Два месеца преди нашия поход срещу укрепилия се в Ландревийското предградие барон-месар, когато в страната отново се бе възцарил мир, или поне така изглеждаше, докато положението всъщност отговаряше само наполовина на истината, Катерина Медичи и Шарл IX предприеха невиждана досега обиколка на цялото кралство. Тя продължи повече от две години, през които Регентката и младият крал, предшествани и следвани от многоброен въоръжен ескорт и придружавани от министри, висши сановници и целия кралски двор, бяха решили сякаш да пренасят Лувър от провинция в провинция не само за най-голямо изумление на поданиците си, които безспорно никога досега не бяха виждали такова невъобразимо количество коприна и злато върху толкова малко божи създания, но и за тяхно най-голямо нещастие, тъй като навсякъде, откъдето минеше този бляскав кортеж, не се намираше вече ни месо, ни яйца, ни зърно, а страната заприличваше досущ на гора, опоскана от майски бръмбар.

Насред този странстващ кралски двор осемдесет придворни дами, избрани до една заради красотата си и досущ цветя пъстролисти в своите разкошни ярки премени, обкръжаваха Катерина Медичи в сияйна свита. Странно, наричаха ги „летящия ескадрон“, макар че каквото и да бе тук значението на думата „летя“, те не крадяха нищо друго, освен сърца^[1]. А и противно на туй, да се носят из въздуха като ангели, когато това беше нужно, снизхождаха до крайност в благосклонността си към мъжете, служейки на замислите на своята господарка било като изобличаваха зла умисъл, било като разкриваха заговор, или пък воля нечия пречупваха. Тайни агенти, доносници на държавна служба, същински Макиавели във фуста, те съвсем не бяха леконравни, а дипломатични, и заплащаха поверените им тайни със собствената си очарователна особа, приели драговолно съдбата на оръдия в името на цел, известна единствено на кралицата-майка. Точно една от тях, Изабел дьо Лимьой, беше навестила Конде в затвора, където бе хвърлен принцът след Дрьойската битка, и тъй хубаво му беше затворила очите с прелестните си гърди, че той слепешката бе подписал злощастния Амбоазки едикт, за което Калвин и добросъвестните хугеноти горчиво го бяха упреквали.

Нашите, които подир толкова убийства и клади очакваха винаги най-лошото и срещаха с подозрение всяка привидност, се питаха каква ли ще да е крайната цел и потайният замисъл на тази пищна кавалкада по прашните друми на Франция, и то през изнурителните летни горещини на 1564-а, когато кралството едва-едва се съвземаше, въпреки оптимистичните твърдения на Ронсар^[2], според който:

На пролетна върба французинът прилича,

ти кастриш го, той все кълни.

И гъсти клони все разлистя,

почерпил от самата си неволя сили.

Очарователни стихове наистина, но донейде ласкателни и измамливи, като се има предвид, че Франция още силно страдаше от опустошенията, нанесени й от гражданската война, а също от глада и чумата. Но дали пък въпреки разрухата и мъртвите, от които едва успяваха да разчистят пътя й, Регентката не искаше да покаже Франция на Шарл IX и в същото време да покаже на французите младия крал, който властваше над съдбините им? Или пък, пътувайки от град на град и изслушвайки както хугеноти, така и католици, и чула вече толкова взаимни оплаквания, не възнамеряваше да умиротвори поданиците си, поддържайки някакво равновесие помежду им?

Едва ли. И не че нашата кауза не се радваше на известни, макар и малки отстъпки. Понякога Шарл IX мъмреше онези върховни съдилища и губернатори, които изключваха протестантите от разпределението на обществените длъжности. На реформистите в Бордо например той разреши да не украсяват домовете си при минаването на религиозни шествия и напълно основателно ги освободи от задължението да се кълнат в свети Антоний. Но колкото по-нататък напредваше кралският кортеж, толкова по-осезаемо се чувстваха ограниченията, наложени от Амбоазкия едикт, самият той твърде едностранчив. През юни кралят забрани на търговците — реформисти да отварят дюкяните си в празничните за римокатолическата църква дни. Пак през юни той запрети на хугенотите да честват Свето причастие там, където се намираше в момента кралят. А през август оповести възбрана пълновластните господари да обръщат в протестантство в замъците си други лица, освен васалите си и своята прислуга.

Напразно търсеше побратимството някаква твърда последователност в това непостоянство, дължащо се вероятно на обстоятелствата или на нечие давление. Кралят, който беше на четиринайсет години, но далеч по-вдетинен за възрастта си, бе напълно лишен от собствена воля и изцяло се подчиняваше на волята на Регентката. Катерина, племенница на папа Леон X^[3], беше наследила от него жабешките си очи, изпъкналото чело и своята мнителност. Чужда на верските страсти и, кажи-речи, на самата вяра, тя нито мразеше, нито обичаше Реформацията — една най-обикновена пешка върху шахматната дъска на Франция, която в зависимост от времето, момента и необходимостта би могла както да запази, така и да пожертва.

Към средата на юни побратимството имаше и друг повод за огорчение. Чрез писмо до него долетя вестта, че на 27 май в Женева бе починал Калвин, изнурен от непосилен труд. Реформацията беше изменила лицето на света. Чрез своите пророчески писания и словото си, често импровизирано наистина, но ясно и обмислено, чрез непоколебимата си убеденост в своето учение, безкористния си нрав, пламенния прозелитизъм, вдъхновил безбройните писма, които пишеше до кого ли не, и които никой не прочиташе, без да остане дълбоко трогнат, чрез демократичната уредба, която бе дал на църквите, и възторжените проповедници, които въпреки заетостта си бе намерил време да възпита, Калвин беше разпространил Реформацията в Женева, Лозана, Франция, Англия, Шотландия, Нидерландия, Унгария и Палатината^[4].

„Калвин е мъртъв — пише Совтер в Мисловника, — но делото му ще пребъде и след него.“ — „Така и аз мисля — отговаря баща ми, — но въпреки това мъките ни не са свършили, а тепърва ни предстоят. В тази странна обиколка на Регентката и краля из страната, аз предусещам струпването на буреносни облаци, които някой ден ще се изсипят връз главите ни.“

В края на юни тревата по ливадите ни вече бе узряла и баща ми, опасявайки се да не би жегата твърде много да я изсуши, ме изпроводи в Брьой и на каменоломната, за да повикам Кабюс и Йона на помощ за утрешната коситба. Тръгнах сам, яхнал черната си кобила, тъй като предния ден Самсон беше паднал от коня си и си беше навехнал крака. След като на каменоломната не намерих Йона, отправих се към Кабюс, когото заварих гологлав и с вече набола по белега от раната му коса да вдига стобор в една ливада, та да не бъде принуден постоянно да се върти край овцете си.

— Комай в разходи си влезнал, Кабюс! — подвикнах му през смях и се спеших, оставяйки на свобода моята красавица Акла.

— Не са ми кой знае какви разходите! — подръпна мустак Кабюс, като на драго сърце заряза работата си. — Колците ги изкарах от моето сечище, пък и освен туй доста се позамогнах, след като гос’ин баронът ми наброи трийсет екю за похода в Сарлат.

— Трийсет екю! И единствено към теб ли прояви такава щедрост?

— Нищо подобно! Гос’ин баронът брои двайсет екю и на Йона, толкоз на Кулондр Желязната ръка, на Ескоргол и на Беноа Сиорак, а на Мишел — двайсет и пет затуй, щото го раниха, но оня в никой случай не искаше да има повече от брат си, та върна пет екю.

— А ти защо получи трийсет?

— Пет в повече от другите заради раняването ми и още пет затуй, щото командувах.

Помълчах някое време, сетне рекох:

— Тази плячка дълго време ми тежа на съвестта. Та откъде другаде дойде тя, ако не от кесиите на сарлатчани, заставяни силом да плащат бач на барона — месар?

— А кой ги отърва от ноктите на тоз вагабонтин? — изви вежди Кабюс. — Плячката е военно право! Пък и избавлението на Сарлат си заслужава да поощипеш с един такъв нищо и никакъв облог буржоата, които преспокойно се излежаваха в постелята си, дордето ние кръв леехме!

— Тъй значи виждаш ти нещата, Кабюс? — изумих се аз. — А какво ще кажеш тогава за доизбиването на ранените?

— Ще река, че е благодеяние велико, щом става дума за тази пасмина! Да бях и аз на мястото на ония обесници, обречени на смъртни изтезания, пари щях да давам, за да ме убият.

Точно това направи и Форкалкие, помислих си аз, но премълчах. В края на слънчевата ливада се появи Като — самата прелест в червения си, раиран в синьо сукман и със снежнобяло боне на главата, и като пристъпяше боса в меката трева, отправи се към нас, понесла в разголените си ръце едно очарователно бебче.

— Здравей, Като! — подвикнах й приветливо, подражавайки на баща ми, но в същото време и със свито сърце, тъй като тя толкова дълго време беше служила като камериерка на Изабел дьо Сиорак, че видех ли я, винаги се сещах за майка ми и медальона, който носех на шията.

— Помози бог, гос’ин Пиер! — отвърна тя и още недоизрекла се, подхвана ме с дяволити пламъчета в очите: — Какво ново в Мепеш? Чувам, че Франшу от доста време вече била непразна.

— Де се е чуло и видяло някой някога да попречи на женски език да мели! — избоботи Кабюс недоволно.

— Вярно — кимнах, — и на мен ми се струва, че Франшу е нещо понапълняла, но виж, поради каква причина, туй не знам. Ще трябва да попиташ баща ми, нали е лекар!

— Добре го рекохте, гос’ин Пиер! — прихна Кабюс, докато сконфузилата се от шегата ми Като побърза да се извърне.

Стори го обаче и за да накърми бебето си, тъй като, за разлика от Барберин нивга не заголваше гърди при хора поради силно ревнивия нрав на Кабюс.

— И въпреки всичко — обърнах се аз към гасконеца — нашият план се провали, а дадохме и един убит!

— Вий пък, гос’ин Пиер! — прогърмя Кабюс и се изпъчи с ръка на кръста, дордето с другата яростно задърпа мустака си. — Има военни планове, които са досущ като ударите във фехтовката. Понякога се случва и най-добре разсъдените от тях (отскоро се беше влюбил в думата „разсъден“, която бе заел от баща ми), и най-изкусно натъкмените, че и най-умело изпълнените пак да се провалят!

— Но Марсал Кривоокия е мъртъв!

— Убит в сражение! Най-славната, че и най-леката смърт. Мъка за нас, но щастие за него, щото тъй нивга не ще познае теглилото и безконечните страдания в някоя въшлива постеля!

— Ах, не говори така, Жеан Кабюс! — възкликна Като, извръщайки се наполовина, което ми позволи за миг да зърна извивката на гърдата й. — Туй са думи недостойни и скръбни, от които тръпки ме побиват!

— Да не беше тук гос’ин Пиер, тозчас ти обръщах тръпките в друсане! — разсмя се Кабюс. — Но не ми е за скръбта думата. И гос’ин баронът е постъпил твърде достойно, като е заръчал на Фожане да му скове ковчег от кестеново дърво, за да погребе в него своя стар войник. Колко харч е това, като си помисли човек, и то за един прост слуга! А в Сарладе знам не едного и двама благородници, които заравят наемниците си направо в земята, зашити в едно зебло.

— Побратимството, слава богу, е заможно! — скромно рекох аз.

— Ала и сърцето му е на място! — допълни гасконецът. — Спомнете си какво казваше Калвин: „Златото и среброто са творения полезни, но само когато ги вкараш в благоприятно употребление.“

Подобна начетеност ни най-малко не ме учуди. От нехаен католик Кабюс се беше превърнал в ревностен хугенот, при това дълбоко убеден, искам да кажа, а не само за пред хората, бивайки едновременно на вънкашност все същият фустолюбив, безгрижен и глумлив гасконец.

