Хърбърт Уелс
Засега (6) (Портрет на една дама)

V
Представата за „засега“

След като се качиха от столовата горе, когато всички членове на компанията, които живееха с настоящето и бяха доволни от него — полковник Булис и жена му, семейство Матисън, Джефри и лейди Гризуолд, Пъпи и господин Холбоулин, — се отделиха и отидоха да потърсят щастие в бриджа, разговорът около господин Семпак за неговия бъдещ велик свят на мира, справедливостта и труда се насочи главно към пречките и затрудненията, които все още лишаваха хората от обещаните щедрости на живота. Постоянството на творческия му устрем изглеждаше на госпожа Райландс геройско, но с него се смесваше търпение, което за нея бе почти нечовешко.

— Във всичко това има елемент на време — каза господин Семпак. — В един вестник долу видях съобщение за конференция на някаква политическа организация, май беше Независимата лейбъристка партия, и тя приела за свой лозунг с голямо въодушевление „Социализъм в нашето време“. Във вестника беше напечатан с големи заглавни букви. Какво са искали да кажат с това? Празни приказки? Нещо, с което да привлекат младежта? Или истински план да променят този свят на конкуренцията, да променят духа му, заплетените му, неопределени и често непроследими методи за двадесет или тридесет години? Да завъртят на сто и осемдесет градуса общите насоки на биологията за такъв кратък срок? Да хванат за гушата природата и традицията и да победят от първото посягане? Малка групичка зле осведомени хора. Фантастично! Да повярваш, че е възможно да се победи тъй скоро, е също такъв абсурд, както да не вярваш в промяна изобщо.

От масата за бридж долетя далечен възглас: „Правилно! Правилно!“

— Внимавайте в картите, господин партньоре! — укори гласът на лейди Гризуолд.

Полковник Булис вече не се обади.

— И все пак всички тези промени ще бъдат извършени и може да бъдат извършени много по-скоро — сигурен сам, че ще бъдат извършени много по-скоро, — отколкото повечето от нас предполагат. Промените в хорските дела настъпват с едно ускорение.

Той продължи с тази негова разсъдъчност, която така озадачаващо се люшкаше между студена жестокост и героична непоколебимост. Светът не бил още готов да постигне по-съществените и по-големи промени. Знанието много се разширило, но то трябвало да стигне огромни размери и да се разпространи в огромни размери, преди да може да се борави с положението в такъв мащаб, че да се осъществи истински световен мир, световна икономическа система, всесветски дисциплиниран и просветен живот. Напредъкът на психологията напоследък бил много голям, но той бил все още само в началото си. Докато тя отиде още по-напред, не бихме могли да направим нищо друго, освен да размишляваме и предначертаваме развитието на политическия живот на човечеството и образованието и религиозното обучение, които да ни доведат до нова фаза. Имало един минимум време, необходим за всеки напредък в мисълта и знанието. Бихме могли да подпомогнем и да ускорим процеса до известна граница, но тази граница била определена. Докато това знание се намери и бъде изковано, ние ще сме работници без сечива, войници без оръжие. Засега…

— Лесно е за нас да седим тука и да имаме търпение, но какво ще кажете за миньора, свил се и мокър, на тъмно в задушния въздух, заплашен от локаут през май? — каза Филип.

— Не мога да му помогна — отвърна невъзмутимо господин Семпак.

— Не можете сега — настоя Филип.

— Бог знае дали мога да му помогна изобщо някога. Защо да се преструвам? Ако той обяви стачка, може да пратя малко пари, но това надали е помощ. Защо да се преструвам? Той няма полза от мене. Също както не бих могъл да помогна, ако сега предадяха по радиото съобщение… имате ли тука радио?

— В кухнята — каза госпожа Райландс. — Те обичат музика.

— … че няколко кораба, пълни с хора, горят и потъват в Южния Атлантик. Никаква помощ не е възможна на това разстояние. Също както никой от нас не може да направи нищо за стотиците хиляди хора, които в същия този миг умират от рак. Няма смисъл да се мисли за такива неща.

Изражението на лицето на господин Семпак почти не се промени. Може би в гласа да се беше промъкнало ехо от някаква въздишка.

