Хърбърт Уелс
Засега (2) (Портрет на една дама)

I
Домакинята обяснява

Стаята беше дълга и висока — стая с алени драперии и стени от бледокафяв камък, неосветена още от електрическите лампи с червени абажури. В нея имаше две камини в италиански стил, с резба на камък върху издадената горна част; в едната маслинените цепеници не бяха запалени, в другата весело пращеше накладеният преди малко огън, езиците на пламъка му се мятаха радостно и приветствуваха вечерта. Непостланите места по лъснатия с восък под, острите ръбове на масивните мебели, металните украшения и дръжки и голяма бронзова мастилница отвръщаха на тези живи привети с игриво поклащане на отраженията си. Завесите не бяха дръпнати и външният свят, обратно на това интимно червеникаво оживление, изглеждаше много студен, притихнал и далечен. Високият прозорец в единия край гледаше към прочутата градина, която се издигаше стръмно зад къщата, тераса над тераса, полупризрачна сега в здрача с купища, бледи цветове, кипнали като пяна върху стари зидове, с виещи се стъпала, огромни стари делви, грамадни тъмни дървета на подходящи места и безкрай от цветя, събрани накуп и шествуващи в батальони, във фаланги — багрите им още грееха, но прозираха през дълбините на спускащата се синева нереални и тайнствено недоловими, както чезнеха в полумрака. Другият прозорец гледаше към тихото Средиземно море, тъмно ултрамариново в стопяващите се отблясъци на безоблачния залез.

Малка, крехка, тъмнокоса женичка със зелена рокля седеше, свила се замислено в единия ъгъл на дълго канапе пред огъня, стискаше облегалката и беше долепила буза до ръцете си; отраженията танцуваха по огърлицата й, по гривната и обиците и по закопчалките на обувките, галеха хубавите й ръце и светеха в очите. По лицето й се четеше спокойно задоволство. В тази голяма стая тя приличаше на дребна буболечица в чашката на исполинско червено-оранжево цвете.

При звука на стъпки вън в коридора тя въздъхна и с лениво движение се обърна очаквателно към отворената врата зад нея.

Там се появи много изящен дребен, към шестдесет и няколко годишен господин. Побелялата коса, прошарена с кестеняви кичури, бе гладко сресана назад над фино изваяното му лице, което завършваше със спретната заострена брадичка. Той имаше възмургав нежен тен. От пръв поглед бихте казали, че е испанец и че е восъчен; не беше нито едното, нито другото. Но човек наистина би рекъл, че някой портрет от Веласкес е оставил обичайния си костюм на горния етаж и е облякъл фрак. За миг това приятно видение остана на прага, стиснало белите си ръце с някаква самоуверена скромност и след това пристъпи с непринуден жест.

— А, а! Моята домакиня! — промълви господинът.

Тя му протегна ръка с вяла усмивка и сякаш съвсем не се изненада, че той я пое и целуна.

— Елате да седнете ей тук до огъня — рече жената. — Толкова се радвам, че пак дойдохте при нас, господин Плантаджинет-Бъкън. Погрижиха ли се добре за вас? Ние се върнахме от Монте Карло едва преди половин час.

Господин Плантаджинет-Бъкън бавно обиколи канапето, протегна грижливо гледаните си ръце към пламъците и след съответно размишление предпочете да застане отпуснато до камината.

— Сигурна ли сте, че не съм неудобен?

— Вие тъкмо допълвате компанията. Имаше една свободна стая.

— Тази хубава стая в кулата! Накъдето и да се обърнеш, на изток, запад, север или юг, имаш гледка.

Тя не му обясни, че милата услужлива госпожица Фенимор е била вдигната на крак да го настани, когато се получи неговата телеграма. Мислите й бяха заети с друго.

— Следобед ли пристигнахте?

— Обядвах във влака. Взех един възхитителен автомобил от гарата. Беше боядисан в алуминиев цвят и украсен с флагче с тайнствения надпис „Шел“. И един толкова безкрайно учтив шофьор! Макар че е ден, в който градината ви е отворена за посетители и пътят пред вратите беше задръстен с коли и екскурзионни автобуси, портиер като ме посрещна, като че бях единственото нещо, което им е липсвало, за да бъдат щастливи. Вашият майордом малко остана да ме помилва. Да, Бомбачо с профила на Карузо. Прислугата ви е безупречна.

— Не сте ли видели никой от другите гости?

Той се позамисли.

