Хулио Кортасар
Лотарията (36)

XXXVI

Новината за неприятното спречкване между учителя и офицера се разнесе като барутна диря сред дамите. Колко странно — Лопес, толкова учтив и добре възпитан. Действително на кораба се създаваше много неприятна атмосфера и Нелчето, което се връщаше от мил разговор с годеника си зад прикритието на едни навити на руло въжета, сметна, че е в правото си да заяви, че мъжете само развалят хубавите работи. Макар че Атилио мъжествено се опита да защити поведението на Лопес, доня Пепа и доня Росита го смазаха възмутени, госпожа Трехо стана морава от ярост, а Нора използува всеобщото възбуждение, за да се върне почти тичешком в кабината, където Лусио с мъка проследяваше резюмираните преживелици на един мисионер в Индия. Той не вдигна поглед, но тя се приближи до креслото и зачака. Лусио в крайна сметка затвори списанието с примирен вид.

— Там навън се получи много неприятно спречкване — каза Нора.

— Какво ме интересува?

— Слезе един офицер и господин Лопес се държа с него много зле. Заплаши го, че ще счупи стъклата с камъни, ако не се уреди въпросът с кърмата.

— Трудно ще бъде да намери камъни — каза Лусио.

— Каза, че щял да хвърли едно желязо.

— Ще го затворят, както правят с лудите. Хич не ме интересува.

— Разбира се, и мен не ме интересува — рече Нора.

Тя започна да реши косата си и отвреме-навреме поглеждаше Лусио в огледалото. Лусио хвърли списанието на леглото си.

— До гуша ми дойде. Да му се не види денят, в който изтеглих тоя билет. Като си помисля, че други печелят шевролет или вила в Мар де Ахо.

— Да, обстановката не е от най-приятните — каза Нора.

— Ами да, имаш предостатъчно основания да го кажеш.

— Имам пред вид това, което става с кърмата, и тия неща.

— Аз имам предвид много повече от това — каза Лусио.

— По-добре да не засягаме отново този въпрос.

— Естествено. Напълно съм съгласен. Толкова е глупаво, че не си струва да се споменава.

— Не знам дали е толкова глупаво, но по-добре да го оставим настрана.

— Оставяме го настрана, но е съвършено глупаво.

— Както искаш — рече Нора.

— Ако нещо ме вбесява, то е липсата на доверие между мъж и жена — каза целомъдрено Лусио.

— Много добре знаеш, че не сме мъж и жена.

— А ти много добре знаеш, че моето намерение е да станем. Казвам го заради твоето еснафско спокойствие, защото за мен вече сме мъж и жена. Това не може да отречеш.

— Не ставай грубиян — каза Нора. — Ти си мислиш, че аз нямам чувства.

С минимални изключения пътниците приеха да сътрудничат на дон Гало и доктор Рестели, за да може вечеринката да разсее всякаква сянка на тревога, която, според думите на доктор Рестели, само помрачавала прекрасното слънце, което потвърждавало вековната слава на патагонските брегове. Дълбоко наскърбен от сутрешния епизод, доктор Рестели бе тръгнал да търси Лопес веднага щом бе узнал за случилото се благодарение на дамите и дон Гало. Понеже Лопес си приказваше с Паула в бара, той се ограничи с изпиването край тезгяха на един индиан тоник с лимон, в очакване на възможността да се намеси в един диалог, който неведнъж го принуди да извръща лице и да се прави на разсеян. Също неведнъж и господин Трехо, в чиито ръце броят на „Omnibook“ сякаш се вкаменяваше, му хвърли разбиращи погледи, но доктор Рестели прекалено ценеше своя колега и приятел, за да покаже, че схваща намека. Когато Раул Коста се показа с вид на току-що окъпан и по риза, която Щайнберг бе подсилил с множество рисунки, и най-спокойно седна при Паула и Лопес и се включи в разговора, сякаш това му се струваше напълно естествено, доктор Рестели сметна за позволено да се изкашля и на свой ред да се присъедини. Натъжен и раздразнен едновременно, той се опита да изтръгне от Лопес обещание, че няма да хвърля гайки по стъклата на капитанския мостик, но Лопес, който изглеждаше много весел и съвсем не войнствен, изведнъж стана сериозен и каза, че неговият ултиматум е официален и той няма намерение да търпи да продължават все така да се подиграват с всички. Понеже Раул и Паула запазваха мълчание, отмервано със струйки дим от Честърфийлд, доктор Рестели се позова на доводи от естетически характер и Лопес почти веднага благоволи да счете вечеринката за нещо като свещено примирие, което ще приключи в десет часа сутринта на другия ден. Доктор Рестели заяви, че Лопес, макар и за жалост раздразнен от въпрос, който не оправдава подобно поведение, действувал при тези обстоятелства като истински кавалер, защото той наистина бил такъв, и след като прие поканата за още един индиан тоник, излезе да търси дон Гало, който набираше привърженици на палубата.

