Хърбърт Уелс
Засега (35) (Портрет на една дама)

XXI
Четвъртото истинско писмо на Филип

Минаха два дена след завръщането на госпожа Райландс в Каза Тераджена, преди поредицата бележчици и картички от Филип да бъде прекъсната отново от обемисто писмо, този път гигантско, което започваше с дълго описание на завръщането на пророка Семпак в собствения му дом. Това описание, изглежда, е било написано преди няколко дена; почеркът и хартията бяха по-други, отколкото на следващите листа.

То представяше този едър, безреден човек в собствената му, характерна за него обстановка. Отривистите, тромави и тук-там проницателни изречения на Филип придобиваха от време на време новоспечелена лекота и обрисуваха Семпак като голяма, но повалена въпросителна, проснала се през целия свят. Изглежда, беше доста повече пострадал, отколкото бяха предположили отначало лекарите. Имаше мъчително изкълчване на костта в едната китка и нещо пукнато в края на едно ребро. Наложило се Филип да чака по-дълго, отколкото бе предполагал, докато направят рентгенови снимки и една малка операция, и след това закарал великия мъж не със собствената си луксозна кола, а със специална линейка в дома му в Дорсетшър.

Филип явно е бил изненадан от къщата на Семпак. „Бях очаквал нещо много обикновено, нещо като малка, квадратна, сериозна къщичка, взета от популярно архитектурно списание, с доста неприятна и неуслужлива икономка — пишеше той, — но в същност той се е наредил чудно. Стегнато и хубаво.“ Оказало се, че къщата била построена специално за нейния обитател на склона и близо до гребена на дълъг хълм, проточил се между Корф и Стъдланд; на хартията за писма пишеше „Бренском Хил“. „Наоколо няма други къщи, което е някак типично за него, а над нея има групи надгробни могили, което донякъде е също много характерно. Той винаги е с единия крак в праисторията. Ако някога му се случи да хване кремъчно сечиво, ще го направи така, сякаш току-що го е оставил.“

Къщата била малка, но стените не се виждали от книги, простирала се към светлината, а хълмът и купчинка дървета спирали бурните пристъпи на югозападния вятър. Той работел до голям прозорец от огледално стъкло с веранда отпред, обърната на юг.

„Оттам се открива обширна гледка. Големи равнинни пространства, а после мочурливите низини на Пул Харбър към север; с Борнмът и предградията му, разстлали се ниско оттатък водите, със запалващи се светлинки в здрача. Прилича му на нашия Семпак да има прозорец с гледка, която стига далече в пространството и отвъд пространството, с мили и мили, с разнообразен климат, с облаци или бавни мъгли тук и слънчев блясък там. «Виждам как наближават гръмотевични бури и отминават проливни дъждове — каза ми той, — като добитък, бродещ през полето.»

Има една госпожа Сидън, нещо като икономка, която при нужда пише на машина, жена с интересно лице и спокойно държане, прикриващо някакъв тлеещ огън. Тя явно го обожава. Има вродени качества на добра болногледачка. В къщата има едно очарователно десет-дванадесетгодишно момиченце, с което Семпак е в най-приятелски отношения; момиченцето е нейно. Семпак не благоволи да даде някакви обяснения, но аз имам чувството, че зад икономката се крие някаква история. Макар той и да не каза нищо, тя се изтърва с някоя и друга фраза. Беше разстроена и разчувствувана повече, отколкото би била една обикновена прислужница или градинска работничка, когато го доведох в това смазано състояние. Тя ме хареса от самото начало, понеже беше толкова очебийно, че съм го обикнал, и трогната от това положение, се поотпусна. Имала някаква извънредно голяма причина да му бъде благодарна. Беше готова за признания, но аз реших, че те не ми влизат в работата. Предполагам и заключавам, че по някое време е «извършила нещо», нещо доста сериозно, бих могъл дори да си представя съдилище и нещо углавно (в една-две нейни фрази имаше намек), и той я спасил от кашата, в която се забъркала, и се отнесъл към нея като към всеки друг почтен човек. Поставил я на крака, когато била изпаднала, и не говорил много за стореното. Всичко това може да е фантазия от моя страна, но във всеки случай нашият Семпак си има дом, което никога не съм подозирал, и то крайно уютен, което още по-малко съм предполагал; за него нежно се грижат и е заобиколен от прелест, английска прелест с дъжд и зеленина, и сива, мека слънчева светлина, което по свой начин е почти толкова прелестно, колкото прекрасният слънчев жар, каменното великолепие, наситеността и яркостта на цветовете на скъпата стара Тераджена.