— Ще взема да си вървя — рекох, — че то инак моята Акла ще ти иззобе цялото имане, досущ като скакалец житото!

— Трева в имението ми Брьой колкото щеш! — отвърна Кабюс с достойнство.

— Тук, Акла! — извиках.

Но Акла, която на няколко крачки от нас с усукани и вързани от мен на шията юзди се бе отдала на същински пир, като при това придирчиво подбираше най-сочните и вкусни стръкове, оставяйки обикновената, жилава трева на пасящите край нея овце, се направи, че не ме чува и само лицемерно премига с красивите си коси очи.

— Тук, Акла! — повиших аз глас и почуках с гърбача си по ботуша.

Спомняйки си най-сетне за своите добри обноски, Акла с въздишка скубна за последен път трева и с високо вдигната, овеяна от бухналата й грива глава, се приближи до нас с присъщия си лек, изящен тръс, за да си изпроси най-учтиво по милувка от всекиго, отплащайки му се с вежливо пръхтене, като накрая взе, че дори нежно близна бебето.

— Изглежда чудесно! — отбеляза Кабюс. — Просто не е за вярване, че такъв хубав кон от толкоз долно място може да излезе!

— Ще трябва май да я чифтосате, гос’ин Пиер — обади се и Като. — Време й е вече.

— Така е! — съгласих се аз, вече на седлото. — Работата е там, че трудно ще й намеря жребец и от породата, и от боята! До скоро виждане, Като! До утре, Кабюс!

— До утре, по зори!

За разлика от страховитата суша през 1563-а, когато Мепеш едва не обеси братовчеда на Пьотремол за кражба на трева от ливадите му, 1564 година излезе благодатна на сено, особено за онези, които подобно на побратимството се оказаха достатъчно съобразителни да окосят и приберат едва-що узрялата трева, тъй като през юли паднаха големи дъждове, които съсипаха хубавите ливади; последваха веднага силни горещини, подсушили както трябва, реколтата, но навярно доста затруднили — ние честичко се шегувахме с това — всички ония пременени в коприна велможи, които кръстосваха друмищата на Франция.

По сенокос нашият Пьотремол изостави своите седла и хамути и доказа, че е също толкова изкусен косач, подсичайки с косата си винаги достатъчно, но в никакъв случай прекалено много трева, като наслагваше откоса право и отмерено, без ни най-малко да затруднява съседите си било с прекомерна припряност, било с мудност, а спреше ли се да наточи косата, преглъщаше мъката си и показваше, че и от шега разбира, отвръщайки тозчас на задявката със задявка, без при това изобщо да се докача, задиреха ли го за цвета на косъма му, а дори напротив, на мига избухваше в онзи простодушен гръмогласен смях, който тъй благо разтушава човека, та да не се чумери на работата си. Защото в работата мъжете са досущ като жените: умеят да се облажат и с приказка, за да възнаградят труда на ръцете си.

Подир вечеря в последния ден на сенокоса, след като побратимите се бяха оттеглили рано, уморени от прекараните на седло дълги дни, през които бяха охранявали косачите, двамата със Самсон седяхме със слугите ни и арендаторите (не край огъня, разбира се, а напротив, при широко отворени прозорци) около масата и всеки — пред два пръста от нашата сливова ракия. В туй време Малигувица, наместила се най-сетне между нас с тежки въздишки и цял поменик от „Ох, та леле!“ и „Божке мили!“, което означаваше, че макар и да не бе косила на ливадите като Алазаис, все пак се беше мъчила като грешен дявол да готви за всинца ни, току се вторачи в Пьотремол и подир малко изключително сериозно заяви:

— Драги ми Пьотремол, по-рижав от твоя косъм нивга не съм виждала!

Помислил, че това е някоя нова шега, Пьотремол с усмивка отвърна:

— Че съм рижав, рижав съм, магарето ми — също, но по-юначно добиче от него, пък и от себе си и аз не съм виждал.

Усмихнахме се всички, но не и Малигувица.

— Не го рекох, за да те подкачам! — възрази тя все така сериозно. — Ама много изрядко се среща човек с толкоз червен косъм.

— Я стига, Малигувице! — намеси се Кабюс, до когото, отпуснала глава на рамото му, седеше Като със спящата си рожба на ръце. — Гледай да не объркаш нещо, Пьотремол не ти е главатарят на румите!

— Че и вълшебна пръчка си няма! — обади се Ескоргол, който нивга не пропущаше да изтърси някоя глума.

Разсмяха се, а възмутената от един толкова недостоен разговор Алазаис стана и с високо вдигната глава и скована походка излезе от стаята, без да се сбогува с никого. Веднага щом вратата се захлопна подире й, Ескоргол подхвана:

— А сега, приятели, когато сме си само ние, ще ви задам една гатанка по ваш вкус! Като! Жакот! Сарацинко! Една гатанка! — Той направи кратка пауза и продължи: — Що е туй, което дебелее, пипнат ли го женски пръсти?

— Блуднико ниеден! — изпищя Малигувица.

— Де-де, гузен негонен бяга! — не й остана длъжен Ескоргол. — И тъй, онова, което дебелее, пипнат ли го женски пръсти, е… е…

И тъй като всички се подсмихваха, без думица да кажат, той тържествуващо обяви:

— Вретеното!

Разсмяхме се от все сърце на таз уловка, а Кабюс с благосклонно достойнство призна:

— Виж го ти тоз провансалец, каква хубава шегичка ни е донесъл от своя Прованс! Но, приятели — сепна се той, — не се смейте толкоз гръмогласно, че ще вземете да събудите господарите!

— Единият сигурно ще събудите, но не и другия, обзалагам се! — подхвърли Като полугласно.

— Тихо, жено! Дръж си езика! — сряза я Кабюс.

Тук всички сведоха очи, без дори да се усмихнат, или поне не открито.

— Вретеното! Вретеното! — изкудкудяка Малигувица с важен вид. — Сериозна приказка не можеш им каза на тези мъже! Все ги гори под пъпа, все им в гащите щръкнало!

— А ти, що, да не би да се оплакваш нещо? — обади се Йона, който все още имаше малко зъб на готвачката заради злодумствата й по адрес на жена му. — Сарацинко — обърна се той към нея, — я щом си била вълчица, както разправят някои, вземи, че посдъвчи дирника на таз шишкава блудница, та да й пуснеш малко кръвчица, че комай доста се е наклала!

— Олеле! Божке мили! — стъписа се Малигувица и силно обезпокоена сви безформено туловище на стола, като ужасено блещеше очи.

Уплахата й ни накара така да се разкикотим, че и тъй, както си седяхме удобно с изпружени крака около масата, чак корем ни присви, но най-голяма веселба му удари Пьотремол, който дори се просълзи, но не само от смях, а и от благодарност, че отново е подхванал своя хубав занаят и че е заобиколен от толкова сърдечни и веселяци другари, дето го имаха вече за свой. Клетият Пьотремол, такива усилия полагаше да не мисли за жена си и за четирите си деца, а на трапезата все гледаше да седне до Самсон и всеки знаеше защо, а най-вече самият Самсон, който често си имаше приказка с него и току го спохождаше в сарачницата му, този същи ангел господен, проявявайки интерес към майсторлъка му.

Кабюс, придобил навика в отсъствие на побратимството малко да се големее, тъй като притежаваше земя и къща, към която отскоро бе пристроил и кула с вита стълба, придаваща й внушителен вид, вдигна ръка и рече:

— Приятели, да дадем сега думата на Малигувица, че има да ни казва сума ти неща досежно редкостта на рижавите!

— Но рижавите далеч не са такава рядкост! — възрази Мишел Сиорак, когото вече различавахме от брат му по неговия белег, стига обаче да обърнеше към нас лявата си буза.

— Самсон също е рижав! — обади се Беноа Сиорак като ехо.

— Хич и дума да не става! — извряка тозчас Малигувица. — Туй изобщо не е същото! Гос’ин Самсон е бакърено рус, дордето Пьотремол е червеникав като ръжда, тъй че за спогодбата, дето искам да я заключа, гос’ин Самсон не ми върши никаква работа.

— И блажен поради туй! — пропя Ескоргол.

Отново прихнахме, но Кабюс тутакси подръпна мустак и категорично отсече:

— Стига, приятели! Оставете я да приказва!

— Сами виждате — подхвана готвачката, — че клепките ми са станали кръв червени, а пък и яко ме сърбят, а всичко туй иде от пушека на огъня, над който по цял ден стоя надвесена, дордето готвя. Хубаво ми беше рекъл гос’ин баронът да ги плакна всяка вечер с вряла вода, но да ме прощава, ама от тая работа нищо не излезе! Аз знам обаче и друг цяр и много ми се ще да го изпробвам, стига Пьотремол да рачи да се спогодим предвид на туй, че е рижав.

За миг настъпи изумено мълчание, нарушено веднага от тук-там напиращ смях, който Кабюс обаче с едно движение на ръката пресече.

— Бога ми — промълви Пьотремол предпазливо, — ако туй няма да ми струва ми живота, ни малкото ми скътани парици или пък спасението на душата ми, нищо против нямам!

— Няма да ти струва и пукнат грош — увери го Малигувица, — освен мъничко от сутрешните ти, още съвсем пресни лайна!

— Иисусе преблаги! — зина Барберин. — Ти какво, да не искаш да кажеш, че ще си натикаш туй чудо в очите?

— Което по пладне или привечер като нищо може да цопне в гозбата, дето я готвиш! — заключи Ескоргол.

И тук ни разтърси такъв неудържим хохот, че дори и Кабюс не съумя да ни възпре, още повече че сам избухна в гръмък смях. Когато лека-полека най-сетне се успокоихме, Малигувица високомерно заяви:

— Ама че сте били диви! Та нима не знайте, щото лайното на рижав мъж е лек срещу всякакво възпаляване и премрежване на очите, че и срещу белите петна, дето с годинките избиват по тях?

— Там е работата — възрази Пьотремол скромно, — че лайното ми смърди.

— Като всяко друго! — сряза го Малигувица. — А ти да не си мислиш, сластолюбецо ниедни, че просто го шльопваш отгоре си ей тъй, както си го изфърлил? Как ли пък не! Първом го преваряваш, а тъй полученото масло, което, вярно, все още мъничко понамирисва, го забъркваш с миск и камфора.

— Бога ми, Малигувице! — възкликна Пьотремол. — Щом ще ми преваряваш лайното, че и ще го парфюмираш подир туй, харизвам ти всичко, що изкарвам всяка божа утрин!

Думите му бяха последвани от нов, още по-неудържим, по-буен и продължителен взрив от смях.

— Ох, ще взема да пукна от смях, така ме заболя коремът! — изхълца Сарацинката. — Малигувице, обещавам ти никога да не си опитвам вълчите зъби на дирника ти! Така ме развесели, че ти прощавам!

В този момент Кулондр, който цяла вечер не се бе дори усмихнал, се надигна, подпирайки се с желязната си ръка на масата, и тъй като се прокашля — знак, че се кани да проговори, хвана ни страх да не би пак да изрече някоя от зловещите си, смразяващи кръвта прокоби, но той се задоволи да заяви, че е вече късно и че никак не му е по душа да оставя за толкова дълго време воденицата, вардена само от кучетата. Тогава на свой ред станаха Йона и Кабюс, като рекоха, че пътят до каменоломната и Брьой не е от кратките и така дойде краят на тази седянка подир сенокос, на която такъв смях падна, че в Мепеш и по селата ни още дълго щеше да се говори за нея.

