Хърбърт Уелс
Засега (32) (Портрет на една дама)

XVIII
Госпожа Райландс действува

Както темпераментът, така и възпитанието на госпожа Райландс я предразполагаха да избегне тази отговорност, стоварена върху й от съдбата. Досега никога не беше изпадала в положение, в което да не може да се обърне към някой друг да я избави от опасност или неудобство. Сега беше готова да повика Бомбачо и слугите, да им каже да заповядат на фашистите да напуснат градината, да приберат синьор Винчигера, да го нахранят, да го подслонят за през нощта и да го изпратят здрав и читав през границата утре по пътя, използуван от бегълците, какъвто и да е този път. Тя разбра колко абсурдно бе това още щом то й дойде наум. Не знаеше какви са политическите възгледи на Бомбачо, а още по-малко каква е неговата податливост и податливостта на подчинените му спрямо терора. Този път не можеше да се обърне към Бомбачо. Дори ако той изявеше желание да помогне, нямаше да е честно, както тя схващаше, да го прави съучастник в тази авантюра. Той и всички други слуги в Каза Тераджена бяха италианци и трябваше да останат да живеят в Италия при фашистко правителство. Тя вършеше — този факт й хрумна съвсем изненадващо — нещо против правителството, при което живееше. За първи път в живота й силите на обществения ред и властта нямаше да бъдат на нейна страна.

Позата й на дама, родена в благоденствие и пълна обезпеченост, тука нямаше да мине. На нея, която е била винаги без възражение зачитана и авторитетна!

А ако уличаха Каза Тераджена в такъв безспорно антифашистки подвиг, какво ли щеше да струва той на семейство Райландс през следващите няколко години?

Потресаващо дори да се помисли бе, че правилното за нея, отговарящо на целия й живот, отговарящо на живота на всички почтени хора в света, е да се прибере, да си легне и просто да остави уплашения човечец в дупката на неговата съдба — неговата вероятно във висша степен незавидна съдба.

Това не беше някакво просто приключение. Беше преломен момент, върховен преломен момент в живота й. Трябваше да рискува себе си, да рискува своя дом, да рискува неуспеха и унизителното разкриване. Ако спасеше или направеше всичко възможно да спаси този човек, щеше да наруши нормите, ограничавали и защищавали целия й живот досега.

Тя стисна силно ръце, защото беше нервно, плахо създание. После за миг, само за кратък миг усети отново бога, толкова близо до нея само преди четвърт час. И в този миг, траял само един дъх, се помоли. Тя престъпи границата и се издигна над държавата и правителството.

— Трябва да спасим този човек — каза госпожа Райландс.

Никакви морални съмнения не терзаеха госпожа Макманъс.

— Мисля си: как? Това не е лесна работа, госпожо.

Госпожа Райландс се изправи с разтуптяно сърце и съвсем бистър ум. Погледна към къщата.

— Не вярвам да се върнат по тази пътека. Те ни повярваха, че насам няма никой. Ще тръгнат по пътя край езерцето с лилиите, към моста, през ждрелото. Положително ще отидат на запад, за да преградят пътя към френската граница. Ще се разпръснат нагоре и надолу по скалите и ще прекарат нощта там. Дано никой не настине. Мисля, че вече са тръгнали. Чух… нещо. Слушайте! Вижте там горе: това е фенерче. По пътеката пред нас. Бомбачо им показва… или от някой слугите. Много добре. Сега… — Тя претегли думите си: — Има само едно място, където можем да го скрием от градинарите, слугите, от всички, освен може би от Франт… Спалнята на господин Филип. Заключена, до малката ми всекидневна. Можем да превъртим ключа към служебното стълбище.

— Бихме могли да го направим.

— Това е всичко, което можем да сторим.

— Но как да го заведем там!

