Хърбърт Уелс
Засега (30) (Портрет на една дама)

XVI
Богословско

Беше странно да върнеш мислите си назад от социалните борби и безбрежните събития в далечна Англия към живота в голямата градина. Тука господин Семпак все още беше фигура на голям мислител, а лейди Катерин само прелестна, цветуща и абсурдна. На госпожа Райландс й се струваше, че тези, за които й разказва Филип, като че ли може да бъдат само малки марионетни копия — Семпак с превръзки в болница, а лейди Катерин станала твърде фрапантна, с кръв на калниците. Беше убила млад мъж. Беше такава глупачка, че това надали можеше много да я трогне, не повече, отколкото такива жени се трогват от лов на фазани. Този младеж щеше да стане просто част от украшенията в нейния живот, както умрелите или умиращи войници, които човек вижда по геройските портрети на велики завоеватели. И Филип беше там. Но той беше и глас тука, писмата му го превръщаха в глас, много близък до тази, която унесено ги четеше. В писмата му имаше и малки фразички, дребни намеци, каквито не се намират дори в любовен роман. Те я трогваха, милваха я. Сякаш беше Филип, застанал до самата нея, който й разказва за този Филип, който обикаля Англия в състояние на възмущение и натрупващо се негодувание срещу студения и способен чичо Робърт и всичко, което той поддържа. И докато проблемите на тази борба в родината минаваха като процесия в ума й, на преден план изпъкваха също големи, внушителни откъси от мъдростта на госпожа Макманъс, а помежду — от религията на Стела Бини.

Със Стела Бини госпожа Райландс разискваше богословие. Зеленият бележник беше предвиден да започне в широки граници с метафизически и верски мисли. Стела беше току-що преминала в лоното на римокатолическата църква и бе достигнала фазата на свенливо прозелитство. Така двете жени естествено намериха обща допирна точка.

Но въпреки общата допирна точка не можаха да се срещнат. Когато Стела най-сетне замина за Англия и госпожа Райландс можа да обмисли всичко, за което бяха беседвали, като едно цяло, това, че не бяха успели да се срещнат, й направи по-голямо впечатление, отколкото всичко друго в техните спорове и сравнения. По някакъв съвсем недоловим начин от около един месец насам в ума й се беше породила представата за бога като някакво велико същество, обгърнало вселената и проникнало във всички фибри на нейното битие. Струваше й се, че винаги е бил там, в душата й, и въпреки това сякаш едва сега ставаше близък и осезаем. Докато е била в първата фаза на любовта си към Филип, почти не беше помисляла за присъствието му; сега, при развитието на тази нова фаза, присъствието му преобладаваше. Беше нещо безкрайно спокойно, нещо абсолютно постоянно, което обгръщаше целия й живот, и Филип, и всичко в кръга на нейното съзнание, чак до най-далечната звезда. Но когато се залови да сравнява това засилващо се схващане за бога с радостното ясно разбиране на новата вяра у Стела, откри, че надзърта в духовен мир, в който няма нито една представа, нито едно понятие, което да напомня нейните.

Наистина впечатлението и бе, че религията на Стела не само не е от същото естество, както нейната, а дори не превъзхожда и огромен мебелен магазин с паравани, драперии, прозорци с цветни стъкла, завеси и стени, украшения и дреболийки, за да пропъдят и скрият това единствено нещо, от което се състоеше нейната собствена цялостна вяра. Тази космическа сигурност, тази простота под разнообразието, тази съвършена увереност сред объркаността и заплетеността, тази дълбока интимност нямаха нищо общо с етикираното „Непостижимо“ в благочестивите вярвания на Стела, заключено в някакъв стоманен сейф от догми, далеч от музиката и украшенията. Стела започваше да се защищава и изплъзва, щом госпожа Райландс заговореше за бога. Даваше й да разбере, че мистериите на съществото бог са немислими неща, работа за специалисти, която трябва да се поверява на специалисти и да се оставя на специалистите, както мистериите, разглеждани от господин Айнщайн. Добрият католик минава бързо край тях с наведена глава и очи, извърнати настрана, за да се занимават с други неща.