Но през последвалата седянката нощ, в непрогледния мрак, възцарил се в кулата ни, след като Барберин духна светилника и скоро запухтя в съня си досущ като ковашки мях, Малката Еликс не прояви и най-малко желание да се отдаде на обичайните ни лудории, а свила се кротко в прегръдките ми, прошепна със сподавен глас, сякаш буца някаква й бе заседнала в гърлото:

— Мой Пиер, усещам просто непоносима болка в главата, пък и силно ми се вие свят, та си мисля, че ще умра.

— От болки в главата не се умира! — възразих аз. — Туй е просто от преяждане и повечко вино, чиито изпарения, след като по-напред изпълнят и задръстят стомаха, се изкачват по вените и артериите чак до мозъка.

— О, мой Пиер! — промълви тя. — Знам, че си много учен, но тази болка в главата е по-страшна от всичко, дето някога съм го изпитвала и сега ужасно се боя да не взема да си отида тъй млада още и толкова грешна!

Успокоих я отново, като я притиснах в обятията си и тя се сгуши в тях, ала тъй и не заспа, а току потреперваше и простенваше така жално, че сърцето ми се късаше — толкова осезателна бе терзаещата я болка. Срам ме е да го призная, но въпреки силното ми безпокойство за нея накрая все пак заспах, каталясал от двата дни, прекарани на кон от тъмни зори, та чак до здрач.

На следния ден, макар посърнала и пребледняла, Малката Еликс се чувстваше значително по-добре, тъй като болката в главата като да се бе попритъпила, но въпреки това продължаваше да се жалва, че на моменти пред очите й сякаш воал пада, и то толкова плътен, щото вижда всичко някак неясно и безформено, сякаш в мъгла.

На 12 юли без ничия помощ и без да охне дори, Франшу доби син, когото кръстиха Давид и комуто на 25 юли баща ми в присъствието на нотариуса Рику се задължи да наброи в деня на пълнолетието му сумата от две хиляди екю, за да подхване някакъв занаят. Освен това в онази поправка към завещанието, която баща ми бе наредил да съставят преди заминаването му за Кале, Давид бе назован Давид дьо Сиорак.

Не знам защо ми се стори, че тази година лятото и есента изтекоха някак твърде бързо, но това вероятно се дължеше и на непрестанно споделяните помежду ни безброй догадки относно причините за грандиозната кралска кавалкада из страната, събудила жив интерес у всекиго в Мепеш, но най-вече у Мирул, надарен със също толкова жив ум, колкото пъргаво беше тялото му. И той наистина напредваше изключително бързо в науките под строгия надзор на Алазаис — имам предвид думата „надзор“ и в най-безрадостния й смисъл, тъй като тя преподаваше уроците си въоръжена с пръчка, която и при най-незначителната грешка стоварваше върху пръстите на учениците си.

— Клети мой Мирул! — възкликнах аз в момента, в който той влезе в конюшнята. — Излишно е да ми казваш откъде идваш, разбрах го по пръстите ти.

— О, туй пак се ядва — отвърна Мирул като грабна една четка и се залови да търка Акла от дясната страна, докато аз я разчесвах отляво. — По-лошото е — продължи той, вперил над конската грива в мен кротките си чудато разноцветни очи, — че тя изобщо не скланя да отговаря на въпросите ми.

— Задай ги тогава на мен!

— Смея ли, гос’ин Пиер?

— Разбира се! — уверих го аз, тъй като също се опитвах по малко да го просвещавам, убеден, че такъв е моят дълг на хугенот.

— Бих искал да знам — начена Мирул, — защо принц Анри Наварски живее във френския кралски двор, а не в собственото си кралство, при майка си?

— И той е протестант като майка си, Жана д’Албре, но тъй като Навара е твърде близо до Испания, тя се опасява да не би Негово католическо величество да го отвлече.

— Но може ли той да се оттегли, когато си поиска от двора на френския крал?

— За това и дума не може да става! Вярно, той е гост на Шарл IX, но едновременно и малко нещо негов заложник.

— Че защо ще е заложник?

— Той е Бурбон и ако Шарл IX и братята му се споминат, без да им се родят наследници, Анри Наварски би могъл да се възкачи на трона.

— Един хугенот, крал на Франция!?

И в разноцветните очи на Мирул засия такава неописуема радост, че реших да го поозаптя.

— Но Анри Наварски е само на единайсет години, драги ми Мирул, а би било просто невероятно, ако и тримата Валоа се споминат, без да оставят наследници.

— Нищо от туй! — заяви Мирул.

В края на ноември Жофроа дьо Комон, когото дълго време не бяхме виждали, пристигна от Миландския си замък да ни навести, богат на подробности относно срещата между двете кралици, тъй като Катерина Медичи беше поканила Жана д’Албре да се присъедини към кралския кортеж както, за да целуне сина си, така и да разговаря с краля по повод на жалбите й срещу Монлюк, които тя настояваше да му изложи.

— Самият аз — заяви не без гордост Комон — бях един от тристамината конници, които придружаваха Жана д’Албре при заминаването й от По на втория ден от април. Но най-невероятното в цялата тази история е, че кралицата на Навара пътуваше от юг на север, като подкрепяше нашите църкви както със своя плам, така и с парите си, докато в същото време кралицата-майка и кралят, слизащи от север на юг, издаваха закони срещу нас… А знаете ли, че в Лимож, комуто тя е виконтеса, Жана д’Албре застави канониците на „Сен Марсиал“ да изнесат амвона си на една висока трибуна насред главния площад и оттам тя, с развени коси и величав жест, повече от два часа проповядва протестантството на простолюдието. Ще ли го повярвате? След нейното заминаване канониците си отмъстиха с един мерзък пасквил, който се постараха да разпространят навсякъде:

За подучените няма тук оправа,

щом една жена ги наставлява.

— Какви недостойни слова и с колко долна умисъл! — възмути се баща ми.

— Не ще и дума! — съгласи се Комон. — Змията си личи по отровата.

— А споменаха ли й консулите на Бержерак за колежа, който Антоан дьо Поане възнамерява да основе там за нашите? — полюбопитства силно въодушевеният от този замисъл Совтер.

— Несъмнено! И тя на свой ред се кани да го спомене пред краля! Братовчеде — подхвана Жофроа дьо Комон с искрящи изпод гъстите черни вежди очи, — най-поразяваща от всичко обаче бе срещата на двата кортежа в Макон! Господин екюйе — продължи той, обръщайки се вежливо към Совтер, — и вий, братовчеде, представете си, моля ви, какво бе смайването на всички онез напарфюмирани придворни и на осемдесетте облечени в златовезани пременя блудници на Флорентинката, когато Наварската кралица се появи пред тях без никакъв накит, без перлица дори, облечена от глава до пети в черно, заобиколена от осмина протестантски проповедници и следвана от триста гасконски кавалеристи, пременени не в коприна, а в биволска кожа, до един в ботуши и до ушите в кал, ухаещи при това не на миск, а на чесън и пот! Ах, братовчеде, не една Франция има, а две! Онази на север — богата, надменна, могъща и цяла проядена от пороците си, и тази на юг, която струва два пъти повече от първата!

Тази му духовитост накара баща ми да се разсмее, но Совтер само изкъсо се усмихна и сериозно възрази:

— Няма две Франции, господин Дьо Комон! Има една-единствена и тя, надявам се, някой ден ще бъде хугенотска!

— Амин! — избоботи Комон.

— Успяхте ли да зърнете Анри Наварски? — полюбопитства баща ми.

— Разбира се, и то неведнъж! Имах достатъчно време да го разгледам. Принцът е направо красавец и макар едва единайсетгодишен, притежава вече всички качества, достойни за един зрял мъж. Отлично знае кой е и намеси ли се в разговора на велможите, никога не казва нищо лишно.

— Ха! — възкликна Совтер. — Да не беше кралският двор място толкова покварящо, бих рекъл дори, че заобикалящите го опасности и интригите могат само да изострят още повече ума му.

— … който и без туй е изключително остър, господин екюйе! Освен това е на приказка непресторен, надарен със смелост, не лишена обаче от благоразумие, както и с фино око, умеещо вече да преценява людете.

Слушайки тоз славослов, аз се осмелих да изпитам известна завист към тогова принц, който, макар и две години по-малък от мен, ме превъзхождаше в толкоз неща. Но в същото време се стараех да запомня колкото се може по-добре описанието му, направено от господин Дьо Комон, та подир туй да го повторя дума по дума на Мирул.

— Дано Всевишния — тържествено извиси глас баща ми, — точно тъй, както нявга Христос е наказал неблагодарната смокиня, порази с мъжка немощ и безплодие рода Валоа и увенчае с френската корона Анри Наварски!

— Нима наистина допускате да стане тъй? — извика Комон и във въодушевлението си скочи от стола и се втурна да обикаля библиотеката. — Та нали и великият Нострадамус го предрече!

— Ба! — свъси вежди баща ми. — Де се е чуло и видяло лекар да пророкува?

— А защо не, ако пророчествата му са верни? — възкликна Комон. — Нима забравяте, братовчеде, че Нострадамус предрече в най-големи подробности гибелното раняване на Анри II в турнирната му схватка с Монтгомъри? — И тозчас подхвана да рецитира стиховете, които преди време повтаряше цяла Франция:

Млад лъв стария ще победи

в двубой почтен на бойното поле.

Не можа обаче да продължи нататък, тъй като Совтер го прекъсна.

— Известни са ни тез куплети — не без известно раздразнение подхвърли той, — и ни най-малко не се съмняваме в дивното ясновидство на техния автор. Но, за бога, господин Дьо Комон, карайте нататък!

— Тъй да бъде — съгласи се Комон и със силен глас и светнали очи поде: — На седемнайсетия ден от октомври 1564 година — по това време кралският кортеж пребиваваше в Салон — Мишел дьо Нотр Дам упорито настоя пред Катерина Медичи да му разреши да наблюдава сам и колкото време намери за нужно Анри Наварски. По заповед на кралицата го отвели тогаз в стаята на принца. Оня стоял гол-голеничък, дордето чакал да му облекат нощницата, и Нострадамус шепнешком наредил да го оставят тъй, желаейки да го прозре в голотата му. И той наистина го съзерцавал толкова дълго време, че Анри, който не го познавал, взел да се диви дали не са го оставили гол, защото се канят да го нашибат с камшик заради някое дребно прегрешение. — Тук суровият Комон умилено се усмихна и подир кратка пауза продължи: — Най-сетне Нострадамус безмълвно се оттеглил, но преди да излезе се спрял, погледнал онези, дето прислугвали на принца, и изтежко произнесъл: Този тук ще има цялото наследство.

Комон отново седна на мястото си. Баща ми и Совтер изглеждаха обърнати на статуи и в следния миг в стаята се възцари някак толкова напрегната тържественост, че едва се осмелявах да дишам от страх, да не би да вдигна шум. С крайчеца на окото, тъй като не дръзвах и да мръдна дори, забелязах, че Самсон и Франсоа също се бяха вцепенили. Не знам колко време се проточи нито мълчанието, нито тази неподвижност, нито пък докога сърцето ми лудо се блъска в гърдите, но много добре помня, че пръв даде израз на неизказаната надежда да имаме крал-хугенот Совтер. С толкова одрезгавял глас, сякаш го изтръгваше с неимоверни усилия из дън душата си, той изхриптя:

— Да се помолим, братя!

И въпреки недъга си, придържайки се с могъща десница за подла кътника на креслото, пръв коленичи.

Сенокосът през 1565-а излезе също толкоз благодатен, колкото и предидущата година, но аз решително отказах да присъствам на всеобщата седянка след завършека му, тъй като силно се безпокоях за Малката Еликс и никак не ми беше до шеги. От година насам, откакто се бе поболяла, състоянието й изобщо не се бе подобрило, дори напротив — кожата на лицето й постепенно придоби нездрав белезникав цвят и все по-често я спохождаха нетърпими болки в главата и виене на свят, при което почти губеше зрение, а дар словото й изневеряваше, че и разсъдъкът, кажи-речи.

