Хърбърт Уелс
Засега (24) (Портрет на една дама)

Х
Първото истинско писмо на Филип

„Първото истинско писмо на Филип“, както го нарече той, пристигна в деня на заминаването на господин Семпак за Англия. Преди това се беше получила една телеграма: „Пристигнах благополучно“ от Лондон и надраскан с молив нежен „боклук“ (така го нарече той), е различни гальовни думи и интимни имена, който беше изпратил от Париж. Те бяха само за поддържане на връзка. Но това писмо госпожа Райландс приемаше като нещо много важно. То пристигна, когато тя почиваше на леглото си просто от мързел, и важността му й се стори толкова голяма, че за известно време не се реши да го отвори. Беше дебело писмо, пълноценно писмо, тежко, таксувано двойно, и вътре щеше да има нещо — нещо, каквото никога не беше имала преди: Филип с мисловния му свят, всичко дадено, както беше обещал. Щеше да научи нови и важни неща за него. Щеше внимателно да прецени умствените му качества, както не го беше правила никога преди.

Какво ли щеше да бъде това писмо? В душата й се мярна сянка от страх. Казаните неща лесно се забравят. Или си спомняш начина на изказването, но редактираш и пререждаш не особено сполучливите думи. Писаното се натрапва на очите и безмилостно се повтаря. Писмената грубост става чудовищно груба. Досега никога не беше получавала от Филип нещо повече от бележка. Бележките му бяха хубави, странни в начина на изказването, но по чудноват начин криеха в себе си нежност… Филип умееше да бъде Филип. Тя събра смелост и разкъса издутия плик.

Намери пет-шест снопчета листове, всяко забодено отделно. Не беше нито писмо, нито приличаше на ръкопис, но напомняше за Филип. Хартията беше различна, някои листа бяха от къщата им на Саут Стрийт, някои от клуба „Реформ“, друга от „Брукс“^[1] й няколко големи линирани листа от неизвестен произход, внимателно разкъсани на половинки, за да съвпадат с листовете за писма. Беше намерил отнякъде син молив и номерирал снопчетата с големи цифри — едно, две, три и така нататък, — за по-ясно затворени в кръг. Снопчето номер едно беше        „За малката Сина общи наставления как да чете тези умотворения“.

Дали умотворения?

Отдолу трогателната рисунка и молба.

„Скъпа Синтия, женичке — гласеше писмото, — вижда ми се доста трудно да изложа тук всичките си впечатления. Което, предполагам, представлява още по-голямо основание да започна да ги излагам. Трудно е да го направя по команда: едно, две, три, и хайде! Просто не мога да накарам всичко това, което трябва да ти кажа, да се излее под перото ми, както някои обиграни хора като нашия Семпак, изглежда, могат. Каквото и да поиска да изрече, сякаш започва от някое място и продължава чак до края, без да остане нещо пропуснато. Четох някои от неговите книги. В същност прочетох сума нещо. Хората говорят за «писане» и досега винаги съм мислил, че това значи цветисти фрази и красиви думи, но и неговото е също писане: да впрегне десет теми в едно и да стигне донякъде, като мине през врати и тесни места дотам, където иска да отиде. Аз май започвам от пет-шест места и чак след време човек може да открие, че едно се свързва с друго. Започнах пет-шест пъти и ти ги пращам всичките.

Това е нещо като ученическа тетрадка. Помъчих се да го обясня с диаграми, а тук-там, когато не съм гледал, като че се вмъкнаха и рисунки. Но работата е много сложна. Тук, в Англия, искам да кажа, а не в това писмо. Бъркотия. Не е обикновена история. Вземи част номер две, а сетне три и така нататък, поред на номерата, и мисля, че накрая ще схванеш как я виждам тази картинка аз. Прощавай за правописните грешки и за тежкия, тромав начин, по който се изказвам. Ако се занимавам повечко с такова нещо, ще трябва да вземам уроци от Семпак и от Бъртранд Ръсел как да се изказвам ясно, макар и сложно. Както ти каза, ние трябва да се опознаем — дори и да ни заболи от това. Затова аз направих всичко, каквото мога. И мисля, че не проявявам никакво позьорство.

Ако с тези писания заслужа твоето презрение — е, така ще е било писано. По-добре това, отколкото да не се познаваме един друг. По-добре. Наистина. Скъпа Синтия, приятелко моя! Всичко, каквото ми каза за истинска близост, с ума повече, отколкото с тялото, много ми допадна. И едното, и другото.“

Това беше същината на част I. Следваше нещо като показалец и по няколко бележки за всяка част, които бяха само своеобразна подготовка. Сигурно беше писал този показалец, след като бе довършил останалото.

Тя задържа част I в ръката си и се замисли за миг-два. Странно! Това не беше нейният Филип, този Филип, когото бе познавала една чудна година. Но не беше в дисхармония с Филип. Беше едно продължение, един по-обемен Филип. Беше едновременно и малко странно, и по-интимно. Беше честно — това беше най-важното. И в него имаше сила. Удивително беше, че един мъж, който й е бил толкова близък, както той, с толкова топлина, смях и радост, можеше все още да проявява тъй очебийно моминско стеснение заради беднотата на своето изложение и лошия си правопис. Тялото може да се разголи за половин минута. Сега — и той го знаеше — той разкриваше ума си.

Пък и тази рисунка. Никога не беше подозирала, че има такива способности, но в рисунката беше успял да предаде онова, което е искал да й каже. Неговата фигура, глуповата и неспокойна. Ами нейната! Не беше пощадил малкия й ръст. И въпреки всичко явно не можеше да рисува — доколкото тя разбираше от рисуване. Имаше още няколко рисунки…

Тя погледна част III. Но тук рисунката приличаше повече на фигури, каквито човек драска върху попивка. Може би щеше да стане по-ясно, когато стигнеше дотам подред.

Госпожа Райландс взе част II, която бе озаглавена:

Общи наблюдения върху общата стачка

„Първо, склонен съм да нарека тази Обща стачка «най-глупавото нещо в историята на Англия». Не зная дали ще й оставя това име. Това, с което старият Зурльо си вадеше душата, за да ни развълнува, и което наричаше «Историята на нашия остров», е пълно с безкрайно глупави неща. Но то сега е чудовищно глупава работа, моя Синтия. То е куп погрешни разногласия от начало до край. Толкова глупаво, че човек не може да вземе страна. И си дрънка неразбрано, докато глупавата работа продължава да се шири.

Представи си върволица бронирани коли и танкове, които минават през чудесния ни Ист Енд, за да пазят фургони с хранителни стоки, които никой няма ни най-малко намерение да напада. След като стачниците гарантираха доставките на храна. Нещо като парада по случай встъпването в длъжност на лорд-мера^[2] — тълпа от зяпачи и типове като нашия Булис с тенекиени каски (нали знаеш: каски против шрапнел!!!), сериозни и тържествени. Ако някой рече да хвърля саксии с шрапнел от горните прозорци на Ист Енд, мозъчето на Булис ще бъде в безопасност като в огнеупорна каса.

