Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Meanwhile, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Сидер Флорин, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Х. Дж. Уелс.
Невидимия, Разкази, Засега
Английска, Първо издание
Редактор: Христо Кънев
Художник: Иван Кьосев
Художнник-редактор: Ясен Васев
Коректор: Лиляна Малякова
Дадена за набор юни 1980 г.
Подписана за печат ноември 1980 г.
Излязла от печат декември 1980 г.
Формат 84х108/32 Печатни коли 33,5
Издателски коли 28,14 УИК 29,98
Цена 4,08 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1980
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- —Добавяне
IV
Великият век, който идва
На мнозина слушатели големият разговор, подхванат в Каза Тераджена от господин Семпак, щеше да се види много по-малко чудесен и оригинален, отколкото на госпожа Райландс и групата млади хора около нея. Защото в края на краищата той, кажи-речи, не беше нещо повече от изброяване и сглобяване на главните градивни предложения за уреждане на човешките дела, натрупали се в такова множество през последните няколко десетилетия. Той не се виждаше ни най-малко чудесен на господин Плантаджинет-Бъкън, макар и да си признаваше, че му е бил интересен и забавен. Господин Плантаджинет-Бъкън беше съвсем сигурен, че е чувал всичко това и преди, но, от друга страна, както повечето висококултурни и европеизирани американци, беше приучил себе си да гледа по този начин на всичко, леко да се усмихва и да дава това да се разбере мълком, със своеобразна подчертана дискретност. Знаеше, че ако има нещо забранено за американеца, то е да бъде наивен. За да запази своето положение, американецът не бива да допусне да го заподозрат в такова нещо. Не бива никога да бъде наивен, никога да не се изненадва, никога да не бъде искрен. Само с най-неотстъпна прикритост, най-настойчива уклончивост, с изтънчена изисканост, подкрепена с желязна решителност, и цинизъм, на който никога не липсва пълнота, може да се надява да докаже колко безкрайно далече е той както от дървената колиба в горски пущинаци, така и от Белия дом, и да запази чувството на собствено достойнство сред префинеността на Европа.
Така господин Плантаджинет-Бъкън играеше ролята на не чак много необходим суфльор на господин Семпак, помагаше му дискретно в трудни моменти и отброяваше на пръсти доводите му с вид на човек, напълно готов за какво ли не.
Основният довод на господин Семпак, върху който бяха изградени всичките му други доводи, беше обобщаващото и необоримо изявление за преходната и краткотрайна природа на институциите, обичаите и привичките, обноските, похватите и средствата, сред които живеят той и събеседниците му. И господин Семпак не само притежаваше способността да не е всъщност частица от всичко това самият той, да се пренася назад, преди те да са съществували, или напред, когато те ще са отминали, но да налага същото качество на относителна трайност върху мислите на слушателите си. Притежаваше качеството не толкова той да бъде скоропреходен, колкото да седи със слушателите си и да наблюдава как всичко друго минава край тях.
Човешкият ум се очертаваше като относително безсмъртен сред всичките мимолетни неща. Тази прекрасна къща се превръщаше в нещо като палатка, която ей сега ще бъде прибрана и отнесена, а прочутата градина — в огромен букет цветя, донесен от всички краища на земята само за да го погледат и да му се порадват за малко, а след това да повехне и да бъде разпръснат. Къщата бе построена около сарацинска стражева кула, послужила за стожер; навред, докъдето стигаха основите й, затрупани отломки от полиран мрамор, бюстове и изпочупени провинциални статуи напомняха за римските й предшественици, но щом ги допреше Семпак, тези мраморни богове и императори се превръщаха в купчина смет, останала от последния наемател, накъсани снимки и стари разписки. Виа Аурелиа прорязваше дълбоко землището между високи стени и при един мост, където градината минаваше през този исторически дол, някой беше сложил камък с надпис, за да напомня, че на една или друга официално установена дата тука е минал еди-кой си император и еди-кой си папа, Николо Макиавели и Наполеон Бонапарт. Тези видения едва ли изглеждаха по-далечни от записите в голямата подвързана с кожа Книга за посетителите в хола за предстоящи посещения, господин Гладстон и крал Едуард VII, австрийската императрица и господин Кейр Харди[1].
От време на време при разни промени в градината бяха изравяли надгробни плочи, които са стояли край пътя. Една, надписана съвсем просто „Амена Луцина“ — само това и нищо повече, приличаше на нежна, току-що отронена въздишка. Госпожа Райландс я беше сложила изправена пак в оградено кътче с трева и пурпурни цветя. Хората говореха там за Луцина, сякаш тя все още можеше да ги чуе.