Останах там три нощи и може да отида пак, ако успея да откъсна малко време, преди да се върна при теб. Той не може много да пише. За известно време е само с една ръка. Настанен е на удобна кушетка до големия прозорец, лежи и наблюдава как късната английска пролет преминава в меко английско лято. На преден план има една педя градинка, а след нея цялото това пространство. Тази злополука и налагащото се бездействие, и другите неща, които му се случили напоследък, ходът на обществените и политическите събития в света като че ли са се наговорили да го накарат да се замисли за себе си и своя живот и да си зададе доста нови въпроси. Като въпросите, каквито си задаваме всички. Той го изрази по-хубаво, отколкото мога да го изразя аз. Сравни го с пътници, които се качват на високи планини. Дълго време виждаш пътя далече напред, ясно и сигурно. После изведнъж разбираш, че има дълбока долина, може би ждрело, което изобщо не си подозирал. Стигаш дотам, поглеждаш надолу и се обезсърчаваш.“

Филип — помисли си жена му — се учи да пише и се учи много бързо. Това нямаше да е възможно преди няколко седмици. Беше много съобразителен, когато си дадеше труд. Явно беше чел много и несигурността в правописа му изчезваше. Всичките му спящи спомени за значението на думите се съживяваха. Трябва да има хиляди хора — мислеше си тя, — които имат нужда само от достатъчен подтик, за да се освободят по този начин от такава словесна скованост, която им е пречила да се изразяват.

Той навлизаше в любовната история на Семпак с лейди Катерин. В това, което пишеше, прозвучаваше нотка на изненада, че едно толкова зряло и непохватно същество може да мисли за страстна любов. „Ние се движим, скъпа моя Сина, в свят на неподозирани чудеса. Едва сега започвам да разбирам, че петдесет, дори шестдесетгодишни хора все още могат да се влюбват. И да бъдат страхотно покрусени, когато не сполучат.“ Още повече Филип се чудеше, че някой може да се влюби в лейди Катерин. Това хвърли нова светлина в света на Синтия, когато прочете за непрестореното изумление на мъжа си, че тази чудно прелестна жена може да плени някого. „Той трябва да е сляп — пишеше Филип — за неща толкова очевидни, колкото очевидно е за мене, че едно по едно е равно на едно.“ Този млад мъж продължаваше с яснота на мисълта, която бе освежително брутална: „Не мога да си представя някой да я обича. Не мога да си представя някой да я ухажва искрено. Мнозина от нас, скъпа Сина, могат да се любят с всякакви жени и играта е така привлекателна, че се иска усилие да не кривнеш по този път. Но аз имам пред вид да я залюби завинаги и окончателно — и двете. Това не мога да си представя.“

Колко е хубаво — помисли си тя — съпруг и съпруга да си говорят напълно искрено и открито за тези неща!

