Хърбърт Уелс
Засега (27) (Портрет на една дама)

XIII
Мненията на госпожа Макманъс

Госпожа Райландс бе любезно заинтересувана от госпожа Макманъс.

Стела Бини като че ли никога не бе заемала много важно място, а сега тази госпожа Макманъс подсили това положение. Стела пристигна съвсем както всички други, именно както кой да е друг. Би могла да бъде видна фигура в списъка: посетител № 3792, при нормални обстоятелства. Но госпожа Макманъс беше много реално явление. Единственото друго нещо, което се равняваше по реалност с нейното присъствие, беше бременността на госпожа Райландс. Госпожа Макманъс изпъкваше пред Стела в колата и единственият й стопроцентово мъжки куфар, боядисан на широки бели и сини ивици, превръщаше останалия общ багаж в обикновено „прочее“.

Беше снажна и доста висока, веднага с пристигането сложи сестринските си дрехи, имаше ясно очертан профил, здрав цвят на кожата и леко прошарена въз светла коса. Тази коса не беше безцветна, а меланж на светло-кестеняво и сребристо; не си променяше нюанса. От устните й не слизаше усмивката, а от лицето — изражението на скромна самоувереност. Човек схващаше веднага, че тя знае всичко, което е възможно да се знае за акушерство, и това й е доста забавно. Отчасти тази нейна усмивка се дължеше на факта, че имаше много хубави едри зъби, а устните не бяха търпели своеволието им, но любезно се съгласили решително да се затворят пред тях. Очите й бяха наблюдателни, бързи и склонни (в разумни рамки) да бъдат благи. Говорът й притежаваше едно качество, което го правеше много по-определен и по-ясен в начина на изложението, отколкото нормалният английски. Госпожа Райландс го свърза с Ълстър. Стори й се, че е била права, когато госпожа Макманъс използува първия удобен случай да спомене, че е „протестантка“. В сегашните времена протестанти, които сами наричат себе си така, може да се намерят само в Ълстър и в горските дебри на Америка. Госпожа Макманъс явно не беше от горските дебри на Америка; изговорът й щеше да бъде съвършено друг, ако беше оттам.

— Почти винаги работя в Италия и Южна Франция в католишки семейства и нямаше да имам и половината от тази работа, ако не ме знаеха, че съм протестантка до мозъка на костите — обясни тя. — Това буди у тях доверие. Виждате ли. — Изражението й издаваше дълбоко желание да бъде правдива и точна. — Не можете направи истински старателна сестра от католичка. То се знае. Имайте пред вид, че съществуват благочестиви, всеотдайни жени между католишките сестри. Не го отричам. Някои от тях са светици, направо светици. Истинско удоволствие е да ги познаваш. Но това, което се иска от една сестра, не е да бъде светица; то е да бъде сестра. Те не са сестри преди всичко и през цялото време. Не им дава мира тази тяхна святост. Там им е слабото място. Вечно се занимават със своите души, изповядват се и така нататък, самовглъбяват се и се само изучават, и това ги разсейва. Отвлича ги от работата. Как можеш да мислиш за това, което правиш, ако цялото време се питаш: „Правилно ли се държа?“ и се мъчиш да се запазиш от лоши помисли. Да се запазиш от лоши помисли, гледай ти! Ами че истинската сестра като мен мисли само за това, което върши в момента, и не се занимава с ума си. Нечестиви работи са ми идвали наум току под носа на лекаря — ако искате, вярвайте, госпожа Райландс. И веднага са се изпарявали. А пък някоя от тези католички ще направи всичко възможно да го хване, да го задържи и занесе на своя изповедник, да му го каже, като че ли е снесла яйце! А в същото време, като се толкова тревожи, може да направи нещо не както трябва. Че са благочестиви, признавам. Но благочестието е целодневно занятие, госпожа Райландс, и покрай него за сестринството остава само толкова време, колкото да станеш относително добра любителка. Те са любителки. Ето защо държа на това, че съм протестантка, та да покажа, че не съм като тях. Което е все едно, че казвам: ако не гледам пациентката си добре, проклета да съм и да няма за мен извинения!…

— А пък и тази тяхна чистота! Трябва да си протестантка, за да се миеш цялата всеки ден — каза госпожа Макманъс. — Тези католички, какво ли не им идва в главата! Има калугерки, които не са се мили целите с години. И мислят, че с това са станали по-добри.

И това е то — рече неочаквано госпожа Макманъс, сякаш слагаше точка на дисертацията си.

