Хърбърт Уелс
Засега (26) (Портрет на една дама)

XII
Госпожа Райландс отговаря

Госпожа Райландс много дълго чете и препрочита писмото на съпруга си, преди да се реши да отговори. В много отношения той беше я изумил. Яснотата на ума му й се видя изключителна. Май не се учеше да се изразява, а по-скоро сякаш се беше освободил от някаква парализираща го задръжка. Явно беше прочел огромни количества литература и не само беседвал, а най-вече попивал мъдростта на господин Семпак. Преминаваше от разговорна реч към изрази и мисли, които веднага напомняха изказванията на господин Семпак. Може би беше по-добре да се научи да пише от господин Семпак, отколкото от даскал, пък бил той и итънски даскал. Духът, в който изказваше всичко, напълно й допадаше. Как е могла изобщо да се съмнява, че у него има всичко това, и то в такова изобилие, под маската на неговата затвореност и мълчаливост?

Неговият анализ на положението й се стори свеж, убедителен и дълбок. Колко неща знаеше, без някога да ги е споменал преди! Подробната му запознатост с последствията и значението на стачките и кралските комисии я караше да се чувствува не само неосведомена, но и ненаблюдателна. Трябва да е чела всичко това на времето, или го е пропуснала. А беше водила спорове в колежа Съмървил и минавала за момиче, което добре познава социалните въпроси!

Да, трябва пак да прочете вестниците по-внимателно. Беше си мислила — преди всичките й мисли да бъдат погълнати от увлечението в него — за някакво подобно другарство, каквото сега се зараждаше между тях. Това преоткриване на Филип я възвръщаше към самата нея. Пишеше й за своята безполезност, но на всяка страница тя чувствуваше как той напипва пътя си към действие. Безполезност! Тя се върна към самоизобличителния лист с написаната на него дума „Организация“. Половината му размисли още не бяха разказани, защото още не се поддаваха на разказване.

Тя прелистваше писмото пак и пак. Той беше по-силен звяр от нея: това личеше от всеки ред. В почерка му имаше известна неустановеност или недозрялост; често-често се срещаха глупави правописни грешки, но това бяха дреболии в сравнение с непреклонния му устрем към съждения. Той виждаше и мислеше, и излагаше всичко ясно. „Той е мъж“ — каза си госпожа Райландс и се замисли за значението на мъжествеността.

В сравнение с него тя беше самата възприемчивост. За първи път разбра, че инициатива има дори и в мисълта. Например нещата, които той казваше за лорд Идънсоук, бяха точно същите, каквито винаги е била склонна да приеме, но с изненада проумя, че в същност никога не ги беше помислила. Излизаше, че мъжественост и решителност има не само в действията — мъжественост и решителност има дори и в оформянето на мислите. Да отсъждаш, значеше да действуваш. Нейните съждения винаги са били плахи и бавни. А той се снишаваше, дебнеше, скачаше и — хоп! — сграбчваше някой факт. Нейната роля беше бдително да разсъждава, докато й дадат тон. А в неговите съждения дори в това първо писмо се долавяше набиращо се действие.

Този следобед и късно на другия ден тя му написа своето първо истинско писмо в отговор на неговото. Заключенията в него бяха толкова близки до последните разсъждения на господин Семпак, че не й оставаше друго, освен да опише връщането на този господин в Каза Тераджена и спора му със себе си и с нея за отношението на мисълта към действието. Смятала, че е схванала всичко това много ясно. Надявала се, че господин Семпак щял да потърси Филип в Лондон, понеже била съвсем сигурна, че и двамата биха искали да се срещнат отново и да разменят мисли сред този конфликт на глупава реалност. Помъчи се да пише много просто и сериозно за господин Семпак и възгледите му, но когато му разказваше за Семпак и лейди Катерин, хумористът и писателят, дремещ във всяка интелигентна жена, се събуди. Помисли си да му пише за новата връзка на господин Семпак, а после се отказа, но в края на краищата писа за нея доста забавно и подробно. А след това беше склонна да съжалява, че е писала за тази нова вратовръзка. Стори й се, че не е трябвало изобщо да забележи новата му връзка. Но писмото бе заминало, преди да вземе това последно решение.

Към края на писмото забеляза, че е започнала наново по маниера на Филип.

„Относно това, което казваш за съюзяването, за организация, здравомислеща организация, струва ми се, че съм твърде развълнувана, за да ти пиша. Сега трябва да се върши нещо точно в тази насока. Безспорно. «Фашисти на светлината» е силно казано! Кой би помислил за тебе, скъпото ми, прескъпо мъжленце, че ще можеш да казваш такива неща? Преди да ни дойде краят, може би ще извършим много. Ти и аз, надявам се, но започва да ми се струва, че това ще бъдеш главно ти. Аз съм раздвоена, скъпи мой, между желанието за действие и страха от безполезни жестове, които не можем да оправдаем. Сърцето ми е с теб. Бих искала да си тука само за миг, да те целуна по ушенцето и притисна буза до твоята. Бих искала да те прегърна през широките ти рамене. Аз съм много добре, процъфтявам тука, скъпи мой. Аз грея. Аз дебелея. Аз съм диня, която зрее на слънце. Утре пристига от Ълстър^[1] чудесна сестра. Ще я доведе Стела Бини. Още е рано да я доведе, но сега тя е свободна и трябва да я осигурим. Казва се Макманъс. Както разбирам, след малко Каза Тераджена ще принадлежи на госпожа Макманъс и Бомбачо ще се кланя на нея. Стела се е отказала сега от теософията между другото и е пълноправна католичка. Била е «приета в лоното на църквата» в Рим. Много шумотевици има около нея, ако съдя по писмата й. Те винаги вдигат шум в началото. Ние няма много да спорим. Тя само ще остави тази Макманъс и ще продължи. Още четири дълги седмици, скъпи. Когато всичко това свърши, ще работя за теб — с теб и за теб, мили. Филип, скъпи, мъжленце, това е началото и краят, и пак началото на всичко, което имам да ти кажа.“