Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Meanwhile, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Сидер Флорин, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Х. Дж. Уелс.
Невидимия, Разкази, Засега
Английска, Първо издание
Редактор: Христо Кънев
Художник: Иван Кьосев
Художнник-редактор: Ясен Васев
Коректор: Лиляна Малякова
Дадена за набор юни 1980 г.
Подписана за печат ноември 1980 г.
Излязла от печат декември 1980 г.
Формат 84х108/32 Печатни коли 33,5
Издателски коли 28,14 УИК 29,98
Цена 4,08 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1980
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- —Добавяне
VII
В Каатинга. I
Имаше една безводна част в градините на Тераджена, която се казваше Каатинга. Никой не знаеше защо е била наречена с това име; на италиански такава дума нямаше, а каквито основания и да бяха имали старите Райландсови да я използуват, те бяха отдавна забравени. Може би беше испано-американска или част от дума на някой индиански език. Каатинга беше местност с високи кафяви скалисти стени и ребра, и скатове, и урви, и обширни равнища от обгорян от слънце камък, през които от една гледка до друга имаше изсечени тесни лъкатушни пътеки и стъпала; в огнедишащия й пладнешки зной се навлизаше през два приличащи на пещери свода в скалите със склон, обрасъл с индийски смокини — едни месести, други спаружени — и множество агави, събрани на бодливи купчинки, фантастично разкривени исполински трънливи круши, кактуси и ехинокактуси[1] — гъста джунгла от покрити с шипове и дебелокожи листа екзотични растения, които придаваха типично африкански вид на нейните тераси, плата, хребети и подобни на театрален декор ниши. Само голямото разнообразие на видовете и тук-там по някоя табелка издаваше изкуствения произход на тази дебнеща, готова за безмилостна отбрана растителност. „Африканска“ — казваха някои посетители, но други, по-малко пътували или с по-голямо въображение, казваха: „Това би могло да бъде на някоя друга планета, на Марс или на Луната.“ Или казваха, че приличало на живота сред скалите на морското дъно.
Може би някакво смътно влечение към гледка, едновременно реална като площад Чаринг Крос в Лондон и необичайна като някаква утопия, привличаше господин Семпак на това място, далече от по-познатите красоти и хубости на Каза Тераджена. Във всеки случай то беше станало негово свърталище; той изтягаше недодяланата си снага на някоя от редките, пръснати тук-там каменни пейки и или замислено се приличаше на слънце, или четеше, или пишеше в малък бележник, а меката му черна филцова шапка бе бутната назад така, че периферията й образуваше ореол.
Точно там, притегляна от още по-смътно влечение, дойде лейди Катерин, леко облечена с креп-жоржет, с огромен поръбен със зелено чадър против слънцето, принадлежал някога на Райландсовите предци. Тя се изправи над господин Семпак като Венера, обкръжена от полупрозрачна мъгла, и заговори със смесена враждебност и негласно собственичество в тона:
— Или ще станете целият на мехури, или ще се сварите, ако седите тука днес.
— На мен ми харесва — отвърна господин Семпак, без да оспори изказването й или да прояви желание да промени позата си.
Лейди Катерин остана права, леко наведена над него. Тя знаеше, че лицето й с извитото назад чело, гледано отдолу нагоре и малко в ракурс, е най-привлекателно и прекрасно.
— Ние тука като че ли не можем да говорим за нищо друго освен за нещата, които вие казахте онази вечер.
Господин Семпак прие тази забележка без вълнение.
— Ами двойката Матисън?
— Те никога не говорят. Те дрънкат за спорт и предъвкват „Дейли Мейл“. Но другите.
— А госпожа Булис?
— Тя е настроена малко враждебно към вас. Това не ви ли засяга?
— Тя ми е симпатична. Но все пак…
— Смята, че сте накарали умовете ни да заработят, а тя не обича, когато умовете работят. Предполагам, защото полковникът издава такива неприятни звуци, когато умът му работи. Тя каза… Как се беше изразила? Че сте лишили Каза Тераджена от цялата домашна атмосфера.
— Вие ме накарахте да говоря.
— На мен ми беше толкова приятно!
— Аз не исках да приказвам и да тревожа хората.
— Аз исках да го направите.
— Почна ли веднъж, вече не спирам.