— Имам известно подозрение. Официално — не. Вашият майордом ми поднесе чай в стаята ми, а след това се поразходих из градината ви и чух да се възхищават от нея на повечето европейски езици, както и на майчиния ми език. Имаше един-двама германци. Може да съм старомоден, но за мен има нещо непълно във всеки европейски туристически обект, където не се чува по някое „prachtvoll“ или „wie schön“^[1]. Изпитвам необяснимо удоволствие от завръщането им. Струва ми се, че може да ме наругаят заради това, но не мога да победя това си чувство.

Домакинята не направи опит да го наругае.

Той изпадна във възторг от някакво цвете със сини класовидни съцветия, което било ново за него. Дамата на канапето не обърна внимание на сините класове.

— Един-двама от тях бяха тука — помисли тя на глас. — Например леди Гризуолд. Тя не иска да ходи в Монте Карло, защото губела там и ума, и дума. А после винаги съжалява, че не е отишла, защото това може да е бил един от щастливите й дни. Не сте ли я видели? Сигурно е отишла на разходка в планината с госпожица Фенимор, за да не се срещне с господин Семпак. Тук беше и господин Семпак.

— Семпак — рече господин Плантаджинет-Бъкън. — Сем-пак? — И се посъветва с бомбетата на обувките си.

— Да — каза дамата с внезапна нотка на надежда, — господин Семпак. — Очите й вече не бяха толкова замъглени. Тя искаше да узнае.

— В известна връзка…

— Да. Във връзка с какво?

Господин Плантаджинет-Бъкън отклони разговора в друга посока:

— Когато се разхождах из градината… Една личност… Повечето от туристите, които ви посещават, са преходно явление; обиколят градината и си отидат. Или я обиколят два пъти и си отидат. Но това беше един индивид…

Домакинята наведе хубавия си профил в очакване.

— Нещо като свободомислещ проповедник — помъчи се да определи той, като опипваше почвата. — С такава една шапка. И все пак не истински свободомислещ проповедник, поне не от божите свободомислещи проповедници.

Напрегнатото й изражение му подсказа, че е на прав път.

— Да речем, свободомислещ проповедник нито по рождение, нито по образование, не естествен продукт, ами… как да кажа… нарисуван от Огъстъс Джон^[2]! Много фин, но малко неправдоподобен. Крака… безкрайни крака и ръце. Имам пред вид дължината. Като някое дърво. — Той се замисли: — По-недодялан, хм, по-недодялан дори… от Робърт Сесил^[3].

— Да — пророни тя с висок шепот и погледна виновно през рамо към отворената врата зад нея. — Той е!

Господин Плантаджинет-Бъкън скръсти ръце и захапа кокалчето на един от пръстите си.

— Значи, този е господин Семпак! Видях го. Няколко пъти. Често се срещахме. Колкото повече се мъчехме да не се срещнем, толкова повече се срещахме. Сядахме тук и там в отдалечени кътчета, но съдбата като че ли и тогава ни събираше. Семпак!

— Знаете ли нещо за него?

— Чувал съм за великия господин Семпак, да.

— Пишел книги — опита се да му помогне домакинята.

— Истински книги, скъпа госпожо. Не такива, каквито четете вие. Не романи. Книги, които са само книги. Като Сантаяна^[4]. Или Лоус Дикинсън^[5]. Или Бъртранд Ръсел.

— Чели ли сте нещо от него?

— Не. Винаги съм се надявал да се запозная с него и да си спестя това задължение. Казват… Казват, че говорел по-добре, отколкото пишел. Как е попаднал тука?

— Филип се запознал с него. Той го доведе от тези хора в Рокбрюн.

— Защо?

— Филип иска да разбере дали ще има стачка на въглекопачите. Тази стачка много го вълнува.

— Казал ли му го е господин Семпак?

— Филип не го е питал. Засега.

— Мисля, че това не е от темите на Семпак, но човек никога не знае. Може и да хвърли малко светлина на въпроса с някакви странични сведения.

— Досега не се е показал чак много разговорлив — забеляза домакинята, загледана замислено в огъня — В същност… Той май изобщо не приказва.

— Пази репутацията си.

— Съзнателно не се проявява.

— Нещо, което го възпира, е атмосферата.

— Като че ли беше започнал веднъж или дваж. Но може би го прекъсват. Седи ту тук, ту там в градината, проснал тия крака и ръце, уверява, че бил напълно щастлив, и отказва да ходи където и да било. Понякога пише в малък бележник. Мисля, че не се чувствува зле, но ми се струва, че от него няма никаква полза.

— Бихте искали да говори?

— На нас тука винаги ни липсва разговор. Много ми се иска да чуя… спор.