После представи си работническо движение, което си представя, че апелира към широките маси против правителството. Което въпреки това е призовало към стачка всичките печатари и спряло вестниците! Понеже правителството е завзело единствения им собствен вестник, имам пред вид работническия вестник, и има монопол (правителството) на радиото, работническото движение издига своя апел безгласно. Вследствие на това тази страна на спора е станала почти невидима. Виждаш полицията и войниците и всичко това, но единственото, което виждаш или чуваш за стачниците, е, че тях ги няма. Механиците и железничарите, и печатарите ги няма. Само някоя малка реч на някой кръстопът или позив, мушнат в ръката ти. Спотайващи се стачни постове. Празнота. Безмълвие.“

Госпожа Райландс рязко спря да чете, върна се към началото на предишното изречение, заразглежда една дума. Беше „правителсво“. И нататък на страницата, и на другата страна тя се повтаряше. Но какво от това, че той пропускаше „т“ в „правителство“, щом умът му беше бистър?

„Стачката спря всички автобуси, трамваи, влакове и т.н. и т.н. От сутрин до вечер улиците са пълни със съвсем весела (досега) тълпа чиновници, търговски служещи и други такива, които отиват на работа или се връщат в къщи, понякога минаващи автомобили прибират едного или другиго. Общо взето, хората са склонни да приемат цялата работа като някаква шега. Главно благодарение на времето. Повечето автобуси ги няма по улиците. Някои се движат с доброволци-шофьори и пътуват както и да е, накъдето и да е и с тях се вози който и да е. Понякога им счупват по някое стъкло и често до шофьора има полицай. Някои имат телени мрежи на прозорците, а един или два видях да пътуват с пълна кола специални полицаи пред тях. Конвой. Разправят, че имало и подпалени, но не мога да установя дали е истина. Гласът на скоростните им кутии се чува чак извън града, а младите господа доброволци не си дават много труд да събират таксата. По някаква неизвестна причина повечето от тях са се явили на работа с голфове. Контрабандни частни автобуси си живеят живота. Тълпи се събират често на централни места, стоят и зяпат. Многобройна полиция и войска мрачно се спотайва по задните улички в непрестанна готовност срещу безредици, които не се случват, и мисля, че тези полицаи и войници се чувствуват като глупаци. Като че ли им е неловко, когато отидеш да ги видиш. Какво чакат всичките? Назначили са под клетва и голям брой специални полицаи и аз се спречках с чичо Робърт по този въпрос, понеже не искам да постъпя, за да дам личен пример. Всичките му слуги са постъпили и са из улиците с лента на ръкава и палка. Специалните полицаи само крачат насам-натам и се мъчат да се отърват от ходещите по тях момчетии; това са обикновено безобидни честни хорица от средната класа.

Както можеше да се очаква, Уинстън съвсем се е побъркал. Не е бил толкова щастлив, откакто пълзя по корем и помага в престрелките на Сидни Стрийт^[3]. Каквото и да мислят всички други, Уинстън вярва, че се бори с огромна революция и държи положението в ръцете си. Той препуска из зяпащия, бездеен, тълпящ се Лондон и търси барикади. Бих искал да му издигна една.“

На полето господин Филип бе обогатил своя текст с втора илюстрация.

„Правителсвото е завзело редакцията и печатницата на «Морнинг Поуст» и е накарало Уинстън да издаде нещо като извънреден правителсвен парцал под заглавието «Бритиш Газет». Идеята на Болдуин, изглежда, е да махне този дявол колкото може по-далече от картечниците и да не го оставя без работа. Не е лесна задача. Неговият вестник е най-тесногръдият парцал, който е съществувал някога. Той би бил позор за всяко правителсво. Първият му брой целият е за потискането на профсъюзите — най-отчаян опит да ги докара до въоръжена борба.

Срещнах в клуба Морнингтън; той има нещо общо с «Морнинг Поуст» и казва, че редакцията е направо задръстена с млади тори, които от години са си въобразявали, че са писатели. За тях това е истински рай. Те са задигнали почти всичката хартия на «Морнинг Поуст», те заграбват всичката хартия на «Таймс» pro bono Winstono^[4]. «Таймс» все още излиза на един малък лист, но се говори, че ще трябва да спре след една седмица или десет дена — в полза на дрънканиците на Уинстън. Това ми се вижда горе-долу най-щурото нещо от всичко. Собственият вестник на лейбъристите. «Дейли Хералд» е забранен. Вместо това те се мъчат и не сполучват да вървят по стъпките на Уинстън с нещо като бюлетин или вестниче, наречено «Бритнш Уъркър». Но Уинстън скрои как да открадне запасите им от хартия, като нахълта в тяхната редакция и ги разгони в името на британската конституция. Като студентчета по време на избори. Не е ли всичко това безкрайно глупаво? Повечето от вестниците като че издават по нещичко, по половин лист или нещо подобно, само за да кажат: «Още дишам», и току се натъкнеш на него и случайно си го купиш. Разни хора се опитват да ти продадат машинописни вестничета с най-новото от радиото за шест пенса или един шилинг, а тук и там виждаш бюлетини, закачени пред черкви и общински сгради. В западната част излагат Уинстъновия «Бритнш Газет», във витрините на модни магазини. Предполагам, че застраховките им включват и риска за счупени стъкла. Но може и да си дават сметка, че такава опасност не ги заплашва.

Аз само ходя из улиците и заговарям на хората, като се представям за любознателен младеж от Нова Зеландия. Казвам, че не мога правилно да разбера за какво е стачката и моля да ми обяснят. Всеки път получавам различен отговор. «Кой стачкува?» — «О — казват, — това е обща стачка!» — «Ами вие стачкувате ли?» — питам. «Няма такова нещо!» Някои казват, че тя била в подкрепа на миньорите. Но никой не знае правото и кривото за миньорите. Малцина знаят дали миньорите са обявили стачка, или това е локаут. Не знаят кои са по-твърдоглавите — миньорите или собствениците на мините, а пък човек би казал, че това трябва да ги интересува. И цялата страна е дезорганизирана, няма вестници, няма влакове, няма трамваи, а тази сутрин няма и таксита. Пощите все още работят, но лейбъристите говорят за откриване на това, което те наричат втори фронт. Това май ще спре писмата, телеграмите, газовото и електрическото осветление и енергия. Ако вторият фронт наистина бъде открит, което, както казва Хайнд, е доста съмнително. Тъй че, ако изведнъж бъда погълнат от мълчание, ще знаеш, че е виновен вторият фронт. Освен ако Уинстън случайно докопа картечница и ме застреля изневиделица в гърба.

