Хърбърт Уелс
Засега (34) (Портрет на една дама)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Meanwhile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2011)

Издание:

Х. Дж. Уелс.

Невидимия, Разкази, Засега

Английска, Първо издание

 

Редактор: Христо Кънев

Художник: Иван Кьосев

Художнник-редактор: Ясен Васев

Коректор: Лиляна Малякова

 

Дадена за набор юни 1980 г.

Подписана за печат ноември 1980 г.

Излязла от печат декември 1980 г.

Формат 84х108/32 Печатни коли 33,5

Издателски коли 28,14 УИК 29,98

Цена 4,08 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне

XX
Избягал

Когато най-после синьор Винчигера се озова във Франция, цялата работа й се видя смешно лесна. Госпожа Райландс бе изумена, че това й се е струвало като изпитание за смелостта или предизвикателство спрямо опасността. Един ден той прекара укрит в стаята на Филип и никой непосветен в тайната не се сети да влезе там. На другата сутрин той излезе от Каза Тераджена с госпожица Франт също както беше влязъл — като сестра. Сега беше грижливо обръснат, гримиран, облечен изцяло с дрехи, набързо разпрани и ушити наново горе-долу по мярка, и с очила. Слугите вече бяха тръгнали нагоре из градината с багажа, понеже госпожа Райландс отиваше за един-два дена при добрите си приятели Джекс-Хилтънови в Кан. Франт беше издала на Бомбачо, че господарката й трябвало да се посъветва с голям английски специалист. В състоянието на госпожа Райландс нямало нищо особено страшно, но нещо не било съвсем в ред.

Беше ден, когато градината бе открита за посетители. Дори някой и да забележеше сестра, която не беше госпожа Макманъс, е, ще я вземе за някоя друга сестра. Горе с най-добрата кола чакаше Парсънс, шофьорът англичанин. Франт остави Винчигера в усамотено кътче и отиде при колата да се разправя с багажа; тя изпрати слугата да се върне за нарочно забравени чадър и книга. Госпожа Райландс, доведена нагоре по градината от госпожа Макманъс, бе предадена на условеното място на Винчигера. Когато помагаше на покровителката си да се качи в колата, той заговори на английски с прекрасен фалцет.

Имаше нервно напрежение, положително имаше напрежение, докато стигнаха италианската митница нагоре край пътя. Но митничарите само погледнаха познатата кола и й дадоха път с приятелско ръкомахане. Навъртащ се там млад фашист, малко закъснял, сметна прегледа твърде повърхностен и пожела да бъде извършен по-добре. „Ало!“ — извика той подир колата. Това бе най-вълнуващият момент. Парсънс изви поглед назад за нареждания. Той мразеше чужденците, които му викаха „ало!“.

— Продължавай! — рече и направи знак господарката му.

— Продължавай! — обади се Франт, която седеше до него, и той с удоволствие даде газ.

Госпожа Райландс погледна през овалното прозорче отзад. Младият италианец не ги преследваше. Беше се върнал да чете морал на митничарите — без съмнение за липсата на усърдие.

На френската митница беше още по-лесно. Поклони и усмивки. Госпожа Райландс, тази очарователна съседка, беше добре дошла във Франция.

И това бе всичко! Те бръмчаха отмерено по източния крайморски булевард на Модан. Хора се разхождаха, хора се къпеха. На ярко слънце, в свободен свят. Всичко беше свършило. Опасността, напрежението.

— Наложи се да се маскирам като жена — заговори синьор Винчигера с негодувание и свали очилата, които замъгляха света пред него. — Отървах се от затвора. Зная, че изглеждам смешен, зная… Dio mio[1]!

Той изхлипа. Очите му се наляха със сълзи.

— Il suo coraggio — каза той, стиснал ръката й с двете си ръце. — Non dimentichero mai quel ch’Ella ha fatto per me[2]. Никога. Никога.

— След два часа и по-малко ще бъдем в Кан — каза госпожа Райландс, като се мъчеше да спаси поне нещо от ръката си. — Тогава ще бъдете пак мъж… Недейте! Недейте!

— Щяха да ме бият. Щях да умра като куче.

Изведнъж той се съвзе.

— Това е нелепо. Простете ми, скъпо госпожо.