— Точно така. И вие говорихте толкова добре, че почти ме убедихте да стана утопистка. Но аз го обмислях. — Тя каза това небрежно и се поспря и само внезапното завъртване на големия чадър издаде мнимостта на нейното спокойствие. — Знаете ли, това са глупости. Всичко е глупости. Не вярвам нито на една дума от всичко това, за тази ваша разрастваща се паяжина на науката, която щяла да става все по-голяма и по-голяма, докато всички наши дребни интереси се хванат в нея и станат плячка като мухи. — Тя начерта огромна въображаема паяжина с разперените пръсти на едрата си изящна ръка и подхвърли след замълчаването: — Геометрично! — предварително намислена дума, която беше някак пропуснала в предварително намисленото си изказване. — Няма да промените живота по този начин.
Господин Семпак повдигна в знак на несъгласие едната си вежда и я загледа със смесица от присмех и възхищение.
— Това няма да ви засегне много — рече той, — но животът наистина ще се промени, както го казах.
— Не! — твърдо заяви лейди Катерин.
Господин Семпак скептично се намръщи на трънливите круши.
Лейди Катерин се поогледа наоколо и приседна на парче скала, толкова високо, че краката й останаха изправени точно пред нея. Той трябваше да спре да записва бележките си за известно време.
— Няма ни най-малко значение какво ще стане отвъд времето — заяви тя. — Вие го правите да изглежда, че има значение, но не е така.
— Разни неща стават сега — отбеляза господин Семпак.
Лейди Катерин реши да остави тези думи без внимание. Беше приготвила известни бележки, докато се обличаше тази сутрин, и възнамеряваше да му ги направи. Нямаше да се остави да бъде отклонена от неочаквани отговори.
— Когато го обмислях, стана ми ясна погрешността на всичко, което казахте. Погрешността му. То стана смешно! Аз разбрах, че животът ще си бъде, какъвто е бил винаги: надпреварване, борба, силни хора, използуващи случаи, честни хора, държащи на думата си, някои предани, смели и доблестни, и така нататък, други подли и злобни. Винаги ще има знамена, царе и империи, на които хората ще остават верни. Религията винаги ще се възражда: тя ни е необходима, когато сме в беда. Животът винаги ще бъде приключение. Винаги. За смелите. Нищо не ще се промени много — в тези постоянни неща. Ще има промени само в похватите. Това, което казахте, че хората щели да станат единни, е глупост — да се обединят и всеки да забрави самия себе си, дори и собствената си чест! Щом се събудих, и разбрах, че е глупост.
— Вие просто сте загубили нишката на онова, което казах — възрази господин Семпак.
— Това беше пробуждане.
— То е било връщане към старите схващания.
Лейди Катерин продължи с мислените си бележки:
— Аз се отърсих от тях. Погледнах себе си, погледнах слънчевата светлина и видях, че сте само рушили моя свят с приказките си. Без да ми оставите нещо вместо него. Слязох долу и на терасата видях тези шест римски бюста, изровени там, с лица също като на хората, които виждаме днес, най-вече онова глуповато с меката брада, и минах край надгробния камък на прекрасната Луцина, който госпожа Райландс съвсем наскоро е наредила да сложат наново, и си помислих как е имало също такава компания като нашата в римската вила, която се е издигала тука преди Райландсовата. Може Луцина да е приличала на Синтия. Аз мисля, че е приличала. Много е вероятно да е имало и ваш предходник, гръцки софист. Целият космат и догматичен, но много привлекателен. Да е говорил злостно за империята, защото е смятал, че тя в същност няма никакво значение. И че стотици и стотици години след него някой все още ще живее на това очарователно място и хората ще се любят и ядат, ще играят и изслушват последните новини и ще говорят колко различно ще бъде всичко в идните дни. Sur la Pierre Blanche[2]. Ще има един добър Бомбачо, който ще поддържа ред между слугите, и малки прислужнички, които ще се изплъзват навън, за да се любят с младите градинари под дърветата, когато танцуват светулките. И ето докъде го докарахте!
— Аз не съм — каза господин Семпак. — Но вие явно сте го докарали дотук.
Той поразмаха за няколко секунди проточените си крайници — това й напомни октопода в аквариума на Монако, — прибра ги и зае седнало положение с лице към нея.
— Да ви говори човек на вас за разумни неща, е все едно да говори на лебед — рече той. — Или на райска птица.
Тя му се усмихна с най-царствената си усмивка, за да чуе още нещо.
— Изглежда, че разбирате разговорната реч — каза той. — Но освен когато се отнася до вас или вашия свят на възприятията и илюзиите, тя не значи за вас съвсем нищо.
— Искате да кажете, че моят здрав разум, бидейки напълно здрав, отказва да разбира глупости.
— Признавам, че е здрав. Съжалявам, че е нормален. Но това, което той отказва да разбере, е неприятното и неподходящото. Истината е толкова неподходящо нещо за вас, колкото аналитични везни за една пеперуда.