— Знаете ли — рече господин Плантаджинет-Бъкън и отново се посъветва с пръстена си. — Какво видях онзи ден? — Той вдигна пръст и го насочи срещу събеседницата си. — Утопии! — рече той. — Съвсем наскоро. Трябва да е било в някое списание. Май че в „Нейшън“. Или в литературната притурка на „Таймс“. Да, спомням си. Четял и пишел за всички утопии в света. Той е утопиограф!

Домакинята сякаш претегли възможните значения на тази дума:

— Но какво общо има това със стачката на въглекопачите?

— Не виждам да има изобщо нещо общо.

Настъпи кратко мълчание.

— На Филип какво ли не му хрумва — забеляза тя.

Господин Плантаджинет-Бъкън свъси вежди:

— Дали утопиограф? Не беше ли утопиолог? Или утопианец? Не е лоша дума: утопианец. Не… беше утопиограф. Четох го в едно от седмичните списания долу, в „Спектейтър“ или „Нейшън“, или „Сатърди“. Бихме могли да насочим разговора съвсем между другото към утопиите и да видим какво ще стане.

— Имаме тука някои, които вечно прекъсват разговорите. Не слушат и току извикат нещо за нещо друго. Нещо направо глупаво. Това може да го отклони от темата.

— Тогава трябва да върнем разговора обратно към темата.

— Вие можете. Но той е труден. Труден е. Те го пренебрегват, а той като че ли пренебрегва тях и заличава всичко в ума си. Когато го прекъснат, той също ги изключва и се занимава с мислите си и с яденето. Но това не му разваля настроението. Тука му харесва. Така казва. Харесва Филип. Харесва Катерин. Струва ми се, че е приказвал малко с Катерин… в градината.

— Леди Катерин е тука?

— Станала е още по-хубава. Разводът я подмлади с десет години. Изглежда двадесет и пет годишна. Осемнадесетгодишна. И — смешно е — тя явно намира нещо привлекателно у господин Семпак. И естествено той намира нещо привлекателно у нея. Съвсем не е от тези мъже, които бих очаквала да бъдат привлекателни за нея. Но, разбира се, ако вземе да го увлече и го накара да говори за неговите утопии или за каквото и друго да говорят, когато остане насаме с него, няма да можем да го накараме да поведе общ разговор. Той ще се е изчерпал.

Събеседникът й беше напълно съгласен с това.

— Трябва да обмислим план на действията — замислено рече той. — Да дадем думата на говорителя. Като развлечение на вечерната трапеза. Какво знаем за него всъщност? Интерес към утопиите. Смятам, че не бива да употребим точно тази дума „утопия“. Не, не знам дали не трябва да намеря това списание долу.

Отдалече долетя звук на високи токчета, потропващи по мраморни стъпала. Домакинята пъргаво се раздвижи.

— Това е Катерин! — каза тя в скоби. — Другите са — тя безизразно ги изброи на пръсти: — някой си полковник Булис. Голям почитател на Джойнсън-Хикс. Иска да организира британски фашисти. Да потискат трудещите се хора и да ги избавят от агитатори и прочие. Обожава Мусолини. Жена му е много мила. Доста прозаична женица, ако я оставите да говори, но безкрайно добра. После има една двойка любители на тенис. Те само играят тенис. Покрай тях Филип става по-добър играч. Това усъвършенствуване ужасно го измъчва, но е решил да го постигне. Колко страстно се играе тенис днес, нали? Те се казват Матисън. Тук е и Джефри Райландс, братът на Филип. Така стават четирима. Няма по-добри от тях. Тук е милата госпожица Фенимор. За лейди Гризуолд ви казах. И младите лорд и лейди Тамар. Той е в Женева, върши нещо в Обществото на народите. Такава симпатична предана млада двойка. О, тук е и Пъпи Кларджис и още някой… чакайте да видя… Споменах вече Булио и жена му, нали?…

Потракващите токчета спряха на вратата.

— Лейди Катерин! — промълви господин Плантаджинет-Бъкън.

Висока млада жена с хубава фигура, загърната в бледо злато, с тъмна коса, с тъмносини очи, се усмихваше на двамата. Имаше много пленителна усмивка — дръзка, дружелюбна, обезоръжаваща. Широко отворените й очи обиколиха просторната стая.

— Не е ли слязъл господин Семпак? — попита тя домакинята.

А след това, като си спомни изискванията на приличието, пристъпи напред да поздрави господин Плантаджинет-Бъкън.

— Ела да конспирираш с нас, Катерин — рече госпожа Райландс, след като поразмисли за миг. — Господин Плантаджинет-Бъкън казва, че господин Семпак е много увлекателен събеседник. Досега, освен може би пред тебе, не е проявил дарбата си. Хайде, кажи ни как да го накараме да говори довечера.