Но госпожа Райландс нямаше ни най-малко желание да се занимава с тези други неща. Намираше ги не само непривлекателни; намираше ги отегчителни и дори в някои отношения отблъскващи. Разни дреболийки в душата не й бяха по вкуса. Тя искаше самия бог. Да принадлежи към църква, чийто свети отец може би стои пред лика на господа, не я задоволяваше. Искаше самата тя да стои пред лика на господа. Доколкото можеше да се спори със Стела по тези въпроси, тя спореше за литургията и причастието. „Това ме доближава. Това е крайната близост“ — казваше Стела, снишила гласа си до шепот. „Това би ме отдалечило на милиард мили“ — казваше госпожа Райландс. Тя не беше съгласна с причастието и правеше всичко възможно да възмути приятелката си. „Аз не искам да ям бога — богохулствуваше тя. — Искам да го позная.“ Каза й, че призоваването на духа с багри, одеяния и музика й напомняло примамването на роящи се пчели. Противопостави се с презрение на необходимостта от свещеник. „Достатъчно трудно е да разбереш бога — каза тя — без намесата на бръснат индивид с фусти, колкото и символични да са фустите и бръснатото му лице.“ Припомни си някои трохи ерудиция, паднали от трапезата в бащината й пасторска къща, и цитира успоредици между старите египетски религии и религиозни процедури и католическата вяра и обредите. Издири противоречиви неща в Енциклопедия Британика. И от по-пагубни източници.

Сред различната литература, натрупана в Каза Тераджена, имаше няколко тома върху католическия мистицизъм, а между другото една-две книги от света Тереза^[1] и „Животът и откровенията на света Гертруда“^[2] с много подробности за нейните крайно физически целувки и милувки с „обожаемия й възлюбен“. Имаше и книгата на Утен за чудесните преживелици на канонизираната игуменка на Солезм, умряла едва в 1909 година. Госпожа Райландс беше прелиствала тези странни писания и сега се върна към тях, за да се въоръжи. Тя прочете на изчервилата се Стела как всеки Бъдни вечер тази последната дама и духовните й дъщери давали с голяма физическа възбуда на новородения Исус да бозае от гърдите им и как духовните й синове били сетне възнаграждавани с допълнителни възторзи, когато техните сестри им описвали „непорочните вълнения от това целомъдрено кърмене“.

— Къде е, мила моя, чудният, предвечният — възкликна Синтия, — в такива ли възторзи?

Стела бе още недостатъчно добре посветена в прегърнатата от нея нова вяра. Но беше научила урока да се доверява на висшестоящите, в чиито ръце се беше оставила.

— Всичко това може да се обясни. Това е особена страна на вярата.

Госпожа Райландс, както задаваше други смущаващи въпроси, изведнъж си даде сметка, че в гласа на приятелката й, в очите, в изчервилото се лице има страдание. Тя видя нещата в променена светлина. Стела беше едра и много руса, едно толкова нежно създание, че внезапно, когато в очите й бликнаха сълзи и в гласа прозвуча нотка страх, мъничката й домакиня видя себе си като свирепа малка трезвомислеща златка, която терзае това бяло зайче на вярата. Положително тя изобщо не беше разисквала големи религиозни въпроси. Как можеше човек да разисква такива неща със Стела? Тя просто разваляше нова играчка, на която приятелката й се радваше толкова много.

— Ах, Стела, миличка! Прости ми, че те разтревожих с моите съвсем прости съмнения — каза тя. — Много съм недодялана и непосветена. Зная това, скъпа. Разбира се, трябва да има някакви обяснения.

Стела се стопи от благодарност.

— Разбира се, че има обяснения. Само да можеше да поговориш с хора като кардинал Амонтиладо, щеше да разбереш колко обясними са тези неща. Те ги тълкуват така ясно! Но аз не умея и не зная.

— Аз само питах — извини се госпожа Райландс.

— Някои неща, разбира се, ни са дадени просто за да изпитат вярата ни — забеляза Стела.