Той се смълча, но все още с много изразителен вид.

— Не мислите ли, че тази гледка на Кап Мартен е направо прелестна? — обади се госпожа Райландс.

В същия този момент госпожа Макманъс и Бомбачо се срещнаха в хола на Каза Тераджена.

— Но аз мислех, че сте заминали със синьората! — възкликна Бомбачо.

— Има някакви телеграми за Вентимилия. Сетихме се за тях в последния миг. Ще ми трябва за това втората кола. Оттам ще продължа с влак.

— Телеграмите можех да изпратя аз.

— Какво държите там в ръката? Някакви обувки?

— Намерили ги в градината — каза Бомбачо. — Намерили ги на едно отъпкано място пред скала под тенис корта. И тези… affari. Ессо! — Бомбачо ги протегна: шарени чорапи на светски мъж, но с огромна дупка на едната пета. — Отде ли са? И къде са краката, на които са били обути? Положително те са на тоя traddittore[3]! Тоя Винчигера!

— От него ще са — замислено отговори госпожа Макманъс. — Положително са негови обувки и чорапи! Къде, казахте, са ги намерили?

— Под тенис корта.

— Много вероятно, ако се поогледате, да откриете и още нещо от него. Трябва да ги е захвърлил, за да избегне онези. Освен ако са го намерили и разкъсали на парчета, тихомълком. Но тогава по тях щеше да има кръв. Ще поръчате ли колата? За влака в единайсет часа.

Далече пред нея колата с беглеца минаваше бързо и гладко през Монте Карло, Больо, Вилфранш, Ница, Антиб. В Кан Мери Джекс-Хилтън изтича по стъпалата да посрещне гостенката си.

— На теб ти е доскучало, миличката ми, и идваш при нас! Най-хубавото нещо на света, което можеше да направиш! Доверяваш се на нас.

— Имах специална причина — каза госпожа Райландс, когато слезе и я прегърна. Тя се овладя. — Парсънс, помогнете на Франт да занесе този багаж вътре, на горния етаж.

Зад гърба на Парсънс Франт се обърна и направи чудновата гримаса, за да увери господарката си, че ще задържи шофьора да не им пречи.

— Тази сестра тука, скъпа моя — каза госпожа Райландс, като се обърна към мнимата женска фигура, която седеше сега в подчертано неестествена поза, покланяше се и кисело се усмихваше, — е синьор Винчигера, големият публицист. Той едва се измъкна жив… оттам. Ще ти разправя как го намерихме, гонен, в градината.

— Миличката ми! И ти го спаси?

— Да, ето го тука!

— Ти си героиня! И това е синьор Винчигера! — Госпожа Джекс-Хилтън протегна ръка. — Ние сме се виждали в Милано. Преди две години! Вие не си спомняте, но аз си спомням. Няма ли да слезете?

Госпожа Райландс пошепна.

— Не иска да се покаже тука с тези дрехи. Естествено.

Госпожа Джекс-Хилтън бързо размисли.

— Ще донеса хавлията на Тед. Тя е ей тука в хола. Има по-внушителен вид. Тога.

Това беше вярно. Съмнителната сестра прие хавлията, подреди една-две гънки и се превърна в римски сенатор, достоен за статуя. Освен около обувките и глезените. Кръглото голо лице прие изражение на спокойна и непоколебима учтивост. Синьор Винчигера влезе в къщата като възстановен държавник.

Всичко ставаше все по-лесно и по-лесно.

Когато най-после в хубавата спалня в бяло и зелено и с мебели, облечени с кретон, която й беше отредила Мери, госпожа Райландс седна да пише на Филип и да му разкаже всичко станало, тя вече не можеше да си спомни ужаса и напрежението на мрачните моменти в градината. Не можеше да повярва, че задачата да помогне на този беглец й се е виждала толкова трудна. Беше склонна да вижда сега цялата история като весела случка на някой пикник. И за известно време всичките големи и фини неща, които бе мислила за бога и неговото безкрайно, могъщество и близост, напълно се стопиха в паметта й. Знаеше, че трябва да пише на Филип много и по този въпрос, но сега то беше невъзможно. Това, което беше ясно в ума й в този момент, беше извънредната важност на нещата, казани й от Винчигера в малката всекидневна за потъпкването на интелектуалния живот в Италия и в света. То все още изпъкваше съвсем отчетливо. Тя му писа за това.