Разсмял се от сърце, Лопес разтърси глава като мокро куче.

— Бедният Черен котарак, той е прекрасен човек.

Да можехте да го видите всеки двадесет и пети май, когато се качва да произнесе речта си. Гласът му излиза от петите, блещи очи и докато децата се превиват от смях или заспиват с отворени очи, подвизите на освободителните борби и героите с бели жаба се нижат като съвършени восъчни кукли, на главозамайващо разстояние от бедната Аржентина от хиляда деветстотин и петдесета. Знаете ли какво ми каза веднъж един от моите ученици? „Господине, ако преди един век всички са били толкова благородни и толкова смели, какво, по дяволите, става днес?“ Отбелязвам, че на някои ученици разрешавам доста голяма фамилиарност и че въпросът ми бе зададен в едно кафене в дванадесет часа по обед.

— И аз помня патриотарските речи в училище — каза Раул. — Много скоро започнах старателно да се отвращавам от тях. Знамената, хоругвите, нетленната родина, вечните лаври, гвардията умира, но не се предава… Не, взех да ги оплитам, но все тая. Дали е вярно, че този речник служи като юзда, като капаци на очите? Истината е, че минеш ли една определена степен на умствено развитие, смехотворният контраст между тези думи и хората, които ги използуват, слага край на всякаква илюзия.

— Да, но човек се нуждае от вяра, когато е млад — рече Паула. — Спомням си за някой и друг свестен и уважаван учител; когато те говореха такива неща в час или в речите си, аз си обещавах блестящо да се уча, да стана мъченица, да се отдам изцяло на родината. Сладко нещо е родината, Раулито. Не съществува, но е сладко.

— Съществува, но не е сладко — вметна Лопес.

— Не съществува, съществуваме я ние — каза Раул. — Не изоставайте в най-проста феноменология, недоразвити създания.