— Ако може да отиде дотам… с вашата наметка и качулка. Тази наметка с качулка. Можем да отстраним слугите. Слушайте. Аз ще съм уплашена, много уплашена. Истерична. Вас ви е страх зарад мене. Добре, вие отивате и поисквате от Бомбачо коняк, за да го донесете тук. За него непременно трябва коняк. Коняк и една чаша, без табличка. Вземете ги от табличката и ги донесете самата вие. И вземете наметката си и шал за мене. О, да!… Сложете и един чифт ваши обувки и чорапи между дрехите. Какво? Да, за него. Аз ще седя тука, ужасена. Ще повтарям: „Махнете тия хора!“ Ще го повтарям безкрай. Ще бъда в ужас при мисълта, че други може да влязат в градината отгоре. Ще бъда страхотно потресена. Вие ще кажете, че не поемате отговорност, ако видя още някой непознат… Дали Бомбачо ще повярва?

— Мъжете винаги вярват на подобни неща — каза госпожа Макманъс.

— Ами ако се върти около нас, от съчувствие?

— Никой мъж никога не е висял край неразположена жена, ако е имал възможност или извинение да се измъкне.

— Ще настоявате да отиде горе да спира разните хора при портата и да вземе слугите със себе си. Няма да искате и да чуете, че отива сам, а пък, освен ако не го познавам достатъчно добре, и той няма да иска и да чуе да отиде сам.

— Той ще ги вземе.

— Накарайте да угасят колкото може повече от лампите. Те ме дразнят. Кажете на слугините да не се плашат от нищо. Тогава ще ги е страх. Кажете им, че се отнася само за един много, много, отчаян човек. Кажете им да не се делят и да си седят в своята стая. После, когато всичко се разчисти, той ще си сложи вашите чорапи и обувки, и наметката и ние просто ще се приберем вътре и горе в моята стая.

— Да бяхте участвували в Гражданската война в Ирландия, нямаше да можете да съставите по-добър план — заяви госпожа Макманъс.

— Не бива да забравяме Франт! Тя положително не си е легнала и ме чака. Тя е слабата точка.

— Вашата камериерка умее да си държи езика зад зъбите — каза госпожа Макманъс. — Изпитвам голямо доверие към нея. Чувала съм Бомбачо да се мъчи да изкопчи нещо от нея. Аз само ще й намекна да не се изненадва от нищо, което види, и да си мълчи. Може би ще трябва да й го кажем. По-после. Но тя е англичанка и много-много не общува с другите. Може да рискуваме с госпожица Франт.

— А госпожица Фенимор?

— Тя сигурно ще си е легнала. Или може да учи ботаника — отсъди госпожа Макманъс. — С госпожица Фенимор ще оставим работата на късмет.

— Дали ще успеем с останалото?

— Ако е рекъл господ.

Двете жени се загледаха в тъмнината. Беше страшно и вълнуващо. Изпитваха топло приятелско чувство една към друга.

— Ако можехте малко да се поразчорлите и да си дадете болнав вид — каза госпожа Макманъс. — Вместо да изглеждате настръхнала като бойно петле. — Тя се позамисли. — А когато той бъде вече в тази стая?… Но ще видим, като му дойде времето.

Госпожа Макманъс се запъти към къщата почти весело. Госпожа Райландс, дори малко приятно изтръпнала, се върна на пейката. Може би седем години във фашистки затвор. Но това би вдигнало шум в Англия. Правителството, разбира се, твърде много поддържа Мусолини, не ще настои да я освободят. И все пак Райландсови не са без влияние в Англия, защо предварително да се тревожи?

Чу се леко шумолене и болезнено сумтене.

— Отишли ли са си? — долетя глас от мрака зад нея.

Тя отговори с висок шепот:

— Още не. Имайте търпение. Ние ще ви скрием в къщата.

Тя стана и се наведе към невидимия беглец.

— На английски ли предпочитате да говорите или на френски? — попита тя и започна да скицира ролята му в нейния план на френски. Но той избра английски.

— Бил съм в Америка пет години — каза той. Сетне й зададе различни въпроси. — Ще спя в легло — отбеляза той с явно удоволствие. — Не съм спал в легло четири нощи. Може би ще мога да се измия и обръсна? Да?

Всичко вървеше по план. След малко пристигна конякът и госпожа Макманъс. Много припрени движения и бързо шепнене. Обувките и чорапите трябваше да му сложат като на бебе. Но конякът го ободри.

