Хърбърт Уелс
Засега (18) (Портрет на една дама)

IV
Бележникът със зелената кожена подвързия

Госпожа Райландс най-после се видя на спокойствие, без нещо да я отделя от бележника със зелената кожена подвързия. Веднага щом напусна стаята, Катерин бе забравена.

Кушетката, на която госпожа Райландс лежеше, беше много удобна, а двете страни на високия прозорец, долният край на оранжевия сенник и парапетът на балкона обрамчваха натюрморт от три палмови дървета, самотен далечен кипарис и потока светлина от небето. Денят навън бе наситено ярък и реален, а вътре всичко бе прохладно, в бледи цветове и призрачно. Чувствата на госпожа Райландс я изпълваха с голям покой и задоволство; крепеше я този жизнен поток, бликнал дълбоко в нея и наложил се на предишната й стеснителност в пълна противоположност на сегашните неспокойни постъпки на лейди Катерин. Никога не беше се чувствувала толкова малко разположена да бърза, нито толкова безгрижна. Твърдото решение да премисли за Фил целия си вътрешен свят и да подреди всичко ясно и просто не беше смущавано от никакво раздразнение и припряност.

Отпърво се запита: „Какво зная. Има ли нещо съществено?“

„Нищо“ — напълно спокойно си отговори тя.

„Вярвам ли в нещо?“

Обмисли го. Бог? Нямаше нищо, което би могло да мине за бог по някое друго време. Нито следа от този стар господин — бога на нашите отци. На вечерната трапеза в свещеническата къща в Уорикшър й бяха позволявали да слуша много за съвременното богословие и в ума й останаха фрази за Абсолютната и Всеобземаща любов, в които едва ли имаше нещо по-човешко, отколкото в квадратен корен от минус единица. И въпреки това баща и бе казвал, че най-невъзможната хипотеза била тази за свят, управляван от слепия случай. А най-недопустимата — тази за свят на злото. Все пак беше нещо да вярваш, че ако можеш да го видиш целия, както никога не се случва, и ако успееш да го прозреш, всичко в него е добре. Тя вярваше в това. Или убеждението й беше по-дълбоко от вярата?

Това можеше да бъде само мисловно отражение на доброто й физическо състояние, последвало първата съпротива на организма, преди да се помири със съдбата. Но може ли някога в едно огледало да има истина, по-проникновена от отражение? Тази мисъл изникна в ума й като някаква безшумна пеперудка, зарея се и я отмина.

Дали да напише на първо място в бележника си: „Няма нужда да се бърза. В целия свят няма нищо, което може да оправдае страха“?

Толкова далеч от невярване в нищо, това беше огромна изява на вяра.

Тя лежеше и отпуснато, но все пак ясно, критикуваше проектираните първи изказвания. Не беше ли тази изява на вяра тъкмо сега мъркане на добре нахранена котка, свила се на възглавницата си? Никоя личинка не е била някога отглеждана в такъв свилен и сигурен пашкул, както тя. За нея действително можеше да няма бързане и страх, но как стоеше работата с масата в обикновените случаи? Не бърза ли целият свят, не е ли целият свят гонен от страха? Но човек бърза да сложи по-скоро край на бързането, а страхът е само една емоционална фаза при търсенето на сигурност. Човек, който бяга от тигър, не може умствено да представлява от себе си нещо друго освен изблик на страх, но, така или иначе, на този изблик идва край. Човек, който бяга от тигър, не е в подходящи условия за възприемане на основни истини; жена, изложена за кратко време на големи тежести на живота, като че ли е в по-благоприятно положение. Страхът е непоносима действителност, но е преходен. Той е състояние на движение. Също както са преходни привързаността и всички борби. Само крайната правота на нещата е по-обемна; човек може да я съзре случайно, в моменти на покой, но тя е винаги налице. Вярата може да бъде повече от преходна и е повече от преходна. Докато не е спокойна, водата не може да отрази небето, но това не пречи на небето да си е там и да чака да бъде отразено. Всички религии и философии, откакто свят светува, са проповядвали, че човек трябва да се откъсне някак от общия кипеж, за да долови образа на истинските същини. И щом долови този образ, придобива спокойствие.

