Хърбърт Уелс
Засега (23) (Портрет на една дама)

IX
Привързаност и погледът напред

Тази вечер след храна те седяха в голямата стая горе край огън от цепеници в италианизираната камина и господин Семпак, без да намекне нито с дума за лейди Катерин, говореше за мисълта и действието и за промяната на темпа и мащаба, която настъпваше в човешките дела. Госпожа Райландс лежеше на голямата кушетка, а господин Семпак бе седнал в кресло до нея. Госпожица Фенимор участвуваше в разговора с присъствието си от другата страна на камината. Същевременно тя редеше на масичка много труден пасианс с две колоди карти — пасианс, който караше устните й непрекъснато да се движат, невинаги беззвучно, с: „Черното вале идва върху дамата, а червената десетка върху валето, ами после? Тези всички излизат, девет, осем, седем, но от това не се освобождава място. Не става. Не става.“

Беше се извинила за своя пасианс:

— Това не ми пречи да слушам и като че ли съсредоточава вниманието ми. Мисля, че не пропускам и най-малкото нещо, което казвате.

От време на време тя много се вглъбяваше в пасианса, а после го оставяше, отпускаше се назад на стола си с остатъка от колодата в ръка и дълбоко поемаше голяма глътка от това, което казваше господин Семпак. После въздишаше и видимо освежена, наново се нахвърляше на картите си.

При все че господин Семпак с нищичко не загатваше за лейди Катерин, на госпожа Райландс бе съвършено ясно, че същината на беседите му с тази дама служат за подложка на разпокъсания им разговор, както костите проличават под очертанията на една ръка. Когато говореше за това, че ученият е много по-важен от политика, той всъщност се оправдаваше от нейното обвинение в политическо безсилие и нищожност, а когато заявяваше, че със съкращаването на разстоянието чрез все по-бързите съобщения в света настъпило такова разрастване и усложняване на политическите въпроси, че вече не можели да се справят с тях успешно за ден или седмица, тя долавяше как той продължава да се мъчи да извади лейди Катерин от заблуждението, че съдбоносни инциденти при избори, сцени в парламента и изтъкване на „личности“ в кабинета биха могли все още да окажат някакво истинско влияние върху хода на човешките дела. Той говореше отпуснато ту за едно, ту за друго, както му идваше наум, но госпожа Райландс си даваше сметка, че бележникът със зелена кожена подвързия ще спечели доста от това, което казваше нейният гост.

Бележките му се свързваха много пряко с този предишен разговор, тази сполучлива вечеря, която й бе толкова харесала, това възобновяване на легендарната слава на „Душите“ — а оттогава не бяха минали още и две седмици! Той възкресяваше видението на една по-велика цивилизация пред тях, световна цивилизация, в която напредъкът на науката щял да бъде главен стремеж и все по-важна движеща сила в годишната равносметка. Това видение бе малко избледняло в паметта на госпожа Райландс. Той го възстанови до състоянието на вероятност и дори неизбежност. То пак се превърна в действителност, а всичките социални и политически конфликти на днешния ден — само във временни неуредици като сбивания и надпреварвания на хлапета на заградено с облепени с реклами тараби празно място за бъдеща голяма сграда. Войната се превърна в отслабващ навик, от който човечеството се отърсва. А тези смутове в Англия само в наследство от варварските методи, които все още налагат въглищата да се добиват с ръчен труд и да дават частни печалби от обществено благо. Някой ден сме щели да добиваме въглища от земята по толкова различен начин, че нямало да има нито множество опърпани черноработници, нито групи заинтересовани от всичко това собственици; затова от гледище на по-голямата цел спорът между тях бил погрешно разногласие, което не водело наникъде и не уреждало абсолютно нищо. Дори докато спорели, основанията за различията се топели под краката им.

Но имаше известни неща, които бележникът със зелени кожени корици щеше да иска да узнае утре сутрин, и госпожа Райландс се помъчи да си ги изясни.

