Хърбърт Уелс
Засега (3) (Портрет на една дама)

II
Подхващане на разговора

Те го скроиха тримата помежду си и вечерта се изприказваха чудесни неща — разговор, който достави истинско удоволствие на госпожа Райландс. Беше като разговорите от великите дни на Клаудс и Стануей, в щастливите осемдесети години, когато лейди Елкоу и всичките „Души“ са били млади, лорд Балфур^[1] е бил „Господин Артър“ — за тях й бе разказвала майка й — и хората четели „Ораторство и оратори“ от Робърт Луи Стивънсън с надеждата да подобрят стила си. Господин Плантаджинет-Бъкън се показа съобразителен и ловък, леди Катерин с типична за нея щедрост се отказа в полза на другите от удоволствие, което би могло да бъде нейно, Филип съвсем неочаквано помогна с разумен въпрос, а лорд Тамар с два. Господин Семпак, веднъж подхванал разговора, доказа, че като събеседник отговаря на голямата си слава — умееше да заинтересува, да осведоми, да допусне други да се изказват, като ги караше същевременно да спазват ред, и вечерта бе извънредно занимателна и съвършено различна от всички други вечери на трапезата на госпожа Райландс в Каза Тераджена.

Имаше трудни моменти. Двойката Матисън беше явно объркана и разтревожена от подсиления и упорит стремеж към такива велемъдри теми като какво ще стане със света, какво би могло да се направи да стане със света и как би могло да се направи да стане. Погледите им се срещаха със съвсем очевиден протест срещу такива „глупости“. Предишната вечер бяха прекарали много добре: бяха сравнявали бележките си с Джефри Райландс и Пъпи Кларджис за различните тенис кортове на Ривиерата и се провиквали „О, това е нещо екстра, дума да няма!“ или „Това се казва настилка от сгурия!“ и изразявали мнения за глезените на госпожица Уилс и ужасното, скандално пререкание за топките, и дали Сузан наистина някога ще се омъжи — приятни, разумни неща, както им се струваше. Сега бяха останали настрана. Не можеха да се присъединят. И нито Джефри, нито Пъпи можеха да им помогнат. Четиримата бяха пръснати между „интелектуалците“. Полковник Булис беше заинтересован — положително заинтересован, макар и по враждебен начин, но заинтересован. Веднъж той прекъсна разговора. И госпожа Булис се впусна да разправя как същия ден долу във Вентимилия направила опит да спаси едно магаре от изтезанията на човек, който не бил негов собственик и който всъщност не го изтезавал и вероятно изобщо не е знаел за съществуването на магарето, преди тя да му обърне внимание, и колко мили били всички наоколо и взели нейната страна, когато човекът започнал да я нагрубява. Беше заговорила неочаквано и без всякакъв повод.

— О — възкликна тя изведнъж, — такова смешно нещо!

Но това беше някаква чужда намеса и тежкият разговор продължи, преди още тя да беше свършила.

Тежкият разговор се възстановяваше след всяко прекъсване и взимаше връх над всичко, което би могло да го провали в немощното му начало, и се издигна до висота, представляваща голям интерес. След вечерята и една кратка пауза мъжете се качиха горе и след като неинтелектуалните бяха отстранени към масите за бридж, заинтересованите от себе си се събраха около камината и продължиха разговора. Те продължиха разговора, той пожъна голям успех и дребничката госпожа Райландс си мислеше, че дори лейди Елкоу и лейди Сасун, тези ярки звезди в спомените на майка й, не са могли да ръководят по-добър от него. И в полунощ те още говореха: господин Плантаджинет-Бъкън говореше, Катерин говореше, съпрузите Тамар бяха заинтересувани (освен ако тя се е преструвала чак толкова добре), Филип не изпускаше нито една дума — какви неочаквани качества можеше да прояви Филип понякога, — госпожица Фенимор попиваше всичко. Но тя беше способна да попие каквото и да е: това беше нейната роля. Дори полковник Булис всеки път, когато беше мор, идваше и слушаше, а той беше повечето мор с такава постоянно активна партньорка в анонсите.

Чудно беше колко разнообразен и все пак съществен бе големият разговор, как темите му се отклоняваха насам-натам и се преплитаха, и оставаха част от общата тема. Госпожа Райландс си спомни фраза, която господин Плантаджинет-Бъкън бе употребил за някаква музикална пиеса: „катедрала от звуци“. Това беше катедрала от идеи. Готическа катедрала. Във всичко казано имаше своеобразна свобода и въпреки това то беше част от цялото.