„Но Катерин не иска любов, нито дори хубаво, буйно сладострастие; тя иска лигаво взаимно превъзнасяне. Нещо като «Ти и аз да бъдем герои». Тя не може да даде никому нищо, освен да се почувствува, че се е облякъл като Ричард Лъвското сърце^[1] за бал с маски. Човек не може дори да се посмее с нея. Тя е била създадена от природата и изрисувана, след като се е родила. Нито една естествена гальовна дума. Нито сянка от нежност. Поза и перчене. Любов с фалшив блясък. Тя и нейният превъплътен арменец Фирон-Оуен, който претендира да е благороден английски аристократ, са си лика-прилика. Големите моменти за тях са, когато влизат в стая, където има много хора. Да бият на очи — това е връхната точка. Ако не можеше да бъде проститутка, би станала дъска за афиши. За да я гледат. Какво може да види в нея човек с качествата на Семпак, не мога да проумея. Какво е видял в нея? Не вярвам изобщо да е видял нещо. Предполагам, че тя просто се е съблякла за тая цел и се нахвърлила отгоре му, а той видял нещо, което с пълно право беше забравил от години, ярко осветено от италианското слънце: женско същество от този род. И той се върнал към стихията на онова, от което всички сме изникнали, наперил се, закукуригал. И какво станало! Кокошката не го погледнала повече.“

Филип се показа проницателен дотук — помисли жена му, — но това, което следваше, изглеждаше още по-проницателно.

„Беше поизостанал с работата си и се тревожеше за положението в света, а дейното въображение, когато изпадне в беда, се нахвърля върху любовни приключения също както нервните, загубили жизнеността си хора се нахвърлят върху алкохола. Той е бил беззащитен пред нея. Тя се престорила, че се влюбва в него, а понеже никоя друга, поне никоя друга от нейната класа с биеща на очи красота, не беше се преструвала така пред него, предполагам, това е било за него едно потресаващо напомняне за неща, които е изхвърлил от ума си преди векове. Тя, да го кажем направо, го измамила, че е направил завоевание. За да й мине времето, докато е скарана с Фирон-Оуен. И като един вид отмъщение и утешение заради Фирон-Оуен. Тя събудила самочувствието му, а като чула Фирон-Оуен да й свирва, зарязала го и унижението му било безмерно. Безмерно! Чувствата му са бавни и масивни, както самият той. Има неща, които ми е казал и които потвърждават тези заключения. Те не са възникнали неканени в ума ми. «Вие имате късмет — каза ми той, като хвалеше тебе. — Вие сте щастлив. Вие имате нещо лично ваше, убежище за гордостта ви, непоколебимо и сигурно. Не всеки се сдобива с това.» След това се върна към изтърканото си утешение засега. «Опасното за вас — каза той — ще бъде доволството от съдбата. Ако човек изпитва някакъв глад дълбоко в душата си, по е лесно да се нахвърли върху огромно множество работа.»

А малко по-после, все още обладан от завист, каза:

«Всеки би искал да играе ролята на по-младия герой и да бъде щастливият любовник. Има ли смисъл да крием какво искаме всички ние? Всеки мъж, Райландс, мечтае да бъде бог на любовта. Точно за това сме били създадени. Ендокринните ни жлези плачат за това. Всичко друго е нагаждане и извращение. Компенсация! Това беше решаващата му дума. Всякаква усилена научна и литературна работа била — заяви той — „компенсиращо“ усилие за това, което нарече „основното безсилие“. Направи една тъжна шега с това и каза, че ако направим в бъдеще всички да бъдат здрави и щастливи, и доволни, може би ще трябва да създаваме философи и учени, като им ампутираме по един крак или изкуствено им изкривяваме гръбнака, или им причиняваме някакво друго събуждащо духа осакатяване. Всичко това е по начало глупости, но показва настроението му.»

Странно, че такъв голям човек трябва да се самозаблуждава с такива измислици. Странно е да се помисли колко сме различни, той и аз. Положително и аз съм толкова изпълнен с — как да го нарека? — предприемчиво обществено чувство и искам да направя нещо голямо, за всички, като него. Положително ще направя. Но не виждам да водя изкълчен и разочарован личен живот. Не виждам то да е ни най-малко необходимо. Не съм ли щастлив съпруг и щастлив любовник, и богат, и свободен? Откъде идват тези елементи на ограничение и необходимост от извисяване и компенсация в моя случай? Той просто беше болен и достатъчно много оскърбен, за да мисли само за себе си и да не обърне внимание как стоят нещата с мене. Истината, разбира се, е там, че той щеше да си е философ и поборник за напредничави схващания, ако не бе имало никога и следа от унижение в живота му, ако лично той бе толкова обичан и великолепен като Соломон^[2] в цялата му слава. Но за щастие едно нещо се случва, за да лекуват раните от друго. Така е и с него.“