Но не вярвам да се случи, докато има мастило и хартия. Не се тревожи за това.

Да, ето ти някои характеристики на тази обща стачка. Ни най-малко не прилича на революция. Много повече сякаш е настъпил някакъв нов вид ден, не съвсем делник, нито съвсем разпети петък^[5]. Не зная дали това, което ти разказах, може да ти даде някаква представа. В Лондон има чуждестранни репортьори и вероятно ще можеш да я добиеш от френските вестници или от парижкото издание на «Ню Йорк Хералд». Най-същественото е следното: срещу миньорите е обявен локаут, работниците от всички видове транспорт стачкуват, печатарите стачкуват, Уинстън вероятно подлежи на освидетелствуване от психиатър, но никой лекар не може да се доближи до него, войниците и полицаите обикалят със заредени пушки да търсят революция, каквато няма, Джикс насъсква полицията да прибягва до сила при най-малък повод, а широката публика като мене само се чуди. Целият Лондон се чуди. А над всичко за министър-председателя може да се каже:

С това завършва част втора.“

Третото снопче бе озаглавено:

Какво мислят, че правят, лейбъристите

„Тука, скъпа моя Синтия, ще ти опиша, доколкото можах да разбера, как се е стигнало до тази стачка. Това е странна история, но ти можеш да я проследиш в обратен ред и да допълниш подробностите по това, което ти отбелязах във вестниците, преди да напусна Каза Тераджена. Тази каша се е забърквала от години насам. То е нещо, за което семейство Райландс — разклоненията, както и коренът (който за текущи нужди е чичо Робърт) — трябва да има известна представа.

След войната, трябва да знаеш, ако почнем от самото начало, добивът на въглища беше в голям подем във Великобритания. Малък подем настъпи през 1919 година. Тогава имаше разстройство и трудности при освобождаването от държавен контрол след войната, завръщането на работниците от армията, проблеми с наемането на работниците и така нататък. Съществуваше Кралска комисия и много обезпокоителен доклад, наречен Докладът на Санки, в който се изтъкваше колко прахоснически се добивали английските въглища и се предлагаше «национализация», а той бе последван от стачка (мисля, през следващата година). Но тъкмо тогава имаше възможност да се определят относително добри надници на работниците. Цяла Европа имаше нужда от въглища, френските каменовъглени басейни бяха опустошена област, а Поанкаре^[6] се завъртя към Рур и разстрои добива и там. Цените на английските въглища нараснаха, надниците също, имахме прилив на хиляди нови миньори измежду земеделските работници, освен завърналите се в мините след войната. Някога въглищата се плащаха по четири лири тонът. Искам да кажа, че ние ги продавахме на тази цена. Не за дълго, разбира се. Дори когато цената спадна отново на 40 шилинга, то беше пак достатъчно много за нас. Износът нарасна до гигантски цифри. Миньорите и собствениците на мините мъркаха от удоволствие и никой не помисляше за Санки и национализацията. Да кажем, до края на двадесет и трета година.

Тогава у нас проведоха дефлация, а и европейската каменовъглена индустрия започна да се съвзема.

В 1924 година за всички стана ясно неизбежното спадане на търсенето. Цените на въглищата не можеха да се задържат на предишното равнище. Възникнаха трудности във връзка с надниците и се стигна до нова спогодба, от която ние, собствениците, се отказахме миналата година. Време е да посвием платната — казаха собствениците на мините. Естествено те не обелваха дума за паричките, които бяха натрупали през годините на подема. То си беше обикновена «търговска работа». Сега само се поогледаха кой би могъл да донади текущия дефицит, обърнаха се към нещастния данъкоплатец и Болдуин (сам той мъничко собственик на мини) го накара да се бръкне и да плаща въглищната субсидия, докато не можеше да търпи повече. Тогава собствениците на мините направиха напълно разумното според тях предложение работниците да се съгласят на по-ниски надници — не малко понижение, а намаление с двадесет на сто, един шилинг на всеки пет, — да работят повече часове и (макар това да не беше казано много ясно) голям брой от тях да останат безработни. Очевидно по-дългият работен ден предполагаше по-малко работници.

Отговорът на въглекопачите бе най-категорично «Не!». Аз ги разбирам. Макар и да виждам като здравомислещ човек, че сега във Великобритания има повече въглекопачи, отколкото биха могли да бъдат наети при надниците от годините на подема или може би при каквито и да било надници; виждам също как го приемат миньорите, свикнали да живеят с високите надници. Главният им представител, човек на име Кук, казва: «Нито с едно пени по-малко, нито една секунда повече.» Ако трябваше да живея като миньор, аз щях да кажа същото. По-скоро бих умрял, отколкото слязъл под сегашното равнище. Напоследък се натъкнах на една книжчица под заглавие «Изингден» от някой си Синклер; в нея е дадено честно, без всякакви заобикалки, описание на живота на един миньор. Аз донякъде подозирам да има някаква връзка между Изингден и Идънсоук, но да не говорим за това. Никакви украси в тази книга и доколкото зная и вярвам, всичко е абсолютна истина. Не живот, а мръсен кошмар. Ще ти я изпратя на теб. Когато я прочетеш, ще се съгласиш с мене, че е недопустимо англичани (мнозина от които са воювали във Великата война, за да спасят от хуните между другите и теб и мен) да слязат и една-единствена стъпка по-долу от това жалко, безпросветно, безнадеждно животуване. Нека собственикът, който не е предвидил, който не е съумял да реорганизира работата на по-съвременни начала, който е сложил настрана тлъста сумичка, да си плати сега, а не да къса от залъка на народа.

Това е, каквото въглекопачът чувствува, а отчасти и мисли. Натрупаното от преуспяващите — мисли той — трябва да бъде мекият амортизатор, на който да се облегнем, когато сме в затруднение, а не живата плът на миньорите и семействата им.

Лорд Идънсоук казва:         Тя дойде със
Това, от което имаме нужда,  старото бренди по-късно.
е Тежък Труд.                Тежък труд, нови мъки. Филип
Това трябваше                В чашата има розово
да бъде пура,                шампанско. Заб. Нашето
но тя е анахронизъм          прочуто розово шампанско.

Миньорите никога не са се занимавали с организиране на финансите и осигуряване на резерви — те са мислили, че умните хора се грижат за това. Тяхната работа е била да копаят въглища. Както се казва, те никога не са предполагали, че умните имат намерението само да отмъкнат печалбите и да ги изоставят в безизходицата. Затова много от тях сега са настроени решително комунистически и биха искали да излязат с кирките срещу умните. Аз бих го направил, Синтия, ако бях миньор.