С други думи, щом стане и може да седне да пише, на първо място трябва да отбележи: „Няма нужда да се бърза. В целия свят няма нищо, което може да оправдае страха.“

След това мислителката върху кушетката си даде кратка почивка.

Подир няколко мига тя долови чудноват малък афоризъм да минава през ума й, като че ли с желанието да влезе в зеления бележник с кожена подвързия. „Вярата в доброто е вяра в бога.“ Беше толкова лесно да се повярва, колкото и да се отрече, че има нещо напътствено и дружелюбно и само по себе си сигурно в него, над всички противоречия и отвъд всички прегради. Нещо необятно, непостижимо, изумително, безмълвно, което се усмихваше в звездното небе…

Сетне в ума й изплува мисълта, че всички прекалено много се тревожат за живота до такава голяма степен, защото не вярват в доброто. Те бързат. Всички бързат. Ако няма нищичко, заради което да бързат, бързат в игри, в политиката, в личните си спорове. Измислят усложнения, за да се тревожат. Приемат условности и не искат да се вгледат както трябва в нищо поради това неудържимо бързане. Само да искаха по-дълго да се вглеждат и с по-широк поглед, щяха да избягнат цялото това напрежение. Тъкмо тук изпъкваше значението на господин Семпак. Защото той се вглеждаше по-дълго и с по-широк поглед и помагаше на другите да правят същото. Както той го описваше, прогресът беше нещо голямо и спокойно, бързо и все пак неприпряно, което върви напред неспирно и въпреки всички прения и прибързани спогодби, разбирателство и тичане насам-натам. Той убедително го рисуваше като необятен устрем, понесъл всекидневните житейски лутания по повърхността на този устрем, велик и ценен, водещ до по-неограничен човешки живот, по-хубав личен живот, по-щастлив, отколкото си позволяваме да водим сега. Неговото виждане на човечеството, засега все още сляпо и с трагични грешки пробиващо си път към една световна цивилизация и постигането на непрекъснато нарастваща творческа сила, създаваше мерило за съдене и преценяване на всички събития на деня, които така объркващо ни увличат в своя въртоп и тъй заблуждаващо изпълват вестниците. Той трябва да се върне в Каза Тераджена и да говори още; и в рамките на прогреса, очертани от него, домакинята му, с бележника си със зелена кожена подвързия винаги под ръка и готов да приеме в себе си всичките по-хубави фрази, ще вмества своите тълкувания на въпросите за въглекопачите и стачката, всичките загадки и конфликти на арената, където е отишъл Филип. Филип пък ще започне да й пише тези обещани от него писма, а тя ще се снабди с книги и ще чете.

Тук в ума на госпожа Райландс се промъкна чувството, че работното време е свършило и трябва да му даде воля да си поиграе. Мисълта й се отклони мигновено на друга страна и като маймунка се закатери нагоре-надолу по неподвижните палмови клони отвън. Те приличаха на големи пера, с изключение на това, че отделните листенца не се сливаха в едно. Имаше ли основание да приличат толкова много на пера? Близо до дънера листенцата бяха извънредно тесни; тя се запита: защо? Всяка клонка извиваше към края хармонично и равномерно, тъй че да я проследиш, беше все едно да чуеш дълга каденца, а листенцата се издигаха по дъгата на извивката и сетне се накланяха и всяко беше почти незабележимо по-малко, всяко се накланяше с нищожна разлика по-рязко от предишното под него. Всяко бе извито така, че беше наситено яркозелено, а след това се извърташе към светлината и ставаше ослепително сребристо нагоре към върха. Всяка клонка беше клавиатура, по която местещият се поглед изсвирваше видима мелодия. Всяка клонка изсвирваше духовита вариация на общата тема.