Да вземем вашата приятелка госпожица Бини — подхвана тя отново. — По-симпатична жена не съм познавала. И тя направо ще се пукне от гордост, че е станала католичка и така нататък. Да се не начудиш какво значение му придава. Казват, че обиколила и сетната статуя и картина в Италия, на която има Стела Мария (това е една от техните деви Марии). С ролс-ройс. Не се съмнявам това да е било голяма утеха за нея, ако е имала нужда от утеха; от друга страна, е било прекрасно занимание. Като няма нещо по-интересно за правене. Тя е католичка като неизсъхнала боя. Но поискала ли е да ви доведе сестра католичка? Не е.

— Това е много чудно — каза госпожа Райландс, като поразмисли. — Не съм се и сетила за това.

— Естествено — забеляза госпожа Макманъс. — Едва сега ви се удава такъв случай.

Мненията й за положението в Италия бяха също толкова определени и нови за госпожа Райландс.

— Тези фашисти — каза тя — вдигат страшна олелия тука, с техния Мусолини и с черните си ризи и така нататък. Карат почтени хора да пият рициново масло и ги плашат, и ги бият, и вършат изобщо безобразия. Те ще направят голяма пакост на Италия. Те са чисто и просто хлапаци. В Италия няма нито един фашист, който би се осмелил да излезе срещу истински яка жена с определено мнение за тях. Такива суфражетки^[1], каквито имахме в Лондон, биха ги разкъсали на парчета. Но тука ги взимат сериозно, като да са възрастни. Ужасно е това преждевременно развитие на момчетата тука. Бих могла да ви разправя неща направо за смайване. Липсата на добри училища ги прави тези фашисти. Никога няма да ги имаме в Англия, колкото и да се мъчат.

Тя се позамисли.

— Тия наши пансиони в Англия според общото мнение са цели вертепи. Ако вярваш половината от това, което ти казват. А на какво по-добро място можеш да изпратиш едно подрастващо момче, като ги гледаш какви са калпазани? Но там могат да си изразходват дяволъка и да се отърват от него или да си го изкарат един на друг. А пък тия млади фашисти никога не стигат до правилни схващания, дори и за подстригването на косата.

— Нима те не управляват страната? — попита госпожа Райландс. — Не спазват ли поне разписанието на влаковете?

— Пътищата в Италия са позор за цивилизацията — отговори госпожа Макманъс. — Налагало ми се е да се друсам с пациентките си по тях. Нека си оправят пътищата! — И с това приключи въпросът за годността на фашистите.

— Единственото, което чува човек в Италия, е тази пропаганда за Мусолини — продължи тя по-нашироко. — Голям е майстор на пропагандата и рекламата. Той е гласът на Италия и е заглушил всички други гласове. Тия млади сатани така са запушвали устата и били, и задържали всекиго, който е рекъл дума против тях, че сега и самите те не знаят истината за себе си. Как можеш да знаеш нещо за себе си, като не искаш да чуеш и дума, казана за теб, освен ако е възхвала? Да, ето докъде са стигнали… — заяви госпожа Макманъс. — На дъното. — Тя въздъхна. — Бедата на страна като Италия е там, че няма разумни жени, които да обуздават младежите. И да им говорят просто и без заобикалки за поведението им. Те са само фусти и католички, тия италианки, нищо друго.

Ще ми повярвате ли — каза госпожа Макманъс, — няколко от тия млади фашисти ме спряха на Пинчо^[2] и ми заповядаха да се върна от тоя път, където бях тръгнала. Готвеха се за някакво безобразие. Аз не исках да се върна и не се върнах. Останах си там, където бях, и като ги гледах право в очите, казах им какво мисля за тях. Тихичко. И какво бих искала да ги направя, ако им бях майка. Разбира се, на английски. След малко те се посмутиха, взеха да се гледат под око един друг, да свиват рамене и най-после ме оставиха да си вървя из пътя. Разбира се, аз говорих на английски. Така е винаги най-добре. Особено с тия чужденци тука: да им говориш на английски, ако случайно влезеш с тях в някое пререкание. Те са самомнителни и не обичат да се чувствуват прости, а като им говориш на английски, караш ги да се чувствуват прости. Това ги принизява. Ако им говориш на техния език, може да правиш грешки, а то ще им позволи да те презират. Докато, ако им говориш на английски, те презират себе си и това ти дава предимство пред тях. Също както когато говориш тихо на куче. Не се унижавай никога да говориш на чужденец на родния му език. Никога не показвай, че се мъчиш да го разбереш. Дръж се така, сякаш трябва да го е срам, че не разбира всяка дума, която ти казваш на него. Тогава можеш да го правиш каквото искаш.

Това също направи на госпожа Райландс впечатление като интересно гледище. Тя си взе бележка да поразмисли за него в бъдеще.