Новата Комисия по въглищата, при все че е съставена от Хърбърт Самюълс и финансисти, а не от съдията Санки, без да има кой да защищава миньорите, проявява голямо разбиране към положението на миньора. Но собствениците на мините казват от своя страна: «Нито едно пени от нашите спестявания, нито сянка на жертва от нас!» Те възнамеряват да намалят надниците с един шилинг на всеки пет и фактически не желаят да поемат никаква равностойна тежест. Снощи си казах мнението или отчасти го казах на чичо Робърт. «Отчасти», защото той толкова грозно се ядоса, че естественото ми уважение към главата на семейството ме накара да си затворя устата. Той държеше, че миньорите били неразбрани, като не искали да направят никакви отстъпки. Твърд, надменен и груб. Не желаеше да каже какво ще трябва да се прави с миньорите, които ще бъдат уволнени, ако тези нещастници направят каквито и да било отстъпки. Колкото по-големи отстъпки направят за работното време, толкова повече от тях ще бъдат уволнени. Не пожела да каже дали един шилинг на пет е последната му дума. И направо се озлоби, когато заговори за Кук.

— Понастоящем — каза негова светлост — всички разисквания са временно прекъснати. Те са нанесли удар на целия обществен ред и той трябва да бъде защитен! — Повтори го. И махна решително.

Болдуин и с-ие само ходеха от едната страна при другата, кършеха ръце или се преструваха, че кършат ръце (аз си имам собствено мнение по въпроса) и повтаряха: «Моля ви се, бъдете разумни!», вместо да хванат собствениците за яката, както е трябвало да направят, и да кажат: «Ще делите загубата като честни хора!» Щом собствениците не искат да отстъпят — казаха Болдуин и с-ие, — тогава трябва да отстъпят миньорите. Нищо не бе направено. Собствениците просто предявиха искането за по-ниски надници и удължено работно време и се приготвиха за общ локаут, ако работниците не превият врат. Ето как са стояли нещата между собствениците на мините и въглекопачите.

В една страна с честни вестници и трезви глави всичко това щеше да вдигне такава буря против собствениците, че те щяха да побързат да се съгласят с половината, с три четвърти от предложенията на работниците. Щяха да седят по цели нощи да измислят извинения и да съставят все по-щедри и по-щедри планове за облекчаване на положението. И обществеността щеше да настоява да се споразумеят. Но в нашата страна тази история не е била обяснена с прости и ясни думи. Как можеха хората да отсъдят?

Ето тук влиза в играта Генералният съвет на профсъюзите. Миньорите участвуват в него и от две години насам занимават Конгреса на профсъюзите с този неразрешим въглищен въпрос. Генералният съвет на профсъюзите заявява — и аз мисля, с право, — че ударът с намаляването на платата на миньорите е само подготовка за общо намаляване, на железничарите, механиците, работниците във всякакви промишлени предприятия. Обща кауза. Така се намесва и Генералният съвет на профсъюзите и се стига до четиристранна игра. I — профсъюзите, II — миньорите (Кук гласовит, прекалено гласовит), III — правителсвото и IV — собствениците. I и II са теоретически партньори; III и IV заявяват, че не са (но аз се боя, че са). Ако собствениците на мините обявят локаут, ако нищо не се направи, тогава — казват профсъюзите — ние ще трябва да призовем към стачка железничарите, механиците, транспортните работници и така нататък, и така нататък. «Това — казва правителсвото — е обща стачка. Не е спор в промишлеността, това е политика. Това е нападка срещу правителсвото на страната.» Профсъюзите отговарят: «Да ви вземат дяволите! Защо не се държите като правителсво на страната? Ние няма да позволим надниците на миньорите да бъдат намалени по такъв начин, било то политика или не. Нещо трябва да се направи. Ние не искаме такава стачка, но ако има локаут на миньорите, ще трябва да има някаква такава стачка.»

Но профсъюзите не казваха всичко това много решително. Това е мръсната точка в моя разказ. Не единствената. Те подкрепиха миньорите, но не ги подкрепиха напълно. Няколко лейбъристки водачи, от онези типове с фракове и смокинги, още седмици преди това обикаляха Лондон и с печални лица разправяха: «Крайните ни се налагат. Ние не искаме обща стачка. Ние сме съвършено мирни сноби, които се мъчат да направят кариера. Честна дума. Това е опит за революция, признаваме. Направете нещо, дори само да изглежда като нещо.» Морнингтън имал среща с двама такива. Това било в същност, каквото му казали. Те започнаха редица конференции с правителсвото. Конференции и още конференции. Предложения, планове. Тичане насам-натам — профсъюзите при правителсвото. Профсъюзите при миньорите. Насам-натам. Приказки за дванадесетия час. Но в Англия никой никога не вярва в дванадесетия час, докато той не е настъпил. Като войната. Кук повтаря по цял ден като курдисан: «Нито с едно пени по-малко, нито с една секунда повече.» По двадесет речи на ден и продължава със същото и насън.

Скъпа, не зная дали дотук можеш да разбереш нещо от тази несвързана история. Разказвам ти я колкото мога по-добре. Но се опитай и си изясни това положение, което докарва нещата до миналата неделя. Миньорите непреклонни, собствениците непреклонни. Правителсвото неопределено, профсъюзите принудено слаби и по-скоро предупреждават за обща стачка, отколкото я обещават. Нито правят нещо определено и решително, за да се приготвят за нея. Неподготвени, докато правителсвото е свръхподготвено.

И с това трябва да приключа моята част III, защото вече съм писал за следващия стадий в част IV. Продължи с част IV.“

И госпожа Райландс продължи.

Част IV беше озаглавена:

Правителсвото не води честна игра

„Тука, малка моя Сина, следва това, което тревожи ума ми най-много. Струва ми се, че Болдуин и неговото правителсво не са водили честна игра. Струва ми се, че те не постъпват честно спрямо миньорите и общата маса работници. Струва ми се, че Болдуин и с-ие, съзнателно или подсъзнателно, са на страната на собствениците на мините и експлоататорите и че възнамеряват да измамят работниците. Те придават важност на Кук и неговата непримиримост. На това ми е понамирисвало от известно време. Още в Каза Тераджена. Първият брой от Чърчиловия «Бритиш Газет» смърдеше на това. Издаваше цялата игра.

Те не са искали да предотвратят общата стачка. Искали са да бъде обявена. Искали са да бъде обявена, та да отвлекат вниманието от простата справедливост в спора между миньорите и собствениците на мините. И между работниците изобщо и работодателите и спекулантите изобщо в светлината на подобно намаляване на надниците. Търсили са лъжлив повод за спор, за да докарат работниците по-близо до границите на немотията.