Баща ми я преглежда неведнъж и дваж, но тъй като се колебаеше да даде някакво заключение, обърна се за помощ към господин Дьо Ласко, въпреки въсенето на Совтер, който намираше за вредно да се пилеят толкова средства по една слугиня. Баща ми обаче дори не му обърна внимание, тъй като му беше жал за Малката Еликс и най-вече за Барберин, която силно се измъчваше, като виждаше как с всеки изминат месец дъщеря й все повече и повече линее.

Господин Дьо Ласко пристигна един четвъртък с карета, придружаван от двамина от помощниците си, които така и не разбрах за какво друго му бяха нужни, освен, за да му придават важност. Като разбра, че болната няма треска, той нареди да я съблекат до голо и дордето с маска на лице й опипваше крайниците и корема с облечените си в ръкавици ръце, попита Барберин дали като дете Еликс е боледувала от сипаница, едра шарка и заушки.

— Не — отвърна Барберин, по чиито страни се стичаха едри като грахови зърна сълзи, — от нищо таквоз не е боледувала.

— Така и предполагах — кимна господин Дьо Ласко.

След това, оттеглил се ведно с баща ми, все така безмълвните си помощници и мен самия в библиотеката, той отначало взе важно да я кръстосва надлъж и нашир, свел глава под бремето на великите си мисли, но когато баща ми учтиво му предложи да поседне, на драго сърце се намести в едно кресло.

— Е, господин Дьо Ласко, какво мислите за случая? — обади се най-сетне баща ми, изкаран от търпение поради твърде проточилото се мълчание.

— Случаят е съвършено ясен — подхвана господин Дьо Ласко. — Причината за туй заболяване се крие в развалената кръв на тази клетница, която нивга не е била пречиствана било от сипаница, едра шарка или заушки, било от други някои неразположения, на които Природата е предопределила именно такова назначение. И така, разваляйки се все повече с годините поради туй, че никога не е било прочиствано, с течение на времето това голямо количество кръв се просмуква в червата, черния дроб, далака, белите дробове и във всички съседстващи им телесни части и органи. Ето поради що и мозъкът, бивайки засегнат от развалата, също се омаломощава и вследствие позволява достъпа на отровно-кисели и извънмерно дразнителни зловония, изпарения и други секреции. От туй и произтичат онез нетърпими болки в главата и неразположенията, които сте наблюдавали, тъй като упоменатите от мен зловредни изпарения затлачват, потискат и затрудняват дейността на най-чувствителните нерви и ципи дотолкова, че препятстват самия дух животворен, което води до отслабване на зрението и говора. С други думи, касае се за епилепсия симпатична и в никой случай идиопатична, след като не произхожда от самия мозък, който сам по себе си изобщо не е увреден…

— И все пак точно там гнезди болката! — прекъсна го баща ми.

— Болката — натърти господин Дьо Ласко раздразнен от намесата му, — се дължи на отровните зловония и изпарения, които се просмукват в мозъка откъм всички части на тялото.

За миг настъпи мълчание, след което баща ми промълви:

— Значи твърдите, господин Дьо Ласко, че става дума за епилепсия? Но болната, впрочем, изобщо не пада.

— Ще падне! — заяви господин Дьо Ласко.

— При нея не се забелязва нито парализа, нито гърчове, нито пък затруднения в дишането.

— Ще се забележат! — отсече оня.

Отново последва мълчание, този път по-продължително.

— И какво лечение препоръчвате? — попита Жан дьо Сиорак.

— Често кръвопускане — заяви господин Дьо Ласко и като стана, с дълбок поклон се сбогува с баща ми, тъй като отлично знаеше с каква неприязън се отнася той към този всепризнат лек.

Този път обаче баща ми не каза нито дума и като се изправи на свой ред, учтиво изпроводи господин Дьо Ласко до каретата му, дордето двамината му помощници ни следваха на почтително разстояние с отпуснати ръце и без мисъл в главата, все така неми като риби.

— Е? — попита Совтер, който вече куцукаше през двора насреща му, като говореше тихо, за да не го чуят слугите ни. — И какво излезе от тази консултация?

— Много плява и малко зърно. Празно красноречие, погрешна диагноза и нелепо лечение…

— С една дума, пари, хвърлени на вятъра!

— Да, така е, но се налагаше! — раздразнено отвърна баща ми и като го загърби рязко, отправи се обратно към библиотеката, следван по петите от мен.

— Господине татко мой — промълвих със свито гърло, — а какво мислите сам вие за това заболяване?

Баща ми ме изгледа, доста учуден от вълнението ми, но без да направи какъвто и да било коментар, независимо какво му беше минало през ум.

— Пиер — отвърна той, — единственият лек за невежеството е знанието, а не пустословието. Не ще намериш и един, та бил той и най-нищожният педант, който подобно на гарвана на нашата кула да не обича да грачи за онуй, дето го не знае. Но каква полза за нас от този празен грак? Нас ни блазни единствено истината! Да можех, без от туй онази клетница да умре, да й отворя черепа и да го изследвам отвътре, щях да разбера от що са нейните страдания. Но онова, в което съм уверен твърдо, е, че злото се крие в главата и само в главата, тъй като тялото е здраво и жизнените функции — ненарушени!

— А възможно ли е, господине татко мой, да е разстроен единствено живецът?

Зададох въпроса си с толкова сподавен глас, че баща ми отново ме изгледа и след като ме наблюдава известно време, най-сетне с отвращение изрече:

— Искрено казано, опасявам се от силно увреждане на мозъчната ципа. Най-вероятно от цирей.

— От цирей? — възкликнах аз. — Но откъде тогава би се изтекла гнойта, щом черепът го покрива?

— Точно там е работата, я! — каза баща ми. — Попаднахте точно в целта.

— Ще рече, спасение няма, тъй ли? — попитах с разтреперан глас.

Жан дьо Сиорак поклати глава.

— Ако предположенията ми се окажат верни, спасение наистина няма. Единственото, което мога да сторя, когато страданията на тази нещастница станат нетърпими, е да й дам малко опиум.

Под предлог, че във фехтовъчната зала ме очаква Кабюс, аз припряно му се поклоних и бързо напуснах библиотеката, опасявайки се да не забележи сълзите ми.

В коридора, водещ към залата по фехтовка, срещнах Франсоа, който се връщаше оттам след своите упражнения. Без дори да ме погледне или назове по име, той високомерно вирна глава и минавайки покрай мен, полугласно процеди през зъби:

— Що вълнения за таз голтачка!

Вече ме беше отминал, когато се втурнах подире му, сграбчих го за ръката и заставяйки го силом да се обърне, вбесен, макар и с все още пълни със сълзи очи, креснах в лицето му:

— Какво каза, мерзавецо!

— Но… н-нищо… — смотолеви той, пребледнявайки като платно, и взе тревожно да се озърта, тъй като бяхме съвсем сами и далеч от човешко ухо в един дълъг, сводест, много влажен и доста тъмничък ходник, осветяван единствено от зарешетените с железни пръти прозорчета, гледащи към водоема.

Разтърсих го яко с две ръце и като току скърцах със зъби, повторих въпроса си, обзет от неистовото желание да го смачкам като желязо върху наковалня.

— Говорех сам на себе си — избъбри той, кажи-речи, обезумял от страх, очевидно съобразил, че там, където се намирахме, не можеше да се надява на ничия помощ.

В същия миг с изумление си дадох сметка, че макар и на бой колкото мен, при това далеч не слаботелесен, добър ездач и твърде изкусен сабльор, той и досега не бе съумял да превъзмогне онзи силен страх, който всявах у него, откакто аз, едва шестгодишен, го бях набил. Това бяха едновременно страх и омраза, взаимно пораждащи се и подклаждани като цяло от една отдавнашна неприязън. И съмнение не можеше да има, че станеше ли веднъж барон, едва ли често щях да си показвам и носа в Мепеш!

— Господин братко — полюбопитствах вежливо, но с недвусмислена заплаха в гласа, — а тъй, както си говорехте, да сте произнесли думата „голтачка“?

— Нищо подобно — смънка той с треперещи устни.

— В такъв случай внимавайте да не я изречете, ако искате да не ме разгневите! А сега си вървете по пътя, господине!

И в момента, в който се обърна, за да офейка, пристъпих безшумно подире му и ненадейно силно го ритнах в задника. Той се извъртя и негодуващо възкликна:

— Но вий ме ритнахте!

— Нищо подобно! — възразих аз. — Нито вий сте произнесли думата „голтачка“, нито пък аз съм ви ритнал! Тъй че добре ще е да се задоволим с туй ни взаимно заблуждение.

И като се изпъчих насреща му с вирната брадичка и ръце на кръста, аз го измерих с очи от глава до пети.

На свой ред Франсоа ми хвърли доста злобен поглед и за миг помислих, че ще се нахвърли отгоре ми, но прекомерната му предпазливост (добродетел, която не бе наследил нито от баща ми, нито от Изабел) отново взе връх. Той предпочете по-скоро да преглътне обидата и придирчиво да я прибави към отколешната си омраза, отколкото да се отърси от нея, както самият аз бях сторил в изблик на гняв. Без думица да пророни и побелял от едва сдържана ярост, той ми обърна гръб и се отдалечи, зарязвайки в ръцете ми останките от собственото си достойнство.

Едва тогава си дадох сметка колко благоразумно бе постъпил баща ми, запрещавайки ни да носим в замъка кама и сабя, тъй като низкото предизвикателство на Франсоа до такава степен ме бе изкарало извън кожата от гняв, че имах ли оръжие, несъмнено бих го вдигнал срещу му. Тази мисъл не ми даваше мира и подир бягството на брат ми. Защото, макар след като го бях ударил и унизил да останех господар на положението, бях все още дотам настървен от собствената си ярост, че жадувах единствено кърви и смърт, за да залича хулата, с която той бе омърсил милата на сърцето ми Еликс.

Облегнах се на извитата стена на ходника и когато гневът ми най-сетне се поуталожи, почувствах се безпомощен и отчаян, а гърлото ми тъй мъчително се сви, щото просто дъх не можех да си поема. Но не се разплаках, въпреки че осъзнах собствената си самота, досущ тягостна и зловеща като този дълъг сводест ходник с неговите, влажни стени. Защото сега вече бях напълно сигурен: Малката Еликс береше душа току пред очите ми и лека-полека гаснеше в дълга агония.

Но сякаш за да ме опровергае в безутешната ми скръб, а като че ли и за да обори обезсърчителната диагноза на баща ми, на следния ден подир визитата на господин Дьо Ласко, Малката Еликс ненадейно живна и се развесели, макар и без да възвърне цвета на лицето си, останал все тъй белезникав и нездрав. За сметка на това обаче нетърпимите болки в главата й се успокоиха, изчезна също виенето на свят, прималяванията и замъгляването на зрението. Не на себе си от радост поради това й подобрение, Барберин разгласи навред в Мепеш какъв велик учен и изкусен доктор бил господин Дьо Ласко, който без никакъв цяр, а докосвайки я само тук-там по тялото с облечените си в черни ръкавици ръце, беше излекувал Малката Еликс.