Всичко тръпнеше в очакване на по-нататъшни преобразования, защото италианците имаха грандиозен план да възкресят полузаличените следи на Виа Аурелия като съвременен автомобилен път — продължение на Гранд Горниш. Всичко минаваше оттук и всичко отминаваше: модното в живота и в дома, у хората, в схващанията; то като че ли наистина минаваше твърде бързо, ако времето се мереше с мащаба, приложим за тези полуизровени скелети на кроманьонци[2] и грималдийци[3], сложени сега грижливо под стъклени похлупаци в голямата пещера на Роше Руж, която едва се виждаше от прозорците на трапезарията. Тази огромна пещера бе още черна от пепелта на праисторически огньове, почти толкова явни, колкото следите от вчерашен пикник. Дори и странният предшественик на човека с грубо одяланите му с кремък колове беше тука онзиденшно явление. Неговите оръдия на труда бяха пръснати и останали в по-дълбоките наносни пластове в пещерата като играчки на някое току-що изпратено да спи дете. С един замах на голямата си ръка господин Семпак можеше да обхване цялото протежение на човешката история.
— Утопиите, казвате, отричат това, което е сега — рече господин Семпак. — Че и вчерашният и утрешният ден отричат това, което е сега.
Той накара госпожа Райландс да се почувствува като човек, стреснал се от сън в купе на експресен влак, което в съня си е виждал като къща.
Полковник Булис трябваше да чуе, че милата му Британска империя е просъществувала едва един човешки живот.
— Тя значително се разшири с идването на параходите — каза господин Семпак; — тя се крепи на параходите. Колко ли още ще трае параходът?
Преди парахода тя обхващала само смалилите се останки от империята на Джордж III. По-голямата част от Америка била загубена. Английското владичество в Индия било търговско владение, по-малко от една трета от сегашните му размери. Канада, Капщат били крайбрежни колонии.
Полковник Булис беше от тази разновидност англичани, които вярват като в един от черковните догмати, че английското знаме „не е отстъпвало хиляда години в бой и бури“ от 1800 година насам. Ако някой му кажеше, че звездното щатско знаме е по-старо от английското, той би могъл да го убие. Империя на парахода! Ами Нелсън[4] и бойният флот? Ами Източноиндийското дружество[5]? Ами Рали[6]? Ами битката при Ажанкур[7]? За миг го облада желание да скочи и да убие господин Семпак, но тъкмо тогава даваше своя анонс, а човек трябва да върши най-важните неща на първо място.
И докато караше уважението към всичко признато за сила да заприлича на самоизмама на деца, твърде незрели още, за да си дадат сметка за реалността на силата, господин Семпак същевременно разви идеята за най-чудновати и най-дръзки нововъведения за начина на човешкия живот в кръга на това, което бе непосредствено осъществимо. В миналото човешкият род бил тласкан напред от промяната; сега му била дадена властта сам да прави промените. Той не проповядваше настъпването на Великия век — приемаше го като нещо естествено. Оставяше на скептика да докаже защо той няма да настъпи. Разглеждаше напредъка и задълбочаването на науката като нещо неизбежно. Засега толкова малко хора правят това. Напредъкът на науката можел да се забавя или ускорява, но как можело да се спре развитието й? И как можело непостоянните прищевки на хорската глупост да устояват вечно на непоколебимия устрем към това непрекъснато растящо, непрекъснато задълбочаващо се просветление? У недодялания господин Семпак, седнал дълбоко в ниското канапе, нямаше никакво пророческо фантазьорство. Той караше другите да изглеждат фантазьори. Той просто молеше всички да бъдат логични.
За известно време разговорът се занимаваше с главните перспективи на това хилядолетие, което господин Семпак разглеждаше толкова спокойно като вероятно и може би неоспоримо постижение за злочестия и объркан човешки род. Той прояви безкрайно, вбесяващо търпение. Една вечер, така да се каже, в човешкия ум се родила мисълта сами да се разпореждаме със съдбините си. Имало ли е утопии преди дните на Платон? Господин Семпак не знаел. И представата за своеволни и съзидателни промени била все още чужда и непонятна за повечето хора. Намирали се предостатъчно такива, които могли да имат подобна представа не повече от тази на заек. Големите му сиви очи се поспряха за миг върху полковник Булис и замислено се насочиха към семейство Матисън.