Може да се каже, че това е сериозно обвинение, за да го отправиш срещу кое да е правителсво. Но прецени фактите. Прецени това, което се случи миналата неделя вечер. Може още да не сте се научили там за случилото се в неделя. Това е най-грозната и най-необяснима нощ, вписана в личното досие на дребния тихичък Болдуин. Ако след всичко това случайно дойде денят на Страшния съд, Станли Болдуин ще си плати хубавичко за неделя, 2 май, или по-правилно понеделник, 3 май. «Извадете тази лула от устата, сър! — ще заповяда огненият ангел. — Ние искаме да ви видим лицето!»

Ние всички ще искаме да му видим лицето.

А случилото се беше следното. Водачите на профсъюзите се пазаряха и преговаряха между миньорите и кабинета цялата неделя и като че ли наистина стигаха вече до забавяне на компромиса и до някакво споразумение. Късно през нощта на Даунинг Стрийт^[7] водачите на профсъюзите бяха скалъпили някакъв отговор на известни предложения на кабинета. Те се върнаха с него в стаята, където се провеждаше съвещанието. И намериха стаята празна и тъмна, лампите бяха угасени.

Правителсвото беше прекъснало преговорите. Те влязоха в тъмната стая и там им казаха, че правителсвото си отишло. Отишло си у дома!

Малко драматично, няма що!

Защо ли?

Скъпа моя, би могла да предположиш хиляда причини. Някакви словослагатели в печатницата на «Дейли Мейл» отказали да наберат анти лейбъристка уводна статия! «Дейли Мейл»! Никога не съм могъл да разбера как «Дейли Мейл» изобщо може да намери словослагатели да набират каквито и да са негови статии. Но това нещо — имам такова неприятно чувство — е било предвидено. Този ход е бил подготвен. Беше твърде нескопосан, твърде груб, за да бъде истински. Кабинетът незабавно научава за случката в «Дейли Мейл». Изключително бързо! Предполагам, някой е казал: «Номерът сполучи. Започвайте да потушавате стачката!» Кабинетът реагира мигновено. Като актьор на подадена реплика. Правителсвото се хвана за случая да се извини с тази малка стачка в печатницата на «Дейли Мейл», за да изостави цялата сложна измама на преговорите за мир. Те разкриха блъфа на нещастните, клатушкащи се профсъюзи. «Това е обща стачка и ние сме готови» — казаха те. Уинстън и неговите герои веднага полетяха да се заловят за работа, а господин Болдуин си легна да спи.

Празната стая. Изгасените лампи. Лейбъристките водачи надзъртат вътре, изумени и немалко уплашени. Като овце пред чужда кошара. Не забравяй тази картина, Синтия.

И след това правителсвото вече не е било правителсво. Превърнало се е в нещо като партия, която се мъчи да спечели избори. С позволени или непозволени средства. То потисна всякакви приказки. Направи радиото свой глашатай. То играе изключително мръсни номера, като затваря устата на хората и укрива факти. Аз току-що чух едни неща, но ще ти ги кажа друг път. И всичките правди и неправди, спорни между миньорите и собствениците на мини, се стопиха във въздуха. Което е това, каквото правителсвото искаше да стане. Което е трябвало да се докаже, както се е изразявал господин Евклид^[8].

С това завършва моят четвърти дял.“

Госпожа Райландс за миг се замисли. Филип бе разправил цялата история добре. Звучеше достоверно. За първи път като че ли тя схващаше какво е значението на тази странна работа в Англия. Но въпреки това имаше трудности. Трябваше да го обмисли. Някои неща я плашеха, а много неща, казани от него, звучаха крайно безкомпромисно. У него имаше нотка на войнствуваща възбуда. Но пък той не живееше в спокойната атмосфера на голяма италианска градина, която кара всичко да изглежда обширно, тихо и смътно. Трябва да прочете тези отбелязани от него вестници долу. Но какво ли още има да й каже сега? Част V бе озаглавена:

Защо правителсвото иска стачката да бъде обявена?

„А сега, скъпа женичке, искам да пиша за нещо по-трудно. Но то е за начина на мисленето на хора от този род, към който в края на краищата принадлежим всички ние. То е за нещо повече от общата стачка.

Отбивал съм се в клуба; обядвах в «Карлтън»^[9] със Силвърбаум; прекарах една вечер с Хайнд и Морнингтън и тяхната компания у Хайнд. А освен това поразмислих над думите и постъпките на уважаемия ни чичо лорд Идънсоук и нашия почитан и доверен съдружник сър Ревъл Коуксън, да не говорим вече за господин Гъм, плещестия по британски господин Гъм. Спомняш ли си ги?

Хайде да се опитам да го изложа, както ми е дошло наум. Има едно такова чувство във въздуха, че Великобритания запада. Не искам да кажа, че я очаква някакъв крах, но това, че по отношение на промишлеността и финансите други я задминават и засенчват. Навлязла е в период на относителен, ако не и абсолютен упадък. Може би никога вече не ще можем да наберем такъв огромен брой обучени и полуобучени работници, както в миналото.

Не ти разправям тука онова, което аз вярвам. Каквото аз вярвам, няма значение. Разправям ти за това, което се мярка в умовете, а не е далеч времето, когато ще излезе и открито на повърхността в умовете на мнозина от тези хора. Чичо Робърт всъщност си го каза. Една от тези негови речи, които започват с «Мило мое момче». Една от тези негови речи, в които сякаш признава, че досега е лъгал, но вече наистина сме стигнали до това положение. А то се е долавяло от доста време между редовете на такъв вестник като «Морнинг Поуст». Ето така прозирам аз в мислите им. Те смятат, че ни чака упадък и тежки времена и смятат, че работническата маса ще трябва да понесе бремето. Защото иначе то ще падне върху самите нас. Трудовите хора на Великобритания са изживели най-слънчевите си дни.

Те мислят точно така.

Предполагам, ще трябва да приемем, че Англия ще загуби донякъде превъзходството си в света. Това не ми харесва, но предполагам, че трябва да го приемем. Нашата страна е била на първо място през деветнадесети век, а деветнадесети век е изтекъл. Възможно е никоя страна да не командува положението в двадесети век. Или може да е Америка. Но няма да сме ние и трябва да се примирим. Това, както казах, се е загнездило в ума на почти всички от категорията на осигурените хора, солидните хора, обикалящите света хора, финансовите и търговските дейци, които поддържат днешното правителсво. И то се изразява по два начина, според това дали в ума им надделява пресметлива низост или глупав предразсъдък.

Първата категория. Пресметливите богаташи на Великобритания искат да прехвърлят по-голямата част от обедняването, дължащо се на нашия упадък в света, върху работниците. Те искат стълкновение, което ще осакати и дискредитира профсъюзите. Тогава те ще понижат надниците и същевременно ще намалят общественото подпомагане и всеобщото просвещение. Така ще могат доста дълго да запазят положението си, каквото е то сега, и дори да възвърнат някои от капиталовложенията си в чужбина, а за да направим тези икономии възможни, ние само ще възпитаваме и обучаваме по-евтино и по-мизерно хората от народа.