Имаше моменти, от които да ти спре сърцето. Когато госпожа Райландс стъпи на площадката пред стълбището с хваналия я под ръка и загърнат с наметката и качулката беглец, от малката всекидневна долу излезе с книга в ръка госпожица Фенимор.

— Ще си лягате ли? — попита тя с прозявка. — Лека нощ!

— Лека нощ, мила моя — отговори госпожа Райландс и побутна беглеца напред.

— Лека нощ, госпожа Макманъс — извика подир тях госпожица Фенимор.

— Изгасете лампите във всекидневната, мила — мигновено откликна госпожа Райландс, без да губи присъствие на духа. А сетне, когато синьор Винчигера се запрепъва по стъпалата след завоя, пошепна: — Втората отляво, и сме спасени!

Франт седеше в преддверието, погълната от някаква книга, и дори не вдигна очи, когато минаха край нея.

Госпожа Макманъс също изживя един труден момент. Като се промъкваше лекичко подир другите, тя твърде късно забеляза госпожица Фенимор на вратата на всекидневната.

— Гледай ти! — възкликна госпожица Фенимор. — Че нали ей сега ви казах лека нощ на стълбите?

— Какво пречи да кажете още веднъж — забеляза госпожа Макманъс.

— Но вие се качихте горе!

— И слязох пак долу.

— Че то няма и половин минута!

— Виждате колко съм бърза — рече госпожа Макманъс и я остави да се чуди.

— То е като ясновидство или тия номера с двойници — каза госпожица Фенимор. — Аз само влязох във всекидневната да изгася лампите. Кажи-речи, само се завъртях. Нямаше ли някаква разправия в градината?

— Чух някакъв шум. Имаше викане и тичане — отговори госпожа Макманъс. — Ще трябва да попитаме Бомбачо утре. Лека ви нощ! — и изчезна зад завоя на площадката.

Останала сама със своя господ, така да се каже, госпожа Макманъс отправи грозна гримаса на невидимата госпожица Фенимор.

Тя завари госпожа Райландс в стаята на мъжа й, където разплакан, чорлав, четири дни небръснат мъж на средна възраст бурно й целуваше ръцете. Беше махнал наметката и твърде тесните за него обувки на сестрата, но все още с нейните чорапи, намъкнати върху крачолите на панталоните, така че до кръста приличаше на бандит, а нагоре на скитник.

— Смела и милостива! — повтаряше той с хлипане. — Аз бях на края на силите си!

Госпожа Макманъс чу, че Франт е тръгнала подир нея от преддверието, привлечена от шумните звуци на целувки и възхвала.

— Госпожице Франт — каза тя, като затвори вратата под носа й. — Ще трябва да ви посветим в една тайна. Ето го там! Той е бил голям политик и сенатор и вижте какво да направили те от него! Приятел на господин Райландс. Бяха го подгонили да го убият тия черноризци, та трябва да го укрием от тях. Никой от слугите не бива да узнае. На тях не може да се вярва, нито на едного. Може и те да са черноризци, отде да знаем. Ще трябва да го укрием и прехвърлим оттатък границата, иначе ще го убият.

На лицето на Франт се изписа разбиране и загриженост. Тя беше бледа жена с увиснала на кичури коса, с леко загатнато вълнение в блестящите сини очички.

— Заключихте ли вратата на камериера от другата страна на банята? — попита тя и бледо поруменя. — Аз ще се погрижа никой да не влиза през коридора.

Можеше да се помисли, че спасяването на бегълци е част от всекидневните й задължения.

Госпожа Макманъс ловко, но тактично освободи ръцете на госпожа Райландс от благодарностите на синьор Винчигера.

— Най-важното нещо тук е тишината — пошепна тя и любезно, но внушително го разтърси. — Може да има фашисти на горния етаж, може да има фашисти долу и почти съм сигурна, че подслушват пред прозореца. Поседнете на този стол и се поуспокойте, а аз ще ви дам малко сухар и още мъничко коняк.

Синьор Винчигера беше като восък в ръцете й.