Като я видях да се поокопитва, простих на големия си брат Франсоа и когато отново го срещнах в сводестия ходник, водещ към залата по фехтовка, спрях се и по един или друг начин изказах съжаление, задето го бях ритнал. Той безучастно ме изслуша и също толкова хладно отвърна, че и той съжалявал за държания от него тон, но трябвало да го извиня, тъй като го бил сторил единствено от загриженост за мен, смятайки, че съм паднал твърде ниско в предпочитанията си. Извинението всъщност бе, кажи-речи, по-ругателно и от самото оскърбление, но го приех, без дори окото ми да мигне, поклоних му се и отминах. Бях разбрал, че гледайки ме отвисоко, Франсоа в същото време ми завиждаше затуй, че бях предпочел връзка много по-достъпна и интимна от неговите аристократични и недостижими страсти.

На 14 юни, същия ден, когато следваният от двамината си неми помощници господин Дьо Ласко бе почел Мепеш с прословутата си консултация, продължаващите своята одисея Катерина Медичи и кралят се срещнаха в Байон според една отдавнашна уговорка със своята дъщеря и сестра Елизабет дьо Валоа, кралица Испанска, придружавана от най-доверения съветник на Филип II, дук Алба^[5].

Голяма тревога и смут обзе нашите в цялото кралство, когато научиха тази тъй застрашителна за френските реформисти вест, още повече че водените в Байон преговори бяха тайни и от френска страна, която не включваше нито един велможа-хугенот, на тях присъстваха Конетабъла, Анри дьо Гиз (син на убития дук), кардинал Дьо Бурбон, Монпансие и Бурдийон, до един фанатични католици и твърде малко склонни на помирение.

Та ето каква беше станалата най-сетне очевидна за всички ако не причина, то крайна цел на пищната дворцова кавалкада по пътищата на Франция: среща на испанската граница между френския крал и пълномощника на заклетия враг на нашата вяра.

Катерина Медичи бе поискала или по-скоро крайно настоятелно изпросила от Филип II тази среща. Жена извънредно енергична, но твърде ограничена и парвеню, предано най-вече на семейните интереси — наложеше ли се, те нерядко минаваха дори и пред интересите на кралството, — „търгашката“, както я наричаха онези, които не я обичаха, бе обладана от неистовото желание да изпоожени децата си за коронясани особи. Така тя на драго сърце би свързала с брачен обет своя любим син Анри Орлеански^[6] със сестрата на Филип II, дона Хуана, останала наскоро вдовица, стига властващият над огромна империя Филип II да дадеше в зестра на сестра си някое княжество. Що се отнася до дъщеря й, Маргьорит дьо Валоа^[7], тогава тринайсетгодишна, то Флорентинката, подновявайки направеното преди четири години предложение, искаше за нея сина на Филип II, дон Карлос, макар че дори в самата Испания го имаха за „полумъж“, тъй като до този момент не бе съумял да даде доказателства за своята „мъжественост“.

На 2 август — от срещата в Байон бе минал цял месец, но тревогата на нашите не отслабваше — в Мепеш на тайна среща се събраха първите велможи-протестанти на Сарладе: Арман дьо Гонто Сен Жение, Фуко дьо Сент Астие, Жофроа дьо Бенак, Жан дьо Фуко и Жофроа дьо Комон. Те пристигнаха поотделно и, съблюдавайки при това най-строга тайна, през нощта, след като цялата ни прислуга вече си бе легнала, а Ескоргол беше изпратен под някакъв предлог да преспи в Брьой, докато в порталната кула го заместваше Алазаис, смятана за човек много по-сигурен.

Тримата с Франсоа и Самсон също присъствахме на тази среща, състояла се в библиотеката, и аз бях силно поразен от мрачните лица на упоменатите благородници, обикновено тъй самоуверени и сигурни в благополучието си, но сега обзети от трескаво безпокойство, питайки се дали от тайните преговори между Филип II и Флорентинката не ще пострадат отново протестантите, защото всеизвестно бе, че тя е жена безсърдечна и вероломна, а той, след като бе удавил в кръв Реформацията в собствената си държава, жадуваше в жестокия си фанатизъм само едно — да я изкорени издъно и в съседното кралство.

От присъстващите петима велможи (без да се смятат побратимите) най-добре осведомени изглеждаха Комон и Сен Жение, вероятно защото и бяха прекарали най-дълго време в лоното на странстващия кралски двор и си бяха създали там някои връзки. Забелязах също, че се изразяваха извънредно предпазливо, сякаш стените ни имаха уши, и при това толкова мъгляво и иносказателно, като прибягваха до ред библейски имена, че мина доста време, преди да проумея, щото на този им език Катерина Медичи бе станала Иезавел^[8], дук Алба — Олоферн^[9], Анри Наварски — Давид^[10], и адмирал Дьо Колини — Илия^[11].

— От достоверен източник зная — подхвана Комон, — че един ден в залата за преговори в Байон Давид чул Олоферн да подхвърля на намиращите се там френски велможи щото би трябвало да се „отърват от петима-шестима предводители“ на нашата партия.

— И назовал ли ги е? — попита баща ми.

— Да, ставало дума за Илия, двамината му братя^[12] и принца^[13]. Един от французите обърнал внимание на Олоферн, че мнозинството реформисти би трябвало също да бъдат наказани, при което Олоферн открито посочил Илия и отвърнал: Една тлъста сьомга струва повече от сто жаби.

— А знаете ли за какво всъщност е настоявал Олоферн пред Иезавел? — прекъсна го баща ми.

— Струва ми се, че се досещам — обади се тогава Сен Жение. — Преди всичко Франция да признае Вселенския събор в Тренто.

— Виж, туй е нещо, което не зависи нито само от Иезавел, нито от сина й — отбеляза Жофроа дьо Бенак, — а от Върховния съд, както и от галиканската църква^[14], която, както знаете, е настроена твърде враждебно срещу него, тъй като съборът легира на папата такива права върху нея и краля на Франция, каквито никога досега не е имал.

— На второ място — продължи Сен Жение, — да се отмени Амбоазкият едикт.

— Или по-скоро малкото, дето е останало от него, след като Иезавел доста го поокастри! — отбеляза Совтер с горчивина.

— И на последно място — заключи Сен Жение, — за онова, което Комон току-що спомена; смъртта на сьомгата и на още някои риби от таз едрина, подир чието убийство жабите, в случай че не се завърнат в лоното на римокатолическата църква, ще бъдат принудени да избират между изгнанието и кладата, губейки и в двата случая всичко, що притежават.

Думите му бяха последвани от зловещо мълчание, дордето всеки премисляше вероятността — при положение, че се стигнеше до най-лошото, разбира се — да се види принуден да изостави завинаги великолепния си замък, имението си, людете си, своите арендатори и села.

— И какъв отговор даде на туй Иезавел? — попита най-сетне баща ми.

— Търгашката понечи да се пазари — изсумтя Сен Жение презрително. — С други думи: дайте вашата сестра и сина си на моите деца и ние ще прекараме нашите протестанти под ножа!

— Тя като нищо би ни продала! — възкликна Жан дьо Сиорак. — А що рече Олоферн?

— „Госпожо, подобна сделка не е почтена.“

— И наистина е така! — кимна Совтер.

— „Негово католическо величество — продължи Олоферн с чисто испанско високомерие — държи да узнае желаете ли, или не, госпожо, да уталожите верските ни болежки?“

— Подобна образност ме просто възхищава! — изръмжа баща ми. — Ще рече, че да изтребиш половин народ на този кървав дипломатичен език означава „да уталожиш верските си болежки“! И как посрещна Иезавел този тъй груб отказ и такваз претенция?

— С обещания, но твърде мъгляви и двусмислени, примесени с известни възражения, ласкателства и безброй любезности към господаря на Олоферн, когото тя нарича „господин сина ми“, макар изобщо да не си бе направил труда да я посети в Байон.

— Тази змия пълзи в нозете на испанския владетел — избоботи Комон, — но въпреки това и дума не може да става за брак нито между тъй свидното й синче и дона Хуана, нито пък между Марго и дои Карлос. Знам със сигурност, че Олоферн е предал на Иезавел най-решителен отказ.

Думите му се последваха от ново, доста продължително мълчание, през което време присъстващите благородници, макар и все тъй безпокойни и възбудени, донейде като че ли се поуспокоиха. Тази промяна в настроението им не убягна на баща ми и той, припряно малко, както ми се стори, поде:

— Нужно е да се опазим от преждевременно успокоение! Защото ако отказът на господаря на Олоферн проваля плановете й за брачен съюз между децата им и поради туй ни предоставя миг на отдих, то това не означава, че висящият над главите ни меч е свален. Той е все там, готов да се люшне и при най-лекия ветрец, полъхнал в този женски мозък и ще остане там и деня и нощя, и зиме, и лете, а прекъсването на конеца, на който виси, ще зависи от това каква изгода има, или пък няма от туй Иезавел. — За миг той замълча, сетне изтежко продължи: — Господа, дойде време да вземем най-решителни и строги мерки, щото нашите в цялата провинция да се въоръжат, укрепят и обединят в съюз тъй здрав, че нападнат ли едного, другите тозчас да му се притекат на помощ.

Тези думи на баща ми силно ме смутиха, тъй като за първи път, откакто проумявах как стоят нещата, чувах него, предания на короната хугенот, който по време на гражданската война беше отказал да се присъедини към Конде, да предлага на нему равните да се „въоръжат и укрепят“ срещу кралската власт. И късно след това, легнал в постелята си до спящия вече Самсон, заключих, и то не без известно безпокойство, че надвисналата над нашите опасност трябва да беше наистина чудовищна и неминуема, щом баща ми бе заговорил на толкова необичаен за него език.

На 15 март 1566-а и само няколко дни преди да навърши петнайсет години болките на Малката Еликс, както бе предрекъл това баща ми, станаха наистина нетърпими и той започна да й дава малки дози опиум. При все това обаче, писъците и стенанията й по време на болезнените пристъпи ставаха все по-силни и по-силни и тогава я настанихме в една малка стаичка на приземния етаж. Сложиха там легло и за Барберин, но в действителност го ползувах аз, след като си издействах такова разрешение, под предлог, че това е необходимо както заради бъдещата ми професия, така и поради туй, че присъствието на Барберин, имаща толкова дълбок сън, че и топ не би я разбудил, не би било от никаква полза за болната.

Моята клета Еликс бе изключително много отслабнала и стигнала вече до крайна степен на изтощение, тежеше, кажи-речи, колкото сянката си. Усещах това най-осезателно, когато я вземех на ръце, за да я отнеса в голямата зала, случеше ли се болестта да й даде минутка отдих. Човек би рекъл, че се лишаваше от всичко едновременно: от плът, от мускули, от нерви и трепкащия в тях живец, а с тяхната загуба и тя самата лека-полека си отиваше от този свят, като все по-рядко и по-рядко ме молеше да я нося сред людете ни. За мен това бе облекчение, тъй като не можех да не забележа колко все по-малко и по-малко натежаваше тя в ръцете ми, а тази й изнемощялост така силно ме гнетеше, че вече едва успявах да сдържам мъката си дори и пред нея. Че и още по-лошо, всеки път, когато я видех настанена в някое кресло в голямата зала и увита до шия, тъй като мършавината й и постоянната треска я бяха направили изключително зиморничава, бивах поразяван от резкия контраст между налетите червендалести лица на людете ни, силните им гласове и енергични жестове и нейното изпосталяло белезникаво личице, немощния й гласец и вялите помръдвания на измършавелите й ръце.

Прекарвах с нея колкото се може повече време и до онзи неизбежен миг, когато на свой ред легна в гроба, никога не ще забравя безмерната обич, която озаряваше помътнелия й поглед всеки път, когато се появях на прага, макар това да бе мимолетно пламъче само, тъй като голяма бе немощта й, за да го поддържа.

Тя беше доволна и предоволна от мъничката си стая, особено в първите дни, след като я настаниха в нея, тъй като тогава все още се надяваше, че ще оздравее и силно се безпокоеше от вида си.