— Няма смисъл да се вълнуваме от такива неща. Дори може да причини вреда. Раковото заболяване ще бъде премахнато от живота от спокойни, небързащи, упорити мъже и жени, сдържащи и потискащи всяка тръпка на чувство, в болници и лаборатории. И подтикът, който ще победи рака, няма да е състраданието или ужасът; той ще бъде любопитството да разбереш как и защо.

— А желанието да помогнеш? — подхвърли лорд Тамар.

— Като оправдание за това любопитство — каза господин Семпак, — но не като подтик. Състраданието никога не е създало добър лекар, любовта никога не е създала добър поет. Желанието да помогнеш никога не е направило някое откритие.

— Но този миньор… — заговори Филип и по присъщия му обичай остави изречението недовършено.

— Миньорът е притиснат между пластовете в света на схващанията също както в мината. Ние не можем да отидем и да вдигнем пластовете от него изведнъж, в едно мигновение. Той трябва да доведе докрай борбата си със собственика на мината, който е също толкова сляп. По свой начин. Който е, поне физически, признавам го, много по-лек начин.

Тревожният поглед на Филип се спря за миг върху хубавата му жена.

— За миньорите животът е непоносим, собствениците на мините се лакомят не само за онова, което притежават, а за повече; по-младите лейбъристи искат да объркат положението с обща стачка и устрем към онова, което те наричат социална революция.

— Какво точно разбират под това? — попита лорд Тамар.

— Нищо точно. Левичарите са си втълпили, че социалното недоволство само по себе си е творческа движеща сила. Но не е. Възмущението никога не е родило добра революция и никога още не съм чувал за добра вечеря, сготвена от изгладнял готвач. Всичко, което тези смутове могат да направят, е да облекчат или да засилят натиска върху миньорите и да увеличат или намалят съвършено ненужното им подчинение на собствениците на въглища… с цената на неизвестно количество обща дезорганизация и загуби. Лично аз съчувствувам на миньорите, пресмятам двадесет и пет на сто върху платеното от мен за въглища и пращам тази сума на тях. Но не храня никакви лъжливи илюзии относно тази борба. Няма решение за всички тези разправии и страсти. Това е само давене на кучета. Преди да се сложи край на това потене на работници в мрака, умовете на хората трябва да се нагодят за нови схващания. Хората трябва да разберат, че добиването на въглища е обществена нужда и услуга, както пътищата и пощите. Услуга, която трябва да се заплаща и за която трябва да се полагат грижи. Всеки печели, ако има евтини и достъпни въглища. Концесиите за каменовъглени мини са остарели както таксата за правоползуване на пътища. Един ден на всекиго ще стане ясно, както то е ясно сега за кой да е добре осведомен човек, че ако държавата плаща всички разноски за експлоатиране на въглищата в страната и ги дава на цени като, да кажем, десет шилинга тонът, стимулът за всякакъв вид производство ще бъде толкова голям, искам да кажа, увеличението на облагаемите произведения ще бъде толкова голямо, че ще дава доход, много голям доход, на обществото като цяло. Миньорите ще станат обществена сила като бреговата охрана или пожарникарите.

— Вие смятате, че това е възможно? — попита Филип.

— Напълно. То е ясно. Но не е ясно за всекиго. Човек трябва да си даде сметка за разни факти и възможности. Въображението на хората трябва да се разпали и да се поддържа разпалено. Някаква спъваща злоба във всички ни… — Господин Семпак замълча. Той никога не довършваше изречение, когато това не беше нужно.

— Но добиването на въглища не се ограничава с нуждите на страната, където те се добиват — каза Филип. — Има и износна търговия.

— Което обърна въпроса съвсем наопаки — забеляза лорд Тамар.

— Когато подпомагате износа на въглища от Англия, подпомагате промишлената конкуренция в чужбина — каза Филип.

— Точно така. Докато продължаваме да водим икономическия живот на света в тези килийки и чекмедженца, които наричаме суверенни държави — отговори господин Семпак, — не ще можем да се справим с никой от тези други въпроси. Само временни и частични решения.

— До края на хилядолетието — промълви Филип.

— Докато се развидели повече — рече Семпак и добави замислено: — И се развиделява. Може би не от ден на ден, но от година на година.