Госпожа Райландс остави за миг писмото и се замисли. След това погледна пак промените в почерка на различни места. Дали Филип получава всичко, каквото сърцето му желае? Дали може изобщо някога да получи? Сърдечните желания може да бъдат неустановени и да се променят от ден на ден. Дали сърдечното желание трябва да се държи затворено, или да се оставя свободно да блуждае и да се връща обратно? Тя прекъсна размишленията си и пак зачете.

В края на краищата Филип смяташе, че нито това доста нелепо любовно разочарование, нито злополуката с омнибуса са били главната причина за обърканите мисли на Семпак. Те само са пробили претоварената кора и пуснали на воля страданието. По-широкото разочарование е била огромната пропаст на реакцията, зейнала сега пред него, пред този самоуверен проповедник на прогреса. Прогресът, който беше вървял с такава увереност, бе увиснал, спрян от войната, и сега едва пълзеше напред. „Помислила ли си някога — пишеше Филип, — че Семпак е мързеливец? Той казва, че е. Страхотен мързеливец! Казвал ли го е на теб? Може да го е казвал, понеже непрекъснато го повтаря. С това вечно повтаряне ме накара някак си да го видя от собствената му гледна точка. Да чете, да говори, да разисква, да изслушва критики, да разисква, да чете в нови посоки и пак да пише, е бил в края на краищата само най-лесният начин на живот за него. Катерин май случайно е успяла да бръкне с пръстите си тъкмо през тази цепка в бронята му. Присмяла му се е за това, когато той вече е бил разтревожен от съмнения. Сегашното му боледуване е почти също толкова ужас от перспективата да промени отпуснатия си, погълнат от четене и писане начин на живот с някакъв нов вид напрежение, бързане, диспути, опасности и така нататък, както и пукнатото ребро или разбитото сърце. Главната му мъка е да се аклиматизира към ново гледище.“

Филип и Семпак като че ли повечето време бяха приказвали на тази веранда, обърната на юг. Една фраза тук, един намек там създаваха представа за Семпак, проснал се нескопосно „като някоя релефна карта на Алпите“ на кушетката, покрит с кафяво одеяло от камилска вълна, да говори все още за тези чудесни по-добри времена, които ще настъпят за освободеното човечество, но да говори също и за века на възникващия сега революционен конфликт, който трябва да се изживее, преди още да настъпи хилядолетието. Хилядолетието било старомодна тема, обаче намесващият се помежду век на борби и усилия и възможностите за поражение били нови, приети от него вероятности. Фактите като че ли сами се изтръгваха от него.

Разговорът трябва да е бил разпокъсан и бележките на Филип бяха също разпокъсани. Почеркът се менеше. Не беше ясно дали бе писал всичко това при Семпак или някъде на път за Лондон. Но очертаващата се главна представа беше, че напредъкът на свободната мисъл и на световното развитие в съгласие със свободната мисъл, фактически неограничавано и неспъвано за един век, сега било заплашено от задържане и пресичане и за спечелването му трябвало да се воюва. Семпак говорел като човек от деветнадесетото столетие и Филип добавяше бележката, че „според неговите пресмятания това значи 1815 до 1914 година“. През цялото деветнадесето столетие дискусията, изглежда, ставала все по-свободна и по-смела от година на година. Към неговия край човек можел да предложи да внуши почти каквото и да било. Можел да го направи, защото през целия този век нямало никакви съществени промени и хората започнали да вярват, че съществени промени не можело да има. Свободната мисъл била свободна и уважавана, защото изглеждала съвършено безплодна. Никому не се зловидели безвредните интелектуални волности на Великия мислител. Едва втората руска революция сложила край на това отношение. Тогава обикновеният заможен човек, който бил разположен да толерира всякакви идеи и дори да потупва всякаква идея по рамото, когато се сблъсквал с нея, открил, че някоя идея може да се обърне и да му ухапе ръката. Открил, че проекти за съществена промяна могат сами да породят съществени промени.