— Когато отново стана на крака, моят Пиер не ще ме желае вече! Та аз съм толкова грозна! С врат като на щиглец, цялата кожа и кости и на ненки плоска като длан.

— Ще напълнееш, Еликс! Престанат ли веднъж болките, кожата ти ще се изпълни с нова плът, при това още по-свежа и яка от таз на Франшу, на която ти така завиждаш!

— Но кога? Кога? — изплака тя с толкова жален гласец, че сърцето ми се сви. — Уморих се вече от туй толкоз дълго и мъчително очакване. Скоро ще станат две години, откакто не съм тичала из двора на Мепеш. Пък и мисля си, че ако някога изобщо се оправя, то ще бъде твърде късно, тъй като ще си заминал за Монпелие, за да ставаш учен.

За миг помислих, че ще се разплаче, но тя нямаше вече сили дори и за това. Нейната толкова смалила се и изтъняла ръчица за последен път помръдна в моята и под въздействието на току-що дадения й от баща ми опиум, тя се унесе в сън.

Едно априлско утро ме попита:

— Туй птиците ли са, що чувам?

— Разбира се, при това стотици са!

— Ах, мой Пиер! Листата на дърветата в градището около водоема вече покарват. Новата трева е толкоз нежна, че и житото вече кълни, а пък идната година аз ще бъда в студената и черна земя.

— Глупавичката ми! — възкликнах. — Идната година ще бъдеш все така в Мепеш и в прегръдките ми, както и сега.

Тя отрицателно завъртя очи и без да намери достатъчно сили, за да ми възрази, заспа, склонила на рамото ми клетата си главица, не по-тежка от някоя мъртва птичка. Тогава на свой ред се унесох, но в тежък размисъл, и макар че колкото повече се вглъбявах в него, толкоз по-силно се измъчвах, тъй и не успях да надвия на смазващото му бреме.

Вечерта на същия ден, оказал се на четири очи с баща ми в библиотеката, аз се обърнах към него:

— Господине татко мой, ще ли бъдете така добър да ме просветлите? Защо, когато Христос отива на гроба на Лазар, в свето Евангелие от Йоана пише: „Иисус се просълзи^[15]“?

— Туй ли е, което ви затруднява?

— Да, тези му сълзи силно ме озадачават. Защо Христос ще оплаква смъртта на Лазар, след като е отишъл на гроба му точно, за да го възкреси?

— Въпросът ви, сине мой — отвърна баща ми развълнуван, — доказва колко добросъвестно зачитате Светото писание! Но на него отговор отдавна вече има: Христос не оплаква Лазар, както смятат туй наблюдаващите го юдеи, а плаче при мисълта за неизбежната раздяла между живите и мъртвите.

Този толкова разумен и красноречив отговор ме прониза цял досущ като стрела и аз, свързвайки го тозчас с двамина ни с Еликс, не съумях да се сдържа и от очите ми, за мое най-голямо смущение и срам, рукнаха сълзи. Виждайки това, баща ми стана и като ме притисна силно към гърдите си, с безмерна нежност ми прошепна на ухото:

— С Малката Еликс отраснахте заедно, тя е ваша млечна сестра и силна обич ви привързва към нея, та няма нищо чудно в туй, щото сега оплаквате орисията й. И ни най-малко не се нито срамувайте от мъката си, нито пък се бойте от нейната продължителност, защото страданието е винаги дълготрайно.

Бях като зашеметен от това толкова деликатно изразено съчувствие, но същевременно и ободрен от него, тъй че се осмелих да задам на баща ми още един въпрос, който силно ме терзаеше откакто бях разбрал, че краят на Малката Еликс наближава:

— А ще ли спаси душата си тя, господине татко мой?

— Ах, Пиер! — възкликна баща ми. — Кой ли би могъл да даде отговор на въпроса ти, освен Всевишния? При все това обаче — додаде той подир кратко мълчание, — ако немощното ми човешко съждение има дори грош цена, бих рекъл щото се надявам и вярвам да е така. Та тя си отива толкова млада!

Едва-що разбрал, че съм при нея, Самсон също идваше да навести Малката Еликс и като сядаше стеснително по-встрани, съзерцаваше болната с усмивка, без да помръдне дори, или пък думица да пророни, озарявайки сякаш стаята със златомедните си къдри. При Еликс наминаваше често и Мирул със своята виола.

Виолата бе принадлежала на майка ми, но Совтер, обръщайки внимание на прекрасния глас на нашия паж, бе склонил баща ми да му я повери. И точно както бе предположил чичо ми, щедро надареният от бога с музикален усет Мирул се беше научил да свири на нея съвсем сам. В неделя, когато в Мепеш чествахме Свето причастие, той пееше Давидовите псалми, подръпвайки нежно струните на лежащата в скута му виола.

Че това бе дело на Совтер отпървом силно ме изненада, защото смятах музиката, та дори и сериозната, за твърде сладострастна. Но разбрах, че дори и самият Калвин е мислел другояче, когато по-късно прочетох в писанията му, че „тя крие велика сила, способна да разпали сърцата людски, та още по-ревностно да възхваляват бога“.

Всеки път, щом Мирул се появеше, клетото личице на Еликс засияваше и тя нежно и тихо току започваше да подпява:

Мирул с очите шарени това е,

едното синьо е, а другото кафяво…

Ако главата не я болеше много силно, молеше го да й изпее един псалом и винаги същия, онзи, дето започва с „Предай пътя си на Господа^[16]“. Него Мирул пееше особено прочувствено, сложил виолата на коленете си. Този псалом, изглежда, се нравеше на Еликс, защото възпяваше надеждата, а и защото сама чувстваше, че иде завършекът на пътя й, осланяйки се в края му изцяло на Всевишния, но го обичаше и заради това, че в него ставаше дума за „пътища“ и „друми“, дордето тя самата поради крайната си немощ от толкоз дълго време бе прикована към постелята си.

— Мой Пиер — рече ми тя един ден с вече почти беззвучния си от немощ гласец, — чуя ли тоз псалом, винаги си припомням как преди три години яздех заедно с теб по пътеката за Брьой, възседнала задницата на коня ти.

В началото, след като бяха настанили болната в малката приземна стаичка, Барберин я навестяваше много често, но само за да рони едри и горчиви сълзи в продължение на часове, което тъй силно разстройваше Малката Еликс, че баща ми посъветва дойката както да поразреди, така и да съкрати по време посещенията си. Останалите ни люде получиха нареждане да поздравяват болницата от прага на стаята, но без да го прекрачват, и това важеше най-вече за Малигувица, която не се вайкаше чак толкова, но за сметка на това вадеше душата на страдалницата с неспирните си брътвежи.

Един ден, с печално виснали край нежното й личице руси плитки и с кукла в ръце, дойде да я посети и сестричката ми Катрин. Малката Еликс, чиито страдания в момента се бяха пооблекчили, й се примоли за куклата и въпреки годините си, притисна я в обятията си и взе да я дундурка тъй, сякаш беше истинско детенце, при това с лице засмяно и цялата сияеща от щастие. Виждайки това, Катрин й рече:

— Давам ти я, Еликс! Тя е твоя!

Сетне изхвърча навън с веещи се подире й плитчици и отиде да оплаче на воля в стаята си загубата на куклата, която страстно обичаше. При първата удала ми се възможност, аз начаса отидох при нея, догаждайки се за голямата мъка, която изпитваше. Сега тя живееше във величествената стая на майка ми, най-просторната и най-красивата в Мепеш, натъкмена с пурпурни златовезани пердета на великолепните двукрили прозорци и с креват с разкошно украсен балдахин. Точно там, зад плътно спуснатия балдахин на кревата, изглеждащ твърде просторен за крехкото й телце, намерих ридаещата Катрин и най-сетне успях да я утеша.

От този ден куклата не напусна обятията на Малката Еликс, която сега наистина изглеждаше много малка, бивайки толкоз немощна и слаба. Спомнил си как една нощ по времето, когато беше още здрава и читава, тя ме бе събудила, за да ми довери страха си от пъклото заради своя „преголям грях“, аз започнах да се опасявам, че сега този страх, ведно с ужаса пред близкия край, отново ще я обземе. Но опасенията ми се оказаха напразни — уталожеха ли се за някой и друг момент болките й, тя, неизменно стиснала куклата в прегръдките си, изглеждаше спокойна и почти весела.

Междувременно и ден подир ден ту един, ту друг надзърташе през полуоткрехнатата врата и подхвърляше: „Помози бог, Еликс! Как си?“ Измъчваха ли я болките, тя думица не проронваше в отговор, но инак кротичко се усмихваше и все така люлеейки куклата си в ръце, напевно отвръщаше: „По-добре, много по-добре!“

Подир често ми е идвало на ум, че за нея тази кукла беше същото, което бях и аз за Еликс в най-ранната си възраст, сиреч предмет на неизмеримата нежност на тази невръстна Ева, прегрешила след време тялом, но не и духом.

Гавашет също наминаваше да навести Малката Еликс в нейната стаичка, но много скоро й бе забранено и носа да си показва там, като и до ден-днешен отлично си спомням защо именно. Макар да беше едва единайсетгодишна и връстница на сестричката ми Катрин, тя вече си диреше и други игри, освен тези с куклите, бивайки тялом доста апетитна, като освен това се превземаше, кършеше снага и току безсрамно стрелкаше околните с черните си бадемовидни сърнешки очи.

Въпреки нейната крайна отпадналост, тези й дяволии не убягнаха на Малката Еликс, която ми пошушна на ухото:

— Мой Пиер, отпрати това гардже! Нещо много взе да се увърта край теб!

Сторих го незабавно, но коварна и за десет змии, щерката на главатаря на румите ненадейно се разбунтува и като сбърчи нос, забълва огън и жупел, а когато на свой ред се разгневих, сключи ръце около кръста ми и се притисна към мен, за да не бъде изхвърлена навън. В крайна сметка успях да й надвия и да захлопна вратата подире й, но когато се обърнах, видях, че Малката Еликс плаче, вперила отчаян поглед в мен.

Това бяха последните й сълзи. На следния ден, 25 април беше, тя бе отново кротка и изключително спокойна.

Когато нейде по пладне в стаята надникна Фожане, за да я поздрави както обикновено, тя му рече:

— Мили ми Фожане, готви се скоро ковчег да ми правиш.

Чувайки това, Фожане се изчерви, зяпна и тъй си и остана със замръзнала на устните усмивка, слисан до немай-къде и едновременно дълбоко опечален, като не знаеше нито какво да каже, нито пък се осмеляваше да си отиде.

Същия ден, незнайно как и въпреки ужасяващата си мършавина, Еликс се бе извънредно разхубавила, но с красота някак странна, не от мира сего. Привечер ме помоли да я измия и напръскам с благовония, сетне да й сложа малко руж на бузите и да й сменя ризата. Попитах я дали не предпочита да повикам Барберин или Франшу.

— Не! — отвърна тя. — Ти, само ти!

Когато изпълних молбата й, стори ми знак да седна на леглото, отпусна тъй леката си главица на рамото ми и като продължаваше да стиска куклата си в дясната ръка, мушна лявата в пазвата на разкопчания ми жакет (горещините бяха вече твърде силни) и сключи пръсти около медальона на Дева Мария, който носех на шията си, дордето клетите й трескави очи ме умоляваха да не я възпирам. За дълго време се въздържах от всяко движение, но когато тази принудителна неподвижност започна да ме тормози, понечих внимателно да се надигна, като мислех, че вече е заспала. Главата й безжизнено клюмна, сетне и тялото, но въпреки туй се чувствах все още някак привързан към нея и видях, че това се дължи на верижката на медальона, който тя продължаваше да стиска в ръка. Известни усилия ми костваше дордето разгъна пръстите й, за да се освободя, и в същия миг, виждайки лицето й и нейните отворени, забелени очи, аз разтреперан коленичих до леглото и долепих ухо, за да чуя сърцето, нещо, което често бях правил на шега и задявка, когато тя твърдеше, че я изгаряла силна страст по мен, а аз отвръщах, че незабавно ще го проверя и горко й, ако ме мами, но този път ме бе измамил самият живот, тъй като злочестото й сърце завинаги бе престанало да бие.