И госпожа Райландс промени темата, като откри с радост две хубави птиченца да флиртуват в розовите храсти.

Обаче сега, след като Стела беше заминала, госпожа Райландс можеше да хвърли поглед назад върху техните разисквания и да произнесе зрялата си и окончателна присъда над великата система, обгърнала и завладяла приятелката й. И трябва да се отбележи, че тази зряла и окончателна присъда на госпожа Райландс над римокатолическото християнство, неговите заповеди и подчинения, неговите дарове и утешения, неговите светци, мистерии и чудеса и дълготрайното чудо на неговото съществуване бе изречена с една-единствена дума: глупости. „Глупости“ — рече тя високо и ясно, сякаш имаше слушатели. Произнесе го гласно, когато се разхождаше в мрака на своята градина след вечеря. Както човек би репетирал роля, състояща се от една дума. Госпожа Макманъс без съмнение се навърташе наоколо, но тя умееше да се навърта толкова майсторски и тактично, че на госпожа Райландс й се струваше, че е съвсем сама.

С тази дума, изречена на нощта, госпожа Райландс подчерта своя изпитан и непроменим протестантизъм, твърдото си решение да запази представата си за бога чиста от всички следи на първобитни обреди, на възвишено сладострастие и външната обвивка на усложнения, а отношенията си с бога прости и преки. Господ можеше да е невидим, неописуем, забулен толкова дълбоко в мистерия, че да е съвършено неоткриваем, но не биваше поне да бъде карикатурен от мистицизма, обожаван във вид на статуи и икони и превръщан в говорител на висшестоящите. Атеистът, който казва, че няма бог, е по-добър, отколкото католикът, който казва, че съществуват такива глупости, от които се правят олтари.

И с тази дума на отрицание госпожа Райландс спря да мисли за католицизма и потъна в дълбок размисъл за мистерията и величието на нейния бог.

Нейният бог, той съществуваше: той беше скелетът и същността на нейната вселена, от която и чрез която беше направено всичко; могъщата и сигурна твърдина на личния й разум. Той беше навред, но за нея пребиваваше в нейния дух, а средището — в нейното сърце. Той беше дошъл неусетно като зората и животът вече не беше анемичен, разпръснат и безцелен. Всичко бе изпълнено с тон и красота благодарение на него. Той беше засиял в нея не като зора на светлината, защото не знаеше сега повече, отколкото бе знаела преди, а като зора на смелостта. Тя разбираше, че по-скоро би могла да го нарече „смелост“, отколкото „бог“. Неустрашимостта на земята и небето. Неустрашимост неизказано мощна и въпреки това благосклонна и близка. Той нямаше име, нито имаше нужда от име; нито молитви, нито някакво особено обръщение. Най-възвишеното преклонение пред него беше безмълвна тишина. Но в такова мълчание и черна ведрина, каквато даряваше тази нощ, под дантелената прелест на вплитащите звезди клони, тя го чувствуваше наистина много близък.

Замечтана, потънала в чувство на преклонение и общуване с него, госпожа Райландс се разхождаше в градината. Познатите пътеки се открояваха в тъмнината само колкото да знае къде да стъпи. Една ярка планета високо в сините небеса беше най-определеното нещо в този свят на сенките и здрача.

Бялата фигурка се спря и остана съвсем неподвижна на мостчето, където господин Плантаджинет-Бъкън бе открил пищната гледка на ждрелото, но тази вечер, понеже сега луната изгряваше късно, целият този издигащ се нагоре хаос от контури бе забулен с безкрайна завеса от кадифена сянка. Далече, далече над нея миниатюрни каскади отразяваха слаби отблясъци от дълбините на небето и се сриваха в пропастта на тъмнината.

Дълго остана тя там с коленичила душа и усети, че се успокоява.

Най-после се раздвижи и тръгна бавно надолу по пътека, която слизаше към Виа Аурелия — пътека, в извивките на която нагоре и надолу прозираха за миг ту Вентимилия, ту звездите.