— Виждам, че светът би могъл да се промени, би трябвало да се промени по отношение на всичките му сегашни бъркотии — съгласи се тя. — Но нещата не се променят от само себе си. Голяма част от този напредък досега е заварил хората неподготвени. Сега изненадата е преминала и ние виждаме стъпките, огромните стъпки, които трябва да предприемем от тази… тази сложна бъркотия към световна цивилизация. Вие говорите, сякаш до това положително ще се стигне. Но кои са хората, които ще ни доведат дотам?

— Хората с научен поглед върху нещата — отговори господин Семпак. — Хората, които мислят напред.

— Разбирам, че индивидите от този род допринасят нещо към картината на настъпващия велик век, като допълват подробности и помагат на въображението ни да изглажда трудности. Сам вие сте направили чудеса, за да придадете на перспективата правдоподобност. Но тя е все още само перспектива. Вземат ли тези хора някакво участие? Дали някои от онези, които говорят и са изпълнени с такива хубави пожелания, правят нещо за осъществяването на световната утопия?

— Аз мисля, да — отвърна господин Семпак след кратка пауза.

Тя долови, че е твърде настойчива, но нали искаше да разбере.

— Как? — попита тя.

— Като правят все по-очевидно, че тя е възможна, и карат хората да си уяснят, че е желателна — убежище от всичките заплашващи ни опасности; докато ние, с безкрайно мощните оръжия на днешния ден, се придържаме към безнадеждно остарелите морал и обществени традиции.

— Да, но… — започна госпожа Райландс.

Тя събра всичките си сили. Не се опитваше да спори с него, но много искаше да може утре да се обърне към чистите страници на бележника със зелени корици, без да се пораждат у нея неудобни въпроси — обмислила и сигурна в това, което трябва да запише. Трябваше да го запише колкото може по-простичко, след това трябваше да препише упражнението си и да го изпрати на своя съученик Филип, който (тя беше сигурна) щеше много майсторски да сипе съкрушителни въпроси.

— Виждате ли, господин Семпак, ето къде е моето затруднение. Аз виждам, че светът изобилствува с проекти за подобряване на положението. Хората, които пишат за този род неща, пишат, а ние ги четем, когато сме в настроение да четем и искаме да пораздвижим въображението си. Но повечето си вървят по отъпкания път. Предполагам, че ако разправите на един миньор всичко това, което разправяте на мен, и му кажете, че в новия свят няма да има никакви миньори, а само много остроумни бормашини и начини за вкарване на въздух в шахтата за горене на въглища и получаване на енергията там вместо изкопаването им и така нататък, съмнявам се дали той ще е готов да се бори за тази промяна. Той ще помисли за себе си и ще каже, че макар да е достатъчно лошо да си зле платен миньор, при това с не много редовна работа, но все пак да изкарваш някакво препитание, още по-лошо е да живееш в свят, в който изобщо не си нужен.

— Миньорът би могъл да се промени.

— Не веднага. Той ще си има своята жена и деца, и куче, и навици. Дали ще иска да се промени? Искам да кажа, да промени нрава си, както бихте искали да го промените вие. Повече пари може би ще иска да има, а сигурно и по-хубава къща. Но какво друго? А да вземем собственика на мини: не можете да очаквате от него да посрещне с удоволствие и да помага за собственото си премахване.

— Новото ще дойде постепенно и достатъчно бавно, за да изглади подобни неща.

— Ако някой го желае. Но кой ще го желае? Питам, защото наистина искам да зная, господин Семпак, кой ще го желае достатъчно силно, за да си даде голям труд да го осъществи? Мнозина от нас без съмнение го желаят смътно и в общи черти, но дали някой от нас го иска пламенно и много силно, за да го преведе по всички неочаквани завои и зад незнайни ъгли?

— Но то крие в себе си несъмнено обещание за по-богат живот.

— Да не ви дразня с настойчивите си въпроси? Те са глупави въпроси, зная, но ме затрудняват.

— Ни най-малко не са глупави. Вие се аргументирате отлично. Продължавайте.