Те продължиха да говорят за нравственото възпитание, което било необходимо, щом се налага съвременните общества да нагодят икономическия си живот към по-големите и по-уеднаквени методи, възможности за каквито възниквали навред, и когато говореха за това, господин Семпак накара съвременните училища и колежи да им се видят по-временни и по-преходни дори от железниците и фабриките. Отвъд прозирните им и чезнещи очертания той им нарисува видение на широк, свободен и деен живот за цялото човечество. На преден план — бъркотии, спречквания, загуби, безразсъдства, възможни войни и разрушения; по склоновете отвъд — обещания и събираща се групичка на просветените, които търсят и анализират, които скоро ще съставят план и ще започнат да прилагат нови методи и ново обучение. Нищо на света не било толкова важно, колкото умствените разработки, постижения и разпространяване на знанията на тези творчески личности, които не бивало да бъдат карани да бързат, но които много лесно можело да бъдат забавени, а без тези хора, освен съвсем случайно, не могло да се постигне нищо. Къде е ясното, лесносмилаемо обсъждане, необходимо, за да се освободят умовете от хиляди текущи мании и ограничения? Къде са училищата на новото време? Още ги нямало. Къде са могъщите армии от изследователи? Нищо нямало засега, освен любителски отряди, които блуждаели в пустошта и случайно се натъквали на едно или друго.

Себеоткриването, взаимното откриване на тези, от които се състояло това просветено малцинство, стана главна тема. Те изпъквали. Засега изпъквали само за самите тях. Борели се срещу природата вътрешно, в себе си, и извън. Борели се срещу безпросветността в тях си и около тях. Големите фрази останаха да стърчат в спомените на госпожа Райландс за този разговор като големи кристали в някоя скала:

„Огромните недомислия на човечеството…“

„Подсъзнателното извъртане и отбягване…“

„Леснотата, с която се разсейваме…“

„Склонността на човешкия ум да схваща, да се съгласява, а след това да пренебрегва; да разбира и въпреки това да губи интерес и да се отказва, преди самата мисъл за превръщане в действие да…“

„Ужасът от изолация поради несигурността, пораждана от стадното чувство. Ние се мъчим да се заразим от всяка епидемия на заблуждения, от страх да не бием на очи…“

„Умове, диви като зайци и като тях готови да се спотаят…“

— Когато искаме да тръгнат на лов в глутница — беше подсказал на това място господин Плантаджинет-Бъкън.

„Склонността на всичко човешко да се разгорещява и при всеки незначителен спор да причинява болка, която веднага убива всички по-широки интереси, засегнати…“

Големият разговор бе продължил да прескача от мисъл на мисъл и да се връща непрекъснато към понятието, което се изразява с думата „засега“. Дотолкова, доколкото те можеха да видят ясно живота, светът преставаше да бъде дом и се превръщаше само в място за изграждане на дом. На което сме се настанили временно. Неспособни още да заживеем пълен и цялостен живот.

Понеже нищо не било наред, нищо не било напълно правилно. Били сме живели условно. Нямало установено мерило за икономическа стойност; трябвало да живеем без мерила. Дори ако крадем, девизът ни бил: „Каквото намерим, е наше.“ Сметнем ли, че ни плащат повече от полагаемото се, кому можем да върнем надвзетото? Речем ли да се откажем от всичко, то щяло да изчезне като капка в жадния океан от зле платените и непроизводителните. Били сме оправдани да приемем живота, какъвто го намерим; в замяна, ако имаме времето и свободата, били сме длъжни да правим всичко по силите си да разширяваме знанието и да ускорим настъпването на великите дни на общия световен ред, всемирна правда, истинската цивилизация, съвършения живот, дните, които ще оправдаят Мъченичеството на човека. По много въпроси все още не сме знаели кое е право и кое криво. Не сме толкова живели, колкото спорели и грешили. Цялата област на половите отношения например била все още горски дебри, неизследвана; бродели сме в нея слепешком, водени от инстинкта. Вървели сме по такива пътеки, каквито сме намирали, без да можем да кажем дали са били отъпкани от хора или зверове. Не сме могли да кажем дали ще ни изведат на открито или по околен път до някое леговище. Вървели сме по тях или не сме им се доверявали и сме си пробивали път през трънаците.

— Но от време на време зърваме по някоя звезда! — каза господин Плантаджинет-Бъкън (най-хубавата ми забележка тази вечер, помисли си той).

— Или някоя светулка — обади се лейди Катерин.

Психологът, физиологът щели да разчистят тази джунгла след време.