Паула смяташе, че това не е съвсем точно и диалогът доби технически блясък, който изискваше дискретно и възхитено мълчание от страна на Лопес. Като ги слушаше, той още веднъж надникваше в този недостиг, който едва можеше да назове, ако го наречеше невъзможност за общуване или просто индивидуалност. Разделени от своите различия и от своя живот, Паула и Раул взаимно се преплитаха като мрежа, постоянно се разпознаваха в намеците, в спомените за епизоди, изживени заедно, а той оставаше извън тях и тъжно присъствуваше — но същевременно можеше да бъде и щастлив, така щастлив, докато гледаше носа на Паула и слушаше смеха на Паула — на този съюз, скрепен от едно време и едно пространство, което беше нещо като да порежеш пръста си и да смесиш кръвта и да бъдете едно цяло завинаги до края… Сега той щеше да навлезе във времето и пространството на Паула, усвоявайки ревностно кой знае колко време неуловимите неща, които Раул познаваше, като че ли бяха част от самия него, предпочитанията и отвращенията на Паула, точния смисъл на един жест, на една дреха или на един гняв, нейната система от идеи или просто цялостното безредие на нейните оценки и чувства, нейната тъга и нейните надежди. „Но тя ще бъде моя и това променя всичко — помисли той, стискайки устни. — Отново ще се роди това, което той знае за нея, което може да сподели всеки, който малко я познава. Аз…“ Но все едно, той идеше късно, все едно, Раул и тя ще се спогледат в някой миг и този поглед ще бъде концерт във Вагнериана, залез в Мар дел Плата, откъс от Уилям Фокнър, посещение у леля Матилде, университетска стачка; каквото и да било без Карлос Лопес, каквото и да било, случило се, когато Карлос Лопес е предавал в четвърти „Б“, или се е разхождал по „Флорида“, или се е любил с Росалия, нещо определено чуждо, като моторите на състезателните коли, като пликовете със завещания, нещо извън неговия въздух и неговия достъп, но независимо от това Паула, същата Паула и не по-малко Паула, отколкото тази, която ще спи в прегръдките му и ще го направи щастлив. Тогава ревността към миналото, която у героите на Пирандело и Пруст му се струваше смесица от условност и безсилие наистина да се осъществи настоящето, можеше вече да загризе ябълката. Ръцете му ще опознаят всеки миг от тялото на Паула и животът ще го мами с нищожната илюзия за настоящето, за малкото часове или дни, или месеци, докато дойде Раул или който и да било друг, докато се появят някоя майка или брат, или бивша съученичка, или просто някоя страница от книга, записка в тетрадка, или дори още по-лошо, докато Паула направи някогашно движение, заредено с неуловим смисъл или спомене, за каквото и да е от други времена, когато мине покрай някаква къща или види някое лице или картина. Ако един ден той наистина се влюби в Паула, защото той сега не е влюбен („сега не съм влюбен — помисли той, — сега просто искам да спя с нея и да живея с нея, и да бъда с нея“), тогава времето ще му покаже истинското си сляпо лице, ще провъзгласи непреодолимото препятствие на миналото, където не участвуват ръцете и думите, където е безполезно да хвърляш гайки срещу някакъв си капитански мостик, защото не го достигат и не го улучват, където всяка стъпка се оказва спряна от въздушна стена и всяка целувка среща в отговор непоносимата насмешка на огледалото. Седнали край същата маса, Паула и Раул бяха същевременно от другата страна на огледалото; когато неговият глас тук-там се смесваше с техните, сякаш някой ексцентричен елемент навлизаше в завършената сфера на техните гласове, които се носеха, леко прегърнати, и ту се разделяха, ту се събираха във въздуха. Да можеше да се смени с Раул, да бъде Раул, без да престане да бъде той самият, да се хвърли така сляпо и отчаяно, че невидимата стена да се превърне в прах и да го пропусне, да събере цялото минало на Паула в една само прегръдка, която да го постави завинаги до нея, да я има девствена, девойче, да играе с нея първите игри на живота, да се доближи така до младостта, до настоящето, до въздуха без огледала, който ги заобикаляше, да влезе с нея в бара, да седне с нея на масата, да поздрави Раул като приятел, да говори онова, което те говореха, да гледа това, което те гледаха, да усети зад гърба си другото пространство, непонятното бъдеще, но всичко останало да бъде тяхно, този полъх на времето, който ги окръжава сега, да не бъде смешното мехурче, заобиколено от нищо, от едно вчера, когато Паула е била в друг свят, от едно утре, когато съвместният им живот ще е безсилен да я привлече изцяло към него, да я направи наистина и завинаги негова.

 

 

— Да, възхитителен беше — каза Паула и сложи ръка на рамото на Лопес. — А, Ямайка Джон се събужда, неговото звездно тяло се носеше из далечни предели.

— Кого наричате валсунг? — попита Лопес.

— Гизекинг. Не знам защо го наричахме така, на Раул му е тъжно, защото той умря. Често ходехме да го слушаме, толкова хубаво свиреше Бетховен.

— Да, и аз съм го слушал понякога — рече Лопес. (Но не беше същото, не беше същото. Всеки за себе си, огледалото…) Раздразнен, той тръсна глава и поиска от Паула една цигара. Паула се доближи до него, но само малко, защото господин Трехо ги поглеждаше отвреме-навреме, и му се усмихна:

— Но колко далече беше отишъл, колко далече. Тъжно ли ти е? Скучаеш ли?

— Не ставай глупава — каза Лопес. — Не намирате ли, че сте много глупава?