Хърбърт Уелс
Засега (36) (Портрет на една дама)

XXII
Бързеите

От няколко дена госпожа Райландс бе обзета от някаква голяма леност, отпадналост и на ума, и на тялото. Тя лежеше сега в леглото и обмисляше писмото на Филип, толкова смело, буйно и живо в това сенчесто спокойствие. Листовете лежаха на кувертюрата и от тях като че ли се чуваха слаби отгласи на бунт и битка. Няма съмнение, че онази нощ той е щял да изскочи вбесен в градината и да се бие. Какво друго би могъл да направи? Той е щял да спаси Винчигера насилствено. Могло е да има убити и всичко щеше да бъде различно. Е, тя се радваше, че то не се е случило. Но писмото му беше добро, много добро и тя усещаше, че той ще устои на думата си и ще играе, за да спечели своите игри, както старият Идънсоук печелеше неговите, но с възвишена цел пред себе си и с жива душа. Беше добре, но въпреки всичко точно сега това писмо я беше уморило и тя не се опита да го препрочете, след като го свърши. С Филип всичко беше наред. За известно време нещата трябваше да останат така.

Животът е нещо, което не те оставя на мира. Тя си припомни фигурата на Семпак, така склонна да заема бездейни пози, и как борческа необходимост, удивително приличаща на Филип в лицето, си пробиваше път през неговата съпротивяваща се всестранна мъдрост. Тя обичаше Филип, тя беше подтикнала Филип да се отдаде на тази бушуваща целенасочена дейност, ала тъкмо сега имаше и сянка от някакво неудоволствие, че я кара да върви по пътя, който самата тя му беше посочила. В сегашното й настроение енергията на Филип се сливаше мислено с ритащата, боричкаща се енергия вътре в нея, която се държеше вече като още един Филип, стремящ се да се пребори със света. Тя все още мислеше за детето си като „То“ и се чудеше колко малко си е представяла неговата индивидуалност или си е давала труд да помисли за неговите перспективи в живота. Беше разпитвала госпожа Макманъс и научила колко широко разпространено е това безразличие на въображението у бъдещи майки. Няколко пъти в мечтите си беше виждала нещо възхитително в детски образ да се мярка из голямата градина, но тези мечти бяха все неясни, а сега излизаше, че То нямаше да прекара детството си в градината. Филип и те ще трябва да напуснат Каза Тераджена. Той, тя и То. Тя не искаше да напусне Каза Тераджена. Не искаше вече да напусне тази стая и това легло.

Знаеше, че това е настроение. Знаеше, че когато му дойде времето, ще напусне Каза Тераджена, без да падне духом. Филип беше неин другар, закрилник и водач, и накъдето я поведеше, тя щеше да отиде. Но този следобед виждаше това безстрастно, като приет факт при нейното положение и нравствени схващания. Градината й беше станала много скъпа през последните няколко седмици, много близка, изпълнена със значение. Нали тука за първи път бе изпитала чувството за близостта на бога, което я успокояваше и крепеше толкова много! Щеше да й е мъчно да напусне това място. Но присъствието на бога можеше да се почувствува на много други места. И тя щеше да помни.

Имаше тука нещо, което умът й правеше усилие да задържи и провери. Това усещане на бога беше въпрос, по който трябваше да пише на Филип. Никога не беше му казвала за това. То беше много тайно и трудно да се разкаже. Няколко дена вече размишляваше за това. Вчера и целия ден завчера беше изпитвала особено желание да разтребва. Искаше всичко да бъде прибрано, в пълен ред. Беше накарала Франт да извади дрехите и бельото от чекмеджетата и скриновете и й помага да ги нареди с безукорна старателност. Подреди писмената си маса и изравни с най-голяма точност редицата малки справочници. Бележникът със зелени кожени корици бе най-внимателно поправен и най-после умът й се спря върху една заключителна подробност на разтребването, която оставаше да извърши: да обясни на Филип за своя бог. Но сега я мързеше не по-малко, отколкото й се искаше всичко да е в ред. Беше взела лист да пише, но веднага реши да си легне. Странно тревожещо чувство я беше обзело, когато бе седнала да пише — ново възбуждащо чувство. Щеше да си почине малко и след това да пише.

Беше много важно Филип да чуе от нея за нейния бог. Това беше единственото нещо, което липсваше, според нея, в последните му писма. Те звучаха толкова жестоко и заядливо — „свадливо“ беше правилната дума; бяха свадливи и враждебни, защото им липсваше всякакво чувство за това всемогъщо спокойствие оттатък и отвъд и около всичките подробности и противоречия в живота. Филип беше открил повелителната наложителност да се живее правилно, но трябваше още да усети Приятеля и Отеца, който прави всички правилни неща да бъдат правилни. „Приятел и Отец“ казваха хората, и „Той“, но тези думи бяха несполучливи, както детските глинени модели на хубостта и живота. Казва се „Той“, защото, изглежда, има повече воля и целенасоченост в „Той“, отколкото в „Тя“ или „То“, но въпреки всичко това местоимение заблуждаваше, понеже криеше в себе си значението „мъж“. Това, което крепеше света за нея, не беше личност, а безкрайно повече от личност. Както една личност е много повече от куп непотребни неща. И все пак трябваше да се казва „Той“!

Сега вече скоро и близо до нея бе решителният момент на майчинството. Тя знаеше, че да родиш първото си дете, е по-опасно от упражняването на най-опасната професия. Случват се нередни неща. Въпреки това не изпитваше тревога пред тази очакваща я физическа буря. От известно време насам беше спокойна духом както никога преди в живота. Струваше й се, че се носи бързо по широк плавен поток, приближаващ неотклонно към тясно ждрело и неизбежни бързеи. Безстрашно се беше носила нататък от толкова дни. Върху тази спокойна повърхност всичко се оглеждаше с особената яркост и яснота на отразените образи. Защо не я беше страх?

Вече имаше въртопи. Крехката ладия на нейното същество се беше въртяла и люшкала неведнъж. Можеше да го изтърпи. Нямаше нужда от Филип, нито от някоя успокояваща ръка. Филип беше добър човек и тя го обичаше, но нямаше нищичко против това, че е далече от нея. Не й липсваше спокойствие и смелост, вътрешно в нея и наоколо. Тя си шепнеше библейското „И да ме порази, пак ще се осланям на него“. Погледът й падна върху листовете на Филиповото писмо, което можеше да досегне с пръсти, и въпреки това струваше й се, че е на десет хиляди мили от нея. Всичко това сега не я засягаше, беше далечно и за известно време съвсем маловажно — можеше да почака; засега тя беше със своя бог. Тъй близо, тъй осезателно близо беше той до нея, че цялото й същество бе погълнато от неговото. Той щеше да бъде с нея в мрака; щеше да бъде с нея в неизвестността и болките.

Нещо се размърда в нея; тя протегна ръка и взе малкия бележник със зелена кожена подвързия, който лежеше на нощното й шкафче. Трябваше да разправи всичко това на Филип. А беше толкова трудно да го разкаже на Филип. Сега. Трудно да го каже на Филип, когато и да било. Щеше да запише нещичко от всичко това, ако можеше, за в случай че… Кой знае защо, ръката не я слушаше, но тя успя да надраска думите, които я крепяха: „И да ме порази, пак ще се осланям на него.“

Усети внезапна болка, непривична, настойчива болка, която я накара да побърза да остави писането настрана и да натисне копчето на звънеца, който щеше да извика госпожа Макманъс на поста. Бележникът със зелени кожени корици падна на пода и беше забравен.

Беше стигнала до бързеите.