Госпожа Райландс, освободена от неудобното си положение, можа да направи общ преглед на обстоятелствата. Тя остави две кърпи в банята и намери принадлежностите на Филип за бръснене и една гъба. Извади от гардероба халат, а в скрина имаше пижами. Беглецът, изглежда, примираше от глад. Госпожица Франт можела да му донесе няколко сандвича, без да бъде забелязана. Или бульон. По-добре бульон. Ако синьор Винчигера не вдига много шум и не говори твърде високо насън, при известно щастливо стечение на обстоятелствата можел да остане тук в безопасност няколко дена. От стаята на Филип се влизало в малката всекидневна с балкон, в която имало на другата страна врата от нейната спалня. Нямало вероятност някой да влиза вътре. Синьор Винчигера можел да се заключва и да отваря само при условно почукване. Тя можела да се престори на болна, докато дойде време за определени действия, а госпожица Франт можела да направи легло за госпожа Макманъс на кушетката в преддверието и с това да се пресече всякакво влизане на слугините. Храна можело да се донася горе; не чак много, но достатъчно, за да му поддържа силите. И така, като се погрижи за временната сигурност на синьор Винчигера, следващият проблем беше как да напусне той дома й.

Оставиха го да си оправя тоалета в стаята на Филип. Госпожица Франт, след като се посъветва шепнешком с госпожа Макманъс в преддверието, слезе долу да поръча и да почака голяма чаша бульон и препечен хляб и да поразузнае какво става. Госпожа Райландс излезе на балкона и откри, че престарялата месечина пълзи по небето над източния нос, откроява палмовите вейки и прошарва мрака на градината.

Чудно нещо! Отдавна бе минал обичайният й час за лягане и всичко бе най-неподходящо за жена в нейното положение, но въпреки това, вместо да се чувствува изморена, отпаднала и разтревожена, тя изпитваше въодушевление. Това беше — да си го кажеше откровено — голяма лудория. Щеше да е интересно да го разправи на Филип. Все още беше крайно опасно, а можеше всеки миг да стане ужасно и трагично, но вече не й се струваше да е някаква чудовищна и противоестествена преживелица. Вярваше, че, общо взето, имаше изгледи да сполучи в това приключение. Дотук всичко бе вървяло удивително добре. Ако обмисляше задълбочено всяка стъпка, щеше пак да върви добре. Границата беше на по-малко от половин час път. Да си извън закона, да се бориш за установения ред на нещата, в края на краищата не беше нищо чак толкова изключително.

Проблемът: да го изведе.

Това щеше да е главоболна задача.

Тука, пред погледа й, бяха светлините на Ментон, Франция, свободата и сигурността. Истинската цивилизация. А на фона на този тъмен нос — крайчецът на поробена Италия. Където тази нощ щяха да пазят фашистите. Където може би винаги имаше стражи, сега, когато Италия се беше превърнала в затвор.

А той беше такъв един човек на възраст!

В романите и пиесите беглецът може поне да тича. Повечето бегълци в литературата са много добри любители-бегачи. Човек си представяше млад, напет мъж, бяло лице с кичур коса, паднал на челото, и може би кръв, разкъсана на гърдите бяла риза — роля за тенор. Да можеше да бъде така сега, щяха да го оставят да си почине, да го изведат скришом на брега утре вечер и да го пуснат да преплува тъмния воден полукръг до сигурността. Колко ли можеше да е всичкото разстояние. Четири мили? Пет мили? Или да го качат на една от плажните лодки. Но това можеше да се окаже трудно. Понякога имаше прожектори. Странно, че сега нямаше! Може би това правеше плуването или лодката неприложими дори за герои. Един истински добър плувец би могъл да се гмурне, когато край него се плъзне лъчът на прожектора. Или пък би могло да го изпратят нагоре през ждрелото да се покатери в планините и да се избави, като скача и пълзи през пропасти. Но за такова нещо би трябвал един Дъглас Фербанкс^[1]! Тя се бореше в ума си с надделяващата склонност към прозаичното заключение, че най-подходящата роля за синьор Винчигера би била тази на сестра или бременна жена, каквато вече беше играл. Така преоблечен, тя можеше да си представи как го превежда през границата по най-лесен начин с добре познатата и ползуваща се с доверие кола на Тераджена и не можеше да види никакъв друг начин, който да е що-годе приложим и смислен.