Но те не са мнозинството от своята категория тази класа. Те са само левицата на Болдуин и с-ие. Десницата, която е по-тежка и по-паралия, може да бъде по-честна, защото е по-глупава. Да видим тях.

Втората категория. Глупавите богаташи във Великобритания. Мнозинството. У тях също от известно време се е затвърдявало неприятното убеждение, че Великобритания губи значението си в света. То, изглежда, много бързо се е затвърдило окончателно, откакто търговията с въглища започна да губи почва под краката си след дефлацията. Може да се е затвърдило твърде дълбоко. Но тази категория не може да го приеме както другите — ясно. Всички представи се превръщат в умовете им във вода и чувство. Това е категория, която спори за най-простите факти, ако не са им приятни. Това е твърде ужасна представа за тях. Затова тя остава чужда за техния ум. Тяхното владичество заплашено! Тяхното самодоволство и привилегии загиват! Тяхното покровителствено държане към целия останал свят подкопано! Те отричат този факт.

Колкото повече слушам приказките на тази категория хора и виждам как се държат спрямо тази стачка, толкова повече ми напомнят те някой негър от Златния бряг, който страда от първите признаци на старостта и мисли, че е омагьосан и ще оздравее, стига да намери и да убие магьосницата. Те лежат будни по цели нощи и чуват как империята, тяхната империя скърца, защото никога не са се загрижили за работника. Китай се е надигнал, Индия се е надигнала, Русия не дава за тях пет пари, а американците започват да се държат покровителствено до ента степен. Капиталовложенията в чужбина са стопени и няма начин да се възстановят. Тези хора тука около мен, хора от кръга на богатите тори, тези приятели в клубовете, мъжете и жените в ложите и партера на театрите, в ресторантите и баровете, публиката от конните надбягвания в Аскот^[10] не мислят за правдите и неправдите, вършени спрямо миньорите и профсъюзните членове, нито за справедливост и честно споразумение. Тяхното внимание не се спира на тези неща. То като че ли не може да се съсредоточи върху тях. Работниците са само пионка в играта им за капиталовложения в чужбина. Неподправената история, която ти разказах за мините и стачката, мина пред носа им и те не можаха никак да схванат същността й. Умовете им са заети с нещо по-голямо и по-неопределено: това отслабване на влиянието им като класа; това пресичане на растежа и силата на тяхната империя, империята на тяхната класа, защото това е всичкото; загубването на моралното владичество и непрекъснатото смаляване на ръководната им роля във финансите и промишлеността на света; съзнаването — а те го съзнават сега с цялото си същество, ако не с ума си, дори и най-глупавите сред тях, — че в света назряват нови и по-велики неща. Те са твърде зле възпитани, егоцентрични и неспособни съзнателно да приемат тези неща напълно и да се помъчат да се нагодят към новите условия. Те се озадачават, плашат се и стават свадливи при самата мисъл за тези нови условия, които ги застрашават — с изчезване или по-лошо: с превъзпитание. Те не искат за нищо на света да се учат. Това е прекалено ужасно. Това ги вбесява. Те се наежват, готови за бой. Искат да водят велико сражение срещу времето и съдбата. Преди времето и съдбата да ги връхлетят. Мечтаят, че може би, ако избухне някакво страшно стълкновение сега — докато са все още доста силни, — когато то приключи, това пъплещо към тях зло, тази загуба на успеха във всичко, което те ценят, и всичко, което ги прави «големи хора», ще бъде унищожено, напълно премахнато. Ще се загуби в бъркотията и накрая те ще се видят пак най-горе, здрави и невредими, неизмъчвани от никакви съмнения, нито от едно-едничко съмнение, също както са били преди. Ще вземат решения заради всички, ще бъдат всеобщо уважавани, Америка ще бъде поставена на място, целият свят отново ще им козирува.

Това е, убеден съм, умственото равнище на чърчиловци и булисовци, за разлика от по-коравосърдечните типове като нашия чичо Робърт с тънките устни. Това е втората категория.

Но кой е неприятелят? Аз казвам, че това са времето и съдбата, географията и необходимостта. Предполагам, Семпак би казал, че е разпространението на научния и техническия прогрес навред по света, който променя съотношенията на какво ли не в живота, та да се възцари (Семпак ми е свидетел) световна система. Но човек не може да пребори времето, съдбата и научния и технически прогрес. Не можеш накара тип като Булис да схване една такава идея. А Булис — това е нашата класа, скъпа Синтия; той е правилото, а ние сме изключение. Следователно за него врагът трябва да е някаква конспирация. Ако той смята, че проклетата му империя губи играта или, да го кажем по-правилно, ако смята, че играта се изплъзва от проклетата му империя, трябва да има някакви машинации. Има някой враг, който прави магии, и трябва да се поведе лов на вещици. (Де да беше толкова просто!)

Те наричат вещицата «болшевизъм». Страшната червена вещица на света! Убеждават себе си, че има голямо, особено движение за проваляне на британската търговия, британския престиж и Британската империя. Злонамерени хора от Москва били истинският източник на всичките ни беди. Миньорите били само тяхно «оръдие». Така го каза старият глупак Булис, нали помниш? Ако не била Москва, на миньорите щели да им харесат и по-ниските надници, и по-дългото работно време. Щели да се молят за тях. Затова достатъчно е само да стиснеш за гушата това, което наричаш болшевизъм, и да го убиеш — и всички ще бъдат щастливи.

За тази цел може да наречеш «болшевизъм», кажи-речи, каквото и да е. Пипваш това нещо и го убиваш и тогава миличкият деветнадесети век се връща и продължава за вечни времена.

Ето какво имам пред вид, когато казвам, че този конфликт тука се гради върху лъжлива основа. Миньорите и работниците нямат ни най-малка представа какво ги очаква. Те стачкуват, защото животът им е мизерен, а перспективите безпросветни. Те не са съгласни да понесат цялото бреме на стопилите се английски интереси и капиталовложения в чужбина. За тях това са все същите стари опити на работодателя да ги притисне още повече. Те още не го свързват с упадъка на Великобритания като световен пазар и световна банка или нещо подобно. Реакционната партия в правителсвото, «военнолюбците», както ги наричаме ние, от друга страна, се пъчат, задето спасявали страната от въображаема социалистическа революция. Виждаш ли къде е грешката?