Какви ли не прекрасни и великолепни неща можело да се срещнат на този свят. (Големите очи на господин Семпак се спряха върху лейди Катерин.) Но те се срещали случайно; те не могли да дадат цялостен живот. Не можело да вземеш един живот или няколко живота и да им създадеш съвършено съществуване, откъснати и усамотени, в блъскащ се слепешком свят. Човекът бил обществено животно и те не могли да бъдат богове в Италия, докато останел и един-единствен сакат в Китай или Перу; човек не можел да бъде джентълмен във всяко отношение, докато и един-единствен ниско платен миньор проклинал въглищата, които вадел за него. Най-многото, което човек можел да направи, за да стигне до съвършенството в живота сега, било да работи за бъдното величие. И да не се тревожи чак толкова много за случайните си грешки, за случайните си отклонения от правия път.

— Работа — рече той и се замисли. — Трябва да работим заради работата и да приемем, че щастието е полско цветенце, каквото си е. Някой ден хората ще отглеждат щастието си в градини, най-различни прекрасни щастия, щастия, отгледани в оранжерии, щастия през цялата година. Такива неща не са за нас. Те ще дойдат. Засега…

— Засега — откликна лорд Тамар.

Настъпи тази пауза, тъкмо преди да се обади госпожа Райландс.

И именно тогава господин Плантаджинет-Бъкън направи своята доста тъжна малка равносметка, както той разбираше същината на всичко това, изречена с неговия много въздържан и дисциплиниран смях, весел, без да е вулгарен:

— Виждам, че в целия ми живот всичко е било само засега. Засега. Дали съм живял? — Той сви рамене и разпери ръце. — Не, само съм прекарвал времето си засега.

И този път по изключение собствената му весела забележка рикошира и бодна самия него. Но тя не беше достатъчно искрена, за да завърши с нея. Незадоволителна.

— Eheul Fugaces^[1]! — с въздишка отрони той. Една безспорно елегантна допълнителна мисъл. Макар че някоя гръцка сентенция щеше да бъде по-добре. Или нещо малко по-непознато. Но пък хората толкова често не схващаха най-същественото, ако беше на гръцки или не банално. А освен другото не беше успял в момента да се сети за нещо гръцко или не банално. Трябва винаги да се прибягва до компромис. Компромис. Засега.

Той се задълбочи в мислите си и не чу нищо от забележителното пожелание за лека нощ, отправено от госпожа Райландс към господин Семпак.

Доста дълго господин Плантаджинет-Бъкън седя на леглото в очарователната си стая в кулата, без да се съблече, умислен, обзет от съвсем необичайно недоволство към себе си въпреки прекрасните гледки на юг, север, изток и запад пред него, брега и планините и очертанията на дървета. Обичаше да мисли за съществуването си като за нещо много съвършено, изискано, издържано и беше огорчен от собствената си духовитост за „прекарването на живота засега“. Това се преплиташе с друга нова и неприятна мисъл, че ако изискаността ти е ефектна или дори забележителна, тя не може всъщност да бъде изисканост. Някои от тези европейци постигаха своеобразна непреднамереност в изискаността си. Караха те да се съмняваш в нея. Трябва ли човек да отиде дотам, че да кара хората да се съмняват в нея? Има ли такова нещо като натрапчива изисканост?

След малко господин Плантаджинет-Бъкън стана и се загледа в огледалото, като променяше ъгъла на зрението, докато най-после съвсем сериозно си отправи влюбен поглед през рамо. Разпери ръце, своите много забележителни бели ръце. След това се завъртя на пръстите на единия крак и накрая застана в замислена поза със скръстени ръце, сякаш се съветваше с брилянтния си пръстен.

Той сравняваше себе си с господин Семпак. Бореше се с объркващите го възможности в излагането на най-голи факти и мнения да се крие по-неуловима изтънченост, отколкото бе подозирал досега, както и нещо стилно в материален образ, който изглежда като захвърлен на бунище от някоя талига.

Недоволството му се изостри.

— Малък празноглавец! — каза той на елегантната фигура в огледалото. Изражението й остана враждебно. Той се принизи до грубост.

— Хапльо! — рече той.

Господин Плантаджинет-Бъкън рязко обърна гръб на огледалото и започна да се съблича, методично, както му беше обичаят.