Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Los premios, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Мария Пачкова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Хулио Кортасар. Лотарията
ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1981
Редактор: Екатерина Делева
Коректор: Елена Цветкова
История
- —Добавяне
VI
— Освен това ти нося вести и от октопада — каза Персио.
Хорхе се подпря с лакти на масата.
— Под кревата ли го намери или във ваната? — попита.
— Покатерен на пишещата машина — каза Персио. — И какво, мислиш, правеше?
— Пишеше на машина.
— Какво умно дете — каза Персио на Клаудия. — Разбира се, че пишеше на машина. Листът е у мен, ще ти прочета една част. Ето: „Заминава и ме оставя като вещ най-стара. Ще го чакам всеки миг с моя тъжен вик!“ Подпис: „Октопадът, с нежност и с упрек.“
— Горкият октопад — каза Хорхе. — Какво ще яде, докато теб те няма?
— Кибритени клечки, графити, телеграми и една консерва сардела.
— Няма да може да я отвори — каза Клаудия.
— Ами, октопадът знае — каза Хорхе. — А планетата, Персио?
— На планетата — каза Персио, — изглежда, е валяло дъжд.
— Щом като е валяло дъжд — пресметна Хорхе, — човекомравките ще трябва да се качат на саловете. Дали е като потопа, или малко по-малко?
Персио не беше много сигурен, но така или иначе човекомравките можеха да се справят с положението.
— Не си донесъл телескопа — каза Хорхе. — Какво ще правим на кораба, за да видим планетата?
— Астрална телепатия — каза Персио, като намигна. — Клаудия, вие сте уморена.
— Тази госпожа в бяло — каза Клаудия — би отговорила, че е от влагата. И така, Персио, ето ни тук. Какво ще стане сега?
— Виж, това… Нямах много време да проуча въпроса, но вече подготвям фронта.
— Фронта ли?
— Фронта на атаката. Един предмет, един факт трябва да се напада по много начини. Хората почти винаги избират само един начин и постигат само половинчати резултати. Аз винаги си подготвям фронта и после синкретизирам резултатите.
— Разбирам — каза Клаудия с тон, който опровергаваше твърдението й.
— Трябва да се действува на push-pull[1] — каза Персио. — Не знам дали съм ясен. Някои неща сякаш са препречили пътя и трябва да ги бутнеш, за да видиш какво става по-нататък. Жените например, да извинява детето. А други трябва да ги хванеш за дръжката и да ги дръпнеш. Този младеж, дали, знае какво върши (а може и да не знае, но все едно), когато рисува тяло от горе до долу с чекмеджета. На мен ми се струва, че много неща имат дръжка. Обърнете внимание например на поетическите образи. Ако човек ги гледа отвън, вижда само явното значение, макар понякога то да е много непроницаемо. И задоволявате ли се с явното значение? Съвсем не. Трябва да дръпнете дръжката, да се намърдате вътре в чекмеджето. Дърпането е присвояване, обсебване, прехвърляне на всякаква граница.
— А — каза Клаудия, като сдържано направи знак на Хорхе да си избърше носа.
— Тук например гъмжи от знаменателни елементи. Всяка маса, всяка вратовръзка. Виждам нещо като проекторед в това ужасно безредие. Питам се какво ли ще излезе.
— И аз така. Но е забавно.
— Забавното е винаги зрелищно — да не му правим разбор, защото ще излезе наяве неприличната ловкост. Нека бъдем наясно, аз не съм против забавлението, но всеки път, когато се забавлявам, първо затварям лабораторията и изхвърлям киселините и основите. С други думи, аз отстъпвам, подчинявам се на привидното. Вие много добре знаете колко драматичен е хуморът.
— Кажи на Персио стихотворението за Гарик — каза Клаудия на Хорхе. — Ще видите какъв хубав пример за вашата теория.
— „Виждайки Гарик, актьора на Англия…“ — издекламира Хорхе с пълен глас.
Персио го изслуша внимателно и накрая изръкопляска. От други маси също ръкопляскаха и Хорхе се изчерви.
— Quod erat demonstrandum[2] — каза Персио. — Всъщност аз имах пред вид един по-всеобхватен план, факта, че всяко развлечение е като осъзната маска, която в крайна сметка оживява и измества истинското лице. Защо се смее човек? Няма нищо смешно, освен, разбира се, самия смях. Забележете, че децата, които много се смеят, в края на краищата се разплакват.
— Те са глупчовци — каза Хорхе. — Искаш ли да ти кажа стихотворението за ловеца на бисери и бисера?
— На палубата, по-точно на долната палуба, в присъствието на звездите, ще можеш да ми рецитираш каквото поискаш — каза Персио. — Сега бих искал да разбера малко по-добре тази полугастрономическа постановка, която ни заобикаля. А тези бандонеони[3] какво ли означават?
— Мадона — каза Хорхе и зяпна.