— Въпросът е как да се справим с тях — помисли на глас госпожа Райландс, като проследи погледа на големите сиви очи.
— Те всички ще умрат — обади се лорд Тамар.
— И още колко ще се родят — каза Филип, следвайки собствените си мисли, без да долови за кого се отнасяха горните забележки.
— Човек не се съветва с котката, когато си сменя жилището — забеляза господин Семпак.
— Но дали такава потайност е точно това, което може да се нарече… демокрация? — попита господин Плантаджинет-Бъкън с престорен протест.
— Човек дори не изпъжда котката от стаята, когато обсъжда възнамеряваните промени — отговори господин Семпак и приключи с демокрацията.
Едва в днешните дни предстоящите намерения на човечеството ставали достатъчно ясни и пълни за нас, за да можем да мечтаем за някакво организирано и пълно усилие да ги осъществим. Ранните утопии никога не са претендирали да бъдат нещо повече от предложения. Твърде често смекчени с предразполагащ смях. Но през последните две столетия човешкото въображение стигнало до необятни свободи. Кроежите ни ставали все посмели и по-всестранни. Всеки интелигентен човек, лишен от мании, не можел да не вярва, че световно политическо единство е не само възможно, но и желателно. Всеки, който разбирал от тези въпроси, бил на път да си даде сметка, че светът има нужда само от един вид пари, а не толкова много валути, и щял да бъде безгранично по-богат и по-добре, ако се управлявал като единна икономическа система. Това били нови идеи, също както някога идеята за околосветско плаване била нова идея, но те се ширели, те щели да се разпространят.
— Обаче как ще се осъществят на дело? — запита младият мъж от Женева.
— Това ще дойде. Лабораторията, в която вие работите, е едва първата от многото. Обществото на народите е само първи проект за предварителен опит.
Лорд Тамар прояви пристрастно разположение към своето Общество на народите. Той го смятал за нещо повече от това.
Парламенти на нациите, каза господин Семпак, не водели към разрешаване загадката на войната. Всяко разногласие подновявало възможността да избухне война. Всеки траен мир в света е бил и занапред трябвало да бъде мир, поддържан от едно правителство. Когато хората говорели за „Pax Romana“[8] и „Pax Britannica“[9], те имали пред вид една върховна власт. Всяка върховна власт имала за предпоставка вътрешен мир; всеки вътрешен мир предполагал осъществена върховна власт. За „Pax Mundi“[10] можело да има само една върховна власт. Било малко трудно за хора, израснали под знака на старите традиции на нацията и империята, да го разберат и да приемат последиците; но винаги имало идващо на смяна ново поколение, готово да погледне сериозно на новите идеи. Хората виждали историята в нова светлина и политическите им представи се прераждали. Пътят към този последен мир можел да бъде дълъг и труден, но не толкова дълъг и труден, както предполагали толкова много хора, забили нос във вестниците.
— Да можеше човек да го повярва… — въздъхна лейди Тамар.
Господин Семпак остави политиката и икономиката със сигурната си надежда за единна световна държава и единна световна търговия, изгряла благосклонно в интелектуалните им небеса, и заговори за отражението на научния ред в човешките дела върху индивидуалния живот. Удивително било, мислел си той, колко малко внимание обръщат хората на това, което им разкриват медицината, физиологията и психологията. Но тези неща стигали до тях само през мъглата на извращението така окарикатурени, че губели всякакво практическо значение, преобразени като глупави хрумвания на една класа чудновато надарени ексцентрици. Имало дълбока пропаст между човека на науката и обикновения човек — пресата. Така че общата маса не подозирала избавлението от болка и умора, притока на сила, регулирането на една или друга смущаваща функция или пречеща слабост, които би могла да ни предложи тази наука още сега.
Още по-малко би могла тя да си представи запасите от енергия и свобода, които ни предричат тези първи постигнати резултати. Съвременната психология, съвсем неподозирана от масите, подготвяла почва за образование, което щяло да освободи хората от тежкото бреме на обичайната и вродена самоизмама; тя откривала пътя към по-пълнокръвен и по-съдържателен обществен и политически живот. Моралната атмосфера на света, също както и броят на населението и гладът на света се поддавали на регулиране — когато хората смятали за целесъобразно да ги регулират. За миг или два, докато господин Семпак говореше, на госпожа Райландс се стори, че в стаята са нахълтали духове — високи, внушителни, дружелюбни същества, предварили времето си на човек на бъдещето, щастливи, мъдри и могъщи. Те сякаш бяха дошли да посетят миналото в Каза Тераджена, както тя бе понякога посещавала костите на починалите в пещерите на Роше Руж. Защо бяха дошли в стаята? Дали защото тези дружелюбни и пряко заинтересувани посетители бяха рожби на мислите, които будеше този задълбочен разговор?