Тези от правителсвото, и от първата, и от втората категория, искат стълкновение. Първата категория — за да прехвърли своите загуби върху работниците, а втората — за да прогони привидението на разрухата. Първата категория иска само да победи. Но ако втората категория намери и най-малката възможност да го превърне в истински кърваво сражение, ще го направи. Те искат да тормозят и тероризират и да убиват, за да объркат всичко от злоба и омраза. Искат да вършат глупави арести; искат да провокират. Ако им се удаде случай да стрелят срещу тълпа, ще го направят. Ако искат един нов Амритсар^[11] на Трафалгарския площад^[12], ще го постигнат. Те искат да бият червените, да вържат ръцете и краката на профсъюзите и… да ги стъпчат. И това, скъпа моя, е опасната страна на положението.

Опасността се увеличава поради факта, че водачите на миньорите са твърде сковани. Съчувствувам им, но виждам, че играта няма да ги доведе до победа, до нещо сериозно. Ако може, Кук ще създаде оправдание на нашия Булис. Кук е точно обратното на Булис. Може и да има нещо московско у Кук. Или той споделя мечтата на Булис. Кошмарът на Булис е неговият мечтан рай. И двамата са мечтатели.

Досега нашият търпелив, духовит, обикновен англичанин не е представил на правителсвото такава възможност. Но сега навсякъде може да се случи нещо нежелано. Някоя глупава провокация. Озлобена тълпа. Или чисто недоразумение. Тези дни само една искра стига. Казах, че положението е глупаво, но то е и опасно. И преди всичко е игра на лъжливи основания. Никаква честна размяна на мнения. За нищо не се говори открито, а най-малко за истинското световно положение. Две различни неща. Работниците искат да живеят безгрижно по време на финансова криза, а тия от старата империя искат да се чувствуват постарому господари в период на упадък. А на обикновения човек свят му се вие. Такова едно нещо:“

Работниците         Правителството
Г-н англичанинът    Бел. Тоя вдясно има пушка

Следваше чудновата малка рисунка, значението на която госпожа Райландс проумя едва след няколко мига разглеждане.

„Ето ти, скъпа Синтия, една скучно разказана дълга история, но аз мисля, че тя дава в общи черти тази работа тука, в Англия, до днешна дата. От една страна, работниците стачкуват — умно или не — против спадането на надниците и понижаването на жизненото равнище; от друга страна, едно правителсво, управляваща класа, всички от нашата категория, собственици на мини, земевладелци, индустриалци и финансисти, се правим на шутове и вярваме или се преструваме, че се борим срещу червена революция, а под това прикритие се залавяме не на шега да заличим или осакатим профсъюзното движение и работническото движение изобщо. Какво ли ще спечели проклетата им империя, ако сполучат! Срещу времето и съдбата!

Но можеш ли да си представиш в центъра на всичко това надутото величие на кукумявка като Джикс? Можеш ли да си представиш какво трябва да търпя в клуба от страна на старите глупаци и младите глупчовци, които горят от нетърпение да «дадат на тези болшевики един урок»? И напрежението във въздуха, когато отивам да разпитвам чичо Робърт. Междувременно здравомислещите, добри, доверчиви обикновени англичани са толкова объркани, толкова добродушни, толкова готови да направят всичко, което им се вижда толерантно, общополезно и справедливо, и толкова неосведомени относно истинските факти.

Хайнд ми разправи вчера за един шофьор, който се присъединил към стачката, верен на своя профсъюз, а след това отишъл да намери младия господин от Оксфорд, комуто бил поверен неговият автобус, само за да му каже едно-друго, което трябва да знае, за да може да кара тежката голяма кола. Как го беше казал старият Поуп Non Angli sed Angeli^[13] — простодушия ангели. А я се опитай да прехвърлиш парични загуби върху всекидневния живот на такива хорица!“

Така завършваше петата част. Шестата и последна част бе озаглавена просто —

За мене и Синтия

„А сега, накрая, скъпа моя, какво правя аз? Нищо. Обикалям, зяпнал пред чудното зрелище на Англия, парализирана от собственото й умопобъркване. Вадя душата на чичо Робърт. Чета мечтите на господин Семпак и ги сравнявам с възгледите на «Бритиш Газет». Научавам може би това-онова за този изключителен наш свят, както би го нарекъл господин Семпак — как пълзи пипнешком напред. И ти пиша.

Не зная какво да правя, Синтия. Не зная какво да започна. Това е световна промяна, на която се гледа като на английски политически и социален скандал. Корените й са дълбоко във финансовия свят — златото и валутата, и всякакви непонятни неща. Не е Лондон или Йоркшър, нито Ню Йорк или Москва; той е навред. Почти навсякъде. Където живеем днес. №1 — вселената, времето. Аз съчувствувам на стачниците, но в същност не виждам каква полза ще има от тази обща стачка, дори и да постигне всичко, каквото смята да постигне. Ще разстрои живота, а после? Правителсвото ще трябва да подаде оставка. Кой ще дойде, ако правителсвото се оттегли? Лейбъристи, за които никой не е чувал? Сноби и празнодумци. Събрани оттук-оттам либерални водачи. Каква разлика има (освен в миризмата на тютюна) между Аскуит^[14] и Болдуин? Лойд Джордж ли ще спаси страната? Половината либерали и всички лейбъристки водачи биха предпочели да я видят във врящ катран, преди да оставят да я спаси «лойдджорджовският комунизъм» и след това да започнат отначало.

От друга страна, няма и пръст да помръдна за потушаването на стачката.

Имам ужасното чувство, че за нищо не ме бива. Имам двадесет и две хиляди лири годишен доход. Аз съм глезено дете на тази Англия и не принадлежа към никоя категория. Милият чичо Робърт ръководи големите ни предприятия и нашият дял — една пета или нещо подобно — прилича на куфар, вързан отзад на автомобил. Аз съм много скъпо платен мошеник. Никой не ме знае. Аз нямам власт. Ако река да кажа нещо, то няма да има никакво значение. Все едно, че някой се е провикнал от задните редици на едно събрание. А дори и да имаше значение, пак не би било съществено, защото сега няма свобода на словото. Няма вестници, а радиото се използува за бръщолевене — вчера един тип дрънкаше най-поучително за мравките и скакалците — омешано с предаване на предубедени новини и анти стачна пропаганда. Както виждаш, просто потокът на събитията те носи напред, а този поток е безнадеждно глупав.