И Уилсън — тъй мислел Семпак — уплашил хората с неговото Общество на народите. В 1919 година навсякъде по света имало надежда и тревога. Хората, големи маси хора, започнали да разбират, че това, за което са говорили всичките тези социалисти и пророци на прогреса, можело наистина да започне да се сбъдва. Можело действително да има световно правителство, което нямало толкова да се „разрасне“ от съществуващите правителства, колкото да ги бутне настрана и да ги изяде. Защото Обществото на народите било или свръх правителство, или фалшификат. Британската империя и Ла Франс и звездното знаме на Америка трябвало фактически да последват съдбата на Хептархията^[3], ако това Общество на народите изпълни обещанията си. Трябвало да бъдат лишени от суверенното право да водят войни. А същевременно можел наистина да възникне нов вид икономически живот. Можело да се видим като сигурни участници-акционери в едно световно предприятие и целият ни индивидуализъм да бъде провален. Поведението могло да се подложи на регулиране с оглед на здравето, работата и какво ли не друго до степен, никога неподозирана преди дните на военната пропаганда и регламентирането на живота. Населението могло наистина да бъде обуздано и контролирано. Това не било мечта. За повечето хора било трудно да решат дали на това трябва да се гледа като на мощна зора или като на отблясъци на последно пожарище.

И тъкмо на тази точка — поддържал Семпак — сме били днес. Все още обзет от съмнение. Вчерашните мечти се превърнали за нас в неотложни въпроси, в непосредствени възможности. Всички били изправени пред това положение. Филип, който или цитираше, или парафразираше, или разширяваше мислите на Семпак — кое от трите, не беше ясно, — продължаваше със забавен анализ как сблъскването на целия свят лице с лице с обикновена възможност за революция бе подействувало върху различен тип характери. Някои били готови да се хвърлят с главата напред в тази нова фаза, били готови да я открият новородена и дори вече съвършена в Москва и Кантон^[4]; мнозина били ужасени от фактически непознатото в нея и се дърпали обратно към реакцията. Много хора не искали да ги тревожат. Те били мнозинство. Те искали да си гледат ежедневието, като зайци в кафез, които си ядат салатата, когато оборът, в който се намират, се е запалил. Никой още не виждал какво исполинско, всеобемно, неприпряно, „невъзвратимо“ нещо трябва да е преустройването на света; тези, които се стремели към него, го виждали най-малко от всички. Всички сме живеели в период на паника и късогледство в двете посоки. Фашизмът бил в паника, сегашното правителство на торите във Великобритания било в паника. „Вой, противоречия и неразбория — цитираше Филип, — и тъй трябва да бъде, докато великата революция няма вече да е мечта, ще е минала през рождените си бури и ще е станала основното занятие, ръководна идея, религия и цел в живота на хора като вас, като жена ви, на всички останали от деветнадесетия век като мен и на огромно мнозинство хора.“ Нова религия ли? Точно така. Която трябва да се проповядва на целия свят.

„Нима това искане е прекомерно и неправдоподобно?“ — попита ме той.

Казах му, че според мен е прекомерно, но не и неправдоподобно.

„Ако е неправдоподобно — продължи Семпак, — тогава пред човечеството няма нищо, към което заслужава то да се стреми.“