— Няма никаква неумолима необходимост човекът да се подлага на каквито и да било мъки — каза господин Семпак; — абсолютно никаква. Няма никакво безусловно основание всяко новородено дете да не се ражда щастливо за един живот, изпълнен с енергия, интерес и благополучие. И да има такова основание, аз не съм чул за подобна необходимост. Кажете ми каква е тя.
— Бомбачо е католик — каза господин Плантаджинет-Бъкън, като погледна през рамо, за да се увери, че в стаята нямаше слуги. — Той вярва, че е имало грехопадение.
— А ние вярваме ли? — попита господин Семпак.
Пъпи Кларджис с цигара в уста направи скришна гримаса на Джефри, но доктрината на грехопадението бе отмината без разисквания.
— Защо тогава никой не е щастлив сега? — попита госпожа Булис.
— Второстепенни причини — заяви господин Плантаджинет-Бъкън. — Може и да няма непреодолима пречка за един земен рай, но все пак трябва да намерим пътя към него.
— Това отнема много време — забеляза Филип.
— Всичко, което е по-дълго от един човешки живот, е много време — каза господин Семпак. — Но запомнете, че за всички практически цели, щом минете тази граница, няма срок, който да е много по-дълъг от всеки друг.
Господин Плантаджинет-Бъкън помисли за миг и се съгласи сърдечно, сякаш бе срещнал отдавна загубен приятел, но в първия момент това се стори на госпожа Райландс като доста неприятен опит да обясни Айнщайн.
— Няма значение дали ще потрябват за това шест поколения или шестстотин — забеляза господин Плантаджинет-Бъкън.
— Освен за самите поколения — обади се Филип.
— Но кой иска този свят на дървени философи? — чу се възмутеният глас на Джефри.
— Например аз — отговори господин Семпак.
— Той би ме отегчил до смърт!
— Мнозина от нас са отегчени до влудяване от сегашното положение на нещата. И мнозина други ще стигнат до същото. Прогресът винаги е бил сражение на отегчените срещу доволните и безнадеждните. Ако ви харесва този свят с неговите болести и разочарования, неговият робски труд, домогвания и незадоволени нужди, безкрайните му разпри и безсмислена тирания и жестокост, дребнавостта на сегашните му занимания — толкова грозно противопоставени на безмилостното и страхотно насилие, към което той явно върви, ако ви харесва този свят, казвам ви: защищавайте го. Но аз искам да го оставя в миналото колкото мога по-пълно и колкото мога по-скоро, преди да се е превърнал в кошмар. И затова ще бъда против вас. Аз съм за прогреса. Аз вярвам в прогреса. Да работя за прогреса, за мен е най-реалното нещо в живота. Ако някой дойдеше да ме извести и ми кажеше с абсолютна убедителност за мен: „Това е то. Не може никога да стане по-добре“, не бих продължил да живея този живот и двадесет и четири часа.
Джефри като че ли нямаше готов отговор. На лицето му се изписа упоритото изражение на ученик, комуто четат морал. Този човек, да го вземат дяволите, умееше да говори. И се отпусна тъкмо на вечеря! Дълги изречения! Книжни изрази! Нямаше да има разлика, ако Филип беше довел някой уличен проповедник. Уличен проповедник — ето какво е той! Така трябва да го наречем! Джефри кимна, като човек, който иска да каже „Чували сме всичко това!“, и много делово посегна към маслото. Човек трябва да си похапне масълце, каквито глупости и да му разправят. Нима ще го карате да чака, докато свършат всички тия разглаголствувания, та да си вземе масло!
— Няма чак толкова много за какво да спорим в един свят, който може да ни подари такъв залез, какъвто имахме тази вечер, според мене — каза господин Плантаджинет-Бъкън. — Тази просторна стая! И всичките тези прекрасни цветя!
— Но залези и цветя ще има в кой да е човешки свят — забеляза господин Семпак.
Господин Плантаджинет-Бъкън малко закъсня с отговора си, но той доведе до задълбочени философски спорове; господин Плантаджинет-Бъкън си го хареса и беше доволен.
— Но може би на един не чак толкова тъмен фон, че да можем да им се възхищаваме — каза той.