Госпожа Макманъс изрази възхищение от Каза Тераджена и градината, което явно прозвуча неубедително.

— Трябва да е струвала ужасно много пари — каза тя така, сякаш искаше това да се приеме за похвала. — Да се домъкнат тези цветя от всички краища на земята и да се накарат да растат тука заедно! Какъв труд! Какво ли не измисля човекът! В днешните времена горе-долу нищо на земята не остава, където го е сложил господ.

— Ако го е сложил господ! — възрази госпожа Райландс.

— Така е думата — каза госпожа Макманъс. — Да вземем това прекрасно пурпурно нещо като клас, дето, казвате, е дошло от Австралия. Не, няма да се мъча да му науча името. Такива неща ми задръстват ума. То стои там като някакъв полк с всичките му камбанки отворени, редица след редица, и чака насекомите, които са на срещуположната страна на света. Никой не е помислил да докара насекомите, за които то е било създадено. Може да кажете, че ботаниката и науката са го докарали тука, но аз не мога да преборя чувството, че това е насилване на едно цвете, което не може да се защити. Донасянето му тука превръща цялото лято в безкраен първи април — ден на лъжата. Ден след ден разцъфтяват нови камбанки. Отварят се за нищо… Прилича на продавач на херинги, който вика, за да привлече купувачи сред лунна пустиня.

Госпожа Райландс видя прелестната си градина под нов ъгъл.

— Сигурно е станало нужда от стотици и стотици работници за всичко това. Интересно какво ли са смятали, че вършат, когато са я правили. Както и да е, това е много хубаво място, с този морски ветрец, където да дочакате бебето си.

Госпожа Макманъс смени темата:

— Този ваш майордом е много хубав мъж и има хубава фигура. Не вярвам мустаците на господин Рамзи Макдоналд^[3] да са по-хубави от неговите. Слава богу, че е толкова погълнат от себе си. Щеше да е наказание господне със слугините, ако не беше такъв.

Съвършено вярно. Но никой никога не беше го забелязал преди.

Госпожа Макманъс съжалявала, че Филип не е налице:

— Не е по мой вкус мъжът и жената да са разделени, когато има на път дете. Някои хора в днешните времена са направо маниаци на тази тема — да ги държат разделени, също като че ли са животни. Но мъжете не са животни в това отношение, пък и съпругите, ако мъжете са налице, нямат нужда от успокояване. Разбира се, щом се е налагало да се върне поради стачката на въглекопачите, няма какво да се говори за това повече. Но е жалко!

Тя обясни, че нямала намерение да придружава пациентката си повече, отколкото е необходимо.

— Вие си мислите за свои работи — каза тя, — а аз за мои. Виждам, че носите със себе си зелен бележник да си пишете в него. Слава богу, няма да има нужда да предъвквам вестници, та да имам за какво да ви говоря. Колко работа ми е отваряло това понякога! Но вие не го искате. Аз ще се навъртам. Само ще се навъртам. Ще видите, че винаги ще съм наблизо, но не пред очите ви; достатъчно ще е да ме повикате. Години наред е ставало нужда да се навъртам.

— Ще видите, че тука е много тихо — забеляза госпожа Райландс. — Почти няма какво да се прави.

— Никога нямам нужда от някакво занятие, докато има кръстословици във вестниците. Удивително колко приложения намират хората за такова нещо като думи.

— Ако ви се поиска да отскочите за някой подиробед в Монте Карло, колата е напълно на ваше разположение. В същност няма никаква нужда изобщо да се навъртате.

— Мислите, че мога да разоря казиното? — попита госпожа Макманъс.

— Магазините.

— Хайде пък и това! — рече госпожа Макманъс.

— В неделя в Ментон има църковна служба на английски. Трябва да отидете там.

— Няма да ходя — заяви госпожа Макманъс.

— Но като протестантка!…

— Не съм привърженичка на никакъв вид екстравагантност. Когато съм в Англия, ходя на англиканска черква, а когато съм в Шотландия — в коя да е най-близка презвитерианска, но да ходя на английска църковна служба в страна като тази, е все едно да ходя на лов за лисици на Пикадили^[4]; би ме било срам да ме видят да отивам там с молитвеник и така нататък.

У госпожа Райландс се породи неразумен подтик да накара госпожа Макманъс да й помогне с малкия зелен бележник.

— Но не е ли господ навсякъде? — попита тя.

— Аз не говорих за господа.

— Но вие сте протестантка.

— Точно така.

— Но протестантите вярват в бога.

— Протестантите протестират против католиците. А и има защо!

— Но вие нали вярвате в бога?

— Това, госпожа Райландс, е частен въпрос строго между него и мен.