет дневен конен преход от Париж, но никой, та дори и най-знатните, не се решаваше да изостави великолепния си замък — поемайки ведно с това всички рискове, застрашаващи владенията му по време на неговото отсъствие, — за да хукне, при това тъй далеч на север, за да жъне рани и теглила. Други, по-млади и водещи окаяно, почти сиромашко съществувание в порутените си замъчета, напротив — жадуваха за приключения, за слава, за трофеи и безнаказано насилване на девойки в плячкосваните градове.

От ненавист към Франсоа I, който беше прокудил баща му в изгнание, двайсет и седем годишният по онова време Бертран дьо Фонтенак обяви, че здравето му било твърде крехко и не му позволявало да откликне на кралския призив. Малцина бяха обаче благородниците хугеноти — или онези, дето предпочитаха, макар и не особено упорито да крият, че са такива, — които изклинчиха от опълчението. Със съгласието на своя многообичан побратим, разбира се, и въпреки отчаянието, обзело двамината при мисълта за предстоящата раздяла (нещо, което не им се бе случвало от двайсет и една години насам), Жан дьо Сиорак реши тозчас да се приготви за война и да потегли на път заедно с Кабюс, Марсал и Кулондр. По време на отсъствието му Совтер, комуто недъгът не позволяваше да напусне Мепеш, щеше да се грижи за домакинството и да осигурява управлението и отбраната на имението.