— А за вас?
— Аз съм склонен да бъда подходящ за истината. Това е моя особеност.
Лейди Катерин изпитваше замайващо чувство, че разговорът е ужасно интелектуален и на висок стил, но геройски продължи:
— Не съм съгласна, че вашата истина е самата истина! Придържам се до собствените си убеждения. Аз вярвам в нещата, каквито са, в човешките неща. — Тя се стегна, за да вложи голяма сила в изразите си, и отпусна чадъра така, че той легна преобърнат на земята до нея и придаде зелен оттенък на сянката й. — Аз вярвам, че нещата, които нямат значение, не съществуват! — заяви тя победоносно.
— Вашият свят е плосък? — попита той за проверка.
— Той си има свои хълмове и долини — поправи го тя.
— А какво ще кажете за това, че е кълбо?
Тя великолепно отби нападката:
— Празни приказки! Само един сложен начин да кажеш, че можеш да вървиш все на запад и да стигнеш у дома си без билет за връщане.
— Странен факт — помогна й той, — но който не заслужава да се мисли за него.
— Обаче вие размишлявате за подобни неща.
— Не ви липсва философия.
— Здрав разум. — И тя отново прибягна до чадъра за предназначената му цел. — Да предположим, че светът наистина е топка — отби тя нападката, — това още не го прави ханче, което може да се глътне. Не го прави дори и топка, с която може да се играе футбол. Но вие си го вярвате, защото е кръгъл и, току-виж, че сте го затъркаляли насам-натам.
— Имате доста добър философски поглед върху нещата — рече господин Семпак.
— Служи ми добре… мога да кажа — отвърна тя.
— Не знаех, че водите своя живот в такива прави линии. Аз мисля… мисля, че вашата философия не е по-лоша от моята. Доколкото засяга сегашните ви постъпки. Не можех да си представя, че сте стигнали чак до такива заключения.
— Стигнах до тях снощи и тази сутрин, защото вашите приказки ме посмутиха.
Господин Семпак се позабави с отговора. Той остана мълчаливо загледан в нея с такова изражение на лицето, каквото беше виждала и на други лица. А когато заговори, това, което каза преди всичко, не се различаваше от думите, които беше чувала след такова изражение в подобни случаи и преди.
— Предполагам, много хора са ви казвали, че сте извънредно красива и млада, и самоуверена, и умна.
Лейди Катерин посрещна погледа му с подчертана сериозност, макар и да ликуваше, че е изтръгнала толкова внимание от великия господин Семпак.
— Трябва ли да се преструвам, че не се мисля за хубава? — попита тя.
— Вие сте хубава и изпълнена с жизнерадост, самодоволна, уверена в себе си и във властта си чрез нас над своя свят. Естествено вие живеете със сегашното време. Естествено вие сте напълно в играта и не искате дори да помислите за времето, преди завесата да се беше вдигнала, а още по-малко за времето, когато завесата ще падне. Вие сте Животът в неговия апогей. Това личи от философията ви. Вашата религия е само да се молите за сполука и да благодарите за нея. Не бих искал да променя вашата философия. Но повечето от нас са съвсем други. Това, което е живот за вас, за повечето от нас е само „засега“.
— На света има твърде много от това „засега“ — каза лейди Катерин след мигновено размишление и му отправи още по-продължителен поглед.
— Какво бихте искали от нас?
— Да вярвате като мен, че това, което ни заобикаля, е тука и сега.
Очите на господин Семпак се сведоха към нейните крака. Мислите му като че бяха потънали до големи дълбини. Все още мрачно замислен, той се изправи и вдигна поглед до лицето й.
— Е — промълви той с едва доловима въздишка в гласа, — да започнем!
И като я хвана за лакътя на ръката, която държеше чадъра, и за по-далечното рамо с дългите си ръце, изправи я и я целуна много сериозно и грижливо по устата. Тя прие неговото внимание с почти недоловимо одобрение. Това беше много хубава сериозна целувка. Той я целуна без непристойна привързаност, но и без прекалено забавяне. Обаче снагата му потрепваше и това беше точно както трябваше да бъде. Те останаха притиснати един до друг няколкото мига, докато траеше целувката. Ръцете му я освободиха. И тогава, сякаш това обясняваше всичко, той каза:
— Исках да направя това.
— И се надявам, че сте задоволен? — засмя се тя като човек, който изразява изумление.
— Не задоволен, а… поуталожен. Да седнем ли пак? Ще ви бъде много по-удобно, ако седнете до мене тука.
— Вие сте най-забележителният мъж, когото съм срещала — каза лейди Катерин и прие предложението му.