— Добре, това несъмнено обещание за по-богат живот. Да речем, че кажете на някоя котка: „Слушай, аз ще те науча да плуваш и да се гмуркаш като тюлен, и да летиш като прилеп — и така нататък, — стига да престанеш да ловиш пойните птички в градината ми.“ И да речем, че котката отговори: „Животът е кратък. Приятно ми е да помисля за такива неща и от тях ми се приисква да оставя на мира птиченцата и да ям риба, но въпреки всичко това означава страхотна промяна в навиците ми. Ами ако не мога да се нагодя толкова лесно, колкото ти мислиш! Може да умра, преди да съм се нагодила. Доста добре си живея и сега. Виждал ли си ме някога как се катеря по дърветата? Или скачам и хващам младо пиленце във въздуха? Имаш ли нещо против да продължа да си бъда котка?“

Господин Семпак кимна, усмихна се замислено на огъня и даде възможност на домакинята да продължи.

— Да вземем различните хора, които виждам наоколо си, например всичките военни; намирам, че те имат най-малко предразсъдъци по отношение на войната и за Обществото на народите и други такива неща при положение, че не се засяга сериозно военната служба.

— Те ще бъдат избити по най-ужасен начин с газове в следващата война.

— Те се надяват да приложат газовете първи. Но дори и да им се вижда изгледът малко неприятен в това отношение, те все пак нямат представа как биха могли да се променят. Или какви да станат. А засега… засега те си остават военни.

— Тях ще ги променят — подхвърли господин Семпак неопределено.

— Но кой ще ги промени? Щом човек прекъсне подобен разговор и се върне към всекидневието, вижда всекиго в горе-долу същото положение: да върши нещо в сегашната система, да се придържа към нея, да се бои от каквото и да било объркване, да се противопоставя на каквото и да било подобрение, което наистина го засяга. А иначе всички са съвсем свободомислещи и прогресивни.

— Силите на промяната ще ги потъпчат. Условията се променят непрекъснато.

— Но промените може да стават в коя да е насока, господин Семпак. Няма никой, който да насочва промяната. Защо да не се насочва ту насам, ту натам? Тя издига, тя може и да смачка.

— Защо не? — попита маслиновите цепеници господин Семпак.

— Може вечно да си останем в това „засега“. Животът може да подкарва хората и насам, и натам. Едни може да се проваляй, други да се издигат. Стари типове може да изчезват и нови да се появяват. Една част от това може да е напредък, а друга да е загуба. Природата не дава никакви гаранции. Промяната може да продължи, докато хората станат сини същества, високи три-четири педи, и да бъдат гонени от плъхове, както ние гоним плъховете, и вашата велика цивилизация никога да не настъпи — да не настъпи никога изобщо. Тя може да се е разгаряла и стихвала, да се е разгаряла наново и за нея да се е говорило, както говорите в момента, а след това да е дошъл упадък и още по-голям упадък и може той да продължава досега. А плъховете може да са станали по-дръзки, болестните микроби да са донесли израждане и деформация, а енергията да е намаляла.

— Touché^[1] — промълви господин Семпак и проточи безкрайна пауза.

Госпожа Райландо попридърпа една възглавница и го изгледа очаквателно, преди да полегне по-удобно. — Излезе! — рече госпожица Фенимор и победоносно плесна картите си. — Невинаги излиза.

— Това е точно въпросът, който занимава ума ми в днешните времена… главно — каза господин Семпак, без да обърне внимание на госпожица Фенимор. — Моят живот е бил в такава голяма степен отдаден на мисленето и проекта. В края на краищата цялото това конструктивно утопианство е рожба едва на последните години. Но аз съм убеден, че ще дойде време — а в случая с тези въпроси времето може вече да е дошло, — когато подобни творчески идеи ще трябва да се принизят до пазарището, сред продавачите, мошениците и карнавалната тълпа, и да поведат борба, за да се наложат. Науката никога не може да бъде истински чиста наука. Тя е възникнала от практическа любознателност и намира оправданието си и се освежава чрез практическо приложение. Но въпреки това тя трябва да се усамоти, за да разгадае загадките си. Има ритъм в тези неща. Мисълта не бива да бъде нито твърде близо, нито много настрана от действителността. През миналия век е имало нужда социалните и икономическите обобщения да се отделят малко от текущата политика и действуващата търговия и да се разработят в нови, по-широки, по-задълбочени, съвременни схеми. Това в главни линии е направено. Сега ние, които се бяхме оттеглили настрана, трябва да се върнем. Стигнахме до концепцията за възможен световен мир, световна икономическа система, обща парична единица и нечувани свободи, развитие и независимост…