А това ме води, сърчице на моя свят, до всичко, каквото си приказвахме, преди да се разделим. Колко хубаво беше да си приказваме така най-накрая и колко хубави бяха тези разговори! Хора като нас, както ти каза, трябва да вършат нещо. Но какво да вършат и как да вършат? Къде ни е мястото? Много му е лесно на стария пророк Семпак да навири мощния си нос и да говори за великите напредничави движения, които в края на краищата ще пометат всички тези неща, но дали ще ги пометат? Помитат ли ги? Дори в крайна сметка? Тази бъркотия, тази разстроена, останала без водачи страна, която тъй нескопосно и опасно търси равнището си в един нов свят, тази безумна битка срещу някаква призрачна революция е действителност. Това е Англия от 1926 година. Семпакианството не е действителност; това, което ти пиша, е действителността. Хората се усмихват по улиците и се шегуват по нашия сдържан английски начин, но стотици хиляди вероятно крият почти непоносимата си тревога. Неизказано безпокойство, лишения и наближаващ глад. А изгледите лоши! Всеки миг може да се развилнеят стрелба и убийства. Великият прехвален, златен, щастлив свят на Семпак е само мечта. Не мога да ти кажа колко далечен е той от този дезорганизиран Лондон тука.

Чудесно е да се говори, че по начало човечеството е благоразумно, но каква възможност има това начално благоразумие да се прояви, когато някакъв атавизъм като Уинстън тури ръка на всичките запаси от хартия за своите дрънканици и не ти остави нищо, на което да печаташ своите възвания към това начално благоразумие; или когато стан от млади негодници като твоите млади фашисти не оставят душа у всеки, който напише или заговори против идиотските им идеи за света и Италия?

Това начално благоразумие на Семпак е рядко нещо, оранжерийно цвете. Сетният пречистен дестилат на човешката надежда. То съществува само в няколко щастливи кътчета по света, в библиотеки и свободомислещи семейства. Ако счупиш стъклото на оранжерията или спреш топлата вода, то ще умре. Как може някога да излезе на открито, да се изправи пред тълпи и да въздействува на милиони?

Ако той се е върнал при тебе, искам да го попиташ за това. Сложи го натясно, Синтия. Би трябвало да дойде тука.

Снощи мислите ми бяха толкова объркани и тревожни, че не можех да заспя. Излязох много след полунощ и се запилях през Уестминстър^[15] и на Темза, по Крайбрежния булевард. Нямаше толкова светлини, колкото обикновено, и всички тези крещящи реклами за уиски, паста за зъби и други такива душеспасителни неща не бяха запалени. Икономия на енергия. Поради това мостовете изглеждаха по-кафяви, а малките газени светлинки по шлепове и лодки по-ярки и даваха възможност на луната да блесне върху стоманеночерната вода. Помислих си, че може и ти да гледаш същата тази луна — тъкмо в този миг. Тя изглеждаше сурова и малко студена тука, но при тебе трябва да е била по-голяма, мека и блага. Имаше много малко хора навън и никакви трамваи. Студено. Колкото хора срещах, повечето все бързаха — предполагам, че се прибираха. Гледах луната и си мислех как скоро ще четеш всичко, което се помъчих да ти разкажа, и колко объркващо е то. Много копнеех за тебе, да бъда с тебе. Искаше ми се да мога да ти говоря, вместо да пиша. Спомняш ли си — няма още и седмица — как седях до тебе на балкона над старите палми и ти говорех. Не чак много. Колко много бих ти казал сега, които не можах да ти кажа тогава!

Бродех по Крайбрежния булевард и се чудех какво ли се мъти зад тази ужасно глупава стачка. Положително се мъти нещо, което ще се отрази върху живота на всички ни, ще промени всичките бъднини на нашето дете. Една страна, която е била много горда и велика, и доста глупаво и нехайно велика, ще научи къде й е мястото в един нов свят. Може би по-съвършен свят по-късно, но безрадостен и суров сега.

В този Лондон, по-тъмен, необичайно тих… въпреки неговата приветливост има нещо особено…

Страх?

Той е като този бульон на кубчета. Искам да кажа, тук е все още концентрирана толкова голяма част от световния живот. Лондон е рядко хубав град. Струва ми се, че не мисля така само защото съм англичанин.

Спрях и се обърнах назад към сградите на парламента и Биг Бен^[16] и си представих как депутатите пристъпят из този празен еклив лабиринт с безкрайните му облицовани с дъб коридори и до един се чудят какво ли ще стане сега. Казват глупости един на друг, пускат шеги, защото не могат да измислят нищо смислено. Колко безполезни са те в Уестминстър днес, когато всичко реално им се зъби. Вероятно сега има повече хора, отколкото обикновено, но това са хора от профсъюзите, които стоят тук-там в кулоарите. Няма туристи. Не е обикновеното разнолико множество…

Умът ми се насочи към всички тези гатанки, които трябва да отгатнем заедно, ти и аз, ако не искаме да загинем в общата повърхностност. Ако не искаме да бъдем повлечени, както всичко тук, от сили, твърде непознати, за да може човек да ги използува или направлява. Мислех си какво пълноценно същество си ти, щом почти ме убеди, че и аз мога да бъда пълноценен. И все ми идваше наум, че не съм чак толкова добър, колкото дори и аз бих могъл да бъда въпреки цялата ми свобода, пари и положение. Нито пък някой от хората, погълнати от огромното, противно, безчестно спречкване, възникнало от страх и остри недоразумения и от подлостта и малодушието на самодоволните богаташи. Милиони стачкуващи твърдят, че животът им не е достатъчно добър — като някое грамадно същество, което говори насън. А анти революционерите са твърди и неотстъпчиви, напомнят тежък сън, който те кара да стискаш юмруци. Защо никой от тези хора не можа да се събуди? Защо само аз съм буден, но само за отделни мигове като този?

Изпаднах в някакво екзалтирано състояние там, край Темза, на студената лунна светлина.

«Боже мой!» — казах на теб, да, на теб; не можеш да си представиш колко много съм приказвал напоследък на теб и съм се мъчил да ти обясня положението. — Нима не могат някои от нас да, се съберат и да направят от света нещо по-добро, отколкото това глупаво дърлене и неразбирателство? Нима е лъжа, че някога е имало мъченици, че някои са умирали за делото си и тръгвали на кръстоносни походи? Нима няма вече религия и човешката душа е мъртва? А ако не е, защо няма и следа от нея тука? Защо всички тези хора се натискат като боклук върху решетката на канала? Защо няма съюз на трезвомислещите? Защо няма фашисти на светлината, които да противодействуват на черните фашисти? Защо някои от нас не се обединят да кажат «Стой!» на всички тези игри на политиците, на тези измами, за да отхвърлим всички стари предразсъдъци и плахост, да се позамислим и да посрещнем лице в лице проблема за положението на Великобритания и истинското бъдеще на Англия и света, да ги посрещнем с великодушие и смелост — като мъже?

Ей такива неща си казах или нещо подобно. Като че ли имах някакъв проблясък… не съвсем определен. Не чак толкова избистрен, че да мога да го оформя. Сега се мъча да си припомня какво казах и какво си мислех, та да го запиша и изпратя на теб, за да узнаеш какво съм си казал.“

Съвсем неочаквано писмото свършваше: „Филип“