След обяд пристигна госпожа Макманъс с историята за обувките и чорапите. По-късно, когато се сблъска с Парсънс в градината, шофьорът я изгледа озадачено.

— Слушайте — забеляза той. — Вие друга сестра ли сте?

— Какви глупости! Няма никаква друга освен мен.

— Но нямаше ли ей сега една друга, с очила?

— Нищо подобно.

— Бих могъл да се закълна… Чудна работа! Изглеждате толкова по-друга.

— Виновен е въздухът — каза госпожа Макманъс.

Още малко нещо оставаше да се уреди във връзка с тази авантюра на Винчигера. Той трябваше да остане скрит у Джекс-Хилтънови още два-три дена, а след това да продължи за Женева, където навярно би могъл да даде и интервю на журналист. Би било забавно да хвърли подозрение върху Монблан или да спомене неподозирани проходи в Савоя. Това би помогнало да се отклони всякакво съмнение, което би могло да падне върху Каза Тераджена. Обаче все още като че ли съществуваше малка опасност да се чуе нещо от слугите. Когато след няколко дена госпожа Райландс се завърна у дома си, Франт завари Бомбачо настроен да задава твърде много въпроси, за да могат те да бъдат спокойни. Могло почти със сигурност да се каже, че някой спал, завит с пътно одеяло, в леглото на синьора; и дали някой е правил нещо с неговите принадлежности за бръснене? Кой е изпил почти цяло половинлитрово шише коняк? И оставил трохи в стаята на синьора? После… Той показал на Франт мистериозните обувки и чорапи, като красноречиво повдигнал вежди и още по-красноречиво извил надолу ъгълчетата на устните. Франт останала безнадеждно тъпа.

— След това — каза Бомбачо — няма чак много какво да се размишлява.

Не бил ги показвал на никой друг, успя да установи Франт, но какво трябвало да ги направи? Той я гледаше направо в очите, когато го каза. При това, кажи-речи я хипнотизираше. Тя изобщо не го гледаше — поглеждаше го със сковано, извърнато настрана лице. След това каза всичко на господарката си. Госпожа Райландс реши да се занимае с Бомбачо лично.

Завари го да нарежда вестниците в стаята долу. Мина край него, излезе на блесналата от слънце тераса и след това го повика.

— Колко хубава е градината тази сутрин! — каза тя.

Бомбачо бе трогнат, че е пожелала да сподели с него естетическата си наслада, и щедро и многословно потвърди нейното впечатление.

— Адам и Ева — прекъсна го госпожа Райландс — са обитавали още по-прекрасна градина.

Бомбачо отговори, че така се казва, но за него било трудно да го повярва.

Те били прокудени — каза господарката му.

С жест Бомбачо осъди семейното грехопадение.

— Били са прокудени, Бомбачо, защото искали да знаят твърде много.

Бомбачо се сепна и за един миг внушително мълчание я загледа, както мъж гледа жена.

— Няма нищо на света, което синьора не би могла да ми довери — каза той. — Нима съм проявил някога и най-малка непочтеност спрямо семейство Райландс?

— Не — отвърна госпожа Райландс след дълбоко замисляне. И съзнателно нежно сложи ръка на рамото му.

— Ще ти се доверя да направиш най-трудното нещо от всичко, Бомбачо. Било за мъж или за жена. А то е дори да не задаваш въпроси. Толкова трудно! Защото въпросите, трябва да разбереш, са като микробите: те са нещо дребно, но ако ги пръскаш насам-натам, могат да доведат до голяма беда.

И добави, сякаш между другото:

— Синьор Райландс има основание да бъде много благодарен на синьор Винчигера. Щеше да породи приказки, ако в тази градина се случеше нещо на човек, комуто сме задължени.

Поклонът на Бомбачо с пръст върху устата сложи последния печат на тяхната сигурност.

Бележки

[1] Dio mio! — боже мой (ит.).

[2] Il suo corraggio. Non dimentichero mat quel ch’Ella ha fatto per me. — C нейния кураж. Никога няма да забравя какво е направила за мен.

[3] Traddittore — съмнителен (ит.).