— Да? — обади се госпожа Райландс.

— Направихме го най-после да изглежда крайно правдоподобно и възможно.

— Да?

— А „как да стигнем дотам“, остава все още без отговор, в най-елементарно зачатъчно състояние. Едно общество на народите. Неясни проекти за социална революция. Благочестиви намерения. Практическо безсилие.

— А засега? — пошепна госпожа Райландс.

— Не зная дори дали същият тип ум, овладял първия проблем, ще може да разработи и втория. Може да е необходима по-друга личност, също както може да има разлика между човек с чисто научна насоченост и човек с търговска научна насоченост. Изглежда, тъкмо защото схващам, че тази работа навлиза в нова фаза, ми се вижда, че не пиша вече свободно, че не съм спокоен, привличат ме неразумни копнежи за преживелици и най-после — признавам го — съм разположен да се върна да поогледам тези странни вълнения в Англия. Бях мечтал — смешна мечта — да обновя жизнеността си. Свещения извор… на страстта.

Той като че си спомни за присъствието на госпожица Фенимор и прекъсна онова, което можеше да се превърне в ново признание.

— Не зная. Не зная дали мъже като мен трябва да се превърнат в мъже на действието, или трябва да предадат всичко, каквото са обмислили и разработили, на мъже на действието. Един млад мъж като вашия Филип ме привлича само защото, изглежда, притежава тази енергичност, гъвкавост и борбеност, които моят тип на затворения, упорито скептичен, скептичен по навик проучвател не притежава. Не зная. Бих искал да зная. Ето ви на! Боя се, че съм оставил този ваш въпрос, госпожо Райландс, до голяма степен открит.

Като че ли беше свършил, но след малко пак подхвана:

— Възможно е тази конкретна концепция за човешкия прогрес да чака своя философия и своя религия. Идеята трябва да се облече С ВОЛЯ. Новата цивилизация ще изисква да й се отдадеш — изисква нещо повече, отколкото отдаването с мислене и писане в свободни часове. Може да има нужда от мъченици… както и от отшелници. И от водачи, както и от пророци. Тя ще изисква съвместни действия, за по-обширни знания…

Той се изправи пред огъня — огромна, неугледна фигура, чиято сянка изписваше карикатура на отсрещната стена.

— Май ще се върна в Англия след един-два дена, така или иначе, дори да е само за да видя защо хората могат да се борят с такава смелост и жар за една цел, която според мен няма съвършено никаква реална връзка с цивилизацията на света. Досега съм мислил толкова много за онова, към което се стремя самият аз, че може би ще е добре, за разнообразие, да открия към какво се стремят другите. И защо като че ли никой от тях не се стреми към единственото нещо, за което според мен заслужава да се живее.

Да — продължи да размишлява той, — изградете вашата световна цивилизация. Това е точно каквото ми каза лейди Катерин. Вие с вашия въпрос повтаряте тази подкана… Не зная, госпожо Райландс, дали по своята същина и научният изследовател, и философът не са съвсем лениви личности. Те работят — признавам, че работят непрекъснато, но как се заграждат от спънки, противоудари и странични въпроси!

На госпожа Райландс й се стори, че мислите му изведнъж се устремиха в друга посока.

— По начало — каза той — те трябва да бъдат безбрачни…

Господин Семпак бе стигнал до края на размишленията си. Домакинята и госпожица Фенимор му пожелаха лека нощ. Той остана, за да пие две чаши ечемичена отвара и да изгаси лампите.