Оттук нататък Филип почти не цитираше Семпак и пишеше сякаш за самия себе си. Беше приел и смлял мислите на Семпак и може би дори го изпреварваше и ги довършваше и дооформяше. Той се разпространяваше върху това схващане за планирана и обмислена революция като бъдеща форма на духовно съществуване. Мащабите на живота се променяли и новото движение от самото начало трябвало да бъде много голямо, по-голямо от всяко друго движение, което някога се е стремило да промени общия начин на живот на човечеството. Човек си представяше изтъкнатите учители и основоположници на миналото като могъщи фигури, но това движение трябвало да бъде далеч по-мощно в стремежите си. Дните, когато някакъв единствен Буда и малка група последователи могли да се заемат да променят човешката душа или някакъв единствен Мохамед да установи владичеството на аллаха в света, или някакъв единствен Аристотел да раздвижи цялата наука, били минали. Безброй мъже и жени трябвало да служат — както мъже и жени служат на науката — и никой да не бъде слаган за номинален глава. Този нов световен култ щял да има безброй части и аспекти, но никога не бивало да се загуби в частите си. Той трябвало да се споява от общи признания и общи порицания. Основата му трябвало да бъде, първо, историята на целия живот като същество, растящо мъдро и мощно, и, второ, пълната увереност във възможността сведущата воля да възприема и да контролира. Такива идеи вече заливали като вълна целия свят.

Тъкмо защото тази световна религия, сляпа още и едва ли осъзнала се повече, отколкото новородено кутре, въпреки това се надигала, пълзяла и си напипвала пътя, реакцията и гнетът ставали навсякъде агресивни и стихийни. С най-здрав инстинкт те подтиквали към унищожаването на новия свят — ако той можел да бъде унищожен, — преди да е събрал сили да погуби тях. Не само тези, които го желаят, виждат близкото настъпване на великия ред в света, но и онези, другите, които го усещат като сянка на ново положение на нещата, крайно неприятно и непредвещаващо нищо добро на тяхното тщеславие и изгоди. Те също вярват, че то е възможно и близко. Бурна реакция е първият лек ветрец пред всяка революционна буря. И тъй, за всякакъв по-нататъшен възход прогресивните хора ще трябва да воюват, трябва да се организират — за отбрана, а също и за нападение. Това е битка за земята и за целия човешки свят. Кой може да живее в мир, кой може да бъде оставен на мира сред такава война? Кому може да се позволи неприкосновеността на дружелюбен неутралитет? Силите на реакцията не са по-мощни сега, но са по-изявени, по-активни и по-нападателни, защото едва започват да усещат силата и цялата опасност на градивната офанзива.

В този смисъл й беше писал Филип, макар и много по-несвързано. Той се прекъсваше, връщаше се, повтаряше по няколко пъти; но тя разбра какво искаше да й каже. Това бяха разсъждения на Семпак, изписани с почерка на много млад мъж и примесени със своенравна упоритост, която бе присъща на самия Филип.

Тук писмото прекъсваше. Продължението беше на листа от Саут Стрийт. Беше се завърнал в Лондон. Семпак на неговата кушетка до прозореца не председателствуваше вече разискванията. Той беше далече в Дорсет, толкова далече, така се губеше в перспективата, че сега оставаше невидим и пренебрегнат. Филип беше намерил писмото на жена си за приключението с Винчигера да го чака на писмената му маса.

„Каква сензация сред красотите на Каза Тераджена — писа й той — и колко юначно си се държала! Пишеш ми така, като че ли всичкото е било една лудория, но аз мисля, че трябва да си била доста смела, та не си се втурнала вътре и не си накарала да затворят капаците на прозорците и да сложат резетата, когато започнала стрелбата и се чули виковете. Реакцията гони свободолюбието с намерението да убива сред магнолиите, под палмите, на лунна светлина, сред светулките. Това е теорията, усетена на практика, и то как! Но това е то. Борбата вече се води; старият ред преминава в отбрана — нападателна отбрана — и подгонва, ранява и убива хора в името на нации и тирании. Проклети да са! Ако аз бях там тогава, щеше да има повече стрелба. Щях да ги изгоня от градината по-бързо, отколкото са влезли, иначе щеше да има какво да запомнят. Кръвта ми кипва при мисълта — тези типове, които трябваше да стегнем след Капорето^[5]! Не зная дали е свободомислие или нрав, но на парчета да ме нарежат, ако не дам всичките си сили за борба срещу тези глупости, насилия и потисничество от страна на тези негодници, които се мъчат да задушат надеждата в света. Тъкмо когато започва да се развиделява.