И час не бе изминал от смъртта на Малката Еликс, когато баща ми ме изпрати заедно със Самсон да помагаме при белязването на пролетните агнета. В действителност в Брьой чудесно биха могли да се справят с това и без нас, но след завръщането ми в Мепеш на следния ден разбрах, че това е било само предлог, за да ме отдалечат оттам, дордето в здраво залостената приземна стаичка баща ми е разрязвал черепа на покойната, за да провери диагнозата си. Когато се върнах, Малката Еликс бе вече повита в покров и положена в постелята си от кестеново дърво ведно с куклата на Катрин в ръце и с глава, цялата в превръзки, чието назначение тозчас проумях.

Фожане изчакваше да хвърля сетен поглед на Малката Еликс, за да закове капака, който завинаги щеше да я отдели от света на живите. Изрекох кратка молитва и с широки крачки се отдалечих, за да не чувам ударите на чука на бъчваря, като избягах чак в стаята на Катрин, която, както и бях предположил, оплакваше в огромния си креват и тази смърт, и загубата на куклата си. Взех я в прегръдките си и излъчващата се от пухкавото й телце нежност и топлина ми донесоха неизмеримо облекчение след онова, което току-що бях видял, и тогаз, обсипвайки я едновременно с целувки и сълзи, заклех й се, че на връщане от Монпелие ще й донеса най-голямата и най-красива кукла, която нявга изобщо е притежавало някое момиченце в Сарладе.

Преди да ида при баща ми, за да му дам отчет за белязването на агнетата, постарах се най-грижливо да изтрия сълзите си, тъй като ни най-малко не желаех да го поставям в неловко положение със слабостта си. Намерих го да кръстосва нашир и надлъж библиотеката с мрачно и посърнало лице. Със студенина, която обаче отлично виждах, че е престорена, той се обърна към мен:

— Цирей беше, точно както и предполагах, при туй внушителен по размери, който трябва твърде силно да е притискал мозъчните ципи и нервите, преди да ги залее с гнойта си.

Съобщението му ми причини силна болка, но тъй като не желаех дори за миг да задържам ужасяващата картина, която думите му бяха извикали в съзнанието ми, припряно попитах:

— Възнамерявате ли да уведомите за това господин Дьо Ласко?

— И дума да не става! Той безспорно е нелош човек, но се дуе в суетата си досущ като пуяк някой, та само бих си създал неприятел от него. — Тук той сведе очи и додаде: — Ескоргол вече изкопа гроба до този на Марсал Кривоокия в северния край на градището. Ще я погребем по пладне според нашия скромен обред. Проповедта ще произнеса яз и тя ще бъде много кратка. Желаете ли да присъствате?

Веднага разбрах, че баща ми в никакъв случай не ме молеше да се въздържам от поява там, а просто да потискам чувствата си в присъствието на прислугата.

— Ще дойда! — отвърнах колкото се може по-твърдо.

Макар че то само се подразбираше, успях все пак да сдържа обещанието си и не пророних и сълзица, дордето спускаха тъй лекия ковчег в „студената и черна земя“, както бе казала Малката Еликс.

Тук бяха всичките ни люде, до един с лица умърлушени и скръбни. Сетне баща ми взе думата. Докато го слушах, стори ми се, че се досещам защо така ненадейно бе решил да лиши Совтер от правото му на проповед: в своята той вмъкна един цитат от Калвин, избран според мен съвсем преднамерено като потвърждение на разговора ни за Малката Еликс, който двамата бяхме водили преди няколко дий. „Онез — гласеше цитатът, — които бог призове при себе си, той приема в безкористното си милосърдие без почит никаква към присъщото им достолепие.“

Забелязах, че през следващите седмици баща ми се стараеше непрестанно да ми намира работа и да ме държи в постоянно движение, като често ме изпращаше било в Брьой, било до воденицата на Бьоните, било в Сарлат. Но макар най-добросъвестно да изпълнявах възложените ми поръчения, не проявявах никакъв интерес към тях, изгубил отведнъж въодушевлението, с което напредвах в живота. Сега вършех всяко нещо с унило прилежание, та дори и спрямо Самсон, когото, един бог знае защо, сякаш обичах по-малко, аз се затварях все повече и повече в несловоохотливост, хвърляща го в силен смут, но срещу която, струва ми се, не можех да сторя нищо, тъй като всяка дума ми костуваше неимоверни усилия.

Дори и настъпващата пролет, чиито нежни листи се протягаха към мен по време на пътуванията ми с Акла в изпълнение на някоя от бащините ми заръки, не можеше да изкопчи от мен нито поглед, нито сладостна въздишка, нито пък да предизвика блажено вълнение в гърдите — дотолкова духом бях паднал и като че ли ничком смазан. Дори Акла не ми доставяше вече удоволствие и току я усещах под себе си да се диви от туй, че господарят й я обича толкова малко. Било зает с нещо, било отдал се на бездействие, аз не правех нищо друго, освен да си припомням миналото и да го предъвква и скръбно досущ като вързан пес в нескончаем размисъл, терзаещ ме дори в постелята, където се въртях ту насам, ту натам, изгарян и сякаш изсушен от пламъците на моите угризения.

Туй ми униние продължаваше вече месец, когато един ден бях повикан заедно със Самсон в библиотеката. От пръв поглед забелязах, че баща ми и Совтер изглеждаха далеч по-бодри от всякой друг път след състоялото се в Мепеш тайно събрание на местните владетели-протестанти. И това се отнасяше най-вече до баща ми, който сякаш се бе възродил — подмладен някак, вирнал глава, с ръце на кръста и звучно гласовит.

— Синове мои — подхвана той с някогашния си игрив тон, — в момента, в който ви говоря, делата на Реформацията вземат много по-благоприятен обрат, отколкото по времето на Байонската среща, когато малко остана, както сами добре знаете, Изабела да продаде кръвта ни на Испания. Но сега всичко се промени! Знайте, синове мои, че вече от четири години насам в Америка, на брега на Флорида, живеят няколко стотици от нашите бретонци. Ето, точно тук! — И той забоде пръст в една точка на своята карта на двете полукълба, над която двамината със Самсон със страхопочитание се надвесихме, изумени, че има места толкоз отдалечени от нашия Сарладе. — Тези бретонци — продължи Жан дьо Сиорак — били опитни моряци, храбри войници, а случвало им се и да пиратстват из Антилския архипелаг. Силно обезпокоен, че „французите гнездят тъй близо до завоеванията му“, Филип II Испански съвсем наскоро стоварил от корабите си на брега на Флорида силна войска, която изненадала нашите бретонци и вероломно ги избила до крак, след като по-напред им било обещано да им запазят живота, ако се предадат.

— Няма мяра за кръвта, която Негово католическо величество е пролял в своите владения! — прогърмя Совтер. — Ако истината за извършените в Америка кланета се разчуе, то и един християнин не би останал, дето да не се погнуси от него!

— Истината за туй клане обаче достигна до френския кралски двор, синове мои! — добави баща ми. — Флорентинката побесня от гняв и със слова дръзки и ядни настоя пред своя зет за справедливост и удовлетворение. Тя не ще ги получи, а е безспорно твърде малодушна, за да се реши на война, но, тъй или инак, за известно време мнимият й свещен съюз с Филип II не съществува. Тъй че сме спасени — но повтарям: засега поне! — а напоследък и броят на единичните убийства на хугеноти в кралството започна да намалява, сякаш ревността и на най-фанатизираните паписти се поизпари, след като видяха с каква лоша слава се ползва у нас Испанеца.

За миг настъпи мълчание, сетне баща ми ни изгледа един подир друг и с глас, в който се прокрадваше официалио-повелителна нотка, заяви:

— Господа синове мои, двамата с чичо ви Совтер преценихме, че е настъпил благоприятен момент да ускорим осъществяването на нашите замисли и възможно най-скоро да ви изпратим в Монпелие, за да продължите образованието си. Заминавате след два дни! Ще ви придружава вашият паж Мирул.

Това решение нито ме зарадва, нито ме огорчи. Приех го с безразличието, което проявявах към всичко. При все туй обаче, заех се, както ми бе наредил това баща ми, да стъкмя за път цялото си земно имущество, дрехите и книгите, което, общо взето, не бе кой знае колко обемисто. Заминавахме трима, но с четири коня, тъй като ни беше нужен един в повече, за да носи багажа на всички ни, а освен това и три аркебузи ведно с мунициите за тях. В кобурите на седлото си всеки от нас имаше по два пищова, а на кръста — кама и сабя, с които не трябваше да се разделяме и за миг, та дори и когато лягахме да спим. Съгласно заповедта на баща ми по време на път трябваше да носим леки брони и мориони, които ни се разрешаваше да свалим едва когато се разположехме на бивак — твърде сурово наставление за тези горещини, но колкото и добре да бяхме въоръжени, отрядът ни бе твърде малоброен за едно толкова дълго пътешествие.

Аз тръгвах на Акла, а Самсон — на бялата си кобила Албиер, но за ездитен кон за Мирул и за товарния, който той щеше да води, баща ми, далеч от мисълта, разбира се да ни дарява с кранти, избра две дребни, но издръжливи арабски кончета, обосновавайки се с туй, че бъдем ли нападнати от някоя силна разбойническа банда, то единственото ни спасение ще бъде в бягството и тогава в никакъв случай не можем да рискуваме да загубим нито нашия драгоценен паж, нито пък багажа си.

От Сарлат трябваше да стигнем първо Каор, а подир — Монтобан. Оттам обаче баща ми не склони да поемем по Кастърския път, който безспорно би бил най-кратък, но за сметка на това се виеше през места диви и труднопроходими, а предпочете да минем през Тулуз, Каркасон и Безие — път значително по-дълъг, но затова пък по-безопасен и оживен.

В навечерието на нашето заминаване баща ми и Совтер, спомнили си изведнъж, че са били капитани в Нормандския легион, най-щателно огледаха цялото ни снаряжение: оръжието, сбруите, подбрадниците, подковите на конете, ремъчките, шилата и конеца за подшиване на подбрадниците — нищичко не беше пропуснато.

И накрая, в самото утро на нашето голямо пътешествие, баща ми, силно развълнуван, и чичо Совтер, той също безпокоен, макар и да не му личеше чак толкова, ни приеха в библиотеката, когато бяхме вече в пълно бойно снаряжение и с мориони на главата.

Пръв взе думата Совтер, за да ни напомни да се молим богу не с устни и слова, а със сърце, да четем Светото писание и да черпим вдъхновение от него, да пеем псалмите сутрин и вечер (Мирул вземаше със себе си виолата) и да пазим в паметта си словото божие като неизменен съвет при всякакви обстоятелства в нашия живот, били те значими, или маловажни.

Когато той свърши, баща ми на свой ред ни даде няколко съвета, които имаха отношение по-скоро към поведението ни на този свят, отколкото към бъдещето ни на оня.

— Синове мои — подхвана той с глас едновременно сериозен и топъл, — двамата заедно едва докарвате и до трийсетте, но ето че още толкоз млади поемате на дълго пътешествие, изправяйки се лице с лице срещу широкия свят. Пътят ви ще бъде осеян с безброй клопки, с които ще трябва да се справяте със собствени сили и разчитайки на оръжията си, но знайте, че измежду последните най-сигурното е вежливостта. Постоянствайте навсякъде в перигорската си учтивост както към богатия, тъй и към бедния, както към благородника, тъй и към голтака. И никому не вдъхвайте безпокойство, било то с дума, или с действие, но при все туй обаче нека всеки добре знае, и то щом ви зърне още, че не сте люде, които биха преглътнали оскърбление някое. Не се палете на разпра, особено вий, Пиер, който сте толкова сприхав, но веднъж случило се, не си плюйте на петите, а смело нападайте. Туй се отнася до вас, Самсон, който толкоз мудно изтегляте сабя и така бавно си вадите заключение. Знайте, че всяко ваше забавяне може да костува живота на многообичания ви брат, както едва не стана това в Ландревийското предградие. По пътя отбягвайте досущ като изчадия адови кръчми, комар и гуляи, които са съсипия за кесията, душата и здравето! В Монпелие си намерете другари с достойнства неизменни, а не пустосияйни, като за предпочитане е да ги подбирате измежду нашите, които в този град, хвала на бога, са множество! Пред чужденци си скъпете думите, но не и зрението! В съмнителна компания ли сте, не прогласявайте с нужда и без нужда веруюто си на протестанти, но не го и крийте, ако не ви застрашава опасност! И накрая, в Монпелие изучавайте най-прилежно всичко, що ви преподават вашите учители, защото точно това е целта на туй толкоз скъпо струващо на баронство Мепеш пътешествие. И дордето се учите помнете добре, че трудът, който положите на младини, ще бъде богатството, от чиято лихва ще се ползвате цял живот! — За миг баща ми замълча, сетне додаде: — Самсон поема грижата за разходите ви, а Пиер — командуването на малобройната ви дружина! Мирул ще се подчинява и на двама ви. И нека добре знае кой от вас двамина ви и него е господарят! Отнасяйте се към Мирул според заслугите му, които не са малки, и се вслушвайте в съветите му! Покрай мизерията, която е била негов жребий в детството му, той познава света много по-добре от вас.

Помислих, че баща ми или бе свършил, или пък се смущаваше да го стори. И тъй беше наистина, но не че го затрудняваше толкова последната дума, колкото, че онуй, що имаше да ни казва, бе твърде деликатно, при това в присъствието ма Совтер и в момент, когато собственият му живот отново минаваше пред очите му. Най-сетне се реши, накарвайки невинния Самсон да се изблещи от изумление, а Совтер да се навъси и размърмори недоволно, макар отначало баща ми да се изразяваше тъй, сякаш донейде сам се разкайваше:

— Следният съвет, Пиер, се отнася лично до вас, но ви го давам и пред Самсон, та може би по-късно и той да се възползува от него. — Тук той отново направи пауза, след което продължи с тон далеч не толкова смирен, колкото би могъл всъщност да бъде: — Вий, Пиер, сте наследили от мен, уви, непреодолимото влечение към онзи нежен пол, който няма нищо общо с нашия! Ето защо се опасявам да не би през целия си живот да бъдете „една нажежена пещ, която непрестанно бълва пламък и искри“. Тази фраза е на Калвин. Поразмислете върху нея! Тя издъно разкрива несъвършенството на нашата природа. Да не изпадаш в грях е несъмнено по-добре, отколкото да прегрешиш, но случи ли се, тласкани от буйната ни кръв, да не устоим (тук Совтер се начумери още повече), то поне е наложително при подобни обстоятелства да бъдем крайно предпазливи от страх да не загубим много! Моля ви, Пиер, в никой случай не се хвърляйте слепешката в уловките, които в един такъв голям и хубав град като Монпелие ще ви примамват отвсякъде! И също тъй не се навирайте в нозете на първата срещната, само защото е врътнала към вас глава и ви е погледнала мило. Пазете се от похабените тялом, от злонравните, коварните и сребролюбивите! Всъщност — усмихна се той — пазете се от всичките! Но ако по щастлива случайност попаднете на някоя свястна девойка, бъдете добър с нея, към което сте склонен впрочем и по природа, тъй като не сте лишен ни от чувствителност, ни от великодушие.

Словото му смая до немай-къде Самсон и никак не се понрави на Совтер, но много скоро, още същия ден, аз проумях защо баща ми, чиято едничка цел бе да ме изцери духом, го бе произнесъл.

Пръв ни прегърна чичо Совтер, след което това стори и баща ми толкоз пламенно и силно, че не беше нужен кой знае колко ум, за да разбереш, че жертвата, която правеше, изпращайки ни да се учим в Монпелие, не се измерваше единствено в пари. Накрая се появи Франсоа и с преспокойно изражение на безупречното си лице най-прилежно ни разцелува един подир друг.

Не желаейки да протака нещата, за да не се разчувства още повече, баща ми набързо се сбогува с нас на двора, където се бяха събрали всичките ни люде, включително онез от Брьой, каменоломната и воденицата на Бьоните, като жените до една плачеха, Малигувица се прехласваше в обичайните си маймунджилъци и брътвежи, а Барберин току се вайкаше през сълзи, че била вече изгубила всичко, щом губела и „двете си слънчица“, докато мъжете мълчаха със силно опечалени лица. Избърсах сетната сълза от кръглата бузка на Катрин, усмихнах се на Гавашет и тъй като Самсон и Мирул бяха вече на конете си, на свой ред скочих на седлото. Четирите коня преминаха ходом трите подвижни моста, като всички вкупом ни последваха, кой тичайки отстрани, кой — отзад.

Размахах за последен път ръка и обръщайки се отново назад, мярнах силно пребледнялото лице на баща ми, след което подкарах в тръс, оставяйки зад гърба си моето детство.

Въпреки че тръгнахме по преките пътеки, необходими ни бяха, кажи-речи, два часа, за да стигнем Сарлат, тъй като бях наложил доста бавен ход, за да не заморявам конете още в самото начало на очакващия ни тъй дълъг път. Нямах никакво желание да говоря, но това бе мълчание съзнателно и нащрек, а разсъдъкът ми — жив и деен, без нито за миг дори, което отбелязах с облекчение, да се обърне назад, към онез тресавища на миналото, където мисълта ми тъй безрадостно затъваше от смъртта на Малката Еликс насам. Поемайки за Каор, видях пред себе си един дълъг и извънредно стръмен път, проточил се между две разкошни гъстолисти кестенови гори. Подкарах черната си кобила в бавен ход и като се обърнах, положил ръка на дъгата на седлото, помолих Мирул да ни изпее някой псалом, та да залъжем скуката от това бавно, продължително и монотонно изкачване. Все така обърнат към него, видях го да навежда с усмивка глава, за да прекара отпреде си виолата, която носеше през рамо, да отпуща юздите на шията на дребното си арабско конче, прилежно дълбаещо с копита неравния път, и с умолителен поглед да подава на Самсон ремъка на товарния кои. Сетне положи виолата напряко, на дъгата на седлото си, подръпна нежно струните и — дали, случайно, дали защото също го обичаше, или пък защото го намираше подходящ за нашето дълго пътешествие — подхвана същия онзи псалом, който през последните седмици от живота си Малката Еликс толкова често го бе молила да й пее — „Предай пътя си на Господа“.

Отначало се уплаших да не би при това ми ново разположение на духа изборът му да се окаже пагубен за мен, но страховете ми се оказаха напразни. Докато Мирул и Самсон пееха, аз също взех тихичко да им припявам, но този път без помен дори от онази буца, дето доскоро ми засядаше в гърлото, без сълзи и мъка.

Пътят до върха на склона се оказа твърде дълъг и Мирул изпя всички куплети, които отлично знаеше, след като толкова често ги беше повтарял в стаичката на Малката Еликс. Най-сетне стигна и до последния, а когато го изпя, помолих го да го повтори и едва-що подхванал го отново, запях и аз заедно с него с пълен глас, изправил се в стремената и приведен напред, дордето милият ми брат Самсон ме наблюдаваше с усмивка.

Благослови, о, Господи, нашите друми,

и ще ги ний последваме благати.

Защото Ти, що чуваш нашите думи,

желаеш тъй и за Теб са те познати.

Друми китни, или друми злачни,

по тях аз с вярата си бродя,

че дори през сенки зли и мрачни,

пак към Тебе те ни водят.

Докато пеехме този куплет, стръмнината свърши, отпреде ни се откри равна шир и аз рекох на Мирул отново да метне виолата си на гръб и да поеме от Самсон ремъка на товарния кон. Щом го стори, обърнах се към брат ми и попитах:

— Усещаш ли, Самсон, този прелестен аромат на листи и нежна трева?

— Усещам го! — възкликна Самсон извън себе си от радост, че най-сетне съм се отърсил от мълчанието си. — Той е от ранното утринно слънце, което изпива падналата през нощта роса.

— Самсон, Монпелие по-голям град ли е от Сарлат?

— Много по-голям и по-красив.

— Не ще и дума, че трябва да е красив, щом девойките така прелестно извиват шия, за да те погледнат толкоз мило!

— Зто рече? — иззъзъка удивен Самсон и това ме накара отново да пламна в безмерна обич към него.

— Самсон — подкачих го аз, — а ще ли се сетиш да измъкнеш бързо сабята си, ако рекат да ни нападнат?

— Ще се сетя!

— А пак ли ще се туткаш, ако се наложи да извадиш пищовите си от кобура?

— Не ще се туткам и миг дори! — разсмя се цял сияещ Самсон.

— Самсон, виждаш ли равнината отпреде ни и таз мека, песъклива земя? Дали пък да не му дръпнем един малък галоп?

— Но за бога, щом тъй искаш!

Обърнах се към Мирул:

— В галоп, Мирул! Готов ли си?

— Арабите ми, господарю мой, ще ви последват чак до края на земята!

Пришпорих кобилата си и полетях напред. Самсон също се стрелна в устремен галоп, а подире ни, държейки високо в едната си ръка ремъка на товарния, а в другата — юздите на своя, препусна с арабските си коне и Мирул. От двете ни страни, досущ като стрели, пуснати от натегнатата тетива на лък, полетяха клони и дървета и в този миг, усещайки под себе си разгорещената гъвкава Акла, внезапно цял ме изпълни нова и лъчиста като пролетните листи надежда.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи — на френски „voler“ означава едновременно „летя“ и „крада“. — Б.пр. ↑

[2] Пиер дьо Ронсар (1524–1585), френски поет. — Б.пр. ↑

[3] Леон X, Джовани ди Медичи (1475–1521), 215-и римски папа (1513–1521). — Б.пр. ↑

[4] Историческа област в Германия. — Б.пр. ↑

[5] Фернандо Алварес ди Толедо, дук Алба (1507–1582), испански държавник и пълководец. — Б.пр. ↑

[6] Бъдещият Анри III. — Б.а. ↑

[7] Маргьорит дьо Валоа, известна още като кралица Марго (1553–1615), кралица на Навара. — Б.пр. ↑

[8] Съпруга на Ахав, цар на Израел. — Б.пр. ↑

[9] Недействителен герой от Книга на Юдит, пълководец на Навуходоносор. — Б.пр. ↑

[10] Библейски герой. — Б.пр. ↑

[11] Библейски пророк. — Б.пр. ↑

[12] Д’Андьоло и Одет дьо Шатийон. — Б.а. ↑

[13] Принц Конде. — Б.а. ↑

[14] Галиканизъм — доктрина, проповядваща известна независимост на френската католическа църква от папството. — Б.пр. ↑

[15] От Йоана свето Евангелие, XI, 35. — Б.пр. ↑

[16] Псалтир, псалом 36, 5. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Робер Мерл Величието на Франция (13)

Метаданни

Данни

Величието на Франция

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава дванадесета

Робер Мерл
Величието на Франция (13)