Скъпа моя, аз съм за борбата. Това незначително нахълтване в нашата прекрасна градина ме развълнува като бойна тръба. И да гонят не друг, а нещастния Винчигера!

Цялото време, откакто не съм с теб, съм мислил за себе си и моя свят и за нашия живот, който ни очаква занапред. Смятам, че този проект за един вид продължаване решителната борба за единна световна система е осъществим и е най-честната и вдъхваща надежди подкана, която е била някога отправена към човечеството. Аз искам да вложа в тази борба всичко, каквото имам. Искам да й се отдам заради тебе и заради себе си, и заради всички други съображения в света и ако срещна разни типчета с черни ризи или черни куртки, които ще се помъчат да забранят на мен или на хора като мен да вървим по пътя, които сме си избрали — или те, или ние ще трябва да се махнем от лицето на земята. Има ли друга възможност? Как можем да живеем в един свят с тези мръсници и техните тояжки? Още по-малко с лондонските им последователи!…

Това не е някакво своенравие от моя страна…“

Почеркът се променяше, сякаш писмото е било оставено и после подхванато наново.

„Има проклети чертички в мен, макар и да се крият от тебе, както някои буболечки от слънце. Ако не тръгна по този път, току-виж, съм тръгнал по другия и стана втори чичо Робърт. А аз изпитвам по-голям ужас да не заприличам на достопочтения барон, отколкото някой калвинист е изпитвал някога от ада.

Но ако се отдадем на тази революция на Семпак — най-великата революция в целия свят, ако я възприемем като наша религия, като наш начин на живот, това значи да заживеем и двамата поновому, скъпа моя женичке. И ние, и скъпото ни новоочаквано. Не виждам как бихме могли да служим на новия световен ред от гостната на Каза Тераджена. Не виждам нашето дете или нашите деца да живеят настрана от този огромен конфликт в една омайна градина. Един Райландс! Нито от твоя, нито от моя страна е възможно да имаме такава рожба. Ако ще прилагаме на практика учението на пророка Семпак, ще има край на Каза Тераджена. Трябва да я предадем на ботаниците, ако искат да я вземат, и да изпратим Бомбачо да си търси късмета в Америка.

Наши сънародници са обикновените англичани и ние трябва да се приберем в Англия; или в Лондон, защото той е естественото ни средище, или в Идънсоук, защото той е наше имение. Трябва да използуваме нашето участие в имотите на семейство Райландс, за да научим, да експериментираме и да открием дали можем да обърнем кръгом цялата система с лице към новия ред. Всичките ни излишни доходи трябва да отидат за движението, а изразходването им трябва да следим толкова внимателно, колкото скъпият ни чичо Идънсоук следи инвестирането на неговите печалби. Никой Райландс никога не е пилеел пари и аз нямам намерение да започна да пилея. Нали не ме виждаш да вливам малките си натрупвания в партийните фондове на Лойд Джордж или Рамзи Макдоналд? Вероятно аз ще започна с откупуването на някой вестник и ако мога да направя така, че той да служи на движението и да дава печалби — толкова по-добре. Тогава ще имам средства за следващото нещо. То ще бъде организиране. Ще работя като фурия. Това е новият, труден, сериозен, борчески, напрегнат, интересен и удовлетворяващ живот, който трябва да поведем, скъпа моя, и аз се радвам, че сме открили това, докато сме още млади. Не се съмнявам, че ти можеш да го започнеш, както не се съмнявам, че слънцето може да грее. Ние ще покажем на всички тези проклети тори, тъпоумни либерали, лейбъристки простаци и лейбъристки «аристократи», безделници и реакционери какво могат да направят двама умни млади хора, пожелали да задвижат колелата на прогреса. Ще бъдем такива последователи на Семпак, че ще го уплашим. Ще го измъкнем от неговите мечти — да запремига. Тази къща тук на Саут Стрийт, агентите казват, може лесно да се даде под наем.“

Писмото внезапно прекъсваше.